Йерусалимска загадка

40

— Изпуснах началото на изявлението й, но ясно чух последната част. — Шимон поклати глава, все едно още не можеше да повярва.

— Какво каза тя? Къде е била през последните десет дни? — попитах.

— Аудиозаписът е бил взет от видеото, качено в „Ютюб“ миналата вечер. Така съобщиха, след като го пуснаха целия. Не споменаха къде е направен обаче. Но казаха, че тя все още е в неизвестност. — Той погледна тъжно.

Поех си дълбоко дъх. Беше хубаво, че Сюзън е жива, че изпраща съобщения. Това означаваше, че има голяма вероятност и Изабел да е оцеляла… Малко се поотпуснах.

— Какво каза тя? — изрекох бавно.

— Тя обясни, че е превела писмо от първия халиф. В него се заявявало преминаването на Йерусалим за вечни времена в ръцете на исляма.

Той присви очи и отново се загледа към старците. Единият от тях жестикулираше, ръцете му се мятаха във въздуха.

Облегнах се назад. Чудесно. Да се обявява публично подобно твърдение бе последното нещо, от което имаха нужда в един град, който се намираше на ръба на войната.

— Нали не може да се вземе на сериозно такова древно заявление за Йерусалим отпреди повече от хиляда години? Никой няма да дава пет пари за това след няколко дни — рекох.

Надявах се Шимон да се съгласи с мен, но той заклати отривисто глава.

— За жалост тук е така. Щом една от двете страни намери някакво доказателство за легитимност, все едно е спечелила световната купа. Ако ние, евреите, кажем, че някой древен свитък говори за присъствието ни в Йерусалим, той се взема като доказателство за правото ни да притежаваме този град. И другата страна прави същото при всяко доказателство, на което попаднат.

Той погледна към една млада жена, която влезе в кафенето. Тя бе различна в сравнение с повечето хора, които бях видял в града. Носеше палто с леопардови шарки и ботуши с високи токчета, а косата й беше дълга и светлоруса.

Шимон се обърна към мен.

— Ще се изненадаш да разбереш как се опитват да ни отнемат историческата легитимност, да омаловажат колко дълго евреите са живели тук или да твърдят, че едно време сме били различни в сравнение с хората, които сме сега. Лъжите ще те удивят. — Той пак се наведе близо към мен. — Цялата тази лудост около едно писмо ми изглежда като опит да се разбунят духовете в арабския свят. Как така подобна находка не е била публикувана преди? И как подобен документ е оцелял? Не, не, това е фалшификат. Трябва да е. За такива неща си има дълга, зла традиция.

— Как тълкуват това палестинците?

Той наведе глава. Впери поглед в масата.

— В Рамала и Наблус има празненства. Говори се за военен поход към Йерусалим.

Отпих от пластмасовата бутилка с вода, която си бях поръчал с кафето. Дали всички тези неприятности бяха предизвикани от ръкописа, който с Изабел открихме под „Света София“ в Истанбул?

— Знам откъде е дошло писмото — заявих.

Разказах му за находката, на която бяхме попаднали в подземен тунел в старата част на Истанбул.

— Пак може да е фалшиво — изтъкна той. — Или пък Сюзън Хънтър може да извърта превода, ако някой й извива ръцете. — Той направи жест във въздуха, сякаш изстискваше мокър парцал.

— Само дано не извиват ръцете на Изабел — казах.

— Дано — повтори Шимон. Сложи ръка на челото си и я задържа там. — Знаеш ли, не вярвам, че там са открили стая, пълна с документи от епохата на Пилат Понтийски. — Той посочи зад рамото си. — Прекалено добре звучи, за да е вярно.

— Изглеждаха ми доста автентично.

— Именно че „изглеждаха“ — правилно се изрази. Не е нужно да си гений, за да прокопаеш тунел под сградата. — Той размаха ръка пред себе си. — А после да го натъпче догоре с фалшиви документи. Имаш ли представа колко ще струва всичко това в изследователски субсидии?

Поклатих глава, погледнах зад рамото на Шимон. В задния край на кафенето все още течеше оживен разговор.

— И все пак всичко може да е измама. Няма да е новост в този град. — Той удари с длан по масата и прошепна: — Насочи телефона си към вратата. Направи няколко снимки, но без да обръщаш глава.

