Йерусалимска загадка

28

— Здрасти, Зина, защо не дойде с нас да пийнем? — рекох.

Тя вдигна поглед към мен. Очите й изглеждаха по-големи отпреди. Изражението й беше приятелско.

— Не ходя по барове — отвърна. Протегна напред ръка, все едно искаше да се здрависаме. Но само отвори пръсти, сякаш ми пусна шепа въздух.

— Какво те води в Кайро, ефенди? — попита тя бавно, навеждайки се напред.

Лицето й бе красиво, дори прекалено идеално в пропорциите си. Имаше нещо смущаващо в нея.

— Търся една приятелка. — Това беше истината.

— Ако намериш приятели в Кайро — усмихна се тя, разкривайки ослепителни зъби, — можеш да умреш тук. Така казват. — Усмивката й изстина.

Думите й прозвучаха почти като заплаха. Лека тръпка пролази нагоре по гърба ми, сякаш оттам бе преминал паяк.

— Шон? — Беше гласът на Изабел.

Обърнах се. Тя вървеше към нас, вперила поглед в Зина, сякаш я изучаваше. И възкликна:

— О, и ти си била тук!…

Зина премести вниманието си върху нея. Кимна й и попита:

— Познавате ли Кайро?

— Не — отвърна Изабел.

— Искате ли да ви покажа някои интересни места довечера? — предложи тя, гледайки към мен.

— Може би друг път — отклони поканата й Изабел и постави ръка на рамото ми. — Марк ни чака.

— Трябва да тръгваме — извиних се на Зина.

Усмивката й стана леко снизходителна.

— Какво, по дяволите, правиш? Защо разговаряш с нея? — попита Изабел, като влязохме в асансьора.

Досега не я бях виждал толкова ядосана.

— Просто се държах приятелски. Къде отиваме?

Тя ме погледа няколко секунди, после отвърна:

— На третия етаж, в италианския ресторант „Пане Вино“.

Качихме се до горе в мълчание.

Ресторантът беше на една тераса с изглед към Нил. Можех да разбера защо Мари го харесва. Беше с приглушено осветление, а масите бяха достатъчно раздалечени, така че човек да няма чувството, че го подслушват. Бледи жълти свещи в претенциозни железни лампи в отомански стил стояха на пода. Гледката към Нил беше поразителна. Далечният бряг на реката беше осветен от огърлици от улични лампи и светлини от жилищни блокове.

Един участък от тях угасна ненадейно, докато сервитьорът ни водеше през ресторанта към масата на Марк. Стори ми се, сякаш едно парче от картината пред нас бе премахнато.

Веднага щом седнахме, попитах Марк какво се е случило оттатък реката.

— Напоследък има много спирания на тока. Не е нищо особено. — Той се обърна да погледне тъмния участък. — Някой идиот вероятно се е опитал да краде електрически кабели. И сам се е изпържил… Напоследък има такива случаи.

Сякаш за потвърждение на думите му в притъмнелия участък се появиха проблясъци от ярка бяла светлина. Те бяха малки, но се отразяваха във водата и продължиха няколко секунди.

— Това стрелба ли беше? — попитах. — Тук е като Дивия запад.

Марк вдигна рамене.

Проблясъците отново се появиха. Сега идваха от два източника. Хората в ресторанта сочеха нататък. Над тътена от трафика и кънтенето на автомобилни клаксони долавях и далечен пукот.

След малко светкавиците престанаха, внезапно, както и бяха започнали.

Шумът в ресторанта се усили, сякаш през всички ни бе преминала вълна на облекчение. Видях няколко човека да махат на сервитьорите, сякаш бяха решени да поръчват с обновена енергичност.

— Вземете си средиземноморска паста — препоръча Марк. — Всеки следобед доставят прясна риба от Александрия, направо от рибарските лодки, пристигнали същата сутрин.

Поръчах си пица пеперони.

Марк поклати ужасено глава. Беше седнал срещу Изабел, а аз бях до нея. През следващите няколко минути той започна да ме дразни като оса на пикник. Не само че не спираше да говори, но и думите му бяха насочени към Изабел.

Най-накрая успях и аз да се включа:

— Как местните наричат Кайро? Чел съм, че името Кайро е европейска измислица.

— Много от тях го наричат Миср, столицата, градът. Може би оттук произлиза и думата „мизерия“. Знаете ли, че петдесет процента от населението на Кайро е на линията на бедността?

Поклатих глава.

Той мушна пръст в бялата ленена салфетка.

— Мнозина тук твърдят, че нещата са били по-добре преди, по времето на Мубарак. Хората от най-долната прослойка в Кайро, които населяват „Мукатам Хилс“ на юг оттук, едва свързват двата края, ровейки в боклуците. Живеят по осем души в една стая при температури като във фурна през лятото… — Той млъкна за секунда и допълни: — И чакат хълма зад къщата им от кал да падне върху тях.

— Зина от коя част на града е? — Чудех се защо тя се мотае с Марк. Дали му беше гадже, или нещо му помагаше?

— Тя живее в Замалек, остров в Нил наблизо оттук. Но по произход е от Судан. В Замалек й харесва. Там живеят богатите. Пълно е с модни бутици, бизнесмени и врачки с позлатени мобилни телефони. Два милиона души населяват острова.

Той помаха, за да привлече вниманието на сервитьора.

— В Кайро могат да ти се случат много повече неща от това да се дотътриш до маската на Тутанкамон сред потна тълпа от туристи или да попаднеш в задръстване от туристически автобуси при пирамидите — заяви той. Посочи с пръст към мен. — Само погребалният комплекс „Кайтбей“ е по-добър от всички забележителности във Венеция, взети заедно.

