Йерусалимска загадка

4

Къщата на доктор Хънтър бе изгоряла и съпругът й бе загинал в пожара.

Имаше и друга лоша новина, от Йерусалим: доктор Сюзън Хънтър беше изчезнала от мястото, където бе отседнала. Статията беше кратка — състоеше се само от интервю с израелски полицай, издирващ някого, който можеше да я е видял. Но пишеше, че никой не я е срещал от неделя вечер — приблизително от времето, когато се бе свързала с мен. И сега полицията я търсеше.

Щом Изабел отиде да изхвърли парчетата от счупената чаша, аз изпратих имейл на Бересфорд-Елис. От известно време отношенията ни бяха обтегнати, но знаех какво трябва да направя. Нямаше да позволя нито за миг на слуховете за провала на проекта ни в Истанбул да повлияят на решението ми.

Проверих изискванията за получаване на виза за Израел и си резервирах полет. Чух Изабел да ме вика от кухнята, докато се взирах в пътните си документи.

— Идвам — отговорих й.

— Какво си направил? — попита тя, като видя мрачното ми изражение.

Споделих й плановете си за предстоящото си заминаване.

— Наистина ли смяташ, че е добра идея да отидеш в Йерусалим? — повдигна вежди в недоумение тя.

— Да — рекох тихо.

— Ти си луд. Знаеш го, нали? — Тя се наведе към мен със сериозна физиономия. — Изгарянето до смърт е особено мъчителен начин да си отиде човек — отбеляза Изабел. — Твърде много хора са умрели така. — Очите й издаваха колко е притеснена. — По дяволите, дори Господ го прави с невинните в Библията.

Оставих ножа и вилицата си. Хранех се бавно. Дъждът биеше по вратата на балкона. Загледах се навън към мрака, вече нямах апетит.

— Чувствам се отговорен — казах. — Древният ръкопис, който намерихме в Истанбул, е като адско проклятие. Сега Кайзер е мъртъв. А Сюзън е изчезнала. Не обичам съвпадения.

Изабел също остави ножа и вилицата си на масата.

— Не си виновен за смъртта на Алек — заяви.

Способността й да ме разбира беше едно от нещата, които харесвах у нея дори когато ме караха да се чувствам неудобно.

— Можех да го придружа — твърдо възразих аз.

— Ти ми каза, че е настоявал да замине сам.

Беше права, разбира се, но поне трябваше по-често да държа връзка с него. Тогава може би щеше да ми каже, че е открил онази пещера под „Света София“, а аз щях да отида при него, да се намеся. Ако го бях направил, той можеше да е още жив.

Тя изглеждаше притеснена.

— Значи няма да почакаш, докато разбереш дали ще я намерят?

Поклатих глава.

— Не мога. Налага се да отида — отговорих бързо. — Чакането не е вариант. Никой в Йерусалим няма да има представа в какво се е забъркала Сюзън, нито за връзката й с книгата.

— Е, тогава и аз идвам — заяви Изабел. — Поне така ще е забавно.

Погледнах я. Предаността й ме впечатли и ако трябва да съм честен, изпитах задоволство, че поиска да ме придружи. Интелигентността и съобразителността й несъмнено бяха предимство — вече ме бе спасявала от отвличане в Истанбул.

— Нуждаеш се от мен, Шон. Признай го. — Тя се усмихна.

Наведох се над масата към нея, ала тя се отдръпна.

— Някога да съм го отричал? — Бутнах чиниите настрани, приведох се още по-напред и я придърпах нежно към себе си.

На следващия ден се обадих на Бересфорд-Елис.

— Полицията може да се справи много по-добре с това от теб, Шон — предупреди ме той.

— Искам сам да разбера какво става.

Той изсумтя:

— Не е твоя работа.

— Напротив, моя е! Сюзън превеждаше книгата, която ние намерихме. Сега е в неизвестност, а съпругът й е мъртъв.

Шефът ми избухна, гласът му наподобяваше квичене:

— Къде ти е умът, Раян? Ти си научен ръководител, а не частен детектив! Такъв род дейности изобщо не влизат в служебната ти характеристика. — Нямаше и помен от сдържаността му. — Знаеш ли поне нещо за положението там? — Той не изчака отговора ми. — Напечено е като буре с барут, готово да избухне всеки момент. Помисли си, Раян. Това е абсолютна лудост!

Думите му ми вдъхнаха още по-голяма увереност.

— Луд или не, отивам. И ще го направя извън работно време, така че няма нужда да влиза в трудовата ми характеристика. — Дишах дълбоко, опитвайки се да запазя самообладание.

Към решението ми да замина имаше и бонус. Можех да се насладя на очевидния дискомфорт, който причиних на Бересфорд-Елис.

— Имам доста невзета отпуска, а не мога да се сетя за по-добър начин да я прекарам. Ти самият ми спомена, че не съм си взел достатъчно почивка след Истанбул. — Шах и мат.

— Всъщност тъкмо договора ти трябва да обсъдим. — Разочарованието в гласа му ми каза всичко, което трябваше да знам за мнението му.

— Разбира се, ала ще го обсъдим, след като се върна.

Той изпъшка силно.

— Постарай се да уведомяваш властите за всяко нещо, до което се добереш. Не искам да ми звънят никакви полицаи. Тази година предстои преразглеждане на бюджета за всички отдели, особено на по-разточителните. Възнамерявах да ти го кажа след няколко дни, но мисля, че трябва да имаш едно наум. Могат да се наложат още съкращения. Не само в заплатите, но и в персонала.

Заплахата беше толкова завоалирана, колкото забит в лицето нож. Ако успееше да убеди ръководството, че прахосвам финансите на института, шансовете ми да продължа работата на Алек и да купя ново оборудване за други проекти щяха бързо да се доближат до нула. Бях ядосан, но сега вече и на себе си. Трябваше да го очаквам.

— Дръж ме в течение — добави той.

Затворих телефона.

По пътя към летището Изабел ми показа статия в интернет за жертви на смъртоносни изгаряния. Написаното включваше хилядите, убити от огън и жупел в Содом и Гомор, хората, изгорели до смърт заради жертвоприношения, както и куп други ненормални случаи.

Във влакчето изпъквахме сред представителите на бизнес класата. Изабел беше с обичайните си тесни индигови джинси. Аз бях сложил тънкото си велурено сако и черни джинси. И двамата носехме черни раници „Бергхаус“. Все едно бяхме вдигнали над главите си табела с надпис: ОТИВАМЕ НА ПОЧИВКА.

За пръв път щях да посетя Израел, и то не по политически причини. Честно казано, радвах се, че вече имах основателен повод да отида там.

Опашката за полета се точеше като филм, свалян от торент с бавна връзка. Минахме през три отделни проверки за сигурност. Предвид ежедневните медийни репортажи за Израел, не бях особено изненадан.

— Смяташ ли, че ще започне война? — Изабел посочи едно заглавие от вестник, съобщаващо за предстоящо нападение на Израел над Иран.

Вдигнах рамене. Мъжът пред нея обърна страницата.

— Направо уцелихме точния момент — добави тя. — Да пристигнем там за началото на Третата световна…