Зовът на костите

8

Инмакулада Еранс беше от жените, които печелят доверието на хората с неизменната си любезност и услужливост, примесени поравно. Беше толкова невзрачна и сдържана, че Амая често я наричаше наум грозната гейша; говореше тихо, а притворените клепачи прикриваха гневните проблясъци, когато нещо я раздразнеше. Не я харесваше въпреки или може би заради изкуствената й вежливост. В продължение на шест години тя беше енергичната и неизменно отзивчива лична асистентка на съдийката Естебанес, която обаче не се бе поколебала да я зареже, когато й предложиха новия пост във Върховния съд, при все че Инмакулада не беше омъжена и нямаше семейство.

Първоначалното огорчение на Инмакулада се превърна във възторг, когато овакантеното място бе заето от съдия Маркина, който я поиска за лична секретарка заради предишния й опит като асистентка на негов колега, нещо доста необичайно, въпреки че от този ден нататък тя трябваше да заделя по-голяма част от заплатата си за тоалети и парфюми с надеждата да привлече вниманието на Негова Светлост. И не беше единствената: в съдилищата се шегуваха колко рязко са скочили сред служителките употребата на червила и посещенията във фризьорския салон.

Амая бе набрала номера на съда, докато вървеше към колата си и ровеше в джобовете на коженото си яке за слънчеви очила, с които да пребори отблясъците на слънцето в локвите, в очакване да чуе превзетия глас на секретарката.

- Добър ден, Инмакулада, аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция. Бихте ли ме свързали, ако обичате, със съдия Маркина.

Режещата студенина в изпълнения с укор глас я изненада.

- Два и половина следобед е, както се досещате, съдия Маркина не е тук.

- Знам колко е часът, току-що излизам от една аутопсия и съм убедена, че съдия Маркина очаква резултатите; той сам ме помоли да му се обадя...

- Аха... - отвърна секретарката.

- Учудвам се, че е забравил. Знаете ли дали ще се върне по-късно?

- Не, няма да се връща и естествено, не е забравил. - Минаха няколко секунди, преди да добави: - Той остави един номер, на който да му позвъните.

Амая изчака мълчаливо, усмихвайки се на недодяланата враждебност на секретарката. Въздъхна звучно, за да покаже, че търпението й е на изчерпване, и попита.

- Е, Инмакулада, ще ми дадете ли номера, или ще ми трябва съдебна заповед? О, не, чакайте, вече имам заповед от един съдия.

Секретарката не каза нищо, но дори по телефона можа да си я представи как стиска устни и притваря очи с монахинската свенливост, присъща на страхливите жени като нея. Продиктува й телефона само веднъж и затвори, без да се сбогува.

Амая погледна смаяно апарата. „Виж я ти божата кравичка!“, си помисли. Набра номера наизуст и зачака.

Съдия Маркина веднага вдигна.

- Предполагах, че сте вие, Саласар, както виждам, секретарката ми ви е предала съобщението.

- Извинете, че ви безпокоя извън службата, господин съдия, но тъкмо излизам от аутопсията на Лусия Агире. Има улики, които според мен са достатъчни за започване на разследване. Докладът на съдебния лекар е неоспорим, разполагаме и с нова улика.

- Говорите за повторно отваряне на случая? - колебаеше се съдията.

Амая се застави да бъде благоразумна.

- Не се опитвам да ви казвам как да си вършите работата, но следите водят по-скоро до нова насока на разследване, без да се пренебрегва предишната. И съдебният лекар, и ние не се съмняваме изобщо, че убиецът е Киралте, но...

- Добре - прекъсна я съдията и като че ли се замисли за няколко секунди; тонът му показваше, че е събудила интереса му - Елате да ми обясните лично. И не забравяйте да донесете доклада на съдебния лекар.

Амая погледна часовника си и попита.

- Днес следобед ще бъдете ли в кабинета си?

- Не, извън града съм, но довечера в девет ще вечерям в „Родеро“, минете оттам и ще поговорим.

Амая затвори телефона и погледна часовника си. До девет часа щеше да получи доклада на съдебния лекар, но щеше да се наложи Джеймс да тръгне по-рано сам с Ибай, ако искаха да стигнат в Елисондо в подходящ за бебето час. Тя щеше да се присъедини към тях след срещата със съдията. Въздъхна, докато сядаше в колата с мисълта, че ако побърза, ще успее да пристигне навреме, за да накърми сина си в три часа.

Ибай хленчеше на пресекулки, ту плачеше, ту пухтеше, ту подвикваше, показвайки недоволството си, но хем протестираше, хем яростно смучеше от шишето, което Джеймс се опитваше да държи в устата му, както го бе прегърнал. Като я видя, й се усмихна тъжно.

- Така я караме от двайсет минути и едва успях да го накарам да изпие двайсет милилитра, но полека-лека напредваме.

- Ела при ама, майтия - каза тя и разтвори ръце, за да поеме детето от Джеймс. - Липсвах ли ти, сърчице мое? - целуна тя личицето на бебето и се усмихна, когато усети как Ибай засмуква брадичката й. - О, миличък, съжалявам, ама закъсня, но вече е тук.