— С какво се занимава Зина? — попитах. Ставах нахален, точно като него…

— Помага ми с някои неща — отвърна Марк. И ме погледна, все едно се бях изплюл на пода между нас.

— Тя ми спомена, че ако си намериш приятели в Кайро, можеш да умреш тук…

Изабел се наведе напред.

— Така ли казват? — Тя погледна Марк.

— Никога не съм го чувал — отрече той.

— А тя… — Изабел направи пауза, усмихна се. — Близка ли ти е?

Той отговори бързо и категорично:

— Не.

— Надявам се да не загазиш пак, както стана в Ирак — подхвърли Изабел.

Той я изгледа с присвити очи, сякаш току-що бе възхвалила достойнствата на шанса да се живее с Джак Изкормвача.

— Какво точно искаш, Изабел? — каза Марк. — Защо сте тук? — Разговорът ставаше все по-небрежен.

— Имаме нужда от помощ.

Той въздъхна, сякаш чуваше подобни молби прекалено често.

— От каква помощ?

— Искаме известието за депортацията ни да бъде премахнато от израелската имиграционна система.

На масата настъпи тишина.

— Това е сериозна молба — отбеляза той. — Много сериозна.

Изражението й стана по-твърдо. Тя отметна глава на една страна.

— Аз съм бившата ти жена, Марк. Не мисля, че ще изглежда добре за теб, ако не ме пускат в Израел.

Марк я погледа известно време, преди да отговори.

— Може и да направя каквото ме молите, но няма как да дам гаранции… — Той потули с длан устата си, сякаш мислеше усилено. Пресмяташе каква лъжа да ни извърти, най-вероятно.

Мъжът се наведе напред и тихо довери:

— Утре отивам в Таба… На събрание на служителите от Гранична охрана. Ще видя дали мога да направя нещо.

Изабел изглеждаше скептична.

— Можеш да го направиш, Марк, ако поискаш. Знам го. И ти го знаеш. Така че не ме баламосвай. Не забравяй, че работехме заедно. Това е в твой интерес. — Тя говореше бавно, наблягайки на всяка дума.

— Смятате да се върнете в Израел ли? — попита той.

— Ако промениш данните ни, може би ще го направим — отвърна тя.

— Няма ли да е по-добре за вас, ако стоите настрана известно време? Например за няколко години?

Наведох се към него и изрекох с твърд глас:

— Бяхме на косъм да разберем какво, по дяволите, се е случило с Кайзер. Чувствах го… Преди да ни изхвърлят заради някакви бюрократични тъпотии…

— Всичко това заради института ли го правиш, или по лични причини? — поинтересува се той.

— И поради двете.

Сигурно щеше да помисли, че съм полудял, ако му кажех, че според мен има връзка между отвличането на Сюзън, смъртта на съпруга й и книгата, която тя превеждаше. Не беше просто съвпадение участието й в това и настъпилите впоследствие нещастия.

Той ме погледна и попита:

— Мислиш ли да намериш работа на Изабел в института?

Тя гневно размаха пръст.

— Не върша всичко това, за да получа някаква облага. Просто искам данните за депортацията да бъдат премахнати от досието ми.

Той впери поглед в нея. В очите му се надигна възхищение. Изражението му не ми се нравеше.

— Казах ти, ще видя какво мога да сторя… Добре де, ще го направя — обеща Марк, — нали сме стари приятели. — Усмихна й се, сякаш мен ме нямаше там.

— Утре ще стане, така ли? — настоя тя.

— Закъде сте се разбързали?

— Имаме резервиран обратен полет за неделя от Тел Авив — отвърнах. — Не искам да изхабим билетите.

Бих могъл да кажа, че не ми дремеше за билетите. Имах повече пари, отколкото знаех какво да правя с тях. Трупах ги в банковата си сметка, откакто Айрийн бе загинала, и не се претрепвах да ги харча. Но не го споменах. А може би трябваше. Това, което ме караше да си затварям очите пред опасността да се върнем в Израел, беше острият порив да се махнем час по-скоро от Кайро.

— Значи искате веднага да отлетите за Израел? — каза той, гледайки ме втренчено.

Вдигнах рамене.

— Защо да не дойдем с теб до Таба? — предложи Изабел. — След като се обнови информацията в израелските компютри, ще ни оставиш на границата. Оттам може да се прекоси, нали? — Тя се обърна към мен: — Таба е близо до Шарм ел-Шейх. От израелска страна има таксита, които могат да ни закарат за няколко часа до Йерусалим, ако разполагаме с няколкостотин долара.

— Супер — рекох.

Марк стисна устни и тупна силно по масата.

— Елате с мен — рече, — ала не нося отговорност какво може да ви се случи, ако се върнете в Израел. Вие му берете грижата. — Той ни посочи назидателно с пръст.

Ако бях от тези, които вярват в поличби, вероятно щях да прекъсна всичко на момента с решението да зарежем цялата тази работа. Но не вярвам в поличби, дори в такива, които минават за благоразумни.

След като се нахранихме, се уговорихме да се срещнем в „Хилтън“ на следващата сутрин. Каза ни да го чакаме пред хотела, понеже програмата му била напрегната. Пътуването с кола до Таба щеше да отнеме четири часа.

След това той се обади в „Хилтън“ за да разбере дали отново е отворен след атаката.

Предполагах, че гостите на хотела са били евакуирани и ще трябва да си търсим друг подслон.

— Нещата тук не стават така — опроверга ме той.

И беше прав. Очевидно бяха затворили хотела за не повече от два часа, докато бъде претърсена всяка стая, но тъй като бе обстрелван само един ресторант и бе избухнала контролирана експлозия, отново го бяха отворили. Главният ресторант щял да бъде затворен само до сутринта.

