Йерусалимска загадка - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Лорънс О'Брайън (57) #57

57

— Не съм шпионин и не съм обиждал никого. — Наврях лицето си в нейното. Нямаше да се оставя да ме заплашват.

— Невинен си като девствен сняг. Нали така му викате?

— За какво сме ви притрябвали? — Нямаше да си правя труда да я поправям.

Тя удари главата си с ръка, а после силно стовари кокалчетата си отстрани на черепа си, все едно почукваше на дърво. Гривните й задрънчаха и заблестяха.

— Мислите, че всички сме тъпаци. Брат ми беше прав.

Жената се наведе напред, насочи мръсния си пръст в лицето ми.

— Ти си западняк, който се е размекнал от твърде дълго седене. Краката ти са омекнали, както и мозъкът ти, и останалата част от теб. — Тя ме сръга с пръста си в гърдите.

Замахнах бързо и хванах ръката й, докато я отдръпваше. Задържах я, стискайки я леко.

— Губиш си времето, като ме обиждаш. Убий ме, ако това е планът ти, обаче не съм шпионин. — Избутах ръката й, пуснах я.

Изражението й се вкамени.

— Аллах няма да спаси такива като теб. — Тя изломоти бързо и високо нещо на арабски, извърна се от мен, вдигна ръце като за молитва, след което започна да вие. Гривните й проблясваха на кехлибарената светлина от огъня.

Бях на хиляди километри от комфортния си свят. Помежду ни съществуваше културна пропаст от стотици традиции и ревностни вярвания.

Огледах се, видях, че другите палестинци са се втренчили в нас. Изглеждаха така, сякаш се мъчеха да решат дали да ни убият…

В израженията им личеше и някакво друго напрежение — все едно бягаха от нещо.

— Не й обръщай внимание — обади се Ариел на висок глас.

Извърнах се. С Марк бяха точно зад мен. И двамата изглеждаха бледи на лунната светлина.

Жената посочи към Ариел.

— А ти, Ibn il-Homaar, син на магаре — рече тя, — обзалагам се, че когато майка ти е остаряла, си я дал на непознати да се грижат за нея.

— Мери си приказките! — отвърна той и на свой ред я посочи. Пръстът му трепереше.

Тя се засмя.

Един глас извика нещо на арабски.

Обърнах се. Беше Зина.

Тя вървеше към огъня. Около шията й имаше черен шал, който бе плътно увит и около главата й, но слабата й фигура и лице не можеха да се сбъркат. До нея крачеха двама мъже с пушки в ръцете си. Не бях сигурен дали са нейни охранители или похитители.

— Добре дошла на купона — приветства я Марк.

— Коя е приятелката ви?

Жената, която ни бе довела тук, изкрещя нещо на арабски.

Десет пушки се вдигнаха, готови за стрелба. Някои изглеждаха много стари, но други бяха достатъчно модерни, за да ни видят сметката.

— Без резки движения — предупреди Зина.

После заговори тихо към жената на арабски. След малко се обърна към мъжете, насочили оръжията си срещу нас. Вдигна ръцете си, за да покаже, че са празни. Пушките бяха свалени.

Възцари се тишина.

Ездачката с кожната болест махна с ръка, сякаш гонеше муха, и изрече нещо на арабски, което прозвуча като ругатня. Изплю се на земята, обърна се и се отдалечи.

— Да седнем край огъня да се постоплим — предложи Зина.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах.

— Търсех вас, докато приятелите ви не ме откриха.

Беше студено и нощният въздух бе неподвижен. Докато вървяхме, ни бе топло, но сега усетих студа.

Отидохме до огъня. Настаних се близо до Зина. Марк седна от другата й страна, а Ариел до него. Вдигнах ръце да ги сгрея на топлината. Огънят пламтеше в оранжево-червено, беше стъкнат от по-дебели клони и сухи съчки. Близо до него въздухът се изпълваше с миризма на горящ бор. Димът се издигаше бавно на тънка струйка нагоре към звездите.

