Чух изстрела. Идваше отнякъде пред нас.
— Нямаме оръжия, които издават такъв шум. — Той изрита коня и животното пое в по-бърз тръс, но продължи да навежда муцуна, сякаш душеше тъмната земя, докато се движехме напред.
Проехтя екот от нов изстрел. Последваха още два.
— Не може ли по-бързо? — казах.
— Да не искаш конят ми да пострада?
— Ще ти купя друг кон, само побързай…
— Не можеш да ми купиш кон, докато яздим в пустошта.
Исках да му се разкрещя, но се сдържах. Продължихме да се поклащаме. Беше агонизираща езда. Изстрелите може би бяха свързани с Изабел. Онзи зъл негодник стреляше по някого. Или бе нападнат от друг? Дали се разгаряше битка? Последвалите минути ми се сториха като цяла вечност.
— Слизай. Колата ти е ей там. Нали дотук искаше да дойдеш?
Смъкнах се от коня. Мускулите на краката му трепереха.
Ездачът се огледа наоколо. Конят му явно също бе усетил нещо и риеше с копита.
Тогава до нас се появиха още трима ездачи. Двама носеха бели арабски кърпи на главите си. Сега небето бе по-тъмно, бяха се спуснали гъсти облаци. Ниската луна блестеше от юг, където небето беше чисто. Пред нас се простираха дълги сенки.
Видях колата ни и тръгнах към нея.
Отново проехтя изстрел.
Мъжът, който бе спазил думата си и ме беше довел дотук, се свлече напред и падна безмълвно на земята. Другите ездачи скочиха от конете си и се разбягаха сред скалите.
Залегнах.
Огледах се, за да разбера откъде се стреляше.
Сърцето ми биеше лудо.
Той бе наблизо…