Йерусалимска загадка

26

— Вероятно е контролирана експлозия. Намерили са някакъв механизъм в колата на заподозрян, паркирана на магистралата — обясни Марк.

Той посочи към прозорците в другия край на стаята. Те бяха почти напълно закрити от тежки завеси. Сервитьорът, който почистваше по-рано, сега стоеше до тях. Той ги дръпна плътно една до друга, след което открехна с пръсти един процеп и надникна.

— Има много фанатици, които не са доволни от ситуацията в Египет. Това място е идеална мишена, ако мразиш чужденци.

— Не мислех, че нещата са чак толкова лоши…

— Такива са. Само защото не се съобщава нищо за Египет в новините в шест, не означава, че всичко тук е чудесно.

— Значи напрежението се изостря, така ли? — попита Изабел.

Марк вдигна рамене.

— Изникнала е цяла тайфа нови играчи. — Той се наведе над масата, снижи гласа си. — Тази нова групичка ще причини големи вълни. Нарича се „Уейл Ал Кайра“ — Защитниците на победителите от Кайро. Ал Кайра е първоначалното име на Кайро.

— Никога не съм ги чувал — признах.

— Ще ги чуеш. Те убиха един имам, който проповядваше толерантност в някои от големите джамии в Кайро. Взривиха го пред джамията му.

— Прекрасно — отбеляза Изабел.

— Да, а вчера някой отишъл и отмъстил, като убил един от техните имами, на име Али Билах.

— Това никак не е добре — рекох.

Той се приведе още по-близо и прошепна:

— Само дето Али Билах си го заслужаваше. Той имаше лоша репутация. Бил е намерен с прерязано гърло, от край до край. А преди това наливаше масло в огъня… Няма да повярвате как призоваваше за война срещу Израел.

Изведнъж през стаята проехтяха звуци от поредица от експлозии. Едва не подскочих. Явно положението навън ставаше все по-сериозно.

Сервитьорът при завесите се обърна и ни помаха. Когато Марк вдигна ръката си, мъжът направи жест с палците надолу.

— Трябва да тръгваме — каза Марк.

Щом той млъкна, се чуха още гърмежи и прозорецът зад сервитьора се разтресе. При взрива стъклото се изсипа в завесата, издухвайки я към центъра на стаята. Пресегнах се, за да дръпна Изабел надолу.

Марк стана и също понечи да я защити. Реакцията му ме изненада повече от дъжда от потрошени стъкълца, които изтрополиха по пода.

В стаята нахлу хладен въздух. Сервитьорът пълзеше по обсипания със стъкла килим към нас. Марк бе извадил телефона си и натискаше копчетата.

Изабел се изправи и се насочи към сервитьора. Аз я последвах. Когато го приближихме, обувките ни захрущяха по стъклата. Имахме късмет, че бяхме в задната част на стаята. Тежките завеси бяха уловили повечето от отломките. Сега те бяха разпокъсани на места, но все още почти невредими. Поривът на вятъра ги развя. Те се люшнаха, сякаш всеки миг щяха да се свлекат. Замириса на барут и дим и зазвуча хор от автомобилни аларми.

Марк бе точно зад нас и говореше по телефона си.

— След две минути при изхода на кухнята — чух го да казва.

Стигнахме до сервитьора, който бе коленичил. Очите му бяха разширени от ужас, а лицето му беше покрито с малки разрези и кръв.

Наведох се, но не забелязах други наранявания.

— Можете ли да се движите? — попитах.

Знам, че ранените трябва да се поставят да легнат в странично положение, но стъклото на прозореца липсваше изцяло, а отдолу чувах викове. Някой крещеше, че се задават въоръжени мъже.

Сервитьорът кимна. Очите му бяха ужасени. Погледът му се премести от лицето ми към Изабел. Той вероятно разчете шока ни, предизвикан от вида му, защото докосна лицето си. Пръстите му станаха влажни и червени като изцапани с боя.

Марк му каза нещо на арабски. Мъжът кимна. После ние с Изабел застанахме от двете му страни и с наша помощ той се изправи. Не бе стабилен и продължаваше да извръща глава при виковете, отекващи отдолу. Ала докато прекосявахме стаята, увереността му нарасна и щом стигнахме до вратата, той вече вървеше почти без наша помощ. Марк бе измъкнал отнякъде една бяла салфетка и му я подаде.

При вида на кръвта по нея, когато избърса ръцете си, сервитьорът отново се стресна. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Когато стигнахме до асансьорите, той ни отблъсна:

— Вие вървете. Аз съм добре.