Телефонът ми беше на масата. Сложих ръка върху него, обърнах го на страничния му ръб и го насочих към целта. Преместих го така, че на екрана да видя вратата. Навън стоеше едър мъж с бяла брада и коса. Беше пастор Стевсън. Той гледаше надолу по улицата. Натиснах копчето за запис.

Имаше ли друг изход от това място? Погледнах към задния край на кафенето. Точно тогава жената с русата коса мина съвсем близо до мен и се отправи към входа на заведението.

Тогава се сетих за пистолета на Шимон. Можеше да ни се наложи да го използваме, за да избягаме.

— Божичко! — възкликна Шимон.

Не издържах и обърнах глава. От това, което видях, зяпнах. Пастор Стевсън бе сложил ръката си около блондинката и я отвеждаше настрана. Гледах като хипнотизиран, докато се изгубиха от погледа ми. Той изглеждаше като пъргав старец, забавляващ много млада приятелка.

— Засне ли го? — попита Шимон.

Обърнах екрана към него. Бях заснел в профил добрия пастор, който сложи ръка около жената, когато тя излезе. Имах снимка на Дитер, а сега и на пастора. Прикрепих един по един файловете за съобщенията и ги изпратих и двете на номера на Марк.

Още щом свърши изпращането на второто съобщение, почти веднага получих обратен есемес.

ПРИСТИГНАХ РАНО. КЪДЕ СИ?

Беше от Марк.

В СТАРИЯ ГРАД. ТИ? — отговорих.

ПРИ ТАКСИТАТА НА ПОРТАТА ЯФА. СРЕЩА ТУК, 15.

— Какво става? — поиска да узнае Шимон.

— Трябва да тръгвам — отвърнах. — Налага се да се срещна с някого.

— Нямаш ли още нужда от мен?

— Ще ми трябва място да пренощувам довечера. Може ли да дойда по-късно? Полетът ни е резервиран за утре вечер. Но няма да отлетя, преди да намеря Изабел.

— Дано сполучиш…

Той се потупа по лявата страна. Не виждах кобура му, беше под кафявото му кожено яке, но знаех, че е там.

— Искаш ли това?

Поклатих глава. Станахме и се прегърнахме.

Когато стигнах до портата Яфа, три военни джипа „Ленд Роувър“ блокираха изцяло пътя. Те бяха с пясъчен цвят и имаха големи черни решетки и оранжеви премигващи лампи на покривите си. Пешеходците бяха принудени да минават през тесен проход вдясно от автомобилите, за да излязат от Стария град.

Имаше опашка от чакащи да минат през прохода. В средата й израелската полиция проверяваше хората. Пред мен стоеше един монах в груба кафява роба, каквато сигурно бяха носили и предците му преди две хиляди години. Лицето му беше безстрастно, докато чакаше, сякаш бе виждал подобно нещо и преди, и то неведнъж.

Когато дойде моят ред, пред мен се изпречи млада полицейска служителка. До нея стоеше полицай с ниско подстригана черна коса. Зад тях имаше ченгета с каски.

Попитаха ме защо съм в Стария град и поискаха личните ми документи. После ме пропуснаха напред. Стана относително леко.

Бяха минали двадесет минути, откакто бях получил съобщението на Марк, когато стигнах пиацата за таксита. Нямаше таксита, а и Марк липсваше. Поразходих се в сянката на стените на Стария град. Стана дванадесет и половина. Небето над мен се изпълни с мръсносиви облаци. Захлади се и изглеждаше вероятно да завали.

Телефонът ми избръмча. Получих съобщение от Марк. Трябваше да мина през портата и да продължа наляво надолу по пътя.

Повървях до някакви светофари. Близо до тях бе спрял бял рейндж роувър, много подобен на автомобила на Британското посолство, който Изабел бе карала в Истанбул, когато се запознахме.

Щом го наближих, предното му стъкло се спусна.

— Хайде, Шон! — извика към мен Марк.

Отношението му не ми допадна, но се качих отзад. Той седеше до шофьора.

— Сложи си колана — нареди. — Имаме идея къде е приятелката ти Сюзън или поне къде е телефонът й. — Двигателят на рейндж роувъра запали. Обърнахме на 180 градуса и се сляхме с трафика, отдалечавайки се от Стария град.