Седна на един фотьойл, взе детето в прегръдките си и му посвети изцяло следващия половин час. Уталожил първоначалното настървение, Ибай лежеше спокойно отпуснат, а Амая милваше главичката му, обхождаше с върха на показалеца си дребните и съвършени черти на сина си, гледаше захласнато в тия толкова бистри и блестящи очички, които на свой ред изучаваха лицето пред себе си с усърдието и възхитата, присъщи на най-дръзките любовници.

Когато приключи с кърменето, Амая го занесе в стаята, която Кларис бе подготвила за него, смени му пелените, признавайки с неохота, че мебелите са удобни и функционални, макар че бебето продължаваше да спи при тях в спалнята, после го подържа на ръце, тананикайки му тихичко, докато малкият заспа.

- Не е хубаво да свиква да го приспиваме така - прошепна Джеймс зад гърба й. - По-добре

да го слагаме в люлката му, за да се успокои и сам да заспи.

- Цял живот ще има възможност за това - почти му се сопна тя. После помисли и смекчи тона: - Остави ме да го поглезя, Джеймс, прав си, знам, но той толкова много ми липсва... дано и аз не му липсвам толкова много.

- Не, разбира се, не говори глупости - отвърна мъжът й, докато вземаше детето от ръцете й и го слагаше да легне. Покри го до кръста с едно одеялце и отново погледна жена си. - Ти липсваш и на мен, Амая.

Очите им се срещнаха и за две секунди бе готова да се хвърли в обятията му за онази прегръдка, която с времето се бе превърнала в безспорен белег на техния съюз, на грижата им един към друг. Прегръдка, в която винаги намираше убежище и разбиране. Но това беше само за две секунди. Обзе я отчаяние. Беше уморена, гладна, идваше от аутопсия... За бога! Тя тичаше напред-назад из целия град и едва имаше време да зърне сина си, а Джеймс се сещаше само да каже, че му липсвала! А тя какво да каже? Не помнеше откога не бе имал и пет минути за себе си. Намрази го за тази негова поза на жертвен агнец с насълзени очи. Не, това не помагаше, не помагаше изобщо. Излезе от стаята, чувствайки се едновременно ядосана и несправедлива. Джеймс беше душица, добър баща и най-разбраният съпруг, който една жена можеше да си представи, но беше мъж и дори след милион светлинни години нямаше да разбере как се чувства тя и това я изваждаше от кожата й.

Влезе в кухнята със съзнанието, че той е зад гърба й, но избягваше да го погледне, и започна да си прави кафе с мляко.

- Обядвала ли си? Нека ти приготвя нещо - каза той и тръгна към хладилника.

- Не, Джеймс, няма нужда - каза тя, седна с кафето си в единия край на масата и му направи знак и той да седне. - Слушай, Джеймс, имам неотложна среща със съдията, натоварен със случая, който разследвам в момента. Може да ме приеме само късно тази вечер, когато ще разполагам и с доклада за аутопсията. Много е важно...

Той кимна с разбиране.

- Можем да се качим утре в Елисондо.

- Не, искам да съм там сутринта и ще се наложи да станем прекалено рано, затова си помислих, че е най-добре ти да заминеш пръв с Ибай, за да се настаните спокойно у леля. Аз ще го накърмя, преди да тръгнете, и ще пристигна за следващото хранене.

Джеймс прехапа горната си устна, жест, който тя добре познаваше и знаеше, че го прави, когато е раздразнен.

- Амая, исках да поговорим за това...

Тя го погледа мълчаливо.

- Мисля, че робуването на точен график за удължаване на кърмаческия период... - личеше, че търси подходящите думи - не е много съвместимо с твоята работа. Може би е време да се замислиш сериозно дали да не престанеш да го кърмиш и да преминем окончателно на шише.

Амая погледна мъжа си с надеждата да успее да изрази всичко, което бушуваше в нея. Тя се опитваше, опитваше се с всички сили, искаше на всяка цена да се справи, да се справи, и то добре заради Ибай, но най-вече заради самата нея, заради момиченцето, което някога беше, заради дъщерята на лошата майка. Искаше да бъде добра майка, имаше нужда да бъде добра майка, трябваше да бъде такава, иначе щеше да е лоша майка, лоша като майка си. А ето че сега се питаше колко от своята майка носи в себе си. Дали това отчаяние не беше знак, че нещо не върви както трябва? Къде беше щастието, обещавано в книгите за млади майки? Къде бе идеалът за реализация, който трябваше да усеща една майка? Защо изпитваше само умора и чувство за провал?

Но вместо всичко това каза:

- Когато се запознахме, аз вече бях на тази работа, Джеймс, ти знаеше, че съм и че винаги ще бъда полицай, и го прие. Ако си смятал, че заради работата няма да мога да бъда добра съпруга или добра майка, тогава да беше мислил. - Тя стана, остави чашата в умивалника и минавайки покрай него, добави: - Макар че нали знаеш, това е брак, не доживотна присъда, ако не ти харесва... - И излезе от кухнята.

На лицето на Джеймс се изписа недоумение от тези думи.

