Йерусалимска загадка

60

Изабел се беше предала. Дълго бе блъскала по стената на пещерата, както и по скалистия под. Беше открила, че има ехо.

Надяваше се, че някой ще я чуе, ще дойде за нея. Но не стана. Сега седеше, облегнала гръб на студените камъни.

Устата й бе пресъхнала, усещаше езика си огромен и грапав. Едва преглъщаше…

За момент се унесе в неспокоен сън. После потръпна и отвори очи. Сюзън лежеше до нея. Тялото й изглеждаше безжизнено. Изабел знаеше, че не й остава много…

Ужасяваше се какво ще се случи след смъртта й. В един от курсовете, които бе изкарала, изучаваха в подробности какво става с тялото след смъртта…

Въздухът вече миришеше на гибел…

Тъмнината ставаше все по-злокобна.

И най-дребните насекоми в пещерата щяха да си устроят зловещо угощение.

Изабел потръпна. Не й се искаше да е жива, когато това се случеше.

Затова не й беше трудно да вземе окончателното си решение. Нямаше надежда. Да вярва на нещо друго щеше да означава самозаблуда.

Тя вдигна камъка, претегляйки го в ръката си. Беше объл и назъбен от всички страни. Щеше да е нужен мощен удар, за да е сигурно, че ще умре на мига…

Изабел знаеше къде трябва да удари. Точно над очите.

Един точен удар щеше да я прати в безсъзнание. И да я убие.

Но трябваше да го направи с цялата си сила. Защото какво щеше да се случи, ако веднага не загинеше? Щеше да лежи будна, с окървавена глава, когато насекомите я откриеха и я налазеха…

Тя претегли камъка в ръката си, удари го в скалистия под, блъсна го по-силно, за да провери дали няма лесно да се счупи. Ако нейният мъчител не беше взел колана й от джинсите, сега бързо щеше да стегне плътно камъка като прашка. Разреденият въздух в пещерата със сигурност щеше да я довърши.

Но нямаше смисъл да мисли какво би могло да бъде. Да си спомня за Шон, да си мечтае за живота, който можеха да имат заедно…

Отново чу зловещото шумолене.

Бяха насекомите. Сигурно миризмата ги привличаше.

Изабел бързо стана, като се олюля настрани. Имаше нещо върху крака й, тя го тръсна с отвращение. Очите й се насълзиха.

После чу друг шум.

Идваше отгоре, от тавана на пещерата. Имаше ли някой над нея? Тя се взря с надежда в тъмнината.

Дишаше на пресекулки. Тялото й се разтърсваше от студени тръпки. Тя разпери ръце, размаха ги в мрака. Тъмнината я задушаваше и объркваше. Поне ако можеше да види къде са проклетите насекоми…

Реши, че трябва да го направи. Трябваше да действа, преди насекомите да са налазили изнемощялото й тяло и да се впият в него.

Беше ли правилно човек да се самоубие?

Можеше да се съпротивлява, да убие много от тях, преди да умре…

Но щяха да дойдат още.

Щяха да я хапят, да я тровят. Скорпионите по тези места впримчват по-големите си жертви в паяжини, след като ги парализират, за да ги държат топли и живи. След това снасят яйцата си в тях.

В най-меките части на тъканите.

След като бе прочела това, тя се поколеба дали изобщо да идва в Йерусалим.

Да бе послушала инстинктите си.

Хвана здраво камъка, погали твърдите му ръбове, сякаш ги обичаше.

Какво беше това? Да не би съзнанието й да й правеше номера?

Камъкът, който покриваше дупката в тавана на пещерата, наистина се отмести…

Появи се спасител! Напрежението, стаено в нея, сякаш избухна. По лицето й бързо се застичаха сълзи. Цялото й тяло се разтрепери от облекчение.

Изабел не можеше да спре да плаче.

Но в този миг над нея се разнесе познатият до болка глас на нейния похитител. На мъчителя й. На палача й…

Облекчението, което я беше заляло, изчезна на мига, когато той извика надолу към нея.

Тя сведе глава и замръзна. Надеждата й отслабна като угасваща свещ.

Приклекна до Сюзън Хънтър върху твърдия под на пещерата. Тялото й изглеждаше подуто.

— Застани в средата, където да мога да те виждам — проехтя гласът му, твърд както винаги. — Ще хвърля долу вода.

Изабел застина. Мисълта за вода я накара да потръпне, усети живителната течност по напуканите си устни…

— Хвърли я долу — простена тя. — Не мога да се движа.

— Ела напред! — заповяда й мъжът.

Тя все още държеше камъка в ръката си. Наведе се.

Сега можеше да го види, да различи злокобния му силует на фона на звездното небе. Слабата лунна светлина проникваше в тъмнината на пещерата…

Той държеше нещо в ръцете си. Какво беше?

Тя се наведе още малко. Предметът проблесна неясно. Беше пистолет!

Изабел запрати камъка към надвесения мъж с цялата си сила.

Не улучи.

От дулото изригна оранжева експлозия…