Взехме такси обратно до „Хилтън“ и се качихме право в стаята си. Налях на двама ни от някакъв леко странен на вкус портокалов сок от минибара. Застанахме на прозореца, гледайки към града. Беше полунощ. Все още се чуваше свирене на клаксони. Трафикът по моста пред нас му придаваше вид на перлена огърлица от светлини.

— Не знаех, че искаш да се върнеш в Израел още утре — казах.

Изабел допря длан върху стъклото на прозореца и погледна надолу. Приближих се и докоснах голото й рамо.

— Реших, че е добра идея, когато разбрах, че отива в Таба — отвърна тя. — Знам колко отговорен се чувстваш за изчезването на Сюзън. А в Йерусалим бяхме близо да разберем нещо… Усещах го инстинктивно. Знам, че и с теб е било така…

— Права си.

Тя продължи да се взира надолу.

— Изпитах много странно чувство, когато видях Зина с теб… — призна Изабел.

— Какво чувство?

— Тук се случват много работи, за които не знаем нищо.

— Това е истина.

— Не, не, нямам предвид по принцип. — Челото й се набръчка. — Мисля за нас и изгонването ни от Израел по този начин. Може и да полудявам, обаче… — Тя поклати глава, сякаш не искаше да продължи.

— Обаче какво?

— Никой не изглежда особено загрижен за това какво се е случило със Сюзън Хънтър. Израелската полиция дори не реагира, когато споменахме, че търсим нея.

— Сигурен съм, че Британското посолство в Тел Авив се опитва да я открие.

Тя бавно поклати глава.

— Виждала съм как става. Известно време разпитват, говорят с полицията, с персонала на хотела, в който е отседнала, с нейни познати… И това е. Прекалено са заети, за да предприемат нещо повече. Такава е реалността. Те ще сторят всичко по силите си, но има много повече какво да се направи.

— Искаш ли да ти сипя водка в това нещо? — Посочих високата чаша с портокалов сок, която й бях дал.

— Не — отвърна тя. — Имам ужасно главоболие. — Погледна ме в очите. — Ще ми се да си легна.

— Разбира се — съгласих се.

Исках да я попитам дали срещата й с Марк е причинила главоболието й, но реших да не повдигам въпроса.

Беше третата вечер поред, в която искаше направо да си легне. Лежах в тъмнината, чудейки се какво става с нас.

Бях убеден, че ако я попитам дали все още има чувства към Марк, щеше да отрече. И че ако не ми харесва как му се усмихва, значи просто проявявам ревност.

Но може би това, че знаех отговора й, не бе истинската причина да не я попитам.

Боях ли се, че ако тя се поколебае, няма да мога да се престоря, че всичко е наред между нас? Защото тогава щеше да ми се наложи да си поговорим лице в лице. Не можех да го избегна. И кой знае какво щеше да се случи после… Най-добре бе да оставим всичко както си е, докато се върнем в Англия. Трябваше да осъзная и собствените си чувства. Не можех да ги отричам.

Закусихме рано. Бях й казал за плана си да отидем до Египетския музей и да се върнем до 10.30 ч. Трябваше да разбера дали съм прав за причината Кайзер да дойде тук.

— Искаш ли да дойдеш? — попитах, като си взех втори кроасан от чинията, която бях донесъл от бюфета за закуска. Бяхме в другия ресторант на „Хилтън“ — „Дезърт Кафе“ с гледка към Нил. Белите покривки, приборите и синият костен порцелан проблясваха на слънчевата светлина в ранното утро.

Единствената следа, която виждах от атаката предишната вечер, беше едно съобщение, в което се казваше, че главният ресторант ще бъде затворен до обяд.

— Не — отвърна тя. — Тази сутрин ми е малко лошо. И без мен можеш да снимаш няколко папируса.

— Един папирус.

— Но искаш да видиш дали има и други като него, нали?

— Да — признах. Огледах се. Нямаше много хора, отседнали в хотела.

— Кайзер е ключът към всичко — каза тя и взе парче кроасан, намазан с малко конфитюр от дюли.

След закуската отидох в Египетския музей. Намираше се на пет минути от хотела. Трябваше да отвори в девет часа. Колекцията от папируси беше на приземния етаж.

Златните съкровища на Древен Египет, които все още бяха в музея, се намираха на горния етаж.

Пристигнах пред входа в девет без пет. Бях облечен с кремави памучни панталони и само с широка черна тениска. Някои от местните бяха с якета, но беше топло като през хубав слънчев ден в Лондон, така че на мен не ми трябваше връхна дреха. Благодарих на Бог, че не бяхме дошли през лятото. Тогава знойната жега, достатъчно силна да разтопи и катран, нямаше да е добра за забавление.

Не чаках само аз. Имаше бавно нарастваща опашка от туристи, както и много египтяни. Приличахме на малка демонстрация. Хората шаваха и мърмореха заради закъснението, докато накрая портите на градинския двор пред музея се отвориха и ни разрешиха да влезем.

Трябваше да мина през две проверки за сигурност, едната — близо до стълбите, а втората — вътре в сградата. Не бяха позволени снимки, но можех да задържа телефона си.

Музеят беше удивителен, истинска реликва от друга епоха. Представляваше викторианска сграда от червен камък. Навън в двора имаше древни статуи, почти всички бледорозови, включително малък сфинкс, каменни фараони и някои митични египетски животни. В огромното му преддверие се извисяваха удивителни шестметрови статуи на фараони.

На входа взех един план на сградата и се насочих към колекцията от папируси. Повечето от тях още не бяха преместени в новия музей. Преминах през дълга зала с двойна височина с високи колони и галерийно ниво над тях. В помещението имаше още каменни фараони, предимно седнали, с изправени гърбове, и колекция от надгробни плочи.

