Йерусалимска загадка

53

Кремавите къщи с плоски покриви, издигащи се по склоновете, бяха осветени с редици от лампи. Стръмните хълмове се извисяваха почти перпендикулярно и къщите върху тях изглеждаха разположени отвесно една върху друга.

Ние ускорихме, лъкатушейки между планините. Две черни знамена изплющяха до нас на една отбивка. Чух пукане, стрелба. Може би беше израелската армия или биещи се помежду си палестински групировки.

После всички светлини изчезнаха и пътят започна да се вие през пусти, покрити с камъни хълмове, които се виждаха като сиви сенки отвъд фаровете ни. Десет минути по-късно се отбихме от главния път. Отклонението, по което поехме, не беше осветено и нямаше никакви табели.

След малко редицата от тънки дръвчета отдясно постепенно изчезна, както и едно пасище с изпокъсана мрежеста ограда от едната страна. След като пътувахме около минута по неравната настилка, осветена от фаровете ни, свихме по друг страничен път.

Ариел изгаси напълно светлините на колата. Карахме бавно напред, нагаждайки очите си към близката тъмнина. Единствената светлина в колата беше бледото синкаво блещукане от един джипиес до коленете на Ариел. Той настрои уреда и блещукането почти изчезна.

Отдясно и отляво виждах единствено очертанията на скали наблизо и планински хребети, издигащи се отвъд. От време на време до колата различавах храсти, подобни на бодливи топки, и някое недорасло дърво. Всичко изглеждаше изсъхнало. След минута Ариел увеличи скоростта. Очите му явно бяха привикнали към тъмнината, макар че все още пътувахме с около петнадесет километра в час.

Скоро, след като и моето зрение се приспособи, видях, че караме по път с еднолентова широчина и че гумите ни вдигат прахоляк след нас.

Имаше някаква миризма във въздуха, смесица от нещо като канела и нещо мъртво. Колата спря на един кръстопът.

— Този джипиес е пълен боклук — отбеляза Ариел.

— Далече ли сме от мястото, където е засечен сигналът? — попита Марк.

— Не, не, някъде тук беше, в радиус от стотина метра. По-точно не мога да го определя. — Ариел се наведе, нагласи джипиеса, докато синкавата светлина се появи за кратко и отново изчезна.

— Да хвърлим един поглед наоколо — подканих ги аз.

— Имате ли фенерчета?

— Няма нужда да обявяваме, че сме тук — изтъкна Ариел. — И няма да се бавим. Търсим само кола или трупове. Имам три чифта очила за нощно виждане. Те улавят и източници на топлина.

— Имаме ли подкрепление? — попитах.

Обърнах се да видя дали някакви коли ни следваха. Нямаше.

Марк ме погледна.

— Ще има подкрепление само ако го извикаме. Ще трябва да замесим и палестинската полиция, ако предприемем голямо претърсване в района. Но това ще отнеме много време. Палестинците съдействат при случаи с изчезнали, но ще отнеме часове да се събудят правилните хора и да се обясни всичко. Не можем да чакаме.

— Трябваше да го оставим в хотела — намеси се Ариел. — Задава прекалено много въпроси.

— Не, той е полезен. Ще е добре да е с нас, ако се появят палестинските власти. — Марк отвори вратата си.

— Казах ти да не се тревожиш за тях — заяви Ариел.

— А аз ти казах какво мисля за становището ти — отговори Марк.

Излязох и заобиколих колата. Виждах храсти, очертанията на скали, черни хълмове.

Ариел отвори багажника и извади три комплекта очила за нощно виждане. Те имаха един голям изпъкнал напред окуляр и два окуляра зад него за очите. От дясната им страна имаше също голям кръгъл винт за настройване. Бяха по-леки, отколкото изглеждаха.

— Гледай добре да ги затегнеш — инструктира ме Ариел. — И не ги губи.

Тримата сигурно заприличахме на извънземни, след като ги сложихме.

— Няма да се отдалечаваме — продължи с напътствията Ариел. — Ще огледаме напред, на разстояние от около петдесет метра между всеки от четирите пътя. Това е просто неофициална проверка, за да видим дали има някакво доказателство, че приятелката ти е тук. Ще търсим някакви изоставени източници на топлина.

Разбрах, че иска да каже някакви тела.

Настоях да тръгваме, да приключим с това:

— Защо чакаме? Да започваме.

Поех сред камъните. Виждах ги ясно, както и дърветата и храстите като зелени сенки пред мен. От време на време забелязвах да прехвърча нещо, което можеше да бъде гигантски молец или прилеп. Центърът на прехвърчащия обект бе в оранжев оттенък заради излъчваната топлина.

