Зовът на костите

17

Залата за сигурност на „Санта Мария де лас Ниевес“ не се различаваше по нищо от който и да е затвор в страната. Имаше екрани, наблюдаващи цялата клиника отвътре, коридори, асансьори, всички общи пространства, определени стаи, регистратурите по етажите и кабинетите. Шефът на охраната - петдесетинагодишен мъж, им показа, едва ли не с гордостта на собственик, цялата система.

- Има ли камери в стаите на пациентите? - попита Айеги.

- Не - отговори зад гърба му директорът, - по-малко опасните болни имат право на лично пространство в спалните помещения. На вратите има прозорчета, откъдето се проверява дали са добре; двайсет и четири часов запис се прави само на пациентите от синята зона, но всички те стоят затворени в стаите си, с изключение на часовете за рехабилитация, прегледи и разходка в градината. В случая с Росарио - винаги поединично.

Амая хвърли един поглед към екраните, на които не се забелязваше никакво движение.

- Много е късно - обясни директорът, - повечето спят, останалите са обездвижени по леглата си.

Шефът на охраната им посочи един екран.

- Събрах целия наличен материал, на който се появява посетителят. Не беше трудно, по дневника съм отбелязал точната дата и час, но само за последните четиресет дни. Като изключим записите на пациентите, които се съхраняват за психиатричната оценка, останалите според правилата за безопасност се изтриват автоматично след четиресет дни освен при извънредно събитие, а такова не е имало през дванайсетте години, откакто работя тук, не сме имали инциденти с посетители, нито опити за проникване отвън със сила. При пациентите е друго, както сами разбирате. - И понижи глас, за да не го чуе директорът: - Не можете да си представите какви неща вършат.

Амая кимна с разбиране и по гърба й премина тръпка. О, да, можеше да си представи.

- Ще започнем от най-старите, отпреди около четиресет дни, в случай че видите нещо, преди да се изтрият.

- Отсега ви казвам, че не трябва да изтривате нито един запис, на който се появява въпросното лице - каза Айеги.

Охранителят погледна директора. Той се бе подпрял на стената, сякаш всеки момент ще рухне, и прошепна откъм тъмнината.

- Разбира се.

Айеги отговори набързо на някакво обаждане и като затвори телефона, обясни:

- Потвърдиха ми, че използваната ДНК е фалшива. Не ме учудва, има мафии, които на прилична цена доставят от фалшива ДНК до нова самоличност. Сравнително лесно е.

Директорът примирено въздъхна от мрака в стаята с камерите.

- Дайте да ги видим тези записи.

Камерите очевидно бяха поставени така, че да осигуряват широк поглед към клиниката. Много широки планове, едър фокус и многобройни зони за покриване. Камерите от входовете бяха предназначени да следят никой да не излиза. Беше логично, че никога не бяха имали инциденти отвън: кой би напирал да влезе в заведение с табела „Строго охраняван психиатричен център“? На екрана се появи млад мъж, на не повече от четиресет години, слаб, с джинси и пуловер с висока яка, очила, шапка и малка брадичка, застана пред входа, мина през детектора на главния контролен пост, подаде фалшивите си документи и прекоси заедно със санитаря коридора с трите врати за безопасност до стаята на Росарио. Бяха записани общо три посещения, на всичките беше еднакво облечен, на всичките внимаваше да не вдига глава към камерите, освен при последното, това от тази сутрин, при което на последния контролен пост преди изхода бе свалил шапката си за няколко секунди, преди отново да я нахлупи.

- Като че ли нарочно ни показва лицето си - промърмори Айеги.

- Няма да е от голяма полза - оплака се охранителят, - това е една от камерите на паркинга, монтирана е много високо, защото целта й не е да наблюдава хората, затова се боя, че качеството не е много добро: образът вече е увеличен максимално и не се различава кой знае какво.

- Ние разполагаме с повече средства - каза Айеги, - ще видим какво можем да направим. - После се обърна към директора: - Кажете, ще ми трябва ли съдебна заповед, за да взема това?