Стаята с папирусите беше пълна с хоризонтални витрини от дъб и стъкло, съдържащи колекции от папируси от цял Египет почти от началото на човешката цивилизация. Не бях предполагал, че съществуват папируси още от времето на Първата династия на Древен Египет — около 3000 г. пр. Хр.

Стъклени витрини бяха наредени край стените, докато други стояха самостоятелно пред тях. Миришеше на прах. Помолих един пазач, застанал в ъгъла, да погледне снимката на йероглифа и да ме упъти къде в стаята се намира папирусът. Той ме измери с очи, сякаш бях извънземно.

— От Черната пирамида е — обясних.

Пазачът изсумтя и отиде до една витрина наблизо. Имаше някаква жена с шал на главата и дълга синя риза. Той ми направи знак да се приближа.

— Това, това — рече. — Прав ли съм?

— Може би… — отвърнах. Надникнах към един черен поднос, поставен отделно. — Да, този е. — Погледнах го отблизо.

Мъжът стоеше точно до мен.

— Имате ли още подобни от онази епоха? — Посочих към витрините край нас. В залата се разхождаха посетители, но не чак толкова много, колкото бях видял да се запътват към по-популярните зали със съкровища.

— Харесвате Черната пирамида? — попита той. Усмихна се. Зъбите му бяха жълти и няколко липсваха.

— Да — потвърдих. — И символи като този. — Посочих към парчето папирус със символа, изобразяващ стрелка в квадрат. — Този символ е бил намерен в Йерусалим.

Усмивката му изчезна.

— Трябва да тръгвам — рече.

Той бързо излезе от помещението. Разгледах парчето папирус, а после и останалите в околните витрини. След това погледнах във всички витрини в стаята, за да видя дали ще открия същия символ на някой друг папирус, но не успях.

Погледнах часовника си.

Беше десет без десет. Разполагах може би с още двадесетина минути. Щяха да ми стигнат да разгледам и някои от другите зали. Последвах няколко японски туристи, но щом стигнахме до стълбите, зазвуча аларма. Двама охранители наблизо в кафяви униформи започнаха да размахват ръце.

— Всички да се отправят към изхода! — завикаха те. — Моля, трябва да излезете!

Хората се спуснаха към вратите. Последвах ги. Не знам дали беше учебна тревога, но бързо извеждаха посетителите. Обзе ме безпокойство. Всеки момент можеше да избухне бомба.

Навън на двора охранителите съпровождаха хората към един отдалечен ъгъл, където да изчакат.

Нямах никакво време да се мотая наоколо. Отправих се към портала, върнах се пеш до хотела ни и се качих в стаята. Все още беше само десет и двадесет. Изабел опаковаше тоалетните принадлежности. Раницата ми беше до вратата, където я бях оставил.

— Евакуираха музея, докато бях вътре — съобщих, наливайки си вода.

— Успя ли поне да видиш каквото искаше?

— Да, но се надявах да открия други папируси с този символ.

— Няма значение… Това е просто някакъв символ.

— Да, вероятно си права.

Излязохме пред хотела в 10.31 часа. Входът беше тесен и постоянно спираха коли. Някои от прозорците на хотела бяха обковани с дъски, но вече имаше работници, които се бяха заели да подменят стъклата.

Марк пристигна с десет минути закъснение. Остави двигателя включен и излезе да ни отвори багажника. Щом сложих раниците вътре, той каза:

— В музея е имало сигнал за тревога. Заради трафика наоколо ще е кошмар да стигнем до Таба навреме. Затова закъснях.

Зина не беше в колата. Той шофираше. Седнах отпред до него. Пълзяхме през задръстването, докато най-после, след половинчасово придвижване едва-едва през блокираните улици, се включихме в една издигната магистрала.

Напред на хоризонта във всички посоки се простираха жълтеникави жилищни сгради и три — и четириетажни офиси. Над града бе надвиснала мъгла като пясъчна буря.

Тук, в покрайнините, всички къщи, освен съседните джамии, имаха плоски покриви. От всеки ъгъл на повечето от покривите стърчаха скелета, очевидно с цел да се застрои нов етаж, когато някой син или роднина изпиташе нужда от жилище. Върху тези покриви имаше купища строителни материали, въжета за простиране и чували с бог знае какво. Трафикът представляваше постоянен поток от автомобили около нас, подобно на неспирното плаване на дънери по течението на река.

Видях табела за околовръстното шосе на английски и арабски. След десет минути се движехме много по-бързо, оставяйки зад себе си тежката мъгла на Кайро. Погледнах през задното стъкло. Не бях успял да видя много неща, затова си дадох дума, че някой ден ще се върна. Нил придаваше на мястото особено великолепие, протичайки като гигантска змия през града.

Минахме през тунела „Хамиди“ под Суецкия канал. Той беше модерен, не много натоварен. Разминахме се с една колона пътуващи в обратна посока камиони, окичени със светлини. След като излязохме, се насочихме на юг. По-голямата част от пейзажа представляваше шубраци и полупустинни земи. Само от време на време се показваха селища с високи палми, под които пасяха кози. Ниските къщи от кал и с плоски покриви бяха обкичени с телевизионни антени или сателитни чинии. По горните етажи на някои имаше издадени напред дървени веранди.

Спряхме на една модерно изглеждаща бензиностанция с миниатюрни палми пред нея. Отстрани на сградата, до спряна каручка с магаре, стоеше стар бедуин със сиво-бяла кърпа за глава. Той изобщо не ни погледна. Всички слязохме, за да се поразтъпчем. Аз купих френски шоколад, египетска вода и фурми. Изабел намери портокалов сок, но не ни допадна на вкус.