— Има ли някакви къщи наоколо? — попитах, щом Ариел се приближи към мен. Лицето му също беше оранжево, както и дрехите му.

— Наблизо е имало селище, ала е било сринато до основи. Трябва да намерим основите.

Цареше мъртвешка тишина. Далечните шумове от магистралата, които се чуваха, когато бяхме в онази къща, сега липсваха. Тук нямаше друго, освен звезди и шубраци, и тишина като покривало. Изведнъж въздухът бе прорязан отдалечен писък, като от някоя праисторическа птица.

Погледнах нагоре. Звездите изглеждаха като зелена мрежа, изтъкана от дребни светлинки. Осъзнах, че виждаме всичко заради светлината им. Луната беше зад някакви облаци, но различавах ясно нащърбените храсти и хълмовете около нас. Над главите ни премина оранжев пламък. Птица. Трябваше да е птица.

Хълмовете изглеждаха стръмни. Бяха покрити със сипеи и ставаха по-високи от лявата ни страна, но не виждах много подробности по-далеч от петнадесетина метра. Отвъд тях всичко беше зелен мрак.

Продължих да вървя. Марк и Ариел бяха зад мен. От време на време на пътя ни се изпречваха камъни, големи колкото кухненска маса. Други, разпръснати като парчета бяла лава, бяха с размерите на автомобили. Повървяхме още.

— Шшшт! — обади се Ариел.

Не бях осъзнал, че издаваме някакъв шум.

Спряхме. Половин минута цареше дълбока тишина, а после вляво от нас се чу шумолене. То спря толкова бързо, колкото бе започнало. Забелязах нещо оранжево зад някакви зелени храсти.

Натъртеното ми тяло отново започна да ме наболява, ала се радвах, че не съм взел никакви болкоуспокояващи.

— Дива коза — съобщи тихо Ариел. — Това е идеалната земя за тях.

— Да повървим още — пожелах аз.

— Трябва да се връщаме — заяви Ариел равнодушно, сякаш търсехме връзка изгубени ключове.

Продължих напред.

— Хайде, Шон. Не можеш просто да отидеш до планините! — Гласът на Марк прозвуча странно.

— Трябва да покрием много широк периметър. Да се връщаме — добави той.

— Няма да вървя само по петдесет метра във всяка посока — обявих спокойно. — Ще обикалям колкото сметна за необходимо, в зависимост от това какво ще намерим.

— Добре — съгласи се Марк. — Искаш да докажеш, че я обичаш повече от всеки друг… Е, както желаеш. Но така няма да получиш червена точка от мен. — Звучеше ядосан.

— Не ми трябват точки.

Той изобщо не разбираше.

Спрях, щом пред мен се изпречи стена от трънливи храсти и по-високи скали. От дясната ни страна хълмът ставаше доста по-стръмен, почти невъзможен за изкачване. Отляво имаше участък открита земя. Отидох натам, закрачих в кръг. Марк вървеше точно до мен.

Убедих се, че е време да се върнем.

След пет минути се довлякохме до колата. Следващият участък от пустинята, който претърсихме, беше още по-каменист. Постоянно стъпвахме върху камъни или ги заобикаляхме. От някои храсти между тях стърчаха бели, дълги към пет сантиметра шипове, които ни караха да бъдем внимателни.

Най-големите скали тук бяха с размерите на камиони. Те също изглеждаха не на място, сякаш бяха разхвърляни от гиганти, играещи някаква смахната игра. Чудех се дали Изабел ги е видяла.

Ако нещо трябваше да бъде скрито, този район бе идеален за целта. Продължих да вървя. След още няколко минути, когато Марк и Ариел бяха изостанали зад мен, а колата изобщо не се виждаше, тръгнах обратно. Положението не изглеждаше добре. Късметът ми бе на привършване. Както и този на Изабел.

Когато стигнах другите, Ариел беше бесен. Лицето му направо изглеждаше подуто от гняв.

— Ако се изгубиш из тия планини, няма да ти устройвам издирване. На следващия участък ще стоиш зад мен. Скоро трябва да се махнем оттук.

Поклатих глава. Ако си мислеше, че ще следвам инструкциите му, грешеше.

— Може би не разбираш, господин Раян. Мога да те арестувам и да те държа заключен със седмици, а може и месеци, ако продължаваш така. В тази страна си влязъл нелегално.

Отговорих спокойно:

— Ще направим претърсването както трябва. А колкото до арестуването ми… Всъщност в коя държава се намирам в момента? Това е палестинска територия, нали?

— И двамата спрете с тия глупости! — намеси се Марк. — Ще си свършим работата както трябва, и то бързо. Сега и двамата млъкнете.

