Йерусалимска загадка

16

Жилищната сграда на „Жаботински“ се състоеше от четири етажа и осем апартамента, по два на всеки етаж. Лесно беше да се разбере кое жилище е било обитаваното от Кайзер, тъй като имаше голямо черно петно над балкона отпред. Бяхме минали по цялата улица до кръговото кръстовище и обратно. Това беше единствената сграда със следи от обгоряване и дим.

Мястото изглеждаше така, сякаш огромен прилеп се бе размазал в предната стена.

Прозорците на апартамента бяха зацапани със сажди, а вратата към малкия балкон бе очернена, сякаш през нея е струил дим.

Входът към апартаментите се намираше откъм страничната стена на сградата. Главната врата беше дървена, боядисана в черно, и изглеждаше здрава и сигурна. След три неуспешни позвънявания на различни апартаменти — твърдяхме, че искаме да отидем на парти — накрая ни отвориха и влязохме.

Изкачихме се в мъничък метален асансьор. Входът към някогашния апартамент на Кайзер беше заключен. Никой не отвори, след като почуках леко. Вратата беше преградена от синьо-бяла лента, така че всъщност не очаквах отвътре да се появи някой. Освен това се различаваше по цвят от този на останалите врати на етажа. Тази не беше боядисана.

Изглеждаше така, сякаш някой бе разбил оригиналната врата и после я бе заменил с друга. Останалите обитатели на сградата имаха късмет, че пожарът не бе изпепелил цялата постройка до основи. Някой сигурно доста бързо бе извикал пожарната.

— Обзалагам се, че някой от наемателите ще се обади на полицията, задето натиснахме всички тези звънци — отбеляза Изабел. — Не бива да се мотаем наоколо. Ще си помислят, че сме се върнали, за да изгорим и оцелялата част.

— Няма нищо по-хубаво от проявата на малко оптимизъм — забелязах.

— Не проявявам оптимизъм.

— И аз това казах.

— Колко забавно. — Тя натисна копчето до асансьора.

Аз бутнах вратата за апартамента на Кайзер. Нямахме късмет. Не се отвори. Опипах ръба над нея, както и този над едно малко прозорче в близост. Възможно беше някой да е оставил ключ. Даже проверих под една прашна саксия с алое вера върху перваза на прозореца. Без резултат.

Асансьорът пристигна. Щом влязохме, Изабел каза:

— Смяташ ли наистина, че това ще ни помогне да открием Сюзън?

— Не знам. — Вратите се затвориха. Миришеше на почистващ препарат.

— Напомняш ми на един йоркширски териер, който имахме. Когато захапеше нещо между зъбите си, не го пускаше току-така.

Тя беше права, разбира се. Не биваше да сме тук и отново да изпитваме късмета си. Трябваше да сме се върнали в Лондон, особено след кашата, в която се набъркахме в Истанбул.

Ала и инатливо си казвах: „Майната му, Айрийн загина, защото не бе направил нищо. Това няма да се повтори. Вече не си от онези, които ще си седят на задника“.

И не ме интересуваше какво би могло да ме сполети впоследствие.

— Може би просто си падам по драмата — рекох.

Излязохме навън.

— Не, просто се стараеш да постъпваш правилно — изтъкна Изабел с мек тон. — И се самообвиняваш прекалено.

Тя беше права. Но сякаш имах нужда някой да ми го повтаря, докато го проумея.

Докоснах ръката й.

— Виж, ето къде държат боклука. — Посочих към ред от черни пластмасови кофи за смет в един ъгъл под дървен навес. Върху всяка от тях имаше номер.

— Забавлявай се — пожела ми тя.

Отидох до кофата, на която отстрани с бяла боя бе маркирано числото три. Вътре нямаше нищо. Полицията сигурно го беше прибрала.

Една врата се затръшна и се чуха стъпки. Почувствах се като престъпник, застанал до кофите. Тръгнах към Изабел, която ме чакаше близо до пътя.

— Мога ли да ви помогна? — обади се писклив глас.

Обърнах се. Срещу мен стоеше възрастен мъж. Имаше разчорлена бяла коса. Взех решение за части от секундата.

— Дойдохме да видим какво е станало с апартамента на Макс.

Той се обърна и погледна нагоре към предната част на сградата.

— Да, беше ужасно — каза. — Господин Кайзер не го заслужаваше. Той винаги беше много дружелюбен, когато се срещахме.

Мъжът пое обратно в сградата.

Изабел се провикна:

— А да ви е споменавал къде точно работи? — попита тя.

Той спря и се обърна.

— Кои сте вие? — поиска да узнае.

— Работихме с Макс по един проект в Истанбул — отвърнах. Истината беше, че бяхме за кратко събрани заедно по силата на обстоятелствата, но това нямах намерение да му го обяснявам.

Извадих портфейла си, измъкнах отвътре една от визитките си и му я подадох.

Той я изгледа, сякаш е някаква мръсотия.

— Опитваме се да разберем какво се е случило на Макс.

— Не ми е казвал къде работи. Не мога да ви помогна. Лека нощ.