— Забави се — отбеляза Марк, като седна.

Зина вдигна рамене.

Жената, която се грижеше за съда, висящ над огъня, застана малко назад и ни загледа с подозрение.

— Какво им има на тези хора? — попитах. — Защо ни доведоха тук?

Зина се наведе към мен.

— Наричат това място Долината на злото око. — Тя посочи с ръка наоколо. — Разправят, че всичко тук е прокълнато.

— Каза ли им, че търся Изабел?

— Обясних им, че съм ви преводачка, че се отнасяте с мен като с куче и че ви мразя всички. — Тя се изплю в огъня, обърна се към мен и се усмихна. Зъбите й бяха много бели. Единият от тях беше със златна коронка.

— Не вярват изобщо на историята ви — продължи Зина.

— А те защо скитат наоколо посред нощ? — попитах.

— И те търсят някого, като нас.

— Кого?

— Някакъв роб на злото.

— Те ли ти го казаха? — попитах.

Тя се обърна към мен:

— Аз съм им сестра. Говоря техния език. Защо да не ми се доверят?

— Как можем да се измъкнем оттук? — рекох. — Трябва да намеря Изабел.

Очите ни се срещнаха. Тя се наведе напред и прошепна:

— Те могат да ни помогнат.

— Как? — Исках да й повярвам, но бях скептичен.

Зина се пресегна към пръстта между нас и я разчисти от няколко малки камъчета и парчета изсушени клонки. После нарисува в праха знак, който ми бе познат. Беше символът със стрелката в квадрата.

— Открили са тази рисунка близо до мястото, където е тойотата ви. — Тя кимна към посоката, от която бяхме дошли. — В района има много пещери. Според тях знак като този може да е бил използван, за да помогне на някого да намери пътя обратно към пещерата. Върнаха се там да чакат и да видят дали ще се появи човекът, когото търсят.

Сърцето ми биеше по-бързо. Бяха открили връзка към книгата и към Сюзън, а може би и към Изабел. Исках да стана, да хукна обратно към колата, да намеря символа, да разбера къде е пещерата, към която сочи. Загребах от праха. Стиснах в юмрука си малко от песъчливата пръст и я оставих да се процеди през пръстите ми. Трябваше да тръгна.

— Не прави никакви погрешни движения — предупреди ме Зина. — Наблюдават ни. — Тя потупа земята, забърса знака от мястото, където го бе начертала.

— Как можем да ги убедим, че сме от добрите? — погледнах през рамо. Следяха ме поне пет чифта очи. Какво можехме да направим, за да се освободим от тези хора?

— Правете каквото ви кажа. Ще намеря начин.

Марк се изкашля, потупа ръката й. Зина се обърна към него. Те поговориха няколко минути с доближени глави. Огледах се, опитах се да разбера кой ще е най-добрият начин да избягаме, ако ми се удадеше възможност да хукна.

Зина пак се обърна към мен.

— Марк смята, че двамата с теб можем да ги убедим, че сме на тяхна страна — каза тя. — Иска да говорим с тях.

— Кого търсят те? И какво е направил този човек, за да го издирват така настоятелно? — попитах.

Тя се наведе към мен.

— Търсят един мъж, който е наел брата на онази жена и приятеля му — отвърна и кимна към жената, която бе яздила пред нас. — Мъжът дошъл в селото рано миналата година. Говорел перфектен арабски, твърдял, че иска да им помогне. Брат й живеел в Англия тогава, в Лондон. Тя дала на мъжа телефонния му номер. След няколко месеца брат й изпратил у дома много пари. Това станало миналата пролет. Ала преди седмица брат й бил намерен мъртъв в Амстердам. Тялото му било изгорено по ужасяващ начин. Смятат, че тези неща са свързани.

— Но защо са тук посред нощ?