Пак тръгнахме през третия участък. И този беше подобен на последния — имаше големи скали, някои дори по-грамадни от онези в другите участъци. Повървяхме някъде към двеста метра, но не открихме нищо, освен скъсана синя найлонова торба, която изглеждаше да е тук от десетилетия.

Този път Ариел не поиска да се връщаме, докато колата съвсем не изчезна от поглед.

— Тук няма нищо в продължение на километри. Да си вървим! Ако се изгубим на връщане, може да си обикаляме тук до сутринта.

— Няма да умрем — рекох.

— Не в това е въпросът, Шон — обади се Марк. — Нали знаеш, говори се, че ще започва война. Сега не е време да се шляем наоколо. Можем да свършим нещо по-полезно някъде другаде, вместо да прекараме останалата част от тази проклета нощ в търсене на колата си.

— Добре, добре. — Огледах се. Нямаше нищо. Нито един друг топлинен източник, освен нас. Обърнахме се кръгом и щом видяхме колата, се разпръснахме, за да огледаме района наоколо.

И тогава, точно когато наближихме кръстопътя, забелязах ясни следи от гуми на кола. Те продължаваха навътре в шубраците…

Подсвирнах на другите.

— Някой е бил тук! — През изтощеното ми тяло се надигна надежда. За секунди всички болки, които усещах, изчезнаха. — Да докараме колата. — Вече почти бягах. Тойотата лъщеше на звездната светлина зад няколко скали.

— Добре — съгласи се Ариел. — Но не тичай. Ще се пребиеш в тъмното.

За малко да се окаже прав. Ударих в нещо палеца на крака си, почти се препънах, но продължих да вървя, изпълнен с адреналин. Имаше малка вероятност да намерим Изабел и още по-малка да я намерим жива, но беше по-добре, отколкото да обикаляме в нарастващо отчаяние.

Ариел бе заключил колата. Трябваше да го чакам да ме настигне, преди да мога да се кача. Потеглихме без фарове, без да сваляме очилата си за нощно виждане, и се отправихме бавно през долината, следвайки следите. Стори ми се, че Ариел проверява за нещо, докато се движехме. Той не преставаше да върти главата си. Също така си мърмореше нещо тихо, което не разбирах, макар че сега бях на предната седалка до него.

След половин минута отворих прозореца от моята страна. Марк направи същото.

— Сега ще спра — обяви Ариел след минута.

— Защо? — попитах.

— Не гледаш ли? — извика той и посочи напред.

Виждах само зеленикави сенки, открита област пред нас, а отвъд — участък от малки скали и изсъхнали трънливи храсти.

— Какво да видя?

— Някой е идвал дотук на лов. Виж следите в пръстта. После се е върнал обратно. Личи си откъде се е върнал!

— Трябва да погледнем — настоях.

— Да, да, ще погледнем. — Той изключи двигателя. — Но щом свършим, ще минем бързо последния участък. Не можем да губим повече време тук. Няма как да търсим цяла вечер.

Не си направих труда да му отвърна, че ще търся, докато пукна, ако искам. Марк ме погледна, сякаш се колебаеше какво да прави. Изглеждаше уморен. При всичките си усилия не бяхме постигнали нищо.

— Ще трябва да си починем, Шон, за да може утре да сме способни да свършим нещо.

— Ти си почини — рекох.

Излязох от колата. Ариел изключи двигателя. Вървяхме наоколо, оглеждайки следите от кола. Израелецът беше прав. Следите обръщаха в кръг и си личеше мястото, където е бил пален огън. Земята все още бе бледооранжева. А по-нататък не се откриваха следи.

Почти се бяхме върнали в тойотата, когато чух трополене. Звучеше като далечно преминаване на влак. В това нямаше логика. Спряхме и се огледахме.

Към нас приближаваше оранжева маса. После чух цвилене.

— Свалете очилата — нареди Ариел. — Дайте ги на мен, бързо!

Направих каквото каза. Той ги пъхна в чантата през рамо, която носеше.

Погледнах нагоре. Зрението ми не бе толкова лошо, колкото очаквах. Не виждах подробности, но различавах тъмните фигури. И движещата се форма от група ездачи, повечето от които бяха с тъмни качулки и препускаха към нас върху големи коне. Един от тях извика нещо на арабски.

Нямах представа какво казва. Но не звучеше приятелски.

— Не правете резки движения — предупреди Марк строго.

Щом се приближиха, тежкото дишане на конете изпълни ушите ми. И после ги подуших. Миризмата на конска пот бе достатъчна, за да започне пак да ми се повдига…