Йерусалимска загадка

32

Стаих дъх от напрежение. Можех да го преживея, но исках да изляза по най-бързия начин. Отворих вратата на апартамента, пъхнах парче от изгоряла изтривалка в долния й край, за да не прихлопне, след което изтичах надолу, за да доведа Изабел. Не изчаках асансьора, а поех по стълбището.

Когато се показах от входа на блока, тя стоеше отвън с кръстосани ръце.

— Защо се забави толкова, по дяволите? — изсъска ми тихичко.

— Благодаря за търпението ти — отвърнах.

Махнах й да ме последва и се качихме бързо по стълбите. Щом се промъкнахме в коридора на апартамента, включих фенерчето. Изабел застана неподвижно, обвила ръце около тялото си, сякаш не бе сигурна дали да продължи напред…

— Коя е вратата на кухнята? — попита бързо.

Имаше две врати от дясната ни страна, както и вратата точно пред нас, която водеше към всекидневната. Всички бяха затворени.

— Една от тези — посочих вдясно.

— Много си точен… — Не звучеше щастливо.

Прекосих коридора и сложих ръка на най-близката брава. Имах навика да нахлувам там, където не биваше. В миналото се бях въвличал в няколко глупави неприятности и се очакваше да съм си научил урока, но някои неща никога не се променят.

Натиснах дръжката и влязох. Отвътре ме посрещна наситена миризма на сажди. Усетих я по устните си. Доповръща ми се. По челото ми бе избила студена пот.

На отсрещната стена на стаята имаше прозорец, през който влизаше лунна светлина. От корниза над прозореца висеше скъсана завеса, сякаш в стаята бе имало борба. Матракът бе изпаднал от леглото. Част от него бе обгорен. Стените бяха осеяни с черни отпечатъци от изцапани със сажди пръсти, сякаш бяха изрисувани от някой абстракционист.

Изабел се разходи из стаята, надникна във вградения гардероб. Вътре висяха само две сака и няколко ризи. Тя издърпа чекмеджетата на покритата със сажди ракла, огледа внимателно съдържанието им.

— Какво търсиш?

— Чудех се дали някой друг е живял с него. — Тя посочи към чифт ярки сребристи белезници в най-долното чекмедже. — Какво означава това според теб?

— Ами че е обичал да си играе на стражари и апаши…

Тя изсумтя презрително.

— Защо израелската полиция ги е оставила тук?

— Не мисля, че вземат всичко, когато разследват местопрестъпление.

— Забелязваш ли някаква следа от приятелка? — Огледах се.

Изабел поклати глава.

— Да огледаме и другите стаи — предложи и бавно затвори чекмеджето.

Излязох в коридора и надникнах през отсрещната врата. Отвътре ни връхлетя познатата миризма на изгоряло, но бе примесена и с нещо друго.

Слаб мирис на печено месо.

Беше странно, но от него миризмата тук бе по-силна от тази в спалнята. Мисълта какво означава този факт беше зловеща…

Под прозореца на отсрещната стена имаше мивка, отрупана с висок куп почернели от пушек чинии, преобърнат тостер и готварски прибори. Някой бе захвърлил на това място всички джунджурии от кухнята.

Покрай стените се виждаха голи плотове, почернели врати на шкафчета. Изглеждаше, че пожарът тук е бил по-силен, откъдето и да е другаде в апартамента.

Край едната стена имаше хладилник, готварска печка и миялна машина. Всички те бяха повредени по някакъв начин. Но това, което накара кръвта ми да смръзне, беше столът в центъра на стаята.

Той бе изгорял до металния си скелет. Нямаше седалка или облегалка, само черна фигура от метални пръчки.

Отидох напред, осветих с фенерчето остатъците. Космите по тила ми настръхнаха.

По пода около стола имаше следи. Насочих фенерчето надолу.

Две бледи черни петна показваха къде са били нечии стъпала. Те представляваха тъмни сенки върху големите плочки на пода. И да е имало някакви остатъци от човешка плът, сигурно бяха почистени. Бяха останали само тъмните петна, които издаваха всичко.

— Марк не ни е излъгал — прошепна Изабел. В далечината зави сирена на линейка. Воят беше пронизителен и приличаше повече на американска, отколкото на лондонска линейка.

— Да не оставаме повече тук — рекох.

В главата ми се бе заформил образът на Кайзер, който седеше на стола, докато писъците му се заглушаваха от натъпкания в устата му парцал. Идеше ми да повърна.

— Виж. — Изабел посочи към пода около останките на стола.

Насочих фенерчето натам. Отначало не видях нищо, после забелязах призрачни следи от барут… За какво беше това, по дяволите?

Следите образуваха бледи линии по плочките около стола.

