Йерусалимска загадка

22

Мъжът имаше зализана назад сребристосива коса и голямо бледо лице. Той носеше очила със златни рамки и изглеждаше петдесет и няколко годишен.

— Хей, кой си ти? — попита с немски акцент.

— Тук сме, за да огледаме разкопките. Бях колега на Макс Кайзер. Казвам се Шон Раян, от Института за приложни изследвания в Оксфорд. Това е колежката ми Изабел Шарп. След малко тук ще слезе и един професор от Еврейския университет. Той е дал препоръки на Макс, за да участва в разкопките.

Мъжът разтри челото си.

— Очаквахме, че някой може да дойде след случилото се с Макс. Всички бяхме шокирани. Аз съм Дитер Ментол от Дюселдорфския университет. Колегата ми Валтер Шлайбел е долу.

Слязохме след него по стълбите. Подът под нас представляваше съвсем различна гледка. Стените бяха покрити с жълтееща мазилка. На едната стена имаше избледнели стенописи на облечени с тоги хора в стилизирани пози — от онези, които биха могли да се видят в Помпей.

Почувствах прилив на вълнение. Това беше нещо истинско — стая, която е била използвана преди почти две хиляди години. Тук можеше да са влизали съвременници на Исус Христос и Цезар.

В стените имаше ниши, където можеха да се сложат бюстове. А подът беше по-бял от този горе, както и по-гладък. Изглеждаше като направен от пясъчник, подобен на използвания в други части на сградата, но добит от различна, по-висококачествена кариера.

Друг мъж с немска физиономия, на същата възраст като Дитер и облечен със същите бледожълтеникави панталони и риза в съответстващ цвят, стоеше до отсрещната стена с ръце на бедрата си. Той кимна отмерено, като слязохме.

Запознахме се и се здрависахме. Дадох им картата си. Всеки от двамата я разгледа. Казах им, че колегата им горе ни бе позволил да огледаме набързо. Те се спогледаха, след което вдигнаха рамене.

— Това тук е наистина изключително — признах.

— Да, така си е. Смятаме, че е от първи век — обясни Дитер. — От края на епохата на Ирод. Всичко сочи натам. Ще изнесем доклад за откритието, разбира се, и ще включим анализи с радиовъглеродно датиране, за да подкрепим преценката си. Те ще докажат всичко със сигурност.

— От „Хистъри Чанъл“ ще ви поръчат да направите цяла поредица.

Той сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Колко стаи като тази сте разкрили?

— Само тази и другата долу.

Имаше още една дупка, нащърбена, точно в отсрещния край. До нея беше метнато синьо найлоново покривало и няколко ролки широко черно тиксо. С тях дупката ли покриваха?

— Боите ли се от замърсяване?

— Да, най-вече от влага. Стаите дълго време са били херметически запечатани. Влагата навлиза вечерно време, когато температурата на въздуха горе спадне. Запечатваме по-долния етаж възможно най-плътно. Елате да погледнете. — Той гореше от желание да ни покаже находката си.

До дупката имаше две купчини от прозрачни пластмасови кутии. Всичките бяха широки около тридесет и високи петнадесетина сантиметра. Някои от тях, в купчината отляво, съдържаха разни неща — късчета пергамент, парчета дърво, парче мрамор. Всяка кутия бе номерирана. Надникнах долу в дупката. Гледката, която ме посрещна, беше необикновена.

Приличаше на древна яма за смет, в която хората са изхвърлили съдържанието на няколко сгради. Имаше парчета дърво, които стърчаха изпод бъркотията, подобно на побелели кости в древна костница.

Някои от дървените останки изглеждаха като дъски от лавици, в други бяха издълбани сложни фигури. Виждах също и много свитъци — някои бяха смачкани, други представляваха само фрагменти, но повечето бяха цели. Сред останките се забелязваха и отломки от зидария, отчупени парчета от мебели. Цялата тази маса покриваше напълно пода долу. Дори не можех да преценя колко дълбока бе камарата от антични боклуци.

Надолу водеше лъскава стоманена стълба. Протегнах се да я хвана.

— Не искаме никой друг да слиза там — спря ме Дитер бързо. — Имахме проблем преди няколко седмици. Смятаме, че безопасността ни бе нарушена.

Той се придвижи към мен и постави широката си ръка върху купчината кутии.

— Знаете, че като обучени археолози трябва да се уверим, че всички находки са правилно записани. Всеки предмет е нужно да се идентифицира и да се снима в първоначалната си позиция, преди да бъде преместен. — Той звучеше така, сякаш ми изнасяше лекция и бе още на първия си диапозитив.

