Йерусалимска загадка

59

Събудих се стреснато от плисването на вода в лицето ми. От изгарящото усещане в гърлото ми се догади. Опитах да се надигна. Не успях.

Имаше дим навсякъде около мен. Кожата ми пареше от горещина. Вкус на изгорели дърва изпълваше устата ми. Нещо се врязваше в гърдите ми, в разпънатите ми ръце, докато се опитвах да се изправя. Обърнах глава.

Разбрах какво е направил той.

Бях завързан върху дървената каруца. От всички страни на каруцата се издигаше дим. Той я бе избутал върху огъня. Тя щеше да изгори през следващите няколко минути и аз щях да изгоря в нея.

Болката от горещината, проникваща през дървото, караше тялото ми да се гърчи. Димът влизаше в белите ми дробове и се виеше демонично над мен.

Лежах върху легло от болка. Не ми оставаше никакъв шанс. Щом дървото тръгнеше да гори, щях да се опека.

Дочух смях.

Опитах се пак да се изправя, да освободя ръцете и краката си. Нямаше смисъл. Той ме бе овързал с тел. Можех само да извивам гърба си далеч от нагорещеното дърво, да отмествам коленете си от него.

Чух глас:

— Ще умреш бавно, Шон Раян. А когато се опечеш добре, ще те нарежа…

— Върви в ада! — извиках. — Нали оттам си дошъл. — Закашлях се. Нямаше да крещя от болка, да му доставя това удоволствие.

— Не съм от ада — изсмя се копелето. — Вашият единствен истински бог гори онези, които са го разгневили.

Болката ме обгърна.

Изведнъж изпитах нужда да уринирам. Оставих водата да излезе. Не исках да заври в мен. Облак от киселинен дим се издигна около мен.

— Скоро дробовете ти ще се втечнят — продължи гласът. — Ще ги изкашляш, преди да умреш. Не можеш да бъдеш спасен. Не биваше да се намесваш.

Гърдите ме боляха, усещах ги свити, сякаш предсказанието му започваше да се изпълнява. Болката в китките ми беше разяждаща. Аз ги заизвивах. Те бяха вързани под странен ъгъл и ме боляха мъчително. Но нямах избор. Трябваше да изпробвам доколко мога да ги мърдам.

И въпреки това не крещях.

Опитах се да се разтреса, да помръдна каруцата под мен, но само забих по-дълбоко жиците в кожата си. А те се нагорещяваха все повече, пренасяйки горещината отдолу от каруцата, сякаш провеждаха електричество. И въпреки това не крещях.

Но в онзи момент разбрах, че надеждата си е отишла.

Времето се забави.

Всяко усещане бе завладяно от пукането, гъстия дим, въглеродния му вкус, надигащите се вълни от горещина върху кожата ми, ужасното прозрение, че след минути ще умра.

Затворих очи. Може и да бъда мъртъв, но Изабел все още имаше шанс. Може би смъртта ми щеше да й помогне да се спаси, да даде време на палестинците да дойдат и да заловят този изрод.

Това бе малка надежда, докато топлината се издигаше около мен. И поне подигравателният му глас не се чуваше.

И тогава навсякъде около мен прозвуча разтърсващо свистене.

Димът се проясни за една чудесна секунда и мощен вятър задуха красив, чуден студен въздух към кожата ми, сякаш някой ангел размахваше криле над мен.

Дали това бе номер на съзнанието ми?

Дали означаваше наближаването на смъртта?

Не беше. Проехтяха викове. Кашлях, докато димът се въртеше яростно. И тогава почувствах, че се мърдам.

Бях извън огъня, усещах да пипат китките и глезените ми и някой крещеше нещо на иврит в ухото ми.

Разпознах една дума. „Лекар!“.

Все още кашлях, когато ме свалиха от каруцата. Очаквах половината ми кожа да остане по дървото, но освен че дрехите ми бяха опърлени по целия ми гръб и ръцете ми бяха червени и възпалени от изгарянията, имах късмет.

Всяка част от тялото ми бе станала кафява от дима или розова от горещината и на места сбръчкана и възпалена, ала бях жив…

Израелският хеликоптер на въздушната отбрана се бе спуснал над бивака и бе разнесъл огъня и дима под мен.

Бях изправен пред горящата порта на смъртта и тя се бе отворила да ме отнесе, но все още бях тук.

Силно въодушевление и облекчение премина през треперещото ми тяло.