Четири часа по-късно пътят се виеше и криволичеше към обагрени в червено планини в далечината от дясната ни страна. Щом ги наближихме, те заприличаха на планини от пясък, втвърдени — като излезли от снимки на Марс. Сред тях, съобщи Марк, се намираше планината Синай, където Мойсей бе получил Десетте Божи заповеди. Шубраците и пустинята от лявата ни страна се простираха надалеч в мъгла, като тук-там се виждаха ниски храсти и пясъчни или каменисти хълмове.

Докато се движехме покрай Синайската планина, пейзажът стана по-блед на следобедната светлина. Най-накрая, щом наближихме Червено море, хълмовете станаха заоблени, приличаха повече на пясъчни дюни, отколкото на планини. Нямаше много движение по пътя, освен някой случаен автобус, военни платформи и камиони. На два пъти подминахме бедуини върху камили отстрани на пътя.

Щом наближихме израелската граница, от египетската войска ни спряха на един военен контролно-пропускателен пункт. Всички бяхме помолени да представим паспортите си. Преминаването оттам не беше формалност. Един служител говори няколко минути по радиостанцията си, преди да ни пуснат да продължим.

— Имате късмет, че сте с мен. През последните няколко седмици са върнали много туристи — заяви Марк, след като ни дадоха паспортите.

— И защо правят така? — попитах.

— Миналия месец е избухнала бомба край пътя от израелска страна. Заради напрежението преди новите избори и случващото се в Газа всички са изнервени — обясни той.

Чувствах се уморен. Очите ме боляха, след като се бях взирал твърде дълго в напечения от слънцето пейзаж.

За щастие Марк бе настроил дигиталното радио, което бе инсталирал в колата, на честотата на Би Би Си. Нямаше да го изтрая да ми дрънка на главата часове наред. Но щом приближихме израелската граница, той спря радиото и започна да говори:

— Таба беше египетско бедуинско селище преди четиридесет и шеста година. Израелците изобщо не поискаха да го върнат, след като Синайският полуостров бе върнат на Египет през седемдесет и девета. Всъщност то стана египетско чак през 1988 година.

Изабел изсумтя.

— Сигурна съм, че Шон няма нужда от лекция по история, Марк — изтъкна тя.

Мъжът поклати глава.

— Винаги ставаш докачлива, когато си уморена, Изабел. — Погледът му бе насочен напред в пътя.

— Случва ми се само когато съм до теб — отбеляза тя.

Не се въздържах и се усмихнах.

Настъпи дълго мълчание, преди Марк да отвърне:

— Ако поискаш някаква друга услуга след тази, Изабел, по-добре гледай да си изгубила номера ми.

Тя не му отговори. Стори ми се, че наближаваме граничния пункт. Бяхме навлезли в друга магистрала и заливът Акаба сега беше от дясната ни страна. Той представляваше дълбока на вид, изпъстрена с вълни синева, простираща се напред към далечните мъгливи очертания на земя отвъд, която сигурно беше Йордания.

Марк паркира близо до една двуетажна бетонна сграда със стъклен вход, пред която се вееше египетският флаг. Имаше два жълтеникави военни джипа и четирима войници, застанали наблизо с автомати в ръце. Те ни загледаха съсредоточено.

— Изчакайте тук — нареди Марк.

— Никъде няма да ходим — обеща Изабел.

Стояхме в колата и чакахме ли, чакахме… След половин час излязох и се разходих наоколо. На главния път имаше редица от магазини. Отидох и взех вода за Изабел. На вестникарската будка се продаваше египетски вестник на английски, наричаше се „Египет Таймс“. Купих го и се спрях да прегледам първата му страница, преди да се върна обратно.

Водещият материал беше едно интервю с представител на египетската армия, чието име не бе назовано. В статията се твърдеше, че в близко бъдеще има вероятност за израелска изненадваща атака над Египет. Казваше се, че египетската армия взема всички необходими мерки да защити нацията. Армията, твърдяха те, била уверена, че ще победи израелската.

Статията бе придружена от снимка на група египетски ученички с противогази.

Списък с военните поделения за отбрана на Египет, включително двеста и пет готови за действие бойни самолета F-16, бе поместен в едно странично каре заедно със снимка на пилот от военновъздушните сили, който бе вдигнал палци от самолета си на фона на пустинята. Друга статия даваше подробности за антиизраелска демонстрация на площад „Тахрир“, която бе планувана за по-късно същия ден и на която се очакваше да отидат милиони хора.

По-долу имаше статия за убит в Кайро имам. Заглавието приканваше неустоимо към прочитането й: Зли духове убиват имам, твърдят местни.

Когато отидох пак при колата, Марк се бе върнал.

— Всичко е готово — заяви той, щом се качих вътре. — Можете да преминете границата. Ще ви оставя на следващия контролно-пропускателен пункт. Но помнете едно… — Той се обърна към Изабел: — Приятелят ми повече няма да направи подобна услуга. Ако си навлечете още неприятности или срещнете някого, замесен в депортирането ви, ще се оправяте сами. — Той ме погледна. Очите му бяха твърди като сини стъклени топчета. — Измиваме си ръцете като Пилат. И от двама ви.

Марк ни закара до следващия пропускателен пункт. Районът изобилстваше от улични лампи, ниски бетонни сгради, охранителни камери и бодлива тел по високи мрежести огради. Преминаващият трафик беше лек. Той паркира близо до една пешеходна пътека, където бяха спрени и други коли, и се обърна към нас, изключвайки двигателя.

— Мога да те върна в Кайро, Изабел. Защо не забравите всичко това? Не бива да се излагате повече на опасност.