— Докъде сте стигнали с всичко това? — попита Изабел.

— Точно сега подбираме проби за изследване. — Той погледна към колегата си, а после пак към Изабел. — Очакваме, че израелските власти ще поемат обекта, след като им представим находките си. Те ще организират преместването на артефактите на части, за да се съхранят всякакви отпечатъци и органични останки. Ако обектът е това, което си мислим, че е, ще има много години работа тук. Ние само го отворихме.

В гласа му се долови задоволство от тази идея. Ала колегата му не изглеждаше толкова щастлив.

— Подадохме молба да удължат разрешителното ни, разбира се. Но е трудно да се каже какво ще се случи, след като Макс бе убит и заради всичко, което става там горе. — Той посочи към тавана.

Не тръгнах да споря с него. Бях изумен от изобилието на античен материал под мен.

— Как мислите, защо всички тези неща долу са така разбъркани? — обади се Шимон. Той бе слязъл по стълбите, докато Дитер говореше.

— Имаме теория, ако искате да я чуете — предложи Валтер.

— Разбира се.

Челото ми гореше, чувствах кожата си опъната. Със сигурност тук долу беше достатъчно топло и сухо, за да се съхрани всичко. При съхранението на археологически находки, особено ако са органични съединения, се допуска 3% колебание в относителната влажност в сравнение с условията, в които е бил намерен предметът.

Това беше минимално количество, като се имаше предвид, че дневните колебания на нивото на земята тук стигаха вероятно до 30% по това време на годината. Консервирането на находки беше една от специалностите на Сюзън Хънтър. Затова ли тя бе дошла тук?

— Смятаме, че повечето от материала е бил в тази стая или наблизо, преди някой да захвърли всичко тук долу. Необичайно е да се намери стая, пълна с материал по този начин, но мислим, че знаем причината. През 66 г. сл. Хр., група зилоти19 — екстремисти, наречени сикарии — завзели тази част от града. Те били забавна компания. Обикновено отивали на форума и намушквали преминаващите римляни. Опитвали се да ги изпъдят всичките. Накрая обаче успели да изпъдят само войските на Ирод Агрипа20. По онова време римските длъжностни лица може би са се укривали в тази къща и в други като нея. Вероятно са хвърляли рафтове със свитъци долу в тази стая, за да си освободят повече пространство за живеене, докато са чакали да ги спасят.

Можех да видя останките от рафтове там долу.

— Вероятно са се опитали да избягат през нощта след това. Ако попаднели в ръцете на патрулите от зилоти, всички без съмнение щели да останат с прерязани гърла. Нещата не са били розови през есента на шестдесет и шеста година…

— Защо всичко това не е било намерено после? — учуди се Шимон.

— След няколко години тази част от града отново била завладяна от Тит, когато той потушил Голямото еврейско въстание — обясни Дитер. Тонът му стана по-уверен, докато говореше. — Тогава сградата над нас вероятно е била унищожена, превърната в отломки. Тит заповядал всяка постройка в този град да бъде срутена до основи. И заповедта му била изпълнена, при това бързо. Не оставили неразрушена нито една арка или покрив. Когато по-късно строителите се заели на работа, те използвали отломките на пода като основа. Не са си правили труда да копаят, за да търсят какво има отдолу. Те най-вероятно са били римски слуги, на които е било наредено да построят нови сгради според новия градоустройствен план.

— Всичко това звучи правдоподобно — отбеляза Изабел. — Но съм изумена, че тези стаи никога не са били разкрити през цялото това време оттогава. Говорим за почти две хиляди години.

— Голяма част от града била изоставена в руини в продължение на десетилетия след Голямото еврейско въстание, а не само за няколко години. Това било ключово събитие в еврейската история. Градът бил умишлено обезлюден. Бил е построен наново през 130 година от Адриан21 според абсолютно различен градоустройствен план. — Той посочи към тавана над нас. — Тази част от града стояла изоставена още дълго време след това. В продължение на векове строителните работи са били забранени в еврейските райони на Йерусалим.

— Как са избягали хората, които са били тук долу? — попитах.

Дитер посочи към малка дупка в едната стена. Точно зад нея имаше стена от прашни отломки, но отворът можеше да е бил използван за бягство в друга сграда, преди и тя да бъде срината.

— А коя е най-добрата ви находка? — Приближих се към кутиите, коленичих на земята, заразглеждах ги.

— Добър въпрос — отбеляза Валтер. Той се поколеба и погледна към Дитер.