— Имаше ли други в групата ви? — повтаряше някаква жена непрекъснато. Тя беше израелка от военния отряд, облечена изцяло в черно. Беше привлекателна, с къдрава черна коса и лъскава кафява кожа.

Къде беше Изабел?

— Имаше ли други в групата ви?

Не разбирах какво казва. Бях жив. Отново имах бъдеще. Бях измамил смъртта.

След секунди ме изправиха, свалиха тлеещите ми дрехи и ме облякоха в тъмносин гащеризон, направен от странен еластичен найлон. Усещах го, сякаш беше покрит с мазен крем отвътре, но ми бе все едно, защото охлаждаше кожата ми като вода.

— Легни — извика някой. Наведох се, залитнах, седнах до една носилка, обзет от тръпки, които минаха през мен като електричество.

— Имаше ли друг с вас?

Най-накрая разбрах.

— Изабел. Тя все още е някъде там.

Посочих към каменистата долина.

Опитах се да стана, но отново потръпнах. Седнах. Щях пак да опитам, щом ми минеше. Хеликоптерът бе наблизо. Перките му бавно се въртяха и караха близките храсталаци да се полюшват.

— Къде? — попита тя, коленичила до мен.

Обзе ме огромен прилив на надежда.

— Как ме открихте?

Тя вдигна поглед. Имаше още един израелец, който изглеждаше като полицай.

Носеше фуражка с червена значка. Върху пагоните му имаше бледосини ленти. Лицето му изглеждаше повехнало от слънцето.

Той се вторачи в мен.

— Разузнавателният ни екип търсеше групата ви. Забелязаха огъня.

Ариел сигурно бе предупредил шефовете си къде отива. За повечето старши израелски полицаи беше истински ужас, че ще бъдат отговорни за отвличането на някой от войниците им.

— Видяхте ли някого? — попитах.

— Имаше един мъж, когато започнахме спускането, но вече бе изчезнал, щом те издърпахме от огъня — отвърна той.

Копелето бе избягало.

— Знаеш ли къде е приятелката ти? — Израелката се наведе към мен. Гласът й звучеше раздразнено, сякаш ме бе питала многократно и не бях отговорил.

Оттласнах се с една ръка, за да се изправя. Почти бях станал на крака, когато тя се намеси:

— Сядай. Отиваш в болница, за да те превържат…

— Добре съм. Просто съм покрит със сажди, това е всичко. — Изтърках малко от тях от ръцете си. Бяха полепнали упорито. Чувствах кожата си болезнена, но парещата болка бе заменена от притъпено пулсиране, което бе направо за предпочитане пред адските мъки преди малко.

— Знам къде е тя, но не мога да ви обясня… — поклатих глава.

Тя вдигна рамене.

— Тогава ни покажи. На картата.

— Не, не. Идвам с вас. — Не спирах да поклащам глава. — Не бива да се допускат грешки. Не ми пука какво ще стане с мен. Разбирате ли? — Посочих я с пръст.

Болката в ръцете ми бе значителна, но можех да свия напълно пръстите си в юмрук и кожата ми не бе наранена.

Устните ми бяха изпръхнали, лицето ми гореше. Премигнах с очи. Нямаше да се оставя да ме изнесат на носилка. Бях жив, но нямах представа какво се случва с Изабел. Това копеле можеше да й стори всичко.

Тя поклати глава с раздразнение.

— От време на време сме имали работа с хора в твоето състояние. Ще се изненадам, ако издържиш и час. — Тя извади сребристо бурканче с някакъв мехлем от една кесия на колана си, изгреба отвътре солидно количество и го задържа. — Втрий това в ръцете и китките си. Ако можеш да го направиш, ще изкараш така известно време.

Първото усещане, когато сложих мехлема, беше на ледена топлина, а после ужасна болка се разнесе нагоре по ръцете ми, щом го втрих. Костваше ми много да запазя спокойно изражение.

— Открихте ли други оцелели? — Все още таях малка надежда, че Марк, Ариел или Зина може да са оцелели…

— Една палестинка и една африканка са живи, но ранени. Колегите ми се грижат за тях. Петима души са мъртви.

Преглътнах. В устата ми се бе насъбрала противна слюнка от сажди.

— Готов съм. — Не беше време за сантименти.

— Ще ни покажеш ли къде е приятелката ти?