— Идентифицира ли хората от онези снимки? — попитах.

— Работим по въпроса — отвърна той.

— Значи е възможно, който е пленил Сюзън, да държи и Изабел? — Наведох се напред между седалките.

Той вдигна рамене.

— Възможно е.

Шофьорът се обърна и ме изгледа сурово.

— Облегнете се назад, сър, сложете си колана.

Имах чувството, че не е доволен от присъствието ми. Може би защото бях цивилен или просто не му харесвах на външен вид. Предполагам, че не изглеждах особено елегантно с намачканите си панталони и рошавата си коса.

Беше ми все тая.

— Защо, по дяволите, не я държа под око? — сопна ми се Марк. Продължи да гледа съсредоточено напред, но очевидно говореше на мен.

— Не се опитвай да стовариш вината върху мен — насочих пръст към него.

— А не те ли предупредих, че връщането ви тук е тъпа идея?

Не си направих труда да му отвърна. Задишах дълбоко. Нямаше да получа помощта му, ако се карах с него.

Той ми подаде бутилка с вода.

— Ял ли си? — попита.

Поклатих глава.

— Не съм гладен. Искам само да намерим Изабел. Къде отиваме?

— Ще трябва да ни се довериш.

Облегнах се, погледнах през страничния прозорец. Бе започнало да вали. Замислих се къде ли е сега тя… В главата ми изникваха всякакви страховити видения. Стиснах ръба на кожената седалка така, сякаш исках да я скъсам. Щеше ми се да счупя нещо. Навън дъждът премина в порой, сякаш бяхме в епохата на Ной.

Видях една жена да върви встрани покрай пътя. Заприлича ми на онази, която ме бе спряла на паркинга на университета преди няколко дни. Държеше чадър. Погледна към мен, докато минаваше. Появи ми се спомен от погребението на Айрийн в Оксфорд, Там ли бях видял жената от паркинга? През онзи ден бяха дошли много хора.

Спомних си как една групичка бе изтичала по чакълестата алея към църквата „Сейнт Клементс“, където се бе състояло опелото. Валеше. Повечето бяха с чадъри. Аз бях застанал отвън, подслонявайки се под портала. Всички се ръкуваха с мен и ми изказаха съболезнования. Бях замаян. Не исках да влизам. Отказвах да повярвам, че ми се случва това в реалността на онзи ден. Сега спомените ми се върнаха с пълна сила…

У мен се надигна вълна от емоции. Отдавна не се бях сещал за погребението на Айрийн.

Щяхме ли да правим погребение и на Изабел?

Затворих очи и казах една молитва. По кожата ми изби студена пот, докато се взирах навън в дъжда.

Скоро се озовахме на една магистрала с табели на иврит, английски и арабски. Не останахме дълго на нея. Минахме през някакво селище с модерни магазини, ярки пластмасови табели и стари каменни стени, които изглеждаха като излезли направо от Библията.

Спряхме на една бензиностанция. Марк поговори малко по телефона, предимно слушаше, но също така и гледаше нещо на екрана. Не видях какво е.

— Ще заредим — заяви той, без да се обърне към мен.

Когато свършихме, шофьорът паркира ленд роувъра до червена тойота „Ленд Крузър“.

Спря толкова близо, че не можеше да си сложиш ръката между двата автомобила. Прозорецът на тойотата се смъкна.

Зина седеше на шофьорското място. Косата й се спускаше край лицето й, разделена на множество плитки с мъниста в краищата. Африканката носеше пухкаво черно яке с висока яка. Намръщи се, като ме видя, бързо каза на Марк нещо, което не разбрах. Той седеше на най-близкото място до нея. И неговият прозорец бе свален.

— Какво става? — поисках да разбера.

Марк заговори, без да се обръща:

— Ще те оставим тук, Шон. Съжалявам. Ще се върнем след няколко часа. — Звучеше спокоен, сякаш знаеше каква ще е реакцията ми, но не го интересуваше.

— Няма начин — възразих, бързо повишавайки тон. — Няма да ме зарежете тук. Абсурд! Не ми пробутвай тия лайна!

Виках и се пенех, но не ми пукаше.