Йерусалимска загадка

24

— Да, аз съм Шон Раян. Какво става?

По-едрият от двамата полицаи държеше белезници. Те бяха лъскави и по-големи, отколкото си ги представях. Носеше тъмносиня риза с емблема във вид на щит върху всяко рамо, изобразяваща бяла Давидова звезда.

После той направи нещо, което никога преди не бях виждал, освен по телевизията. Застана пред мен, хвана с ръка китката ми и я закопча с белезниците, преди да мога да кажа нещо.

— Арестуван сте за влизане без разрешение в археологически обект с ограничен достъп и за нарушаване срока на туристическата ви виза.

Мисля, че в този момент неволно зяпнах от шока. Казват, че ченето ви увисва, когато се изненадате, и това е вярно — наистина е така…

Другото ченге говореше с един санитар, който се бе появил. Полицаят имаше оредяваща коса и жилаво телосложение, сякаш почти не се хранеше.

Изабел понечи да стане от кушетката, ала на него това не му хареса.

— Спрете, Изабел Шарп, не мърдайте! — извика той.

Странно, но затишието в отделението се превърна във внезапен шепот, сякаш рояк пчели бяха излезли от стените около нас.

— Просто се надигам от леглото — обясни учтиво Изабел.

Полицаят, който бе най-близо до нея, извади оръжието си и го насочи към лицето й. Сърцето ми затупка. Какво очакваха да стане? Изабел да се самовзриви ли?

— Няма нужда от това — извиках.

— Ще следвате инструкциите ни — нареди полицаят.

— Няма нужда да вадите оръжието си — говорех бавно, надявайки се да успокоя нещата. — Ние сме просто туристи, това е всичко.

Обърнах се към Изабел:

— Да правим каквото ни наредят. Това трябва да е някаква грешка. Сигурен съм, че ще се разберем.

Тя протегна напред китките си. След секунди ченгето щракна белезниците около тях. Изражението му ми подсказваше, че вероятно прекалявам с оптимизма си.

— Разбираме, че лечението ви тук е приключило и сте в състояние да си тръгнете — обърна се той към Изабел.

— Значи знаете повече от мен — изгледа го озадачено тя.

Можех да възразя, че докторът не го е казал лично на нея, но раната на крака й беше относително лека и бе превързана с впечатляващ на вид лейкопласт в телесен цвят.

А аз бях прав за прекаления си оптимизъм. Те не бяха направили грешка и знаеха точно кого арестуват.

Отведоха ни до голям бетонен, приличащ на бункер полицейски участък. Той бе само на десет минути с кола от болницата, но нямах представа в коя част на Йерусалим сме. Намираше се на главен път с ниски офиси, разположени зад дърветата наблизо.

Закараха ни дотам в бяла полицейска кола със сини ленти, без дръжки на задните врати и с частично затъмнени стъкла. Влязохме в подземен паркинг под управлението.

След като бяхме щателно претърсени в отделни стаи и преминахме през метални детектори, ни отведоха заедно надолу по един коридор без прозорци. Докато гледах пребледнялата Изабел, си представих как ни задържат задълго, без процес, и ни хвърлят в израелски затвор, без да знаем какво ще се случи.

После ни разделиха. Нямах представа защо ни събраха заедно само за да минем по коридора, но вероятно си имаха причина.

Може би се надяваха, че като ме види, Изабел ще иска да говори с мен, но не стана така. Ако някой си въобразяваше, че тя е от плашливите, много грешеше.

Изхождайки от това, което ми бе разказвала за някои от приключенията си в Истанбул, преди да се запознаем, и от поведението й по време на инциденти, в които бяхме участвали заедно, един арест нямаше вероятност да я изкара от релси.

Отне им два часа да сверят основната информация за нас: да потвърдят, че сме отседнали, където твърдяхме; че бяхме тези, за които се представяхме; че имахме самолетни билети за връщане; че бях един от основателите на Института за приложни изследвания в Оксфорд; и че имахме основателна причина да посетим обекта в Стария град…

Не бях особено притеснен по време на всичко това. По мое мнение не бяхме сторили нищо нередно. Всъщност се опитвахме да им помогнем в издирването на доктор Хънтър.