До вратата на блока стоеше една жена и ни наблюдаваше. Тя държеше черна котка в ръцете си.

— Може да е споменал пред съпругата ви — предположих.

Мъжът вдигна рамене. Тръгнах след него. Той спря до вратата, обърна се.

— Извинете за безпокойството — рекох. Жената ме гледаше подозрително. — Опитваме се да разберем какво се е случило с Макс Кайзер. Казвал ли ви е къде работи тук, в Йерусалим?

Тя погледна към мъжа си. Той пак вдигна рамене.

— Това, което се случи с него, беше ужасно — призна тя. — Знаете ли, че сте първите, които идват тук и проявяват някакъв интерес към него. Откъде го познавате?

— Запознахме се в Истанбул. Преди работех там в Британското консулство — обади се Изабел.

Жената се усмихна.

— Майка ми избяга в Англия през войната — сподели тя.

Исках отново да я притисна, но реших да изчакам.

Тя докосна с ръка бузата си.

— Все срещахме господин Кайзер по стълбите. Винаги беше покрит с прахоляк, вечно бързаше…

— Каза ли ви къде работи?

— Не.

Канех се да се обърна и да си тръгна, когато тя добави:

— Но го чух да споменава нещо за църквата „Св. Богородица“. Не ме питайте къде се намира. Бях ей там и търсех моя малък Флъфи, когато той се качи в едно такси с друг мъж. — Тя погали главата на котката си, след което посочи към храстите близо до пътя. — Не съм имала намерение да подслушвам — добави и отмести поглед от мен към Изабел.

— Благодаря — казах. Нямах представа дали тази информация ще ни помогне, но все пак бяхме научили нещичко.

Върнахме се към кръговото кръстовище. Очаквах отново да видя полицейската кола. Но тя не се появи. Най-накрая съзряхме едно свободно такси. След петнадесет минути бяхме обратно в хотела.

— Можете ли да ми кажете къде се намира църквата „Св. Богородица“? — попитах служителя на рецепцията.

Мъжът поклати глава.

— Знам само, че е някъде в Стария град — отвърна.

Като се качихме горе, проверих в интернет. Този път имаше връзка, макар и бавна.

— Някакъв успех? — подхвърли Изабел, щом излезе от банята.

— С подобно име има един параклис точно покрай „Виа Долороса“16.

— Това е улицата — сети се Изабел, — където хората носят кръста на Великден, нали?

— Не само на Великден, а през цялата година.

— Чудесно, ето че нагазихме в дълбокото.

— Може Кайзер просто да е разглеждал забележителности — предположих.

— В някакъв затънтен параклис ли?

— Да идем утре да поогледаме…

Изминаването на „Виа Долороса“ беше главната забележителност тук. Айрийн отдавна бе искала да дойде в Йерусалим. Щеше да прояви интерес към всички тези неща. Но аз винаги бях прекалено зает. Все си мислех, че ще имаме още време.

Айрийн бе отраснала с историите за Йерусалим, посещавайки протестантско неделно училище. Аз бях възпитаван в католическия канон, но всички скандали и остарели правила в крайна сметка ме бяха отвратили. Сега обаче исках да видя „Виа Долороса“.

В съзнанието ми изникна спомен за баща ми, отиващ на литургия. Той никога не ме беше карал насила да ходя с него, но винаги знаех, че иска да го придружа.

След като напуснах дома, никога повече не стъпих в църква. Айрийн ми натякваше по този въпрос, питайки ме в какво вярвам. Не можех да й обясня, освен ако несериозното ми отношение — тогава го умеех отлично — можеше да се смята за отговор.

За Айрийн всичко бе означавало повече. Не ходеше често на църква, но вярваше в идеята да се помага на хората.

Беше се записала доброволка за Афганистан. Не й се налагаше да го прави. Ръководеше отделение за спешна помощ в натоварена болница. Беше най-младата от випуска си, повишена на такава длъжност. Имаше си отговорности, много други, освен професионалните. Но тя искаше да даде своя принос.

Усетих стария гняв да закипява отново в мен.

За известно време, откакто бях край Изабел, гневът се бе уталожил. Но идването ми в Йерусалим сякаш отново го разпали…

Същата нощ се любихме. Изабел изглеждаше много красива. Но аз се чувствах някак отнесен, както никога не ми се е случвало с нея. Присъствието ми в Йерусалим ме изкарваше от равновесие.

Един от проблемите ми бе, че през десетте години, докато бях с Айрийн, не бях пожелавал друга жена. Знам, че не звучи реално, но така беше. Бях затворил съзнанието си за други. Разбира се, намирах някои за привлекателни, но Айрийн беше всичко, което исках.

И ми бе трудно да се отворя към друг човек след смъртта й.

Изабел беше първата, към която почувствах истинско доверие. Една нейна реплика се бе запечатала в съзнанието ми. Ти си силен, Шон, но това не е достатъчно, имаш нужда от любов.

Това беше най-хубавото във връзката ми с Изабел. Усещах, че някого го е грижа за мен.

Чувствах се обичан…