Йерусалимска загадка

55

Конете бяха точно пред нас. Пръхтяха и цвилеха. Два от тях риеха земята наблизо, сякаш искаха да забият копитата си в мен. Огледах се бавно. Бяхме заобиколени от поне десетина ездачи.

Нямаше лесно да се измъкнем.

Всички те бяха облечени с дрехи с тъмни качулки, с изключение на мъжа, възседнал коня точно пред мен. Той беше гологлав, с вдлъбнати белези по кожата, като от отдавна преминало боледуване.

Мъжът извика нещо на арабски. Конете пристъпиха по-близо до нас, риейки земята. Ариел отвърна също на арабски.

Един от ездачите ми се присмя:

— Изглеждаш така, сякаш говориш английски…

Акцентът му ми стори странно познат, сякаш беше живял в Северен Лондон.

Зарадвах се да го чуя.

— Предупреждавам ви да не бягате — каза той.

— Защо да бягаме? — попита Марк.

— Просто не го правете, ако ви е мил животът.

Едва различавах силуетите им на звездна светлина. На разстояние от няколко метра всичко се превръщаше в сянка. Беше удивително как яздеха наоколо на тази оскъдна светлина.

Повечето ездачи държаха пушки в ръцете. Към мен бяха насочени поне четири.

Мъжът зад мен се изкашля шумно, след това се изплю. Вдигнах глава и го изгледах втренчено.

— Миришете ми на смърт — рече мъжът.

Дочу се шепот от някои от другите ездачи, сякаш им бе дал сигнал. Конете се размърдаха заплашително. Гривите им бяха дълги, кожата им — изпъстрена с кафяви петна. Само два от тях имаха големи бели петна. Миризмата на конска пот беше тежка и остра.

— Вие сте шпиони — заяви ездачът. — Това е извън всякакво съмнение.

— Не сме шпиони — възразих високо.

— Ти си американец, и онзи също. — Той посочи към Ариел. — Той е евреин. Признайте лъжата си и ще ви е по-лесно. — Конят му отново се размърда, пристъпи агресивно напред, като че ли разбираше какво казва господарят му.

Очаквах пръстите на краката ми да бъдат смазани всеки момент.

— Аз имам пълното право да съм тук — обади се Ариел.

Край нас се разнесе тихо шумолене. Напрежението се сгъсти, сякаш можеше да се докосне.

— Нямате право да сте тук — повтори ездачът. Гласът му прозвуча наскърбено. — Това е палестинска територия. Трябва да ви застрелям всички за нарушаване на границите. — Мъжът до мен се наведе надолу и размаха юмрука си към Ариел.

Ръцете му бяха мръсни. По горната им страна личаха белези от каиш, а прашните му ръкави белееха на звездната светлина.

— Няма да го направиш — рекох.

Ако ни искаха мъртви, досега да ни бяха убили. Не, имаше причина да сме още живи.

Той се наведе към мен.

— Трябва да ви предам на приятелите ни в „Хамас“. Те винаги търсят шпиони.

Палестинецът отново се изплю. Този път върху лицето ми. Не помръднах. Той се наведе по-близо. Дъхът му смърдеше.

— Ще ви държат заключени под земята без слънце в продължение на година. После ще кажат на семействата ви да съберат един милион долара, за да бъдете освободени, или в противен случай ще започнат да изпращат части от телата ви. Харесва ли ви идеята? — Зъбите му проблеснаха.

Не отговорих. Ако ни очакваше подобна съдба, трябваше да издебна някаква възможност за бягство.

Първият час след отвличането предлагаше някои от най-добрите възможности, преди жертвата да бъде скрита и заключена.

Един от другите ездачи избърбори нещо на арабски. Мъжът над мен отговори също толкова бързо. Първият се свлече от коня си, дойде до мен, претърси ме с грубо потупване. После се премести към Ариел. Последва размяна на реплики. А след това — звук от вдигане на пушки около нас. Палестинецът продължи претърсването. След малко вдигна във въздуха пистолет и очилата за нощно виждане. Предаде ги на мъжа до мен.

— За какво ви е оръжие, ако не сте шпиони? — запита той, докато оглеждаше пистолета на Ариел.

Говореше тихо, сякаш вече бе още по-уверен в думите си.

— Аз съм служител от Израелската имиграционна служба — обясни Ариел. — Тези мъже не са израелци. И не са шпиони. — Думите му прозвучаха смело. Той нямаше представа дали в следващия момент няма да получи куршум в главата.

— Аз работя в Британската консулска служба в Египет — обади се Марк. — Нямате причина да ме задържите. Издирвам британски поданик — приятелката на този мъж. — Той посочи към мен.

— Без лъжи — викна ездачът, като ритна върха на кожения си ботуш по посока към мен. — За кое правителство работиш?

— Не работя за ничие правителство. Търся някого, както каза той. Тези мъже ми помагат. Не сме ви врагове.

Смехът, който нададе палестинецът, се разпространи като зараза сред другите ездачи. После един вик проехтя някъде отдясно. Главатарят каза нещо на ездача до себе си, след което се наведе и ме хвана за рамото.

— Как се казваш? — попита.

— Шон Раян.

— Е, господин Шон Раян, ако искаш отново да видиш дома си от тази страна на завесата на смъртта, ще тръгнеш с приятелите ми, без да създаваш проблеми.

Той обърна коня си, върна се бързо в посоката, от която бе дошъл. Около половината от ездачите го последваха. Шестима останаха. Всеки имаше пушка, насочена към нас.