- За бога, Амая! Каква е тази мелодрама - каза той и тръгна след нея по коридора.

Тя се обърна с показалец на устните.

- Ще събудиш Ибай. - И се пъхна в банята, оставяйки Джеймс посред коридора да клати невярващо глава.

Не успя да заспи и прекара следващите два часа, въртейки се в леглото, в напразни опити да се отпусне достатъчно, за да си почине поне малко, заслушана в шума на телевизора, който Джеймс гледаше в дневната.

Знаеше, че се държи като харпия, знаеше, че е несправедлива към Джеймс, но не можеше да преодолее чувството, че по някакъв начин си го е заслужил, задето не проявява повече... повече какво? Разбиране? Обич? Не беше съвсем наясно какво иска от него, само дето вътрешно се чувстваше зле и по някакъв начин очакваше той да не опростява толкова нещата, да е в състояние да я утешава, да я окуражава, но най-вече да я разбира. Душата си би дала, за да я разбере, защото беше убедена, че така трябва да бъде. Протегна ръка към празната част от леглото, привлече към себе си възглавницата му и зарови в нея лице, търсейки миризмата на Джеймс. Защо вършеше всичко наопаки? Прииска й се да отиде при него... да му каже... да му каже... не знаеше точно какво, може би, че съжалява.

Измъкна се от леглото и тръгна боса по пода. Дългите дъски от френски дъб изскърцаха на няколко места под краката й. Надникна през вратата на дневната и видя, че Джеймс е заспал, отпуснат на една страна, докато поредните реклами по телевизията осветяваха стаята, в която дневната светлина наскоро се бе стопила. Тя се загледа в спокойното му лице, отразено в екрана. Тръгна към него, но изведнъж спря. Винаги му беше завиждала за способността да заспива по всяко време и навсякъде, но това, че е заспал, когато се предполагаше, че трябва да е разтревожен поне колкото нея... По дяволите, та те се бяха скарали, това беше може би най-тежкото им пререкание, откакто се познаваха, а той се отпускаше и заспиваше като след спа процедура. На два милиона светлинни години. Погледна часовника си: имаха да приготвят още цял куп неща, от които Ибай щеше да се нуждае в Елисондо. Излезе от дневната и докато се отдалечаваше по коридора, извика:

- Джеймс.

След като натовариха колата, все едно отиват на Еверест, а не за няколко дни на петдесет километра от вкъщи и след като повтори на Джеймс десетина указания за Ибай, за дрехите му, как да го облече, да внимава да не му е студено и да не се изпоти, тя целуна малкия, който след кърменето я гледаше спокойно от столчето си. Беше спал цял следобед и сигурно щеше да будува през целия път до Елисондо, но нямаше да плаче: обичаше пътуването с кола, тихото бръмчене, а и музиката, която Джеймс пускаше, макар и малко силно може би, изглежда, много му харесваше и дори да не заспеше, щеше да мирува през целия път.

- Ще дойда за следващото хранене.

- ...Ако не, ще му дам шишето - отвърна Джеймс, вече зад волана.

Тя отвори уста да възрази, но не искаше да спори повече с него, не искаше да се разделят сърдити, избягваше го от суеверие. Тя беше полицай, прекалено често бе виждала как реагират близките, когато им съобщяха, че някой от любимите им хора е мъртъв, и как първоначалната болка се засилва, когато се окажеше, че в момента на смъртта са били скарани, в повечето случаи за нещо незначително, и това оттам насетне тегнеше като присъда. Тя се наведе през отворения прозорец и срамежливо целуна Джеймс по устните.

- Обичам те, Амая - каза той, но го каза предупредително, гледайки я в очите, докато палеше колата.

„Знам - помисли си тя и отстъпи крачка назад. - И се сдобрявам само защото не бих понесла да загинеш в катастрофа, докато си ми сърдит.“ Вдигна ръка за поздрав, който той не забеляза, и разкаяна, се прегърна през талията, опитвайки се да потисне обзелото я отчаяние. Постоя на платното, докато изгуби от поглед червените стопове на колата, която напредваше бавно, защото в този час улицата беше пешеходна зона освен за живеещите на нея.

Разтреперана от памплонския студ, Амая влезе в къщата и погледна с крайчеца на окото си към плика в антрето, донесен час преди това от един полицай, мечтаейки повече от всякога за дълга и гореща баня. Застанала пред огледалото, тя огледа тъмните кръгове под очите си и русата си коса с вид на суха слама с цъфнали тук-там крайчета: дори не помнеше кога за последно бе ходила на фризьор. Погледна часовника и усети как гневът й нараства, докато отлагаше за по-сгоден случай мечтаната вана и се пъхаше под душа. Остави горещата вода да тече, докато преградата се замъгли от парата и вече не виждаше нищо през нея. Тогава заплака, сякаш в душата й се бе скъсал бент и приливната вълна заплашваше да я удави отвътре. Сълзите се смесиха с водата, която се стичаше почти кипяща по лицето й, и се почувства в еднаква степен нещастна и безсилна.