Отне им само още тридесет минути да решат да ни депортират. Биваше си я скоростта на израелското правосъдие. Беше точно обратното на това, което си представях.

С Изабел се срещнахме отново в една стая в дъното на полицейския участък. Предадоха ни и личните вещи от хотела. Това беше поредната изненада за мен тази нощ — сякаш бяха наясно какво ще ни се случи от момента, в който ни арестуваха.

Раниците ни също бяха професионално претърсени, обърнати наопаки. Не беше трудно да го разбера. Всяка извадена отвътре вещ бе прибрана на различно място. На тях очевидно им беше все едно дали ще узнаем какво са правили или не.

Добрата новина беше, че целият ни багаж от хотела е прибран в чантите ни. Нищо не липсваше. Бяха натъпкали вътре дори стария вестник от нощното шкафче.

Най-много обаче ме изненада решението им да ни депортират. Вярно е, че се набутахме на тези разкопки и може би бяхме нарушили няколко важни правила за достъпа до археологически обекти, но никога не съм си представял, че влезлите без разрешение в такъв обект ще се третират по този начин.

За тях също така нямаше значение, че бяхме заведени там от Шимон. Те отделно щяха да се заемат с него, както ни уведомиха. И имахме късмет, че не ни повдигнаха обвинение в престъпление.

— Не може да не сте запознати с важността на археологическите закони в Израел — изтъкна ченгето, докато ни обясняваше какво ще се случи с нас.

В края на краищата не повярвах на приказките им. Някой отгоре просто беше решил, че не сме добре дошли. Това беше. Бяхме история…

Дотук с надеждите ми да помогнем в намирането на Сюзън.

Следващата голяма изненада беше, че ни позволиха да изберем в кой град да бъдем депортирани. Помолиха ни да вземем това решение, докато ни отвеждаха към международното летище „Бен Гурион“.

Пускаха сирената, когато попадахме в задръстване, така че пътуването ни отне само тридесет минути. Най-интересното нещо, което видях по пътя, беше дългата редица от военни автомобили, танкове върху ремаркета и странно изглеждащи камиони, дърпащи контейнери в пясъчен цвят, край които минахме — всички те отиваха към Йерусалим. Сигурно бяха към петдесет. Беше явно, че нещо друго ставаше тук…

По-дружелюбният от полицаите в колата ни съобщи, че в следващите няколко часа има полети за Лондон, Истанбул, Ню Йорк, Франкфурт и Атина.

Изабел ме смушка с лакът и се обърна към мен. На задната седалка на колата бяхме само двамата. Тя заговори на полицая отпред, докато ме гледаше.

— Ще вземем полета до Атина — заяви, дарявайки ме с тънка усмивчица, с която ме приканваше да не споря.

Реших да се съглася. А не биваше.

Надявах се Изабел да има план. Предполагах, че тя все още има достатъчно контакти в Лондон във Външно министерство, за да ни помогне по някакъв начин.

Когато стигнахме летището, получих поредния шок. Точно пред сградата на терминала стоеше и разговаряше по телефона едно от другарчетата на онзи стар белокос пастор от разкопките в Стария град. Беше шантаво съвпадение. Толкова шантаво, че предупредителните камбанки в главата зазвъняха оглушително…

Изглеждаше най-вероятно бързото ни отпътуване от Израел да е било ускорено от приятелчетата на този тип. Не ставаше въпрос само за това, че сме нарушили някакви правила.

Но защо бе толкова важно да напуснем страната, че чак да се налага да ни следят, докато го правим?

— Видя ли приятелчето си отвън? — подхвърлих на Изабел, докато чакахме да сканират багажа ни.

Тя дори не обърна глава, а само се усмихна. Когато минахме проверката за сигурност, попита полицаите дали може да отиде до една вестникарска будка наблизо. Те кимнаха. Тя купи екземпляр на „Йерусалим Поуст“. На първа страница се споменаваше за военна мобилизация и че на всички запасни военни е било наредено да се явят в поделенията си.

След половин час, след като си купихме скъпи билети и минахме по бързата процедура през още две проверки, вече чакахме в сектора за заминаващи. Нашите полицаи седяха наблизо и ни държаха под око. Слава богу, не бяха настояли да ни сложат белезници. Защото, както ни обясниха, се бяхме съгласили да си тръгнем веднага и без да протестираме срещу заповедта за депортиране.