Наведох се да погледна, осветих линиите. Бяха неравни, прекъснати, почти заличени. Но в тях имаше нещо познато.

Взрях се по-отблизо. Да, някой бе насипал барут под формата на буквата „Н“ около стола. Забелязваше се едва-едва.

— Да направим снимки — предложи Изабел. Звучеше изтощена.

Снимахме пода около стола. Буквата не се хвана много добре, но част от нея се виждаше.

Застанахме пред входната врата, стаили дъх. Открехнахме я леко и изчакахме, ослушвайки се, преди да излезем. След като се изнизахме, чух шум зад нас, но просто затворих. Продължихме да вървим, махнахме ръкавиците си. Не се обърнах назад.

След няколко минути бяхме в едно такси и се понесохме към хотела. Чак към края на пътуването въздъхнах с облекчение…

— Преди да отлетим за Лондон, искам да заснема всички, които посещават и напускат онези разкопки — заявих, докато минавахме под каменната арка на входа на хотела.

И тогава го видях — един от полицаите от имиграционния отдел, който ни бе закарал до летището. Той беше встрани от нас, застанал до рецепцията. До него имаше друг мъж, когото не познавах. Но ми напомни на онзи, който ни зяпаше сутринта.

— Трябва да се махнем — прошепнах.

Хванах ръката на Изабел и бързо я издърпах обратно навън. Имаше възможност полицаят да не е тук заради нас, но не можех да рискувам.

— Стига, боли ме — изсъска Изабел, щом излязохме под арката.

— Извинявай, но няма как да се мотаем наоколо. — Отпуснах хватката.

Поехме по улицата и завихме зад най-близкия ъгъл. Махнах на едно такси. То се приближи. Преди да се качим, обясних на Изабел защо така припряно я изведох навън и кого съм видял.

— Надявам се да не се окажеш склонен и към физическо насилие — отбеляза тя.

— Само когато се опитвам да спася кожата ти.

— Обади се на Шимон Маркус — прошепна Изабел. — Той ще знае къде можем да пренощуваме, без да ни арестуват.

Качихме се в таксито. Вътре гърмеше израелска поп музика. Мелодията ми беше позната, но пееха на иврит. И през ум не ми мина да помоля шофьора да я намали. Бях се обърнал и гледах през задното стъкло дали ни следят. След минута, когато не се появи полицейска кола след нас, извадих телефона от джоба на сакото си.

Щом Шимон вдигна и му казах кой се обажда, настъпи тишина. После се досети:

— Върнали сте се в Израел.

Сигурно бе чул музиката.

— Имаме нужда от място, където да отседнем. Знаеш ли такова? — Надявах се да не породя прекалено подозрение у таксиметровия шофьор. Последва още мълчание. Нямах представа какво ще направи той. Щеше ли да ни предаде?

Тогава Шимон каза:

— Елате у нас. Знам, че съм луд, но майка ми ме е учила никога да не отказвам помощ. — Той ми даде адреса си. Намираше се близо до централната автогара.

— Слезте там и бързо ще се ориентирате — обясни той.

След петнадесет минути бяхме пред четириетажна жилищна сграда, която изглеждаше като проектирана през шестдесетте години от решителен модернист. Имаше малки давидови звезди върху всеки пластмасов звънец до входната врата. Шимон сам слезе да ни отвори.

Той сложи пръст на устните си, за да ни предупреди да не говорим, докато влизахме. След това се огледа, преди да ни поведе нагоре по стълбите. Каза, че семейството му го няма, но от чашите на кухненската маса останах с впечатлението, че са се изнесли преди минути.

Не беше споменавал, че има деца.

— Преди малко жена ми и дъщеря ми, която е на тринадесет, заминаха за Тел Авив при нейната майка — уведоми ни той, сякаш за да обясни наличието на чашите.

— Не бива да оставаме тук дълго — казах.

Той ни подкани навътре.

— Има ли къде да се отседне в Израел, така че данните ни да не бъдат открити от израелската полиция след няколко часа? — попитах, докато се настанявахме на дълъг кафяв диван.

— Ще останете тук — обяви той сухо.

— Не можем да го направим — възразих.

Шимон стоеше пред вратата.

— Трябва. И ще останете.

— Много си добър — каза Изабел. — Благодаря. — Тя стана, отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Може ли да полегна някъде?

— Добре ли си? — попитах.

Тя се обърна към мен. Изглеждаше бледа. Добре че се съгласих да останем, помислих си.

Изабел вдигна рамене.

— Просто съм уморена. И имам ужасно главоболие. Това е всичко — отвърна.

— Насам — посочи Шимон. — Може да използваш стаята на дъщеря ми.