— Какво ти става? — с присвити очи се възпротиви тя. — Да не са те цапардосали по главата?

— Не. — Той се извърна още по настрани на мястото си. — Просто не ми харесва идеята да се връщате в Израел, това е всичко.

— Трябва ли да се притесняваме за нещо? — попита тя. — Има ли нещо, което не ни казваш?

Изражението му бе разтревожено, сякаш се бореше със себе си.

— Много неща не ви казвам — отвърна Марк.

Изабел въздъхна.

— Няма ли тогава да ни подскажеш? Да ни намекнеш поне защо не бива да се връщаме.

Гласът му се снижи и той погледна през прозореца, преди да заговори:

— Сюзън Хънтър е била отвлечена. Преди няколко дни е бил прихванат за кратко сигнал от телефона й на запад от Йерусалим.

Косата ми настръхна. От това се боях. Тя не бе тръгнала да скита някъде далеч из пустинята и не се криеше.

— Установен ли е контакт с похитителя й? — попита Изабел.

— Засега не.

Това означаваше, че Сюзън можеше да е измъчвана или убита жестоко. Или пък да претърпи години в адски плен.

— Няма да хукна към Лондон заради случилото се със Сюзън — заяви Изабел.

— Не само отвличането й ме притеснява — каза равно Марк.

— Какво още? — попитах.

Той се обърна към мен, сякаш се надяваше, че може да убедя Изабел да размисли.

— Ходили сте до апартамента на Макс Кайзер в Йерусалим, нали?

Кимнах. Изабел сигурно му бе казала.

— Влязохте ли вътре?

— Не.

Марк въздъхна, все едно си помисли: „Знаех си“.

— Е, ако бяхте влезли, щяхте да размислите дали да си пъхате носовете в тази история.

Той посочи към мен.

— Видях снимки на случилото се там. Нямаме работа с обикновени престъпници или разгневени палестинци. Това е съвсем различно. — Обърна се към Изабел, заговори бавно: — Някой в този апартамент е бил вързан за кухненски стол. Мога само да предполагам дали е бил Макс Кайзер. После е бил измъчван. От останките, намерени близо до стола, личи, че кожата му е била стопена с горелка. В локви по пода е имало парчета човешка плът.

Слушахме изтръпнали. Горкият нещастник… Никой не заслужаваше подобно нещо.

— Това е най-страховитото нещо, което съм виждал от доста време насам — призна Марк. — И нямам представа дали е бил мъртъв, когато са изнесли тялото му и са го зарязали в Стария град, но се надявам да е било така.

— Имаш ли представа защо някой би сторил такава жестокост? — попитах.

Той вдигна рамене.

— В момента се мътят много води… — Замълча за момент. — Не знам дали всичко е свързано, но не ми мирише на хубаво. — Той подуши въздуха, сякаш в колата бе проникнала лоша миризма.

— Божичко, Марк, не можеш ли просто да ни кажеш какво става. — Изабел звучеше раздразнена. Хладнокръвието й си го биваше.

Марк погледна през прозореца. Тогава заговори, сякаш на себе си. Може би не трябваше да ни казва тези неща, ала му бе по-лесно да го направи по този начин. Или може би просто гадаех за мотивите му. Със същата лекота би могъл и да ни праща за зелен хайвер.

— Много слухове витаят — рече той. — Онзи ден настъпи бурна активност по туитър във връзка с едно писмо от първия халиф на исляма, Абу Бакр, което се предполага, че е било открито.

— Какво пише в него? — попитах. Имах странно усещане, че нещо от тази история бе свързано с нас.

— В него се обяснява, че ако Йерусалим се предаде на исляма, ще се превърне завинаги в мюсюлмански град. Твърди се, че християнският патриарх на Йерусалим се е съгласил с идеята, така че християните да могат да запазят църквите си отворени под ислямското господство. — Той се обърна към мен. — Има се предвид, че такива са били условията, договорени през 637 година след Христа, когато Йерусалим за пръв път пада под влиянието на исляма.

Наведох се напред.

— Да, това като нищо ще издържи в съда. Ако спазвахме всяко споразумение отпреди хиляда и четиристотин години, Византийската империя щеше да управлява половин Европа, а останалите от нас все още щяха да отдават почит на Константинопол — отбелязах.

— Знам, че е откачено — съгласи се Марк. — Не съм наясно защо този слух така разпали страстите, но хората го използват, за да атакуват контрола на Израел над Йерусалим. Сякаш са намерили оправдание за гнева си.

— Нещата ще се уталожат — изтъкна Изабел. — Преди в Истанбул се разнасяха какви ли не смахнати слухове. Но изчезват като пролетен сняг след няколко дни.

Марк ме погледна. Не изглеждаше убеден.

— Полетът ни обратно е в неделя — каза Изабел. Гласът й звучеше силен, неповлиян от това, което бяхме чули. — Ще бъдем в Израел само три дни, Марк. Няма да отстъпим заради разни слухове.

Протегнах ръка над седалката. Тя я хвана.

— Аз съм с нея — заявих.

Мисълта да спечелят онези идиоти от разкопките беше прекалено дразнеща. Отвличането на Сюзън и бурята в туитър заради някакво старо писмо не бяха достатъчна причина да не отидем.

— Приятно пътуване тогава — пожела ни Марк.

Слязохме от колата. Обърнах се да го погледна, докато се отдалечавахме. Той ни наблюдаваше с навъсено изражение, сякаш съжаляваше, че ни е довел тук.

Египтяните ни пуснаха през границата без затруднения. Израелците бяха различни.