Дадоха да се разбере, че ако не сме се били съгласили, щели да ни задържат в затвора за няколко дни или може би дори десетина, в очакване на изслушването. И ако бяхме загубили, никога повече нямаше да ни бъде позволено да влезем в Израел. А сега можехме да се върнем, ако първо подадем молба до някое израелско посолство.

— Защо всъщност отиваме в Атина? — попитах, навеждайки се близо до нея.

Главите ни почти се докосваха.

— Шимон Маркус ми спомена нещо, докато ти беше в тоалетната в онзи фреш бар в Йерусалим. Сетих се, докато бях в полицейския участък.

— Какво ти каза той?

Тя заговори бързо:

— Той ми обясни, че Кайзер бил обсебен от Ибн Килис.

— Кой?

— Така си и мислех — отвърна тя. — Шимон каза, че той е бил Велик везир в Кайро, очевидно от еврейски произход, помогнал за основаването на династията Фатимиди през шестдесетте години на двадесети век. — Съобщи ми го така, сякаш се очакваше да разбирам защо тези факти са свързани със случващото се в момента.

— Е, и какво от това?

— Очевидно Кайзер е възнамерявал да отиде в Кайро тази седмица, за да посети Музея на антиките.

— Смяташ, че трябва да отидем там ли?

— Да. И ако искаме да отидем от Израел до Кайро със самолет, трябва да минем през Атина. Няма директни полети.

Египет присъстваше толкова често в новините не само през последните няколко години — заради цялата изкарана наяве драма около Мубарак — но и напоследък, когато някои от промените там бяха започнали да оказват влияние.

Беше сряда следобед, когато самолетът ни за Египет излетя от Атина почти с един час закъснение. Полетът отне само час и половина и се забавихме още малко на терминал 3 на летището в Кайро, след като пристигнахме.

Трябваше да се наредим на една опашка да си купим виза, а после — на друга, за проверка на паспортите. Процесът изглеждаше безкраен. Докато чакахме, Изабел ми съобщи някои факти за Кайро. Той беше очевидно най-големият град между американските континенти и Индия, което включваше и Африка и цяла Европа.

Осемнадесетте му милиона жители живееха на едно от най-гъсто населените места на Земята, с гъстота на населението три пъти по-голяма от тази на Лондон. Пирамидите в Гиза се намираха в западните му покрайнини. А от повечето от хубавите му хотели, разположени на противоположния източен бряг на Нил, се откриваха изумителни гледки към пирамидите и към пустинята. Особено от по-високите им етажи.

Градът е бил римски, гръцки и после мюсюлмански, управляван от различни халифати, между които Умаяди, Фатимиди и Османци. Всеки бе оставил зад себе си своя отпечатък…

Апостол Петър написал първото си послание тук. Коптите — египетските християни, които отдавна бяха запазено малцинство в Египет, се придържаха към повечето от най-старите учения на Християнската църква.

Най-голямата библиотека в света също се намирала тук — през 80-те години на X век под управлението на Фатимидите. А те, според легендата, били сред най-толерантните секти в исляма, позволявайки на християните и евреите да участват напълно в държавните дела.

След Фатимидите дошъл Саладин, Великият везир на Кайро — мъжът, който отблъснал кръстоносците от Йерусалим.

Най-накрая минахме по реда си на опашката. Запътихме се направо към пиацата и се озовахме в едно ново такси с климатик. Придвижихме се бавно, но безметежно до хотел „Рамзес Хилтън“ на източния бряг на Нил, на десет минути пеша от известния, или по-точно скандалния, площад „Тахрир“. Там демонстрантите бяха свалили Мубарак и все още редовно се събираха на това място. Още по-близо се намираше Музеят на антиките, който представляваше задължителната атракция на Кайро с постоянната си изложба на древни мумии и злато от епохата на фараоните.

— Отгоре може да се види Средиземно море — информира ни таксиметровият шофьор на колеблив английски, сочейки към върха на кулата на хотела.

Остави ни пред високата сграда, за която по-късно разбрах, че има тридесет и шест етажа.