Ресторант „Родеро“ се намираше доста близо до тях. Когато с Джеймс вечеряха там, обикновено отиваха пеш, за да не се притесняват, ако пийнеха вино, но сега се придвижи с колата почти до входа, за да може да тръгне за Елисондо веднага, щом приключеше разговора си със съдията. Паркира на заден между две коли срещу парк „Медиа луна“ и пресече улицата, за да тръгне под колонадата, където се намираше ресторантът. Големите осветени витрини и пестеливата външна украса съдържаха обещание за превъзходната кухня, заслужила на „Родеро“ звездичка в пътеводителя „Мишлен“. Тъмният дървен под и столовете с удобна облегалка от черешово дърво контрастираха с бежовите пана до тавана, а снежнобелите покривки и сервизи, както и огледалата прибавяха светла нотка, подчертавана от цветната украса в окачените над масите кристални купи.

Една сервитьорка я посрещна още на входа и протегна ръка за палтото й. Тя отказа.

- Добър вечер, имам уговорена среща с ваш клиент, бихте ли му съобщили?

- Да, разбира се.

Амая се поколеба за миг - не знаеше дали съдията използва титлата си извън юридическите среди.

- Господин Маркина.

Момичето се усмихна.

- Съдия Маркина ви очаква, елате с мен, ако обичате - каза то и я поведе към дъното на заведението.

Отминаха малката зала, където Амая предполагаше, че ще разговарят, и сервитьорката й посочи една от най-хубавите маси до библиотеката на главния готвач, със столове за петима сътрапезници, но сега подготвена само за двама. Съдия Маркина се изправи и я посрещна с протегната ръка.

- Добър вечер, Саласар - поздрави той, пропускайки ранга й.

Амая забеляза одобрителния поглед на сервитьорката към съдията красавец.

- Моля ви, седнете - покани я той.

Амая се поколеба за миг, загледана в стола, който й сочеше. Не обичаше да сяда с гръб към вратата (мания на ченге), но се подчини и се разположи срещу Маркина.

- Господин съдия - заговори тя, - извинявайте, че ви безпокоя...

- Изобщо не ме безпокоите, особено ако се съгласите да ми правите компания. Вече поръчах и ще ми бъде неудобно аз да вечерям, а вие да ме гледате.

Тонът му изключваше възражения и Амая се смути.

- Но... - промълви тя, сочейки втория прибор на масата.

- За вас е. Нали ви казах, мразя да ям, докато някой ме гледа. Позволих си тази волност. Дано не ви е неприятно - каза той, макар че тонът му ясно показваше, че му е все едно дали й е приятно, или не. Амая проследи движенията му, докато тръсваше салфетката, за да я постеле на коленете си.

Ето откъде идваше враждебността на секретарката, представи си я как сутринта е направила резервацията с превзетия си глас и опънати, сякаш цепнати с брадва устни. Припомни си думите на Инмакулада и разбра, че съдията й е поръчал да резервира маса още преди да му се обади за резултатите от аутопсията. Знаел е, че ще му позвъни, щом свършат, и бе подготвил предварително вечерята. Запита се откога ли е резервирана масата и дали съдията наистина е бил извън града по обед. Не можеше да го докаже. Възможно беше да е имал резервация само за себе си, а като е пристигнал, да е помолил да добавят още един прибор.

- Няма да ви притеснявам дълго, господин съдия, така ще можете да вечеряте спокойно. Всъщност, ако ми позволите, вече ще започвам.

Тя извади от чантата си кафява папка и я сложи на масата в момента, в който един сервитьор се приближи с бутилка шардоне от Навара.

- Кой ще опита виното?

- Госпожицата - отговори съдията.

- Госпожа - поправи го тя, - и няма да пия вино, ще шофирам.

Съдията се усмихна.

- Вода за госпожата, а виното, боя се, ще остане за мен.

Когато сервитьорът се оттегли, Амая отвори папката.

- Дума да не става - възнегодува съдията. И добави по-сговорчиво: - Много ви моля, не бих могъл да хапна и залък, след като видя това. - После се усмихна тъжно: - Има неща, с които човек никога не свиква.

- Господин съдия... - запротестира тя.

Сервитьорът постави пред всекиго от тях чиния, в която имаше малко златисто пакетче, украсено с кълнове, зелени и червеникави листенца.

- Трюфели и гъби в златно було. Добър апетит - обяви той и се оттегли.

- Господин съдия... - отново поде тя.

- Наричайте ме Хавиер, моля ви.

Гневът на Амая растеше, тя се чувстваше като жертва на нарочно заложен капан, на среща, планирана слепешком до най-малката подробност, при която този кретен си бе позволил дори да поръча вместо нея и на всичко отгоре настояваше да го нарича по име.

Бутна назад стола, на който седеше.

- Господин съдия, реших, че ще е по-добре да поговорим по-късно, когато приключите с вечерята си. Междувременно ще ви почакам отвън.

Той се засмя и усмивката му изглеждаше едновременно искрена и виновна.