- Не, разбира се, че не - отвърна покрусено директорът.

Флора чакаше права в средата на просторния кабинет и щом влязоха, застана пред директора:

- Кажете ми къде се намира майка ми сега?

- О, за това не бива да се тревожите. Росарио е много добре, седирали сме я и в момента спи. Намира се в най-строго охраняваната зона и естествено, не може да приема посетители, докато не я прегледаме отново и не възобновим терапията.

Флора като че ли остана доволна, опъна сакото си, усмихна се леко и погледна директора. Амая разбра, че се готви за нападение.

- Доктор Франц, подгответе всичко за преместването на майка ми. При тези обстоятелства тя няма да остане тук и минута повече от необходимото! И бъдете сигурен, че когато разследването приключи, ще ви потърся отговорност, ще ви дам под съд, вас и „Санта Мария де лас Ниевес“

Директорът поруменя.

- Моля ви, не бива... - запелтечи той... - Ще бъде грешка да я премествате сега, може сериозно да се разстрои.

- Нима? Повече, отколкото ако стои със седмици без лекарства, така ли? Повече, отколкото ако я посещават непознати, които тикат оръжия в ръката й? Не ми се вярва, докторе.

- Много съжалявам за случилото се, но трябва да разберете, че сме били измамени. Ние вярвахме, че е ваш брат; полицията ви каза, документите му са били фалшиви. Майка ви поиска посещението и изглеждаше щастлива, когато той идваше. Как можехме да предположим?

- Искате да кажете, че се ръководите от желанията на жена с разстроен ум? - отвърна

Флора. - А какво ще кажете за това, че не си е взимала лекарствата?

- Нямам обяснение - призна лекарят. - От медицинска гледна точка е невъзможно да се владее... освен ако... - Директорът като че ли се замисли за нещо, което отхвърли като смешно, и отново поде молбите. - Не я местете, за бога, ще нанесете голяма вреда на „Санта Мария де лас Ниевес“ - казай той леко разтреперан.

На Амая й домъчня за този уплашен до краен предел човек, изтървал напълно положението от ръцете си: изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инсулт. Тя погледна сестрите си и се обърна към другите.

- Бихте ли ни оставили сами за момент?

- Разбира се - отвърнаха доктор Франц и Айеги и се запътиха към коридора.

- Само близките - каза Амая и се обърна към свещеника, който не бе помръднал от мястото си до прозореца.

Когато всички излязоха, Амая седна до сестрите си.

- Аз съм съгласна да я преместим, Флора.

Сестра й като че ли се изненада, изглежда, бе очаквала Амая да й се противопостави.

- Но преди това искам да ми обясниш откъде накъде, макар че вече подозирам, и какво търси отец Сарасола тук.

- Разбира се - съгласи се Флора. - Той се свърза с мен преди около три месеца. Отец Сарасола е лекар и авторитет в психиатрията, един от най-добрите в света, доколкото ми е известно. Каза ми, че е наясно със състоянието на мама, защото нейният случай се изнасял като пример на много конгреси по психиатрия; че много се интересувал от развитието на болестта й и че имал някои новаторски идеи за нейното лечение. Предложи ми да я преместим в неговата клиника на „Опус Деи“, в Памплона, където ще се грижат за нея безплатно. Излишно е да казвам, че това е изключително скъпа клиника, но не това беше решаващото, което ме убеди. Стори ми се интересно и може би дори шанс за ама използването на нови техники, нови постижения, но тя изглеждаше толкова щастлива тук, а за мен това е най-важното или поне беше досега, когато сигурността й излиза на преден план. След като всеки може да влезе тук и дори лекарствата не си е взимала, какво повече да говорим.

Рос кимна.

- Съгласна съм, да не говорим, че едва не е убила горкия човек...

- Да, така е - съгласи се Флора.

Амая се изправи.

- Добре, но преди да приемем, искам да поговоря с отец Сарасола.

