Йерусалимска загадка

6

Пред нас на опашката се мъдреше плешив мъжага с размери на гигант заедно с придружителката си, която имаше каменно изражение. На ръст сигурно надхвърляше два метра. Аз бях един и осемдесет и пет, а той се извисяваше над мен. Дочух ги да си разменят няколко думи на руски.

— Приличат на кандидати за членство в „Организация“ — прошепна Изабел.

Поклатих глава неразбиращо.

— Това е бандата на руските евреи — обясни тя.

— Сравнението е доста грубичко — рекох. — Тогава ние на какви ли приличаме?

— На отписани от поколение Z2.

— Говори за себе си. Аз не съм се пенсионирал на тридесет и шест като някои хора, които познавам.

Тя ми отправи една от усмивките си, след което отмести очи, сякаш търсеше някого. Обърнах се. Имаше прекалено много хора зад нас, за да разбера към кого точно гледаше.

— Някой приятел ли чакаш?

— Не, не е това. — Изабел се наведе към мен. — Стори ми се, че мярнах един познат. — Тя поклати глава. — Но не беше той.

В самолета прекарах повечето от времето в четене на пътеводител за Израел. Към средата на полета малка групичка мъже с ермолки3 отидоха към предната част на кабината и започнаха да се полюшват напред-назад с наведени глави. Молеха се.

След малко, щом чух как някакъв пътник възкликна, че се вижда остров Миконос, погледнах през прозореца. Островът се различаваше едва-едва през синя мъгла близо до хоризонта. Точно сега нямаше да има много хора по плажовете му.

Когато започнахме да се спускаме и отново светна знакът за коланите, видях през небето да се стеле струйка дим.

— Има горски пожар в планината Кармел — обясни Изабел.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— От статията в уебсайта на „Йерусалим Поуст“ тази сутрин. — Тя ми отправи тънка усмивчица.

Щом се приземихме на летището близо до Тел Авив, усетих особена оживеност в обстановката наоколо. Като минахме през един широк, огрят от слънцето коридор, стигнахме до имиграционните гишета. Опашката за паспортен контрол в следващия сектор беше голяма, но се движеше бързо. „Приятелчетата от руската банда“ ни позволиха да минем пред тях. Аз побутнах Изабел. В ръката си жената държеше броеница.

Изабел ме погледна с изражение, с което сякаш признаваше, че съм бил прав.

Минахме бързо през гишетата за проверка. Извън сградата, отляво и отдясно, стояха млади войници в кафяви, леко широки униформи, с автомати през раменете и бдителни погледи.

Взехме такси до Йерусалим, до Хеброн Роуд, недалеч от Стария град. Пътуването към града по модерната магистрала с големи зелени табели на иврит, арабски и английски беше сюрреалистично преживяване. По пътя се разминахме с движещи се в обратна посока тъмнозелени танкове върху транспортьори със същия цвят. Сигурно бяха към десетина. Щом наближихме града, близо до хоризонта, сред ниски хълмове и покриви на сгради, проблесна нещо златисто.

— Това трябва да е Куполът на Скалата4 — посочих през прозореца, — където Соломон построил прочутия си храм.

Изабел хвана ръката ми.

— Винаги съм искала да дойда тук — призна тя.

Магистралата изви. Златистият блясък изчезна. Бледокремави съвременни двуетажни и триетажни жилищни сгради се заредиха по ниските хълмове край нас. Колкото повече приближавахме града, виждахме все по-стари сгради и дълги трилентови булеварди, опасани от жилищни блокове.

Трафикът също беше натоварен. Шофьорът ни обясни, че тук седмицата започвала от неделя.

Почти през целия път от летището той непрекъснато коментираше последните новини от Египет и ситуацията в Израел.

Хотелът ни „Цион Палас“ беше четиризвезден, но отвън категорията не му личеше. Към входа му отвеждаха няколко широки стълби, все едно се слизаше в пещера, но вътре фоайето беше просторно и с мраморен под. В дъното имаше месингови маси за кафе с наредени около тях шоколадовокафяви кожени столове с високи облегалки. В ъглите на фоайето бяха разположени огромни сини керамични делви, а по стените бяха окачени картини с пейзажи от Стария Йерусалим.

Изгледът от малкия балкон в стаята ни спря дъха ми. Зареяхме поглед към ширналия се пред нас град. От дясната ни страна се виждаха бледозлатистите пясъчни стени на Стария град.

Хълмът Цион, увенчан от високия покрив с вид на обърната фуния на манастира „Дормитион Аби“ с неговата кула с купол на върха, едва се различаваше в далечината вдясно.

Гледката сякаш притежаваше някакво древно магическо обаяние. Всичко наоколо говореше за история и религия и за нещо още по-старо, което обгръщаше целия хоризонт. За това парче земя се бяха водили безбройни войни и съдбата му все още бе обект на ожесточени конфликти.

От пътя под балкона долитаха шумовете от трафика, свирещи клаксони и от време на време силни викове. А по небето бавно се стелеха оловносиви облаци.

Посочих към стените на Стария град.

— Ей там, малко по-нататък, е портата Яфа — отбелязах. — Виждаш ли долината вдясно от стените?

Изабел кимна.

— Точно там поклонниците на боговете Ваал и Молох — продължих аз, — са принасяли в жертва децата си чрез изгаряне, докато жреците биели барабани, за да заглушат писъците.

— Какъв кошмар…

— Наричат това място Геена, Долината на ада. — Надвесих се над парапета на балкона, сякаш бях привлечен напред. Началото на долината — тази част от нея, която виждахме, изглеждаше пресъхнала, камениста, с ниски повехнали и посивели дървета.