- Саласар, не се чувствайте неудобно, моля ви, все още познавам много малко хора в Памплона, обожавам добрата кухня и идвам често тук. Никога не избирам по менюто, оставям Луис Родеро да реши какво ще сложи на масата ми, но ако това блюдо не ви харесва, ще помоля да донесат листа. Срещата ни е служебна, но не виждам защо да не се насладим на една хубава вечеря. По-удобно ли щяхте да се чувствате, ако бяхме седнали на бургер в „Макдоналдс“? Аз не.

Амая го гледаше разколебана.

- Хапнете си, моля ви, и междувременно ми разкажете за случая. Но снимките оставете за после.

Беше гладна, не беше яла нищо съществено от закуска, както винаги, когато се налагаше да присъства на аутопсия, и ароматът на гъбите и трюфела, стегнати в хрупкавата торбичка, предизвикваха жалното къркорене на стомаха й.

- Добре - прие тя накрая. Щом толкова настояваше, щяха да се хранят, но щяха да го направят за рекордно кратко време. Изядоха в мълчание първото блюдо, докато Амая си даваше сметка колко гладна е била.

Сервитьорът вдигна чиниите и ги смени с други.

- Седефена супа от морски мекотели, ракообразни и водорасли - обяви той, преди да се оттегли.

- Една от любимите ми - каза Маркина.

- И на мен - обяви тя.

- Често ли идвате в този ресторант? - попита съдията, опитвайки се да прикрие

изненадата си.

„Самонадеян кретен“, помисли си тя.

- Да, макар че обикновено избираме по-дискретна маса.

- Тази ми харесва, да гледам...

„И да те гледат“, помисли Амая.

- Да гледам библиотеката - уточни той. - Луис Родеро е събрал тук едни от най-добрите заглавия на световната кухня.

Амая обходи с очи гърбовете на книгите, сред които забеляза „Предизвикателството на испанската кухня“, дебелия тъмен том на „Ел Були“¹¹ и красивото издание „Испанска кухня“ на Кандидо.

11 Прочут каталонски ресторант, съществувал от 1962 до 2011 г., световноизвестен с гастрономическата дейност на каталонския готвач Феран Адриа. - Б. пр.

Сервитьорът постави пред тях рибно блюдо.

- Мерлуза със сос велюте и желе от морски раци „Некора“, с щипка ванилия, черен пипер и лайм.

Амая ядеше, оценявайки наполовина вкуса на ястието, докато поглеждаше часовника си и слушаше баналните приказки на съдията.

Когато най-сетне отнесоха чиниите, Амая отказа десерта и поръча кафе. Съдията последва примера й, макар и видимо разочарован. Тя изчака сервитьорът да постави чашите на масата, пак извади документите и ги сложи пред Негова Светлост.

Забеляза неудоволствието на лицето му, но й беше все едно. Изправи се на стола и веднага се усети уверена, в свои води. Завъртя малко стола така, че да вижда входа, и за пръв път откакто бе дошла, се почувства добре.

- По време на аутопсията открихме улики, които сочат доста основателната вероятност случаят на Лусия Агире да е свързан поне с още един друг, регистриран преди година в селището Лекарос. - Тя посочи една от папките и я отвори пред съдията. - Йоана Маркес е била изнасилена и удушена от своя пастрок, който призна престъплението по време на задържането си, но тялото на момичето се оказа със същия тип ампутация както при Лусия Агире: с отрязана до лакътя ръка. Двамата убийци - и този на Йоана Маркес, и този на Лусия Агире, са се самоубили и са оставили сходни послания. - Амая му показа снимките на стената в килията на Киралте и бележката, която Медина бе адресирал до нея.

Съдията кимна заинтригуван.

- Мислите, че са се познавали?

- Съмнявам се, но ще проверим, ако издадете разрешение за разследването.

Съдията я погледна колебливо.

- И още нещо - продължи тя, клатейки глава в знак на съмнение. - Възможно е да не означава нищо, но попаднах на следи, които показват подобни ампутации поне в още един случай на убийство, разкрито в Логроньо преди три години; при него, колкото и непохватно да е извършено, има една екстра: ампутация като по хирургически учебник, но отрязаният крайник липсва, както в сегашните два случая.

- Във всичките? - възкликна с тревога Маркина, разлиствайки документите.

- Да, три за момента, но имам предчувствието, че може да са повече.

- Обяснете ми какво точно търсим? Странен клуб на непохватни убийци, решили да имитират зловещо престъпление, за което са научили от пресата?

- Възможно е, макар че пресата едва ли е дала толкова много подробности около ампутацията, та някой да ги повтори с такава точност. Поне в случая с Йоана Медина запазихме в тайна това сведение. Но мога да потвърдя, че преди да се самоубие в килията си, престъпникът от Логроньо е оставил върху стената същото послание, и то написано по същия начин, което е доста любопитно, защото обикновено думата се пише с едно „т“. Всичко това ме навежда на мисълта за еднакъв метод на действие, с един и същ отличителен белег, което само по себе си е недвусмислен знак за идентичност: подписът на едно и също лице. Вероятността подобни чудовища да се отдалечат до такава степен от присъщото за бруталните убийци поведение е, меко казано, неправдоподобна. Случаите, с които успях да се запозная, съдържат всички белези на профила: роднинство с жертвата, многократно малтретиране във времето, алкохолизъм или наркотици, агресивен и лишен от разум нрав. Единственото, което не пасва, е ампутацията на ръката след убийството, и то една и съща ръка при всичките случаи, както и изчезването на крайника.