Но ние разполагахме с готова история: че се връщаме в Израел, след като сме приключили туристическата си обиколка из Кайро, и че след няколко дни отлитаме за Лондон. И всичко беше истина, макар че маршрутът ни беше малко странен. Граничният служител поиска да узнае защо сме летели до Атина и после до Кайро, а не сме дошли през Таба. Той държеше паспорта ми отворен на страницата с египетската виза от летището на Кайро.

Казах му, че сме чули, че границата е затворена, и когато сме разбрали, че са я отворили, вече сме били резервирали полета си.

— А и едно пътуване през пустинята ми стига, благодаря — добавих.

Израелският граничар — със синя риза с къси ръкави и изтормозена физиономия — кимна, след което ме попита къде сме били отседнали в Кайро. Задържа ни да чакаме още десет минути, разпитвайки ни как сме стигнали от Тел Авив до Кайро и проверявайки постоянно компютъра си, за да види дали има някаква причина да ни спре, предполагам. Няколко германски туристи зад нас се преместиха на друга опашка, толкова ни бавеха.

Запазих спокойствие. Сметнах, че имаме добър шанс да ни пусне, ако информацията за нас в базата им данни бе променена, както бе обещал Марк. А тъй като преди няколко дни се бяхме съгласили доброволно да напуснем Израел, не ни удариха печати в паспортите, че сме били депортирани.

Сега разбирах защо Изабел толкова настояваше да не се противим на молбата да напуснем Израел. Да отбележат депортирането ни в компютърната система беше едно. А съвсем друго беше да ти ударят в паспорта печата ДЕПОРТИРАН.

Докато чакахме на опашката в Таба, Изабел ми обясни, че тези печати вече не се слагат в паспортите, освен в най-сериозните случаи. Каза, че много араби и дори някои европейци били започнали да използват израелски печати за депортация като символ на съпротивата им към Израел и че някои хора дори ги колекционирали.

Най-накрая, след като проучи щателно всеки от паспортите ни, граничарят ни пусна да минем.

От израелската страна на границата всичко изглеждаше по-цивилизовано.

Имаше си официална пиаца за таксита, място за обмен на валута, големи плакати на стените, карти. Първият таксиметров шофьор не пожела да ни закара до Йерусалим. Нито вторият. Третият поне се съгласи да го обсъдим. Английският му бе със силен акцент, звучеше като руснак. Беше плешив и имаше слабо лице с дълбоки бръчки. Колата му беше модерен мерцедес, при това с климатик. Щеше ми се да сме в неговото такси.

— Ако пътуваме покрай Мъртво море, в случай че искате да видите Масада и Кумран, ще е по-дълго. Край Зофар е станал инцидент. Някой е стрелял по колите на магистрала деветдесет. Там има едно отклонение. Но пътят не е хубав. Цената ще е различна, ако минем оттам — съобщи той.

— Каква е алтернативата?

— Да минем през Мицпе Рамон и Беер Шева. През цялото време ще пътуваме по магистрала. Седемстотин и петдесет шекела ще стигнат, ако минем оттам. Хиляда, ако искате Мъртво море със забавянето. Ще ни трябват поне шест часа, може и повече. В другия случай ще са четири, а може и по-малко.

— Това официалната такса ли е? — попита Изабел.

— Ако не ми вярвате, може да пробвате при някой друг. — Той посочи с палец зад себе си. — Само проверете дали им работят климатиците. Моят си работи.

— Добре — съгласих се и погледнах към Изабел. Нямаше да прекараме четири часа в такси с разнебитен климатик.

Тя кимна.

Качихме се. Да караме покрай Масада щеше да е интересно, но бе четири часът следобед и ако искахме да намерим хотел в Йерусалим, без да привличаме прекалено внимание, трябваше да пристигнем, преди да е станало много късно. Денят скоро щеше да свърши.

Скоро след като напуснахме Таба, шофьорът посочи към пясъчните на цвят хълмове от лявата ни страна.

— Вижте, ей там са най-старите медни рудници в света. — Той погледна към един дълъг насип. — Робите на фараона са работили в онези мини поколения наред. Раждали са се, създавали са семейства, живели са и са умирали край мините.

Той се размърда на мястото си, пусна тихо радиото. Оттам зазвуча бавен джаз.

Към четири и половина следобед сенките се удължиха. Шубраците и хълмовете се оцветиха в оранжево под залязващото слънце. Загледах се през прозореца. Не ми се говореше. Нямах доверие на шофьора да не би да разкаже всичко, което чуе, на следващия си пътник. Исках пътуването да свърши и да пристигнем в Йерусалим.

Чудех се какво може да открием там. Определено ставаше нещо странно на онези археологически разкопки. Трябваше да бъдем внимателни. Убийците на Кайзер може би много добре знаеха, че проявяваме интерес към случилото се. Палачите, които бяха измъчвали и изгорили Кайзер, можеше дори да знаят за нас.

Тази мисъл ме изнерви. Трябваше да се уверя напълно, че Изабел ще е вън от всякаква опасност. Ако нещо й се случеше, аз щях да съм виновен.

И то заслужено.

Марк ми бе дал предостатъчно възможности да я убедя да се откажем от това пътуване. Не бях ли сгрешил в решението си да се върнем?

И беше ли съвпадение, че Сюзън Хънтър, която съставяше доклад върху древната книга, която бяхме намерили в Истанбул, сега бе изчезнала?

Минахме покрай няколко камили и петролни цистерни, други таксита и туристически автобуси. Срещнахме и една колона пътуващи срещу нас военни камиони. На едно място отстрани до пътя стояха група бедуини, които сякаш чакаха нещо.

Спряхме само веднъж по пътя, край Мицпе Рамон — градче в пустинята Негев, на половината път до Йерусалим. Бензиностанцията се казваше „Йелоу“. Табелата отпред беше на иврит, английски и арабски. Къщите в Мицпе Рамон бяха ниски пустинни сгради с плоски покриви, на един или два етажа.