Тя успя да накара доктор Франц да им предостави кабинет, в който да разговорят. Отец Сарасола като че ли въобще не се изненада на молбата й, дори се изказа по въпроса, докато тя затваряше вратата.

- Инспектор Саласар, знаех, че с вас нещата няма да са толкова прости, колкото със сестрите ви, и очаквах с нетърпение този миг.

- Защо? - заинтересува се Амая.

- Защото на вас обясненията не са ви достатъчни, вие държите на истината.

- Тогава не ме разочаровайте и ми я кажете. Защо искате да вземете майка ми?

- Бих могъл да ви говоря с часове за клиничния интерес към нейния случай, но това не е цялата истина. Мисля, че трябва да я изведем оттук, за да я отдалечим от злото, което е дошло за нея.

Амая зяпна удивено и леко се усмихна.

- Виждам, че държите на думата си.

- Мисля, че спешно трябва да я отклоним от пътя й, да я държим изолирана, да й попречим да изпълни задачата си.

Амая не успяваше да превъзмогне изненадата.

- Отдавна се интересуваме от случая на майка ви, много особено поведение, което се наблюдава в точно определени случаи, типа случаи, които ни привличат заради специфичния си нюанс, а в случая на майка ви го има.

- Какъв е той?

- Нюансът, който отличава нейния случай от други случаи на душевно разстройство, е злото.

- Злото - повтори Амая.

- Католическата църква от векове изследва корените на злото. Напоследък психиатрията постигна големи успехи в областта на поведенческите разстройства, но има група заболявания, при които почти не е отбелязан напредък още от Средновековието, откогато датират първите сведения. За вас не е новост, че съществуват лоши хора; не луди, нито умствено разстроени, а просто жестоки, безмилостни индивиди, които с наслада причиняват болка на своите ближни. Злото влияе на такива хора и на поведението им и при тях психическите заболявания не са само заболявания като при другите, а идеална хранителна среда за злото. При подобни субекти именно злото е причина за психическото заболяване, а не обратно.

Амая го бе слушала внимателно и тръсна глава, сякаш за да се отърси от някакъв сън. Доктор Сарасола обличаше в думи една доктрина, в която тя открай време вярваше, без да смее да я назове, без да смее да й даде името, което той без притеснения използваше. Още в невръстна възраст бе разбрала, че нещо в главата на Росарио не е съвсем наред, така както знаеше, че майка й умее да го контролира достатъчно, за да се държи на разстояние от ничията земя, която ги разделяше и която прекосяваше само нощем, когато се наведеше над леглото й с толкова помрачен ум, че да я заплашва, че ще я изяде, толкова зла, че да се наслаждава на ужаса й, толкова разумна, че да го прави, когато никой не я виждаше.

- Не мога да се съглася с вас - излъга тя с намерението да види докъде ще стигне отец Сарасола. - Знам, че човекът е способен на какво ли не, истина е, че някои хора вършат потресаващи неща, но злото... Може би става дума за възпитание, липса на обич, психическо заболяване, наркотици или лоша компания... но отказвам да повярвам, че злото може да влияе на хората отвън. Вероятно говорите за свободата на волята, нали? Такава е човешката природа, иначе как бихте обяснили добротата?

- Вярно е, че всеки сам решава, че е свободен, но има една граница, някакъв предел, миг, в който човек прави крачка напред и се поддава на чистото зло. Нямам предвид този, който

извършва насилие в изблик на ярост. Щом се успокои и осъзнае какво е извършил, същият човек обезумява от мъка и разкаяние; аз говоря за анормални поведения, за хора, които извършват отвратително деяние, като мъжа, който се прибира вкъщи призори и разбива с чук черепа на своята съпруга, на две близначета на две годинки и на тримесечното си бебе, както си спят. Или за жената, обесила четирите си деца с кабела на зарядното за мобилния си телефон. Убила ги едно по едно и това й отнело повече от час... Е, да, била дрогирана, но аз познавам хиляди наркомани, които пребиват майка си за пари, а после умират от мъка, че са й посегнали, но никога не са вършили, нито ще извършат подобно ужасяващо деяние. Няма да отричам, че при определени обстоятелства или ситуации употребата на наркотици действа като вълната, която чупи шлюза, но какво влиза през прохода е друга тема, както и това, което човек пуска да влезе през него. Не е нужно да говоря още много, вие вече знаете всичко това.