Той ни заведе в стая с единично легло. Извади чисти чаршафи и скоро Изабел заспа, а аз отидох във всекидневната и заразглеждах с възхищение снимките по стените. Имаше една с него и Ицхак Рабин в официални костюми и друга, на която той беше с камуфлажни дрехи в пустинята.

— На доста места си бил — отбелязах.

— Не исках да ги закача тук — изтъкна скромно той. — Но жена ми ги харесва.

— Надявам се да не ти навлечем проблеми на главата.

Той поднесе ръката си напред, сякаш ме молеше за нещо.

— Е, защо се върнахте? Какво се надявате да направите тук? — В тона му се долавяше огорчение.

— Знаеш ли, че Сюзън Хънтър все още е в неизвестност?

— Значи сега ще се правите на детективи, така ли? Имате ли нужните квалификации? — Той даде да се разбере, че няма да приеме никакво оправдание за завръщането ни.

— Никой в израелската полиция не си прави труда да я намери.

— Изглеждаш много добре информиран. Срещна ли се с всички полицаи, които работят по нейния случай?

— Не… Ала съм сигурен, че имаш право. Някои от тях може и да вършат работата си както трябва, но просто останах с лошо впечатление, когато говорих с полицията тук.

Той повдигна вежди.

— Знам неща, които може да помогнат, за да я намерим — казах. — Смяташ ли, че трябва да се върнем вкъщи, да си гледаме кефа и да чакаме, докато открият трупа й? — Почнах да се ядосвам. — Защото няма да го направя. Не знаеш какво се случи със съпругата ми, нали? Не знаеш, че загина при бомбена атака на пътя. Че дълго време никой не ми даде никакво проклето обяснение за това какво наистина е станало. Говориш с грешния човек, ако си мислиш, че ще си седя вкъщи и ще чакам някой да почука на вратата ми или докато прочета за смъртта й в интернет.

Той вдигна ръце.

— Прости ми — рече. — Не знаех за съпругата ти. Хайде, седни. Ще направя чай. — Изражението му бе омекнало. — Жена ми обича чай от мента. Искаш ли да опиташ?

Кимнах, но не можех да седна. Започнах да разглеждам книгите по лавиците. Беше трудно да се успокоя след гледката в жилището на Кайзер и след бягството ни от хотела.

Настаних се срещу него едва когато той се върна със сребърния чайник в отомански стил, заедно с крехки на вид зелени чаши и чинийки. Докато пиехме, му разправих какво сме открили в апартамента на Кайзер. Той не ме попита как съм влязъл вътре.

Обясних му за петното на пода и за фигурата „Н“. Показах му снимката.

В стаята се възцари тишина. Нещо в поведението му се бе променило. Ако преди изглеждаше малко уплашен, сега страхът му бе нараснал. Той отиде до прозорците и дръпна една дебела кафява завеса, която се придвижи толкова трудно по релсата, че реших, че никога досега не е пипана.

После се наведе над стъкленото шкафче, извади една бутилка руска водка със златен орел на етикета и сипа солидна доза в чая си.

Погледна ме.

— Искаш ли? — Тонът му беше раздразнителен, сякаш всъщност не очакваше да кажа „да“.

— Тъкмо от това имам нужда. — Поднесох чашата си напред.

Чаят стана много различен на вкус — остър, лютив. Почувствах как водката сгрява вътрешностите ми.

Шимон отиде до библиотеката, разположена покрай едната стена, и извади малко зелено томче. Прегледа го, разтвори го широко на една страница и я задържа пред мен. Беше покрита с протоазбучни символи. Посочи ми символа „Н“.

— Това е много стар символ — обясни. — Осмата буква от ханаанската азбука — „хет“. Използва се, за да обозначава понятието за „смях“. — Той отпи от чая си.

— Мислех, че е просто „хаш“ — казах. — Кой, по дяволите, днес би използвал „хет“?

— Не можех да си представя как ханаанците са се появили изневиделица, за да оставят знака си в съвременен апартамент.

— Насоченият нагоре ъгъл на средната черта го посочва. А колкото до това, кой сега използва „хет“ е друг въпрос. — Той изпи чая си на един дъх и сложи чашата върху дългата грапава дървена масичка, която имаше вид на древна врата. Размърда се в стола си и продължи: — Виждал съм отпратки за „хет“ в една книга от двадесетте години на двадесети век. Тогава Йерусалим преминаваше през период на спиритуализъм. Тази буква стана символ за партиите тук, основани от един германски барон. Той и любовницата му, една австрийска красавица, бяха привлекли за целта всички емигранти, които се криеха тук: пропаднали руски графове, арменски дилетанти, заможни ливански ренегати… Всъщност това бяха повече оргии, отколкото партии. Мюфтията разбра за тях и двамата бяха прогонени от града от тълпа мюсюлмани. Едва не започна бунт срещу британците. Може да се каже, че тези събития подготвиха почвата за арабското въстание през двадесет и девета. Мюфтията смяташе, че британците не вземат достатъчно строги мерки към европейските хедонисти.