— Братовчед ми живее тук — съобщи шофьорът, щом наближихме Йерусалим по една бърза магистрала, която се виеше през ниски стръмни хълмове. Виждаха се съвременни сгради, кремави жилищни здания и офиси, издигнати нагоре по склоновете на някои от хълмовете. Движението стана по-натоварено.

— Какво ще правите тук? — заинтересува се той.

— Ще разглеждаме забележителности — отвърнах.

— Къде ще отседнете?

— Още не знам — рекох. — Ще потърсим някой хотел.

— Искате ли нещо по-прилично? — попита шофьорът и се обърна да ни погледне.

— Разбира се — отговорих.

— Този ще ви хареса — каза той. — Братовчед ми работи тук.

Очаквах малък хотел, който щяхме да откажем, ако стаите бяха прекалено тесни, но бях сгрешил. Хотелът, в който той ни откара, беше известният „Цар Давид“ с изглед към Стария град. Тук бяха отсядали Уинстън Чърчил, Бил Клинтън и Мадона. Шофьорът бе преценил, че имаме пари.

Той ни остави под каменния сводест вход. Предварително се бе обадил на братовчед си да му каже, че пристигаме. Платих му и му оставих бакшиш.

Фоайето на „Цар Давид“ беше като вътрешността на египетски храм, но през обектива на холивудско студио. Имаше полиран мраморен под, бели колони и син таван с рисувани златни лотоси. Дебелите червени килими и тръстиковите мебели допълваха илюзията. Слабичкият управител в тъмен костюм, който ни регистрира, ни посрещна така, сякаш бяхме пътували пеша от Таба.

След десет минути бяхме настанени в стая с удобно двойно легло. След час бяхме заспали.

На сутринта се събудих в пет без десет. Дочух още в просъница мюсюлманския призив към молитва. Не бях сигурен дали той ме е събудил, или завръщането ми в Йерусалим ме бе изнервило. В седем в стаята ни долетя далечен звън на камбани от една от християнските църкви. Те биеха бавно, печално. Определено се бяхме върнали в Йерусалим.

Терасата за закуска в „Цар Давид“ беше с изглед към красивата градина на хотела. Зад нея се виждаха пясъчножълтеникавите стени на Стария град.

— Не мога да спра да мисля за Сюзън — призна Изабел, след като бяхме изнесли закуската си от бюфета навън. Тя още не си бе възвърнала апетита. Хапна само един кроасан.

— Може да успеем да им помогнем да я намерят — казах.

Поседяхме малко в мълчание, докато се хранехме.

— Замислих се за това какво следва да направим — тихо въздъхна тя.

— И аз — рекох.

Тя ме погледна въпросително.

— Смятам, че трябва да разберем повече за археологическия обект. Щом искаха да ни депортират по някакви тъпи причини, значи имат предвид нещо… Може би Кайзер и Сюзън са открили какво е то. Кой знае какво може да се намери в колекция свитъци от епохата на Пилат Понтийски.

Келнерът дойде и напълни чашите ни за кафе.

— Искам да говоря с Шимон Маркус, да разбера какво е мнението му за този обект. Може да е една голяма измама. Тук от хиляди години фалшифицират археологически находки, за да угаждат на поклонниците. Мисля, че все още може да си купиш кани за вода от сватбата в Кана, ако имаш достатъчно дебел портфейл.

— Искам да влезем в апартамента на Макс — заяви Изабел, като понижи глас.

— Съмнявам се, че ще е останало нещо за гледане. Израелските екипи по съдебна медицина сигурно са почистили мястото из основи.

— Така е, но въпреки това ми се ще да видя мястото.

— Ти откачи… Знаеш ли какъв риск поемаме?…

Зачудих се дали това нейно желание е нездрав интерес към смъртта, или тя просто проявяваше някаква част от характера си, която още не бях виждал? Или пък ставаше нещо съвсем друго? Тогава проумях.

— Искаш да разбереш дали Марк ни е излъгал, нали?

Изабел се усмихна.

— Бързо схващаш тази сутрин.

— Смяташ ли, че е в състояние да си е измислил ужасната сцена, която ни описа?

Тя остави чашата си с кафе.

— Марк е способен на много неща. Но ако ни е казал истината, значи похитителят е искал нещо от Кайзер. Трябва да разберем истината за смъртта му.

— Какво предлагаш да направим, да разбием вратата ли? Откъде може да се купи таран в Йерусалим?

Тя се приведе напред и прошепна поверително:

— Огледах добре фасадата на сградата. За да се влезе в апартамента му, само трябва да се набереш на онзи балкон на първия етаж. Стъклената врата беше разбита. Видях я. Много лесно може да се проникне вътре… Не забеляза ли? — Тя се усмихна.

— Искаш да се покатеря по фасадата на сградата ли?

— Да, направи се на Тарзан. Знам, че можеш.

Изсумтях от изумление. Само това ми трябваше — да се правя на обирджия в Йерусалим.

— Няма да предприема нищо посред бял ден — заявих.

— Да съм споменала, че трябва да е през деня?

— А ти ще останеш да пазиш.

— Добре… — Тя остави чашата си с кафе. — Защо не се обадиш на Шимон да видим дали е свободен да се срещнем?

— Много си решителна днес — отбелязах.

— Нямаме никакво време.

— Е, съгласен съм на всичко това — казах. — Ако ти се съгласиш на едно.

— Какво?

— Няма да се подлагаш на опасност.

Тя се усмихна и чаровно наклони глава.

— Ще го направя — отвърна, — ако и ти обещаеш същото…