— Мъжът се е върнал. Някой го е видял снощи, докато обикалял навън да търси изгубени овце. Оттогава яздят из тези планини и го дирят. Цялата долина е осеяна с пещери. Те са идеални скривалища, защото хората избягват този район. Смятат, че мъжът може да е разбрал за това от брат й.

Това би обяснило много неща. Можеше Изабел и Сюзън да са били преместени в някоя пещера в този район вчера. Всичко звучеше логично.

Почувствах облекчение. Изабел можеше да е жива. Бях прав да не губя надежда. Затворих очи и изрекох една молитва.

Дано да е вярно.

Много пъти си бях представял как умира по ужасен начин, но всеки път пропъждах тези мисли. Огледах се. Трябваше да убедя палестинците, че не сме им врагове.

Стреснах се от някакъв шум, наподобяващ тихо бръмчене. Погледнах нагоре. Още бе тъмно. Сигурно беше най-тъмната част от нощта. Звездите приличаха на блещукащ килим от светлинки, а Млечният път се виждаше като ясна пътека. Звукът идваше отнякъде над хоризонта и се усилваше. Не приличаше на рева от онзи хеликоптер. Шумът беше от нещо много по-голямо.

Всички погледнаха към небето.

Тогава ги видяхме. Тъмни сенки. Не само един самолет прелиташе над нас. Бяха много. Нищо друго не можеше да издава такъв шум. И преди бях чувал тътена на пресичащи небето бомбардировачи и изтребители — във военновъздушната база, където бе назначен баща ми в Англия. И знаех, че е немислимо да се провеждат учения с много самолети над населени зони. Имаше само едно възможно обяснение.

За какво друго щяха да летят толкова много самолети в нощта, ако не заради война?

Дали израелските военновъздушни сили бяха тръгнали на мисия?

Те имаха няколко изтребителя F15 и F16, които можеха да атакуват почти навсякъде в района. Но къде можеха да отиват? Към Иран? Египет? Дали някой генерал бе прекосил границата, предизвиквайки атака над Израел?

Дали това бе началото на голямата регионална война, която щеше да повлече всички ни към Трета световна?

Вятърът се усили. Той свиреше през ниските храсти около лагера. Воят му звучеше така, сякаш някой вълк повтаряше звуците, заглъхващи в небето.

Тогава нещо изсъска.

Изсъска още веднъж.

Марк реагира пръв. Огледа се.

Куршумът го уцели в тила.

Черепът му избухна в порой от лепкава сива смес, кръв и остри костици.

Част от тази смес опръска лицето ми.

Стоях като вкаменен, не можех да проумея какво става. Беше се случило нещо, което бе повече като сън, отколкото реалност. Секундите се забавиха.

Последва ново съскане, съвсем близо до мен.

— Наведи се — извика Зина.

Тя вече бе на земята, притиснала се в пръстта. Ариел се надигна, поглеждайки в другата посока към тъмнината. Якето му бе изпръскано с парченца от мозъка на Марк.

Кръвта бучеше в ушите ми.

После един куршум уцели Ариел, при което под рамото му разцъфна голяма червена дупка. Той се стовари напред почти без да издаде звук. Никой не можеше да оцелее след такова нещо.

Наблизо проехтяха изстрели. Чух трополене от бягащи нозе. Последваха още две изсвистявания. Този път долетяха по-отдалеч. Огледах се наоколо, бавно обръщайки глава. Не виждах кой стреля.

Отекна вик. Жената, която ни бе наглеждала, хукна в тъмнината с насочена напред пушка. Викът бе прекъснат след няколко секунди. Чух тупване, когато тялото й се стовари на земята.

Бях залегнал с ръце до лицето си. Надигнах леко глава и се огледах, надявайки се горещо, че няма да ми е за последно.

Всеки мускул в тялото ми бе напрегнат.

Един палестинец, който бе стоял наблизо, побягна приведен, на подскоци, в същата посока като жената. Поредният свистящ изстрел го запрати назад и той падна. Тялото му потръпна няколко пъти и застина.