— Да, веднага…

Тя кимна към по-възрастния полицай, който стоеше до нас. Той погледна часовника си, направи някакъв знак. Тя ме посочи с пръст.

— Сега ме чуй. Ще направим всичко възможно да намерим приятелката ти. Но ако срещнем местна съпротива, ще трябва да се оттеглим. А ти ще дойдеш с нас, разбра ли?

— Защо, по дяволите, да се оттегляме?

— Ние сме отряд за задържане на нарушители. Не дойдохме тук да претърсваме планината. Ще изпратим наземен екип веднага щом се съмне. Те ще координират претърсването с местните палестинци. Имаш минути да намериш приятелката си. Това е всичко, което можем да ти предложим. Скоро трябва да се махнем оттук.

Нямаше смисъл да споря.

Поставяха една носилка в хеликоптера, когато тръгнахме в мрака. Перките му продължаваха да се въртят. Бяха готови за бързо излитане. Колко дълго щяха да чакат?

Нататък тъмнината бе гъста. Бяхме четирима, вървящи през долината далеч от хеликоптера и останките от бивака. Още един войник в черно се бе присъединил към нас. Бях очаквал да дойдат още.

По-възрастният говореше нещо в устройството пред устата си, докато вървяхме бързо по пътеката, по която бяхме дошли с ездачите. Погледнах назад към хеликоптера. Само звукът от свистенето на перките го издаваше, че е там. Ако не знаех къде се намира, нямаше да мога да го посоча.

Показалата се иззад облаците луна осветяваше пътеката пред нас.

Скоро преполовихме пътя към мястото, където бяхме оставили колата. Скалите и храстите се очертаваха като сенки.

Мислех за Марк и Ариел и ранената Зина. Беше трудно да възприема случилото се. В съзнанието ми непрестанно изплуваха лица, откъслечни разговори. Заля ме прилив на емоции. Обзе ме гняв, примесен с тъга и страх от това, което би могло вече да се е случило с Изабел.

Почувствах внезапен копнеж да се върна назад във времето. Онзи момент на границата, когато Марк се бе сбогувал с нас, когато нищо от това не се бе случило, изглеждаше толкова близо и тъкмо затова толкова лесно достижим.

Спомних си какво бе казала Зина за символа, как го бе нарисувала в пръстта. Щях ли да успея да го намеря? Наистина ли бе сложен там като знак, бележещ мястото на пещерата с пленници? Вървях по-бързо, движейки се по-напред от другите, без да ме интересува, че изостават.

Изведнъж от сенките пред мен проехтя вик.

— Спри! — извика дрезгав глас.

Застанах неподвижно, взирайки се в тъмнината. Тогава погледнах назад. Израелците се бяха прикрили зад някакви големи камъни. Видях блясъка от автоматичен пистолет.

— Върни се при нас! — изсъска израелският полицай. — Ще те прикриваме.

Дали щеше да ми предложи да се върнем при хеликоптерите, да се оттеглим, да изчакаме да дойде наземният екип? Не можех да го виня. Присъствието на израелската армия тук само щеше да обърка нещата с местните палестинци.

Обаче, вместо да се върна, вдигнах ръце и пристъпих напред.

Изабел бе наблизо. Знаех го.

Нямаше да се предам. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Дори и за секунда.

Чух свистенето на куршума, който мина покрай лицето ми. Чух гърмежа. А това означаваше едно важно нещо: бях все още жив. Този, който бе стрелял към мен, или бе много добър стрелец и ме бе пропуснал нарочно, или просто се прицелваше още веднъж…

Кракът ми трепереше, докато го премествах напред.

Заговорих високо, докато пристъпвах упорито. Трябваше да продължа. Ръцете ми бяха свити в юмруци. Усещах слаб дъх на барут. В далечината още се чуваше свистенето от перките на хеликоптера.

Долових шумолене пред себе си. Вкусът на дим все още бе в устата ми като отрова.

— Търся приятелката си. Не ме спирай.

Следващият куршум се зарови в твърдата земя в краката ми, запращайки прахоляк във въздуха. Усетих прашинките да полепват по устата ми.

— Връщай се! — извика някой от тъмнината.

Един настоятелен вътрешен глас се обади: Прави каквото ти казват.

Направих още една крачка напред и в същия момент ме завладя странно студено усещане, сякаш смъртта бе до мен.

— Помогни ми и аз ще ти помогна да намериш мъжа, когото търсиш! — извиках към тъмнината.