— Това е една от по-добрите находки — съобщи Дитер, като ми подаде една от пластмасовите кутии, оставена отделно от другите. Единственото нещо вътре беше парче триъгълен мрамор, голямо колкото педя. Изглеждаше като надпис, който може да е седял над някоя древна лавица. Написаното беше с римски букви. Мраморът бе счупен — наполовина, както ми се стори, — но втората част от надписа се видя, щом помръднах кутията така, че жълтата крушка, завързана над главите ни, светна директно върху находката.

Пишеше…_ PILATUS_.

— Смятате, че е пишело „Пилат Понтийски“ ли? — Поднесох го напред към Изабел, за да го разгледа.

Валтер кимна оживено.

— Латинският е същият като на намерения надпис в Кесария.

— Значи сте открили материал от времето на Пилат Понтийски — обяви Шимон. — Кой знае какво друго има още… Като например плановете за Храма на Ирод.

— Или квитанция от сватбения пир в Кана — добавих.

Отгоре проехтя вик.

— Кой е там долу? — Този, който крещеше, имаше американски акцент.

Атмосферата в стаята се промени за секунда, все едно мъжът беше изкомандвал „огън“. Двамата ни немски приятели се спогледаха, сякаш бяха разкрити. След малко шумно трополене се разнесе над нас.

Валтер се протегна, взе кутията от ръцете ми и я сложи на мястото й. Аз се отдръпнах от дупката и стълбата.

Някой слизаше долу. Ако се съдеше по шума, не беше само един човек. След малко на стълбите изникнаха нозе, облечени в зелени военни крачоли. Появиха се двама късо подстригани мъже — поне два метра високи и достатъчно едри, за да играят в защитата на „Ню Йорк Джетс“22. Те застанаха близо до нас, като охранители, които ни бяха хванали, че сме влезли без разрешение.

След тях слезе и трети американец, по-възрастен, с бяла коса и буйна бяла брада. Той държеше голяма бяла кърпа в ръката си и взе да бърше челото си пред нас.

— Как, по дяволите, влязохте? Изобщо не е редно да сте тук долу. Това е затворен обект. — Той застана пред мен, заби показалец в гърдите ми.

Аз го пернах и той отдръпна ръка.

— А вие кой сте? — попитах.

Двамата му приятели застанаха от двете му страни.

— Онова момче горе е направило сериозна грешка, като ви е пуснало тук само заради една препоръка. В нарушение сте. Трябва да си тръгнете сега. — Той се обърна към Дитер: — Не си ги пускал по-надолу, нали?

— Не — отвърна Дитер. — В никакъв случай. — Той прозвуча достатъчно почтително, за да предположа веднага, че по-възрастният американец е негов шеф.

— Да не би да не съм чул, като се представихте? — обадих се аз. — Ще ни дадете ли някакво обяснение защо се налага да ви слушаме?

— Не е нужно да знаете кой съм. Това, което трябва да направите, е да напуснете веднага този обект. — Лицето му стана издуто и мораво на места, все едно всеки миг щеше да се пръсне.

— Ще припадна, ако вземате всичко толкова сериозно — подметна Изабел.

— Този обект е извън вашата компетенция — заяви той. — Откритието му е божествено провидение. Не бива да сте тук.

— Надявам се целият свят да разбере какво има на това място — отбеляза Изабел.

Видях, че той не оцени забележката й. Лицето му стана още по-мораво.

— Качете ги горе — нареди и се насочи към стълбите.

— Кой е този? — обърнах се към Дитер.

— Пастор Стевсън. Той спонсорира тези разкопки — обясни Валтер.

— Е, ние и без това си тръгвахме — рекох. — Приключихме обиколката си. Видяхме всичко, което искахме, благодаря. — Наблегнах на думата всичко.

Късо подстриганият тип до Изабел настръхна, като че ли се канеше да я хване. Направих две крачки напред и замахнах с ръка помежду им, сякаш свалях паяжина между тях.

— Тръгваме — казах. — Гледай да не докоснеш някой от нас, освен ако не искаш да се озовеш по задник сред боклуците — заканих се аз и кимнах към дупката в пода, недалеч от мястото, където стоеше мъжът.

— Изчезвайте тогава — обади се другият младеж. — И по-живо.

— Не са ли ви учили на обноски? — попитах.

Той ме изгледа с ярост.

Поехме нагоре по стълбите. Изабел и Шимон се качваха пред мен. Понеже не се движехме достатъчно бързо, колкото искаха от нас, бях сбутан два пъти в гърба, но след като извъртях ядно лакътя си, това не се повтори.

Горе мъжът, който ни пусна, стоеше смутено до вратата към улицата.