Сърцето ми заби по-бързо. Устата ми бе пресъхнала. Запълзях много бавно, само няколко сантиметра напред. Усещах мириса на пръст и кръв. Достигнах ръката на Марк.

Бях го видял да помръдва няколко пъти, след като падна. Дали беше жив?

Отекнаха още няколко единични изстрела някъде отляво. След това към безчувственото небе се понесе стон, последван от пореден залп от изстрели. Звукът от всеки куршум ме караше да потръпвам.

Нечий писък се разнесе оглушително наоколо.

И тогава стрелбата спря. Настана тишина. Чувах собственото си дишане.

Огледах се. Не видях никого. Стрелецът или беше убил всички, или ги бе прогонил в мрака.

Потърсих с очи някакво оръжие. Нямаше нищо наблизо.

Стрелецът сигурно се готвеше да дойде да види резултата от свършената работа. Но дали ставаше въпрос за вражеска палестинска групировка, или ни бе нападнал някой бедуин, или беше злият мъж от църквата?

— Пак ли си ти? — каза един глас над мен. Разпознах го. — Май сте приятели със смъртта…

Бързо обърнах глава.

Той стоеше над мен. Как го бе направил, по дяволите? Приличаше на призрак.

Стана ми студено, после горещо. Изведнъж ме обзе странно спокойствие. Вторачих се в него, преценявайки шансовете си. Той държеше автоматичен пистолет. Лицето му бе подуто, насинено, цялото жълто и лилаво от едната страна. Тогава си спомних как го бях удрял и душил…

— Не ставай! — извика с насечен акцент и насочи оръжието си в лицето ми. — Или ще загинеш като всички други.

Зина бе коленичила. Не помръдна, когато той тръгна бързо към нея. Той не ме изпускаше от очи, насочил пистолета си към мен. Тя изглеждаше готова да хукне.

Мъжът се отдръпна и премести оръжието в лявата си ръка. В същия миг издърпа от колана си с дясната сребърен пистолет.

Сега той се намираше на около три метра от Зина. В този момент тя бе с гръб към него. Успя да се извърне и да го погледне в очите.

Помислих си да стана и да хукна към него. Може би щях да успея да му отвлека вниманието, за да може Зина да избяга.

Той я приближи.

— Предателка — каза.

Пистолетът в дясната му ръка изтрещя. От гърдите й бликна кръв.

— Не! — извиках и понечих да се изправя, обзет от гняв.

Няколко куршума се забиха в пръстта пред мен.

Зарових лице в праха.

Щях да умра.

Дори вече смятах, че съм мъртъв, виждайки какво бе направил той със Зина, Марк и Ариел. Железният мирис на кръв заседна в гърлото ми. Имах пръски от кръв по лицето си, усещах вкуса й по устните си. Земята сякаш се беше сгорещила под дланите ми…

Кръвта бликаше от Зина и зловещо попиваше в пръстта.

Той тръгна към мен.

Дулото на сребристия му пистолет сочеше право в лицето ми. Виждах черната празнота на смъртта. От цевта излизаше струйка дим.

— Ще те убия, Шон Раян. Не ти трябваше пак да си вреш носа в моите работи…

Той помръдна оръжието, насочи го надолу към тялото ми, сякаш решаваше коя част от мен да простреля.

— Откъде ме познаваш? — попитах.

— Ти разтури плановете ни в Лондон. — Той присви очи. — Мой приятел загина заради теб. Спомних си го, след като се срещнахме в църквата на Божи гроб.

— Няма да ти се размине — заявих.

Той се изсмя.

— Вече ми се размина. Обаче, за съжаление, няма да доживееш, за да разбереш колко е вярно това. Сега се обърни!

Аз се вторачих в очите му.

— Върви по дяволите! — Ако щях да умирам, щеше да е докато плюя в лицето му.