Хотелът се намираше на оживено кръстовище и сред забързания трафик се чуваше постоянно свирене на клаксони. Във въздуха се усещаше и лека миризма на изгоряло, сякаш недалеч имаше пожари.

Регистрирахме се и се настанихме в двойна стая, но — за мое неудоволствие — с две единични легла. Изабел предположи, че са ни я дали, защото не бяхме женени. Помолих за друга с двойно легло, за да й докажа, че греши. Обясниха ми, че няма свободни, понеже имало някакъв конгрес и стаите били резервирани.

Имахме късмет, че изобщо бяхме получили стая — така се изрази мъжът със сериозно изражение.

Избутах двете легла едно до друго. Изабел си взе душ първа и излезе в пухкав бял халат.

— Изглеждаш добре — отбелязах.

— Не се чувствам така. Стомахът ми се бунтува. — Тя застана до прозореца, гледайки навън към града. Часът бе 18.30. Беше тъмно и натовареният час пик изпълваше улиците под нас с ярките струи на светлините от фарове.

Тя изглеждаше замислена, сякаш пристигането ни тук я тревожеше.

— Ако искаш да се върнем в Лондон, кажи ми — рекох.

Изабел се обърна към мен, протегна ръка. Поех я.

— Не, заедно участваме в това. Ти имаш своите демони за прогонване, а аз ще ти помогна.

— Това прилича повече на разследване, отколкото на прогонване на демони — отбелязах.

Тя ме придърпа към себе си и каза:

— Мисля, че следваме правилната нишка.

Прегърнахме се, загледани в безкрайните светлини на автомобилите. Стори ми се, че се намираме в центъра на осветена паяжина.

Докато бях под душа, тя си уговори среща с Марк Хедсел, бившия й съпруг. Не мога да кажа, че горях от нетърпение отново да се срещнем с него.

Мина ми през ума да му намекна за начина, по който се бе отнасял с нея. Беше правил някои глупави неща, едно от които бе да я изостави в къща в Ирак, обстрелвана от въоръжени мъже. Чудех се защо е останала с него след това.

Когато излязох от банята, Изабел си бе сложила черна пола. Не беше къса, стигаше малко над коляното й, но видът й бе съвсем различен от черните или сини джинси, които обичайно носеше. Слагаше си грим пред огледалото.

— Изглеждаш добре — констатирах, докато бършех с хавлията косата си. — Заради Марк ли е?

— Не се прави на луд. Марк Хедсел е идиот, но може да ни помогне.

Тя ме измери с поглед.

— Ще бъдеш ли готов до десет минути?

— Толкова бързо?

— Тук се провежда някакво събитие, на което Марк ще ходи довечера. Ако искаме да го видим, трябва да побързаме. — Тя продължи да оправя грима си.

След десет минути бяхме в кръчмата „Шерлок Холмс“, една от забележителностите на хотела. Косата ми бе още влажна, а аз все още бях уморен от пътуването. След тридесет минути той още не се бе появил и ми стана мъчно за Изабел.

— Някога искало ли ти се е да го убиеш? — попитах, след като не за първи път отвърнах поглед от вратата, когато влезе поредният непознат гост.

— Много пъти. Ще пиеш ли още една бира?

Бутилката ми с египетска „Стела“ бе свършила. Изкушавах се от мисълта за още една студена бира.

Изведнъж писна аларма от зоната на фоайето извън бара. Отначало беше само единичен звук, ала после зави и сирена. Станах и се огледах за изходите. Барманът беше заобиколил бара отпред и спускаше капаците. Сервитьорът, който ни бе обслужил, обикаляше бързо масите.

— Всички трябва да си тръгнат — каза той, като ни приближи.

Излязохме навън във фоайето. Хората напускаха вкупом хотела. Не беше точно паника, но нещо доста подобно. Изабел спря, отвори чантата си, извади телефона си, потупа екрана. Някой й се обаждаше.

Тя вдигна ръка, за да ме спре да не тръгвам към главния вход, и след като свърши разговора си, заяви:

— Трябва да се качим до ресторанта на терасата. Той ни чака горе. — Прибра телефона в чантата си.

— Ами евакуацията? — посочих към хората, тичащи към изхода на хотела.