Съдията прелистваше един от докладите.

- Аз лично разпитах пастрока на Йоана Маркес - продължи Амая - и когато го попитах за ампутацията, той категорично отрече да я е извършвал, при все че вече беше признал за преследването, убийството, настървеността, поругаването на трупа, че я е изнасилил, след като вече е била мъртва... но за ампутацията заяви, че не знае нищо.

Амая наблюдаваше съдията. Той замислено преценяваше сведенията, като разсеяно прокарваше ръка по челюстта си, следвайки очертанията на брадичката, при което изглеждаше по-възрастен и по-привлекателен.

- Тогава какво предлагате?

- Мисля, че може би сме изправени пред съучастник, пред второ действащо лице, което да се окаже връзката между поне три от убийствата и тримата извършители.

Маркина замълча, като ту поглеждаше документите, ту Амая. Тя започваше да се чувства добре за пръв път от цялата вечер. Най-сетне едно изражение, което не й беше чуждо; беше го наблюдавала многократно у колегите си, бе го видяла у комисаря, докато му излагаше мнението си, а сега го виждаше и у съдия Маркина. Интерес, интересът, пораждащ съмнения и подробен анализ на фактите и догадките, до които щеше да доведе дадено разследване. Погледът на Маркина ставаше по-близък, докато разсъждаваше, а лицето му, несъмнено красиво, придобиваше оттенък на интелигентност, което го правеше наистина привлекателно. С изненада установи, че оглежда съвършената извивка на устните му, и си помисли, че никак не е чудно, че половината от служителките в съда си го оспорват. При тази мисъл Амая се усмихна и това извади съдията от съсредоточението му.

- Кое ви е смешно?

- О, нищо - извини се тя и отново се усмихна. - Няма нищо... спомних си нещо, което... Няма значение.

Той я изучаваше с любопитство.

- Никога не ви бях виждал да се усмихвате.

- Моля? - откликна тя, леко смутена от забележката му.

Той продължаваше да я гледа, сега отново сериозен. Амая издържа погледа му още няколко секунди и накрая сведе очи към доклада с кафяви корици. Прочисти гърло.

- Е? - вдигна поглед тя, възвърнала самообладанието си.

Съдията кимна в знак на съгласие.

- Мисля, че може би има нещо... Ще ви дам разрешението си. Пипайте внимателно и не вдигайте много шум, имам предвид пресата. На теория това са приключени случаи и не бива да причиняваме ненужно страдание на близките на жертвите. Информирайте ме за хода на разследването. И искайте каквото ви е нужно - добави той отново загледан в очите й.

Амая не се поддаде на смущението.

- Добре, ще действам полека, с екипа ми се занимаваме с друго разследване, така че до няколко дни едва ли ще мога да ви докладвам някакви новини.

- Когато можете - каза подканващо съдията.

Тя започна да събира разтворените върху масата доклади. Съдията протегна ръка и леко докосна пръстите й за миг.

- Ще приемете ли поне още едно кафе...

Амая се поколеба.

- Да, предстои ми да шофирам и ще ми дойде добре.

Той вдигна ръка, за да поръча кафетата, а тя се разбърза с прибирането на документите.

- Мислех, че живеете в стария град.

„Много добре сте осведомен, Ваша Светлост“, помисли си тя, докато сервитьорът поднасяше кафетата.

- Така е, но се налага да се преместя в Бастан заради въпросното разследване.

- Вие сте оттам, нали?

- Да - отвърна тя.

- Казаха ми, че местната кухня била много добра, можете ли да ми препоръчате някой ресторант?

Четири-пет имена на различни заведения веднага изникнаха в съзнанието й.

- Не мога да ви помогна, честно казано, рядко ходя там, - излъга тя, - а когато отида, отсядам при роднините си.

Той се усмихна недоверчиво, повдигайки едната си вежда. Амая използва момента, за да си допие набързо кафето и да напъха папките в чантата си.

- А сега, ако ме извините, господин съдия, трябва да вървя - каза тя и отмести стола.

Маркина се изправи.

- Къде е колата ви?

- О, съвсем наблизо, паркирах пред входа.

- Почакайте - каза той и взе палтото си, - ще ви изпратя.

- Не е нужно.

- Настоявам.

Забави се една минута, докато сервитьорът му връщаше картата, и пое палтото на Амая, за да й помогне да го облече.

- Благодаря - каза тя и го дръпна от ръцете му, - не го обличам, когато шофирам, не ми е приятно.

От думите й не стана много ясно дали има предвид шофирането с дебели дрехи, или прекаленото внимание на съдията.

Лицето на Маркина леко помръкна, докато тя вървеше към вратата. Отвори я и я задържа, докато той се изравни с нея. Навън температурата се бе понижила с няколко градуса и влагата се концентрираше върху гъстата растителност на парка, с което оставяше впечатлението за мъгла, присъщо само за тази част на града, а оранжевото сияние на уличните фенери хвърляше размити от водата кръгове.