— Ето къде е входът към ада за много евреи, както и за доста християни, а също така и за последователи на исляма. Те смятат, че там се редят грешниците, за да бъдат наказани на края на света.

— А сега можеш да намериш мястото на картата — предложи Изабел.

— Само че не е отбелязано като вход към ада.

Понеже бяхме изгладнели, побързахме да слезем до ресторанта на хотела, за да вечеряме. Хранехме се в почти пълна тишина, уморени от пътуването. Щом се върнахме в стаята, прегледах някои израелски уебсайтове, търсейки новини за доктор Хънтър. За последните няколко дни никъде не се споменаваше за нея. Единственото, което открих, бяха първоначалните статии, които съобщаваха, че е изчезнала.

Водещият материал в уебсайта на „Хаарец“5 беше за едно еврейско семейство, което предишната нощ бе загинало в пожар в селище близо до Хеброн. Ужасът от случилото се въздействаше силно от монитора. Новинарската страница бе изпълнена със снимки на малка почерняла къща с линейка пред нея, заобиколена от израелски войници. Изабел надничаше над рамото ми, докато четях.

— Обвиняват някакви местни палестинци за палежа — казах.

— Колко още хора ще бъдат изгорени? — отрони с ужас в гласа Изабел.

— А тук може и да те застрелят. — Посочих към друга статия. Отнасяше се за погребение на палестински младеж, убит в гръб, след като участвал в демонстрация в някакво селце, притиснато между еврейски селища. За тази смърт беше обвинен еврейски заселник.

— Всичко това е отвратително — отново въздъхна Изабел.

— Тук се води яростна битка, цари непрестанна омраза — отвърнах. Отворих си електронната поща, която преливаше от обичайните специални оферти от всички хотели, самолетни компании и социални мрежи, които някога бях използвал, и от някои, които не бях. Забелязах имейл от доктор Бересфорд-Елис. Към него бе приложен файл. Щракнах върху него, ала съобщението не се отвори. Екранът просто застина.

Дали интернет връзката нацяло бе прекъсната? Отворих нов прозорец, опитах се да заредя една страница. Не стана. Нищо не се зареждаше. Изчаках още минутка.

— Ще сляза долу да видя дали ще могат да оправят сигнала — предложи Изабел. — А и във фоайето връзката може да е по-добра…

— Ще може ли да донесеш малко плодове, още съм гладен — помолих я.

След десет минути все още нямаше интернет, а и Изабел не се бе върнала. Излязох от стаята, като оставих вратата да се затръшне след мен, набутах старомодния ключ в джоба си и зачаках асансьора. Надявах се да видя усмихнатото лице на Изабел, щом вратите му се отвориха, но кабинката беше празна…

Във фоайето също нямаше следа от нея. Отидох на рецепцията. Тъмнокосото момиче, което ни бе настанило, липсваше. На нейно място се мъдреше някакъв възрастен мъж с плешиво теме, което той се бе опитал да прикрие, сресвайки косата си отгоре. Служителят стоеше в единия ъгъл на рецепцията, където стената бе облицована със синьо-бели плочки от османската ера.

— Не, не съм виждал жена с тъмносини джинси и права черна коса — каза той, след като му описах Изабел.

Оглеждаше ме въпросително, сякаш се чудеше дали го моля да ми намери гадже.

— Може да е отишла до магазина. Той се намира малко по-надолу по улицата. Не е далеч. — Мъжът се усмихна, показвайки ми пожълтелите си зъби.

— Има ли проблем с безжичния интернет? — попитах.

— Не, сър. Връзката е перфектна.

— Но не и за мен. Къде точно е този магазин?

— Съвсем наблизо е… — Той посочи към предната част на хотела, а после наляво. Отидох до стъклената входна врата и изкачих стълбите до пътя, за да видя дали Изабел идва. Никога не бях проявявал подобно желание за закрила към съпругата ми Айрийн, която беше лекар и преди две години бе заминала като доброволка в Афганистан, където бе убита. След случилото се с нея следвах порива си да се грижа за Изабел. Животът на Айрийн беше отнет. Не можех да понеса нещо подобно да се случи и на другиго.

Навън беше тъмно.

Казах си, че трябва да престана да се държа параноично. Погледнах назад към вратите на хотела. Някакъв мъж гледаше нагоре към мен през стъклото.

— Какво правиш навън? — дочух познат глас зад мен. — Липсвах ли ти?

Обърнах се. Изабел идваше откъм магазина, носейки кафяв хартиен плик.

— Взех ти плодове. — Тя поднесе плика напред, усмихна се и докосна ръката ми. Нелепият, тежък като желязо товар на страха се отмести от гърдите ми. Когато се върнахме в стаята, безжичната интернет връзка беше идеална.

— Марк се обади, докато бях навън — отбеляза тя. — Сега се намира в Кайро. Не е на милиони километри оттук.

Изгледах я недоволно и бавно заговорих:

— Защо продължава да ти звъни? Мислех, че между вас всичко е приключило.

Тя го бе зарязала преди година.

— Много си ревнив! — каза. В гласа й долових съчувствие.

Отвърнах й с най-нехайната си усмивка, на която бях способен.

— Иска да се срещнем. — Тя поклати глава, все едно идеята беше нелепа.

— Какво? — Започвах да се дразня.

— Няма да стане, не се безпокой…

Отворих вратата на балкона и излязох навън, загледан към осветените стени на Стария град. Изабел държеше не просто „скелети в гардероба“, а направо живи експонати, очакващи да бъдат пуснати на свобода.

Почувствах нежната й длан на гърба си. Тя прошепна в ухото ми:

— Ела в леглото, Шон. Искам да ти докажа, че няма друг.

Хвана ме за ръката и ме издърпа обратно вътре.

Мина още един час, преди да заспя…