— Идваш с нас — заяви Марк. — Ще те оставим в болницата. — Тонът му беше категоричен. Нямаше да приеме никакви възражения.

Слязохме до приземния етаж. В асансьора все още звучеше арабска музика. Отправихме се по широк коридор с облицовани със сини плочки стени и свихме в една лъскава кухня. В задния й край се забелязваше дебела стоманена врата. Тя се затръшна след нас. Единствените хора, които срещнахме, бяха двама-трима кухненски работници с униформи, които изглеждаха изплашени от появата ни.

Отвън чакаше черен джип с тъмни прозорци. Двигателят работеше, когато се качихме. На шофьорското място седеше една африканка, суданка или етиопка, със сплетена на плитки коса и зелени очи, които проблеснаха, когато тя се обърна да ме погледне. Беше слаба и около шията й имаше черен воал, който леко покриваше косата й отзад. Беше по-скоро символично в сравнение с плътните забрадки, които се срещаха в много мюсюлмански държави.

На волана се виждаше логото на автомобилната марка „Сперанца“. Изглеждаше като копие на BMW.

— Това е Зина — представи я Марк, щом се настанихме отзад.

Жената се обърна и ни изгледа сериозно. Имаше деликатни черти, но през тях прозираше твърдост. Тя се втренчи в мен малко по-дълго, отколкото бе учтиво, след което отмести поглед. Изабел се притисна плътно до мен. Сервитьорът бе от другата й страна.

— Приятелка на Марк ли си? — попита Изабел, навеждайки се към Зина.

Африканката не отговори.

Марк каза нещо на арабски. Зина обърна колата и се насочи към един портал в чистата бяла стена, която ограждаше малкия двор зад хотела. До портала имаше четирима охранители, които надничаха навън. Всички бяха облечени в черно, имаха черни каски и бронежилетки и носеха автоматични пистолети. Като се приближихме, те се обърнаха и насочиха оръжията си към нас.

Марк отвори прозореца си, махна им, каза нещо на пазача, който се приближи до джипа. Той натисна нещо в ръката си и портата се отвори с плъзгане. Охранителите заеха позиции зад нас, сякаш очакваха нападение.

Марк измърмори нещо на Зина. Останахме неподвижни за минута, портата пред нас бе отворена, а на улицата минаваха коли.

Какво чакаше той?

— Нещата тук се променят страшно бързо — осведоми ни Марк. — Това е второто нападение на голям хотел. Ако скоро не овладеят положението, нещата ще излязат извън контрол… Стоте години на прогрес ще отидат на вятъра.

Той се наведе към Зина. Този път заговори на английски:

— Дай малко напред. Можем да обърнем, ако някой почне да стреля по нас.

Зина подаде газ. Запълзяхме напред, докато предницата на автомобила се показа извън портата. После спряхме. Един изцапан зелен хюндай и две черно-бели таксита профучаха пред нас. Едното от тях изсвири.

— Добре, давай! — каза Марк.

Придвижвахме се бавно през града. Навсякъде имаше опашки от коли.

Десет минути след напускането на хотела оставихме сервитьора в спешното отделение на една болница. Марк ни каза да останем в колата и със Зина влязоха вътре с него. Излязоха след няколко минути.

Марк се усмихваше, когато се върнаха.

— Ще се оправи — съобщи, като се качи в колата. — Посолството ще се погрижи за медицинските такси. Съпругата му идва насам. За него ще е по-добре да не се мотаем повече наоколо…

— Сигурен ли си, че нещата ще са наред? — попита Изабел.

— Така смятам — отвърна Марк.

— Не си изгубил способността си да привличаш неприятности — отбеляза тя.

След десет минути бяхме на площад „Тахрир“. Нямаше демонстранти. Площадът се състоеше от голяма бетонна централна част с ниски храсти, където се съсредоточаваха шест улици. Имаше отряд от двадесетина полицаи, стоящи в един ъгъл, край които минаваха хора.

— За утре има планувана демонстрация срещу Израел, но не се очаква да е толкова голяма като онази миналия вторник. — Марк се обърна към Зина: — Нали така?

Тя поклати глава.

— Не, по-голяма ще е — отвърна мрачно тя.

Марк ни погледна.

— Тук някои хора смятат, че отново могат да обединят страната, ако има война с Израел — осведоми ни той. — Независимо от изхода й.

Зина изсвири няколко пъти с клаксона на едно такси, което ни засече. Движехме се на юг, успоредно на Нил, която се падаше от дясната ни страна, по обградена от високи палми улица. Беше пълно с камиони и коли.