Двамата излязоха от колонадата и пресякоха улицата, пълна с паркирани коли, където обаче в този час почти нямаше движение. Амая отключи колата от разстояние и се обърна към съдията.

- Благодаря, господин съдия, ще ви държа в течение - така тя със служебен тон.

Но той направи крачка напред и й отвори вратата.

Тя въздъхна, въоръжавайки се с търпение.

- Благодаря.

Хвърли вътре палтото и бързо седна в автомобила. Не беше глупачка, от няколко часа наблюдаваше Маркина и беше решена да предотврати всичките му аванси.

- Лека нощ, господин съдия - каза, посягайки да затвори, като едновременно с това палеше двигателя.

- Саласар... - прошепна той, - ...Амая.

„О, о“, прозвуча глас в главата й. Вдигна поглед и срещна очите му, в които гореше пламък между молба и сласт.

Маркина протегна ръка и с опакото на дланта си погали падналия на рамото й кичур коса. Усети ясно как тя се стегна и уплашено дръпна ръка.

- Инспектор Саласар - каза сухо тя.

- Какво казахте, моля? - попита смутено той.

- Така трябва да ме наричате: инспектор Саласар, началник Саласар или просто Саласар.

Той кимна и на Амая й се видя, че се изчервява. Светлината беше недостатъчна.

- Лека нощ, съдия Маркина. - Затвори вратата на колата и излезе на заден на шосето. -Ама че глупак! - процеди и видя в огледалото за обратно виждане, че съдията още стои като закован на същото място.

Не беше разумно да предизвиква враждебността му и от сърце се надяваше, че предупреждението й ще ограничи общуването им до рамките на служебните отношения, без да накърнява мъжкото самочувствие на Негова Светлост. В погледа му имаше нещо жалостиво, като на агне пред заколение, което бе забелязвала у други мъже и което винаги водеше до проблеми, а проблемите можеха да затруднят разследването й повече от обичайното. Надяваше се да не се е почувствал обиден. Ясно беше, че е положил известни усилия за осъществяване на срещата, и беше убедена, че хубавец като него не е свикнал да му отказват.

- Е, винаги има първи път - изрече на глас.

Предположи, че усърдните служителки начело с услужливата и самоотвержена Инмакулада Еранс щяха много бързо да насочат вниманието му към друга особа от женски пол.

Погледна се набързо в огледалото за обратно виждане.

- Майко мила, все пак много си го бива в интерес на истината! - засмя се тя, после несъзнателно пипна косата си на мястото, където я бе докоснал, и се усмихна. Пусна радиото, докато завиваше по шосето към Бастан, и затананика песента, която бе чувала само по радиото.

Великолепната гора на Бастан е непрогледно черна нощем и усещането, което предизвиква, е сравнимо само с нощта в открито море при пълен мрак, без звезди. Бледото сияние на едва прозиращата между облаците луна не помагаше особено и само мощните фарове разкъсваха тъмата, като при всеки завой хвърляха сноп светлина към гъсталака, разпрострял се от двете страни на шосето като бездънен студен океан. Амая намали скоростта: ако колата излетеше на някой завой, никой нямаше да може да я види откъм пътя. Вековната черна паст на гората щеше да я погълне. Дори денем би било трудно да откриеш сред гъстата растителност черен джип като нейния. Студена тръпка я полази по гърба.

- Толкова обичана и толкова страшна - прошепна тя.

На минаване покрай хотел „Бастан“ хвърли поглед към паркинга, осветяван едва-едва от четирите външни лампи и от бледата светлина от прозорците на кафенето, което въпреки късния час беше доста посетено. В паметта й несъзнателно изникна образът на Фермин, насочил служебния си пистолет първо към Флора, а после към главата си; сцената с проснатия на земята Монтес, когото инспектор Ириарте бе обездвижил, докато сълзите му се смесваха с прахта на паркинга. Думите на комисаря отекнаха в главата й: „Не се опитвам да повлияя на решението ви, само ви информирам“.

Навлезе в градската част на Елисондо, мина по улица „Сантяго“, зави наляво, за да се спусне към моста, и чу лекото трополене на гумите по паважа. Като прекоси моста „Муниартеа“, свърна вляво и паркира колата пред дома на леля си, където бе живяла от деветгодишна, докато напусна Елисондо. Потърси ключа сред другите на ключодържателя си и отвори вратата. Къщата я посрещна топла и трепетна, изпълнена с енергията на нейната обитателка и с неизменната кантилена от телевизора като фон.

- Здравей, Амая - поздрави я лелята, седнала в дневната пред камината.

Амая усети прилив на обич, като я видя с дългите й бели коси, прибрани в кок на тила, който й придаваше вид на романтична героиня от английски роман, и изискано изправения гръб, сякаш се готвеше да пие чай с кралицата.

- Не ставай, лельо - помоли я тя, докато приближаваше и се навеждаше да я целуне. - Как си, красавице?

Енграси се засмя.

- О, да, сигурно съм самата красота с този пеньоар - отвърна лелята, подръпвайки плюшения си ревер.

- За мен винаги ще бъдеш най-красивата.