Той я отвори. Край нас вече не падаха камъчета, а камъни. Не чак толкова много, но достатъчно, за да не ти се иска да стоиш на улицата и да обсъждаш времето.

— Ооох! — изстена Изабел, щом портата се захлопна с трясък зад нас.

Един камък я бе уцелил по прасеца. Дънките й бяха скъсани и изцапани с кръв. Вдигнах ръка, за да я предпазя, макар че не беше кой знае каква защита.

— Трябва да минем зад ъгъла — каза Шимон, — за да отидете да я прегледат.

— Къде е най-близката болница? — попитах полицая, който отвори бариерата да ни пусне.

— Идете в „Бикур Холим“ — обясни той. — Имат добра спешна помощ и се намира наблизо. — После извърна поглед. Безизразното му лице показваше, че е виждал много по-лоши неща от драскотината на Изабел.

Тръгнахме обратно към портата Яфа и стигнахме до пиацата за таксита, където се сбогувахме с Шимон.

— Всяко такси ще ви откара дотам — рече той. — Обадете ми се, ако имате нужда от още помощ.

След десет минути ни спряха отвън пред болницата. Беше 15.55 часът, вторник. Бяхме в града само от два дни, а приятелката ми вече беше ранена…

Мястото беше оживено. По-старата част на сградата беше във викториански стил, изградена от избледнял, с вид на глазура, пясъчник. Имаше заострени сводести прозорци и балкон на първия етаж, откъдето бе възможно царски особи от епохата на Едуард да са махали на тълпите, дошли да ги видят. Балконът едва ли вече се използваше с тази цел.

Държах Изабел за ръка, докато сестрата почисти крака й в модерното спешно отделение. Чакахме само двадесет минути, макар чакалнята да бе пълна, което говореше добре за израелската система на здравеопазване. Кабинката за преглед, в която се намирахме, беше толкова съвременна, колкото и в Лондон.

— Няма да им дам да ме задържат — заяви Изабел с решително изражение, докато чакахме сестрата да се върне.

Чуваше се шумно жужене от синьо-сивата апаратура до нас и от осветлението. Забелязах, че болницата обслужва удивително разнообразие от пациенти. Имаше араби, православни евреи с къдрици, светски евреи, френски туристи, две изключително слаби жени с вид на етиопки и една едра блондинка от Централна Европа.

И това виждах само в участъка около нас. Сигурно, ако погледнех по-нататък, щях да попадна и на други екземпляри.

Сестрата, която се занимаваше с Изабел, беше дребна бледа жена с къса руса коса. Тя бе привлекателна, макар и не колкото приятелката ми.

След като се върна, сестрата съобщи на Изабел, че трябва да й поставят инжекция против тетанус. Тя обаче отказа, понеже й бяха били такава само преди шест месеца.

Сестрата пак излезе. Щеше да доведе доктор да прегледа Изабел, преди да я пуснат. Кушетката за преглед, върху която седеше тя, бе нагласена с изправена облегалка. Беше покрита с медицински хартиен чаршаф, целият нашарен с големи сини букви на иврит.

— Имаш късмет, че не е чак толкова лошо — отбелязах.

— Винаги ли трябва да гледаш откъм светлата страна? — Тя разтърка челото си.

— Значи предпочиташ да се оплаквам?

— Смяташ ли, че изчезването на Сюзън има нещо общо с тези разкопки? — попита Изабел.

— Възможно е. Кайзер винаги се е забърквал в странни каши, доколкото разбирам.

Изабел изпъна гръб.

— Не е нужно да си гений, за да напишеш името на Пилат Понтийски върху парче мрамор. Надявам се, че не си приел всичко за чиста монета — каза тя.

— Може да е автентично — изтъкнах. — Смятам, че Кайзер е помолил Сюзън да дойде тук, за да даде експертното си мнение за консервацията на находките в тази сграда. Може дори да я е завел долу, за да й покаже какво правят.

— Вероятно е искал тя да потвърди, че мястото е толкова реално, колкото изглежда.

Изведнъж се чуха високи гласове. Видях двама израелски полицаи, които крачеха към нас. За миг предположих, че те са се насочили към друг, към някой престъпник, който щеше да си получи заслуженото наказание, но грешах.

Погледите им бях отправени към нас.

— Вие ли сте Шон Раян? — попита по-едрият от двамата.

Те ни гледаха, както и всички останали наоколо. Бърборенето в помещението затихна на момента.

Всички очакваха отговора ми.

Дори апаратурата около нас сякаш бе замлъкнала. Чувах само кръвта, пулсираща в ушите ми…

Какво ставаше, по дяволите?