— Каза да не обръщаме внимание.

— Ти съгласна ли си?

— Винаги си е бил такъв — въздъхна тя. — Вероятно сам е пуснал алармата. Не бих се учудила.

Отправихме се към асансьорите.

Служителите от хотела стояха пред тях, не давайки на посетителите да ги използват. Изабел отиде до най-близкия служител, наведе се към него и му прошепна нещо. Той ни помаха чевръсто към единствения отворен асансьор, който бе точно зад него. Усмихна ми се, като приближих.

— Какво му каза? — попитах, щом асансьорът потегли нагоре.

— Ами това, че един от началниците на охраната е наредил веднага да се качим на терасата. — Тя отметна кичур коса от челото си. — Истината освобождава.

Ресторантът на терасата беше на втория етаж. Оттам имаше гледка към Нил и един широк бетонен мост, пренасящ над реката потоци от коли в двете посоки.

Заведението беше празно, с изключение на един по-възрастен сервитьор в черен костюм, който чистеше бюфета, като покриваше с капаци огромни сребърни плата.

В отсрещния край на помещението с нисък таван, застанал с гръб към стената, стоеше Марк Хедсел. Той ни помаха. Сервитьорът изобщо не ни удостои с поглед.

— Ама вие сте много точни — отбеляза Марк, докато сядахме. Той се здрависа с мен. Прегърна Изабел, която завъртя очи нагоре, щом я притисна.

— Вие вече сте обвързана двойка, нали? — поинтересува се Марк, след като му казахме, че сме долетели тук от Атина.

— Знаеш, че е така — отвърна Изабел, не скривайки изненадата си от въпроса му.

— Още от Истанбул — добавих. Отправих му фалшива усмивка.

— Как се чувстваш като безработна? — попита я той.

— Добре. Харесва ми да съм пак в Лондон.

— Напусна много млада — отбеляза мъжът с укорителна нотка в гласа.

— По-рано трябваше да го направя. — В размяната им на реплики се долавяше отчетлива острота.

— Накрая щеше да получиш каквото желаеш — каза й той.

Тя не отговори. Марк се обърна към мен:

— Искаш ли вода?

Той посочи към една кана със сребърен капак, която стоеше в средата на масата. Налях една чаша на Изабел и една за себе си. Марк вече си бе сипал.

— Научи ли нещо за това, за което те попитах? — обади се Изабел.

Марк ме погледна и се усмихна. Харесваше му да се чувства нужен.

— Това е голяма услуга.

— Оценяваме я — усмихна му се и тя.

Той отвърна на усмивката й. Исках да си тръгна. Нямахме нужда от този кретен. Марк се обърна към мен:

— Никога не мога да откажа на Изабел.

— Какво откри? — попита студено тя.

Той се вторачи в нея.

— Няма данни Макс Кайзер или Сюзън Хънтър да са идвали в Египет през изминалия месец. Ако са идвали, може да е станало само през граничния пункт на Таба23 горе, на Червено море. Но там напоследък имаше няколко злополуки. — Той изсумтя леко. — Всъщност повече от няколко злополуки.

— Нали знаеш, че е изчезнала? — отбелязах.

— Да, за съжаление.

— Смяташ ли, че израелците може да имат данни за напускането й? — попита Изабел.

— Мога да попитам.

— Преди имаше връзки в Израелската имиграционна служба, нали? — продължи тя.

— Имаш много добра памет — изненада се той.

Тя се обърна към мен:

— Един от най-добрите приятели на Марк от Бристолския университет заема висок пост в Израелската имиграционна служба. Наистина висок. — Изабел вдигна ръка във въздуха, за да го опише нагледно.

Изражението му не издаваше нищо.

— Той с коя област се занимава напоследък? — поиска да узнае тя.

Марк не отговори.

— Все още ти е приятел, нали? — добави тя, имитирайки шокирана физиономия.

— Все още съм приятел с много хора, Изабел.

Глух звук изпълни стаята.

Аз скочих от мястото си. Две аларми зазвъняха.

— Какво става, по дяволите? — възкликнах.

— Не се доближавайте до прозорците — разпореди се Марк. — Освен ако не искате да умрете…