Гласът ми звучеше пресипнал, сух. Застанах неподвижно. Вдясно от мен долових дрънчене.

— Давай, можеш да ме убиеш — продължих да викам към тъмнината, — но това няма да помогне на теб и на хората ти. Аз съм единственият свидетел на пожара в църквата на Божи гроб и знам кой го подпали.

Изкашлях се, сложих ръка на устата си. Отново почувствах онзи ужасен вкус на изгоряло. Ръката ми трепереше от преживяния шок. Но това не ме интересуваше. Притиснах дланта си плътно към устата. Ноздрите ми се изпълниха с мириса на антисептичния крем. Дишах учестено. Тялото ми потръпна, след което застина. Бях направил всичко възможно…

Дочух пръхтенето на кон. Палестинецът, когото бях срещнал, щом се бяха появили ездачите, пак гледаше надолу към мен.

— Кой подпали великата църква?

— Ще ми помогнеш ли?

— Колко от нашите са мъртви? — продължи да разпитва той.

— Двама. Или повече… Израелският хеликоптер ще закара една от жените ви в болницата.

— Аййй… — От устните му се отрони гневен звук. Той обърна глава към небето, сякаш отправяше молитва. След няколко секунди пак погледна надолу към мен. — Видя ли самолетите в небето?

— Да, бяха много…

— Твърдят, че палестинци са се опитали да унищожат гроба на Исус.

Надигнах се от земята и пристъпих напред. Конят беше до мен. Подушвах потта му.

— Светът трябва да знае кой причини пожара. Искаш ли твоят народ да бъде обвиняван за нещо, което не е сторил? — Млъкнах. Гърлото ме болеше. Продължих да говоря бавно: — Помогни ми.

— Кой подпали храма? — Оръжието му, което изглеждаше старомодно в сравнение с автоматичните пистолети на израелците, се крепеше върху коленете му. Въпреки това бях сигурен, че той може да го вдигне за секунди и да стреля. Това щеше да е достатъчно да ме убие. От време на време погледът му се отправяше зад мен. Мъжът бе напълно наясно къде точно са израелците.

Стоях пред него. Чувах пръхтенето на коня му.

— Искаш ли да знаеш?

— Да — отвърна той.

— Заведи ни до мястото, където ни открихте. Държат приятелката ми някъде тук. Тя бе отвлечена от онзи, когото търсиш. Затова той се върна тук. Трябвало е някъде да я скрие. — Дали не му казвах прекалено много?

Не ме беше грижа.

Той посочи в тъмнината зад мен.

— Добре, но те няма да дойдат с теб. — Поклати глава, сякаш нямаше намерение да обсъжда въпроса.

Ала аз и не исках израелците да ме придружат. Ако се върнеха при хеликоптера, Зина и палестинката можеше по-бързо да стигнат до болницата.

— Добре, заведи само мен.

— Кажи ми кой подпали храма…

— Не му споменавай нищо — извика един глас зад мен. Беше по-възрастният израелски войник.

— Ще ти кажа, когато стигнем там.

— Кажи ми сега — настоя ездачът.

Загледах го. Бледата лунна светлина проблясваше по кожата му и му придаваше непреклонен вид, но инстинктивно усещах, че беше от хората, на които можеше да се довериш. Четеше се в очите му.

Поколебах се, не бях сигурен какво да правя. Да му се доверя ли? Разбира се, ако ме искаше мъртъв, досега щеше да ме е застрелял?

— Върни се! — повика ме по-възрастният израелец. — Забрави за това. По този начин няма да откриеш приятелката си. Ще изпратим екип тук утре сутринта.

Погледнах към палестинеца.

— Мъжът, който подпали пожара в църквата, е същият, когото търсиш в тази долина.

— Тогава ще го намерим заедно.

Палестинецът ми посочи седлото на коня си. Животното се обърна и затропа с копита. Бяха нужни два опита, докато се кача. След малко вече яздехме бавно през мрака.

И други ездачи се присъединиха към нас иззад скалите, когато минахме край тях. Дочух бръмченето на хеликоптера, докато прелиташе ниско над нас. Мъжете, които ме придружаваха, вероятно искаха в този момент да пуснат няколко куршума по него, но той за секунди изчезна от небето.

Скоро чувах само тропота от конските копита.

Бях ли постъпил правилно?

Имаше ли все още шанс да спася приятелката си?