Амая го погледна смутено, усещайки се като прочетена книга, както се бе чувствала само пред Дюпри, който по случайност също знаеше доста неща за злото, за анормалното поведение и за това, което не е толкова очевидно.

- Злото съществува и се шири по света, вие умеете да го различавате така както и аз. Вярно е, че обществото, общо взето, не е много наясно по въпроса, а не е наясно, защото се е отдалечило от Божия път и от църквата.

Амая го погледна тъжно.

- Не ме гледайте така. Преди век всеки човек, бил той мъж, или жена, знаел кои са седемте смъртни гряха, както знаел „Отче наш“. Особеността на тези грехове е, че осъждат грешника, разбивайки душата и тялото му. Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост, седем гряха, които все още са в сила по света, както преди век, макар че днес трудно бихте срещнали на улицата двама души, които биха могли да ги разпознаят. Аз съм психиатър, но трябва да кажа, че модерната психиатрия, Фройд със своята психоанализа и всички останали дивотии хвърли обществото в смут, в заблуда, внуши му, че всички злини се коренят в липсата на майчина обич в детството, като че ли това би оправдало всичко. И като последица от тази неспособност за различаване на злото на всяко отклонение се лепва етикетът „лудост“: „Трябва да е луд, за да направи такова нещо...“, милион пъти съм чувал как обществото се прави на авторитет по психиатрия и издава своята оневиняваща диагноза. Ала злото съществува, то е тук и вие също като мен знаете, че майка ви не е само душевноболна.

Амая погледна преценяващо този човек, изпълнен с доводи, които тя не се осмеляваше да изрече, но заедно с това будеше у нея инстинктивно недоверие. Трябваше да вземе решение, и то сега.

- Какво предлагате?

- Ние ще предложим лечение и за психическото й заболяване, и за душата й. Разполагаме с екип, съставен от най-добрите специалисти в света.

- Нали няма да прибягвате до екзорсизъм? - попита Амая.

Отец Сарасола се засмя развеселен.

- Боя се, че би бил безполезен. Майка ви не е обладана от дявола. Тя е зла, душата й е черна като нощта.

Сърцето на Амая прескочи един удар и гърдите я заболяха, но тревогата, затворена там от години, се освобождаваше, докато слушаше как свещеникът казва онова, което тя знаеше, откакто се помнеше.

- Мислите ли, че злото е помрачило разсъдъка й?

- Не, мисля, че се е замесила в неща, в които не е трябвало да се замесва, а тези неща винаги взимат своето.

Амая се замисли за последствията от това, което се готвеше да каже.

- Възможно е мъжът, който я е посещавал, да е подтиквал други хора към самоубийство.

- Не мисля, че това е случаят на майка ви. Тя не е довършила своята задача.

На Амая почти й призля: този човек беше невероятно прозорлив, четеше в съзнанието й като в отворена книга.

- Не бива да приема посещения, не бива да вижда никого, дори сестрите ми.

- Такива са и нашите правила. При тези обстоятелства така е най-добре за всички.

Позна младата криминоложка, която събличаше белия стерилен костюм пред вратата на стаята.

- Здравейте отново - приближи се тя към нея. - Приключихте ли вече?

- Здравейте, инспекторе. Да, събрахме всичко, което можеше да се извлече: отпечатъци, снимки, мостри...Вече приключихме.