— Вървете насам — заповяда женски глас с френски акцент. — Следвайте този кон.

Погледнах Марк. Той сви рамене. Отивахме с тях. Тръгнахме през камъните. Един от ездачите водеше напред. След няколко минути разбрах, че следваме пътека, виеща се през средата на долината, която ставаше по-стръмна и по-камениста.

Вървях близо до Марк.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да се измъкнем? — прошепнах, когато главите ни се доближиха.

Той поклати глава.

— Не прави нищо, което ще ги накара да започнат да стрелят — отвърна той. — Иначе ще стане зле, много, много зле.

Жената ездач приближи коня си и се наведе към мен. Лицето й беше кафяво, челото — високо, очите й — тъмни и големи. Около устата си имаше тънко черно парче плат, нещо като в стил Лорънс Арабски.

— Не бъди глупав — рече тя. — Може и да не сме най-добрите стрелци, но вие сте много големи мишени, а когато слънцето изгрее, няма да можете да се скриете никъде. Ще ви намерим и ще упражним уменията си по стрелба.

— Къде ни водите? — попита Ариел. — Имаме пълно право да сме тук. Когато докладвам за това, ще имате неприятности и вие, и цялото ви село…

— Млъквай! — прекъсна го жената. — Брат ми е мъртъв. Няма да оставим това да се размине току-така. Ще дойдете с нас. — Тя се изплю на земята.

— Какво стана с него? — попитах.

— Не е ваша работа. — Тя отдалечи коня си, каза нещо на арабски на ездача пред нас. Той започна да се движи по-бързо. Трябваше да се забързаме, за да не изостанем. Тропотът на конете отекваше сред камъните, докато вървяхме.

Щом стигнахме една ниска точка в долината, ездачката пред нас се обърна надясно, при което на звездната светлина проблесна наниз от сребърни гривни. Всички бяха тънки, само едната беше поне пет сантиметра.

Сега звездите над нас светеха с почти неонова яркост. Луната се показваше иззад облаците. Огледах хоризонта. В далечината се чуваше бръмчене, което се усили, докато вървяхме. Ездачите не нарушиха хода си.

Хеликоптерът вероятно беше израелски.

Той бързо премина над нас. Без светлини. Всичко, което го издаде, беше шумът и най-накрая — една бързо движеща се сянка в небето. Представих си как ни заливат всички видове радари и инфрачервени устройства. Очаквах да обърне и пак да мине над нас, но не го направи. Прелетя над следващия хребет и изчезна, бръмчейки в далечината — толкова бързо, колкото бе дошъл.

Подминахме една гигантска, с размери на къща, купчина от натрошени бели камъни и видях накъде сме се отправили. Имаше запален огън пред някаква постройка с празни отвори на мястото на прозорците. Двата етажа на сградата бяха вдигнати срещу стръмна могила, която се издигаше още шест метра по-високо и завършваше с назъбен хребет.

Хребетът, разклонение на Юдейските планини, се извиваше в кръг около нас.

Край огъня имаше още палестинци. Една мършава жена, облечена с черен чадор, разбъркваше нещо в огромен готварски съд, поставен над огъня. Някакви деца се бяха сгушили едно в друго в сенките близо до дървена каручка.

От един триножник висеше връзка с дълги ножове. Сетих се как Алек бе обезглавен в Истанбул.

Щом се приближихме към светлината на огъня, всички разговори секнаха. Палестинците впериха погледи в нас. Сякаш във въздуха витаеше очакване нещо да се случи. Някои от мъжете не само гледаха, а сложиха ръце на оръжията си. Очевидно не бяхме добре дошли.

Жената придвижи коня си напред и скочи на земята, щом приближи огъня. Предаде юздите на едно малко момче, на не повече от осем години, облечено в тениска със Спайдърмен.

Край огъня седяха хора. Повечето бяха с качулки, като ездачите, и някои бяха приведени надве, сякаш се молеха. Други се бяха обърнали да ни гледат.

Спряхме. Имах лошо предчувствие. Тези хора не изглеждаха щастливи. Приличаха като че се приготвят за погребение.

Ездачката ме приближи. Беше малко по-ниска от мен, но не й липсваше самоувереност. Очите й проблясваха гневно, докато говореше.

— Значи твоята женичка е изчезнала, така ли?

— Да.

— Какво ще направиш, за да я намериш? — попита тя.

— Каквото е необходимо.

— Какво означава това, американецо?

— Каквото казах.

Тя се наведе по-близо до мен. Очите й бяха кървясали. Щом се приближи до лицето ми, свали парчето плат, закриващо брадичката й.

Шията и брадичката й бяха осеяни с белези от шарка, кожата й бе напукана и се лющеше чак до устните й. Страдаше от рядка кожна болест, сродна на проказата.

— Ще ме целунеш ли?

— Каквото е необходимо.

Някъде дълбоко вътре в мен се надигна вълна на погнуса и премина през цялото ми тяло. Направих всичко възможно да запазя невъзмутимо изражение. Не бях сигурен дали съм успял.

Тя се наведе по-близо. Дъхът й миришеше на вкиснато.

— Ще разберем лъжите ти — закани се. — А после ти ще разбереш какво правим с шпионите и хората, които ни оскърбяват.

Ездачката прокара пръст през гърлото си, разтърквайки силно люспестата си кожа, докато тя стана лилава и ронлива.

Парченце от нея се откъсна и отдолу лилавата кожа потъмня, сякаш всеки момент щеше да прокърви…