Щом спряхме на един светофар, аз се загледах в пресичащите пешеходци. Смесицата беше невероятна: минаваха мъже, облечени по западна мода; мъже с бели тюрбани, много от тях с бради и други с кръгли бели каскети; жени с джинси и къси кожени якета; мюсюлманки, навлекли толкова катове черни одежди, че само очите им се виждаха…

След няколко минути пристигнахме в бар „Ритмо“ на хотел „Кайро Интерконтинентал“. Барът беше в стил „арабски нощи“ и се отличаваше с тежки фотьойли, ниски канапета и разпръснати щамповани възглавнички. Беше пълно с емигранти. На влизане преминахме през една проверка за сигурност: размахаха пред нас мигаща палка — детектор за метал.

— Няма ли вероятност това място също да бъде нападнато? — попита Изабел.

Марк посочи към матираните стъкла.

— В стъклото на всеки прозорец има вграден двоен слой стоманена мрежа. За да се счупи, трябва да се сложи бомба на перваза.

Той помълча няколко секунди, огледа се.

— Някой се опитва да нажежи обстановката тук. Има си причина, за да ударят „Хилтън“.

— И каква е тя? — поисках да узная.

Марк не отговори.

— Не смяташ, че египтяните ще са толкова глупави, за да атакуват Израел, нали? — обади се Изабел.

— Не бих заложил на обратното — отвърна Марк. — Тук отмениха всички отпуски в армията за следващите няколко седмици.

— Не е ли това само реакция на атаките? — попита Изабел.

Вместо да отговори, Марк помаха на една жена, която тъкмо бе влязла. Тя също му махаше развълнувано.

— Ако имаме късмет, няма да дойде насам — каза той.

Но тя дойде. Носеше черни обувки на висок ток, черен клин и бяла прилепнала блуза. Косата й бе скупчена на върха на главата й. Изражението й бе дружелюбно.

— Здравей, Марк! — поздрави тя с писклив акцент. — Нови приятели ли си си намерил?

Мъжът й се усмихна подигравателно:

— Какво става, Ким? Пак освежаваш международните си връзки сам-сама?

Ким седна. По-точно — се стовари. Пусна до масата двете пазарски чанти, които носеше, и ми се усмихна. После погледна към Изабел.

— Няма ли да ни запознаеш?

Марк ни представи. Ким бе дошла тук със съпруга си, който работеше в петролната рафинерия МИАСА в Кайро. За пръв път беше в Близкия изток.

Разказахме й за обстрела на ресторанта в „Хилтън“. Тя замълча шокирана. После смени темата и започна да се оплаква, че е била оставена сама в Кайро. Не й завиждах, задето се опитваше да постигне успех тук.

Погледнах пазарските й чанти. Едната беше черна, пластмасова и отстрани се виждаше логото на „Хан ел Халили“24, написано в арабски стил със завъртулки. Другата беше от Египетския музей и бе направена от дебела кафява хартия.

— На пазар ли си била? — поинтересувах се аз, когато тя спря да говори.

Ким кимна.

— Този пазар „Халили“ е направо невероятен — призна тя. — Все едно е излязъл от приказката за Али Баба и четиридесетте разбойници. Прекрасен е, просто прекрасен.

Марк се вторачи в нея. Лицето му изразяваше надежда, че тя скоро ще си тръгне.

— Какво си взе от музея? — полюбопитствах.

— Предимно болки в краката — засмя се тя. — Само на опашката за изложбата на Тутанкамон чаках един час. — Ким проследи погледа ми към чантата й. — Съпругът ми ме помоли да му взема разни справочници, но се съмнявам, че купих точно каквото трябва — поклати глава тя.

— Може ли да им хвърля едно око? — попитах.

Египетският музей не беше далеч — падаше се зад площад „Тахрир“ близо до хотела ни. И макар че в Кайро бе открит нов и по-съвременен музей, този все още съдържаше невероятна колекция материали от епохата на фараоните, както и римски, гръцки и ислямски артефакти.

— Гледай ги колкото си искаш — разреши ми тя.

После попита Изабел какво правим тук. Докато приятелката ми й отговаряше, измисляйки си някаква история за разглеждане на забележителности, аз извадих голямата книга с твърди корици, която бях забелязал. Тя се наричаше „Скритите съкровища на Египетския музей“.

— Тази голямата не биваше да я купувам — заяви Ким, посочвайки книгата.