- На леля момичето... - прегърна я Енграси.

Амая се огледа наоколо, както правеше винаги, когато се завърнеше вкъщи, със съзнанието, че този неин жест съдържа не само констатация, но и признание. Сякаш казваше: „Вече съм тук, върнах се“. Причината не й беше много ясна, но вече не се и питаше защо тук се чувства така, просто се наслаждаваше на усещането.

- А момченцето ми как е?

- Спи. Джеймс го нахрани преди половин час и душицата веднага заспа. Качи се да го сложи да легне, но май и той е заспал, от известно време не го чувам - каза лелята, сочейки бейбифона, чиито ярки шарки никак не подхождаха на дървената маса на Енграси.

Амая събу ботушите си в долния край на стълбите и тръгна нагоре, усещайки дървото под босите си нозе и сдържайки желанието да затича, както правеше като малка.

Джеймс бе оставил лампата върху ниската масичка да свети; на синкавата й светлина тя забеляза, че е разположил преносимата кошарка на Ибай близо до прозореца и е заспал с подпряна на ръба й ръка. Амая заобиколи леглото, за да се увери, че детето сладко спи в плътното си космонавтче. Изключи бейбифона, свали пуловера си, плъзна джинсите по краката си до пода и се пъхна в леглото. Залепи се за гърба на мъжа си и се усмихна злорадо, когато усети потръпването му при допира на студеното й тяло.

- Ледена си, скъпа - прошепна той в полусън.

- Ще ме стоплиш ли? - замърка тя и се притисна още по-силно към него.

- Колкото поискаш - отвърна той разбуден.

- Колкото можеш.

Джеймс се обърна и тя го целуна, изследвайки устните му, сякаш умираше от жажда.

Той се отдръпна изненадан.

- Сигурна ли си? - попита, сочейки люлката.

Откакто се бе родил Ибай, тя отказваше по-голяма близост, когато детето беше в същата стая.

- Сигурна съм - отвърна Амая и отново го целуна.

Любиха се много бавно, загледани невярващо един в друг, сякаш това бе нощта на тяхното запознанство и откритието им се струваше невероятно; усмихваха се със задоволството и облекчението на човек, осъзнал, че си е върнал нещо много скъпо, което дълго време е смятал за загубено. После се излегнаха мълчаливо, докато Джейм хвана ръката й и се обърна да я погледне.

- Радвам се, че се върна, напоследък нещата помежду ни не бяха съвсем наред.

Леко размърдване в кошарката накара Джеймс да се надигне и да погледне детето, което неспокойно се въртеше и започваше тревожно да хленчи, преди да заплаче.

- Гладен е - обяви той и я погледна.

- Върнах се навреме за кърменето, но леля ми каза, че си го нахранил с биберона -отвърна тя, опитвайки се думите й да не прозвучат като упрек.

- Беше малко неспокоен. Четох, че бебето трябвало да се храни, когато поиска, и не виждам нищо лошо в това да му давам по малко с биберона, когато е гладен, а тебе още те няма. Пък и той не изпи дори петнайсет милилитра.

- Е, не е редно и по цял ден да го тъпчем? Много е важно графикът да се спазва, нали чу педиатъра?

- Ако графикът не се спазва, не е по моя вина... - отвърна той.

- Намекваш, че аз съм виновна? Вече ти казах, прибрах се навреме.

- Амая, детето не е часовник, няма значение дали този път си дошла навреме. Ами предишният път? Или следващият? Можеш ли да ми гарантираш, че винаги ще си тук навреме?

Тя замълча. Вдигна Ибай и се настани в леглото, за да го накърми. Джеймс легна до нея, галейки с пръст тила на бебето, и затвори очи. Само две минути по-късно по ритмичното му дишане Амая установи, че спи. Понякога я изкарваше извън кожата й, помисли, докато се опитваше да се успокои - беше чела някъде, че нервното състояние на майката се предава на бебето и му причинява колики.

Когато детето се нахрани, тя го изправи на рамото си да се оригне, после отново го гушна, усещайки как крехкото му телце се отпуска и сънят го надвива. Наведе се над него, за да вдъхне прекрасния аромат, който излъчваше главичката му, и се усмихна. Преди да се роди Ибай, още преди да се появи в корема й, тя вече го обичаше, искаше го още когато тя самата беше малко момиченце, което си играеше на майка, на добра майка, и сега това й причиняваше болка, защото някъде дълбоко в душата си чувстваше, че всичката й любов не е достатъчна, че не се справя добре, че не е достойна да му бъде майка - може би това не беше в природата на семейството й. Може би заедно с гените се предаваше и друго, по-мрачно и по-жестоко наследство.

Тя хвана една от малките ръчички, която сега, когато бебето беше вече сито, бе разперена като морска звезда. Нейното водно детенце, речното й момченце, което като самата река идваше и настояваше за своите владения, заливаше бреговете и изискваше територията си като суверен, който се връща от кръстоносен поход. Вдигна ръчичката до устните си и я целуна с уважение.

- Аз много се старая, Ибай - прошепна тя и заспалото мъниче й отвърна с дълбока въздишка, която ароматизира въздуха наоколо.