Амая надникна през вратата и се загледа в оставените от екипа следи. Леглото, сега в средата на стаята, закриваше отчасти кървавото петно на пода и беше изцяло раздигнато. Дюшекът, чаршафите, калъфите на възглавницата и завивката бяха грижливо сгънати върху един кожен стол, който не се връзваше с белотата на стаята и очевидно бе донесен от съседен кабинет. Пердета на прозорците нямаше, а масичката и столът до него бяха завинтени за стената и за пода. На отсрещната стена - две затворени врата. Надлъжен разрез в дунапрена на възглавницата издаваше скривалището на скалпела. Всички повърхности, които имаше вероятност да са били докосвани, бяха покрити с мазния черен прах, използван при свалянето на отпечатъци.

- Какво има зад онези врати? - попита тя младата жена.

- Гардероб и баня, тоалетна чиния без капак и умивалник, който се задейства с педал. Вече ги огледахме. Гардеробът е заключен и се отваря само за вадене на чисти дрехи, доста малко на брой; пациентите ходят с нощница, халат и болнични пантофи.

Амая потърси в чантата си ръкавици, надяна ги, оглеждайки стаята от вратата, сякаш невидима бариера й пречеше да влезе.

- Може ли да ми оставите стерилен костюм?

- Разбира се! - отвърна момичето, наведе се над един спортен сак и извади нов комплект. - Но не е нужно, стаята вече е обработена, можете спокойно да влезете.

Знаеше това, вече нямаше нужда да внимава да не замърси местопрестъплението, но въпреки всичко взе костюма.

- Не искам да се цапам - отвърна и разкъса найлоновия плик.

Младата криминоложка изви учудено очи към колегата си.

- Ние вече си тръгваме. Трябва ли ви още нещо?

- Не, благодаря.

Изчака, докато вратите на асансьора се затворят, преди да нахлузи калцуните върху ботушите си, вдигна качулката и я намести, извади хартиена кърпичка, сложи чантата си на мястото на принадлежностите на екипа и постоя още няколко безкрайни секунди пред отворената врата, преди да пристъпи прага. Преглътна слюнката си с усилие и влезе в стаята, закрила с кърпичката носа и устата.

Първото, което долови, бе миризмата от кръвта на клетия санитар, примесена с друга, полека, на изпражнения и стомашни сокове. Почти благодари за силата на тези изпарения, които пречеха на една друга миризма да изпъкне по-осезаемо. Но колкото по-навътре навлизаше, толкова по-наситена ставаше тя, докато се концентрира в стаята като главозамайваща есенция на страха. Няма по-точен, по-жив и по-натрапчив спомен от този, който се връща чрез обонянието. Той е така тясно свързан с усещанията, изпитани заедно с миризмата, че е удивително колко много неща може да си спомни човек, когато мозъкът му е подтикнат дори от най-лек полъх.

Тя я подуши и тялото й се разтресе, очите й се наляха със сълзи, които сдържа, като се насили да си поеме дълбоко дъх. Спомените оживяват, защото аксоните на обонятелните неврони винаги отиват на едно и също място, в един и същ архив, за да съхранят миризмата. „Миризмата на твоята убийца трябва да заема почетно място в твоя регистър“, каза си тя полуистерично и почти яростно. Опитваше се да потисне паниката, която започваше да я обзема отвън навътре, замъглявайки зрението й и оставяйки я почти на тъмно, като героиня на зловеща театрална пиеса, която трепери в средата на сцената под мощен прожектор, докато всички останали тънат в мрак.

„Не - каза си тя. - Не.“ И стисна силно очи, за да не вижда черната вълна, която я връхлиташе и щеше да я тласне към добре познатата й пропаст.

Дочу ясно гласа на момиченцето. Отченашкойтосинанебесатадасесветииметоти... Момиченцето, което толкова се страхуваше и беше толкова малко...