Сложих я на масата, за да може всички да й се възхитим.

— Изглежда невероятно! — възкликна Изабел. Тя се протегна, разгърна една страница, после още една… Наблюдавахме я как разлистваше.

— По-добре да тръгвам — каза Ким и помаха на един мъж на бара. Той й отвърна със същия жест.

Докато страниците се отмятаха, ме обзе странно чувство.

— Спри.

— Какво? — попита Изабел и ръката й застина.

— Дай да видя — настоях.

Отгърнах няколко страници назад. Не намерих каквото търсех. Дали си бях въобразил? Понечих да върна книгата на Ким, когато съзрях няколко фотографии на древни парчета папируси. Повечето бяха само малки фрагменти с назъбени краища. Някои бяха миниатюрни. На едно от по-големите бяха изписани два интересни йероглифа.

Долният йероглиф изобразяваше квадрат със стрелка вътре в него, сочеща нагоре. В книгата, която бяхме открили в Истанбул, имаше същия символ, около който бяха възникнали толкова много въпроси.

Над йероглифа имаше изобразени два триъгълника, обърнати един към друг, и още два под тях.

Ким протегна ръка към мен да й върна книгата. Аз се наведох, вгледах се в ситния надпис под фрагмента. Там пишеше:

Фрагмент от папирус, намерен през 1984 г. в разкопки близо до Черната пирамида (построена от цар Аменемхет III, епоха на Средното царство, 2055–1650 г. пр. Хр.) от Австрийския институт в Кайро. Долният йероглиф представлява Царицата на мрака. Горният йероглиф не е дешифриран. Единственият друг пример за тези йероглифи е от каменен надпис от извора Гихон в Йерусалим, който е бил ханаанейска провинция на Египет през епохата на Средното царство.

— Това е интересно — отбелязах. — Може ли да го снимам? — Ким поклати глава. Извадих телефона си и щракнах страницата с фрагментите от папирус.

— Какво толкова видя? — заинтересува се Марк. Поколебах се дали да обясня на какво бях попаднал…

Все пак беше само един йероглиф.

— Просто парче папирус с някакви йероглифи, познати на Шон. — Изабел посочи страницата и плъзна пръста си по йероглифите, сякаш всички те ме интересуваха.

Марк погледна отблизо.

— Преди няколко години работата ни беше свързана с йероглифи — обясних. — Занимавах се с новата теория за еволюцията им…

— Някои от тези йероглифи се срещат по надписи из целия Близък изток — изтъкна Изабел.

Марк се отдръпна от страницата, повдигна вежди.

— Знаете, че ханаанците са се занимавали с човешки жертвоприношения, нали? — Той погледна Изабел.

— И още как — съгласи се тя. — Опичали са собствените си деца до смърт. Били са много жестоки. Смятали са, че Ваал, техният демонски бог, е говорел чрез писъците на страдащите жертви, докато умирали.

Ким издаде звук на погнуса.

— Почитали са и богини — добави Изабел.

Ким се усмихна, сякаш Изабел току-що се бе застъпила за всички жени в света.

— Като тази Царица на мрака може би… — вметнах.

— Как се разбира какво означават тези символи? — попита Ким.

— Някои от тях са свързани със звездни знаци — отвърна Изабел. — Зорницата е Царицата на небето, така че Вечерницата вероятно е Царицата на мрака. Обикновено е нещо такова… Много е просто.

— Харесват ми тези астрологични работи — заяви Ким и прибра книгата.

Няколко минути след като тя си тръгна, Марк предложи да се преместим в един от ресторантите на хотела на горния етаж. Ние се съгласихме.

Не бях особено щастлив, че ще вечеряме с него, но още не бяхме разбрали всичко, което се надявахме да ни каже.

Докато чакахме да върнат кредитната му карта, той започна да говори за един футболен отбор от Кайро, който следял — „Замалек“. Слушах го как разказва подробности около последния им мач, на който бе присъствал. Тогава разбрах, че има и друга причина, поради която Изабел го беше зарязала, освен тази, че я беше изоставил в къща под обстрел. Той не даваше на никого да вметне и една думичка в неспирния му монолог.

Отидох да потърся тоалетните. Докато пресичах фоайето, с изненада видях Зина да седи в един от кремавите кожени фотьойли. Защо не бе дошла в бара с нас? Мислех си, че си е тръгнала.

Минах покрай нея. Тя не даде вид, че ме е забелязала, докато почти не й се наврях в лицето.

Тогава вдигна поглед и ме повика с показалец и примамваща усмивка…