— Значи говорим за символа на хедонизма?

— Символът се е свързвал със смеха и хедонизма, но преди това се е използвал и за други цели.

— И какви са те?

— Това е древен символ за проклятие. Може да е бил сложен там, за да урочаса всяко разследване на случая.

Нещо ме гризеше заради този символ. Включих пак телефона си и погледнах снимката. Имаше нещо познато в нея. Но какво? Изключих телефона.

— Тревожа се за приятелката ти Сюзън Хънтър. Видът на този знак ме кара да се страхувам за нея още повече от преди — призна Шимон.

Той се замисли за миг, отпускайки се на стола. Беше мой ред да взема бутилката с водка. Налях си един пръст. Щях да имам нужда от нещо силно, което да ми помогне да заспя след пребиваването ми в апартамента на Кайзер.

— Това е водка златен стандарт от Москва. Приятелят ми от съседния апартамент я донесе. По-полека с нея.

Кимнах.

— Кажи ми… защо този знак „хет“ те кара да се страхуваш за Сюзън?

И после се сетих къде го бях виждал преди… Върху тениските на младежите, които ни бяха заобиколили на разкопките. Под знака имаше надпис Heaven’s Legion26. Дали някой се опитваше да ги замеси? Не можех да измисля никаква причина защо някоя организация ще си слага собствения символ на място, където е било извършено убийство.

— Ще ти кажа, но първо ми подай бутилката.

Подадох му я. Той я прибра в стъкленото шкафче, после се обърна към мен. Кожата му изглеждаше бледа и нездрава на слабата светлина от лампата в отсрещния ъгъл на стаята.

— Знакът дава обяснение за смъртта на Макс Кайзер. — Той ме гледаше втренчено, сякаш му бях усмърдял стаята.

Разтворих ръце нетърпеливо, подканяйки го да продължи.

— Той е бил принесен в жертва — заяви тихо Шимон. — Това е човешко жертвоприношение.

Усетих как физиономията ми се променя. Първо ме заля топла вълна, после през мен се разнесе мигновена студенина. Бях чувал за човешки жертвоприношения, разбира се, но те бяха извършвани преди стотици години. Такива неща не се случваха вече…

— За какво, по дяволите, ще принасят в жертва човек? — изумих се аз.

— Имало е три причини в ранната ханаанейска традиция — отвърна бавно Шимон. — За да се помоли богинята да промени времето, за да оздравее някой или за да бъде измъкнат от ръцете на Царицата на мрака, да бъде върнат към живот.

— Каква Царица на мрака? Ти шегуваш ли се?

— Не. Тя е богинята, която, според вярванията на ханаанците, контролирала подземния свят, земята на Мот. Такива данни са открити в надписите на глинени плочи от Рас Шамра в Сирия. Бяха преведени преди няколко години.

— Вярвали са в Царицата на мрака?

— Да, имам и нейна снимка. — Той отиде до библиотеката и извади една купчина академични документи. Прелиства ги в продължение на няколко минути. Най-накрая извади оттам тънко списание.

Шимон ми показа черно-бяла снимка на продълговата клиновидна плоча с алуминиева мерителна линия до нея. Върху плочата имаше редица знаци, обграждащи голямо изображение, направено от врязани линии в центъра й. Изображението беше на слабо момиче с изпъкнали гърди. В ръцете си държеше череп.

Върнах му списанието.

— Трябва да поспя — рекох. Бях съсипан от тежкия ден.

— Има едно походно легло в гардероба, ако не искаш да притесняваш Изабел — предложи той.

— Добре — съгласих се. — Тя има нужда да се наспи хубаво.

Показа ми как да го отворя, даде ми малко одеяла. Разпънах го тихо в мрака под прозореца. Изабел спеше дълбоко.

Отворих очи в четири сутринта. Не бях сигурен какво ме беше събудило. Тогава чух трополене. Погледнах през прозореца. Видях шосе с две двулентови платна, отделени от нисък бетонен разделител, обраснал с храсти. Платното, отвеждащо към центъра на Йерусалим, беше пълно с целеустремено движещи се транспортьори с танкове.

Гледах ги как преминават. Бяха тъмнозелени. Оръдията на танковете бяха насочени право напред. Един от прозорците на транспортьора беше със свалено стъкло. На светлината на уличните лампи различих решителното изражение на млада жена, която шофираше, втренчена в пътя пред себе си. Беше на не повече от двадесет години. Положението изглеждаше като начало на война.