- Вече не съм дете - прошепна, докато инстинктивно посягаше към кръста си. Опипа гладкия глок под стерилния костюм и светлината отново озари стаята. Постоя неподвижно няколко секунди, докато се успокои. Затвори очи и когато отново ги отвори, видя местопрестъпление, обработено от криминолозите. Отвори вратата на малката баня и провери тази на гардероба. Докосна металните тръби на леглото и усети студенината на желязото през ръкавиците. Доближи се до стола, който бе част от мебелировката на стаята, проучи го, сякаш бе белязан от невидим, но доловим при пипане печат. Поколеба се, но се отказа да сяда в него. Вдигна спалното бельо, сгънато върху стола, който експертите бяха донесли от съседен кабинет, и го сложи върху леглото, стремейки се да го държи по-далече от себе си, докато с другата ръка притискаше кърпичката към устата и носа си, твърдо решена да не вдъхва миризмата му, да не допуска мириса на страх отново да нахлуе в нея. Само с една ръка примъкна стола до стената, където кръвта още блестеше под бялата луминесцентна светлина над възглавницата на леглото.

Седна и заразглежда надписа върху стената. Той привличаше погледа като в музей, зловещ музей на ужасите, в който творците, поканени от демоничен меценат, излагат произведения на една-единствена основна тема. Тема, посветена на нея, тема, която с тази последна творба установяваше недвусмислена връзка между шайка хаотични и теоретически несвързани помежду си убийци, слугуващи на чудовищен подбудител, който ампутираше и колекционираше женски ръце, и... нейната майка. Така силно се разсмя на последното си хрумване, че смехът й отекна в стаята, но като го чу, се уплаши, защото това не беше смях, а гърлен и истеричен вой, който я накара да си помисли, че май си е съвсем намясто в тази обстановка. Дали лудите се смееха така?

„Дори лудите имат поведенчески профил.“ Тя почти чу гласа на своя агент инструктор от Куонтико. Но... не й се вярваше, че този човек е луд, един луд човек не би могъл да контролира поведението на толкова много хора. От всички видове убийци, описани от звеното, проучващо поведението, най-загадъчен, най-нов и накратко казано, най-непознат беше убиецът подбудител.

Контролът над собствените потребности и неумолимата власт, която бе в състояние да упражнява над слугите си, бяха присъщи за божество. И точно в това се състоеше играта му: да се остави да бъде обожаван и обслужван като бог благодетел от своите поданици, но толкова жесток и отмъстителен, че никой не смееше да предизвика гнева му Оставяше се да бъде обичан, изисквайки, като че ли даваше нещо, подчинявайки, като че ли полагаше някакви грижи, господствайки от мрака и упражнявайки невидимо всемогъщата си власт върху своите креатури. За изучаващите профили беше истинско предизвикателство да отгатнат как подбира слугите си, как ги примамва и убеждава, докато създаде у тях потребността да му служат.

Че е търпелив, не подлежеше на съмнение: от Падуа знаеше, че някои от намерените в пещерата кости са били там от години, толкова, колкото и годините, откакто действаше, колкото жертвите, колкото слугите му Бяха изминали четири години от убийството на Едурне Сабалета в Билбао; почти три от това на Исаскун Лопес, жената от Логроньо; две и половина откакто съпругът на Мария Абасоло бе убил кучето й и самата нея с няколко дни разлика; малко повече от година от случая на Йоана Маркес и според пресмятанията й около шест месеца от този на Лусия Агире, като броеше времето, в което я смятаха за изчезнала, и четирите месеца, изтекли, преди Амая да се върне на работа и Киралте да й каже къде е трупът. Във всички тези случаи убийците бяха съпрузи или партньори на жертвите; във всички тези случаи те сами бяха сложили край на живота си след убийството или в затвора; във всички тези случаи бяха оставили едно и също послание; всички жертви бяха с ампутация на ръката до лакътя, извършена посмъртно, и то с прецизност, каквато убийците не бяха проявили в действията си дотогава. В нито един от случаите ампутираният крайник не бе открит. Освен при Йоана Маркес, когато намерените в пещерата Ари Саар кости бяха дали възможност за ДНК сравнение с останките й и се бе получило съвпадение, но при останалите това се бе оказало невъзможно. Испанският регистър на ДНК данни беше почти в зародиш. В него фигурираха членовете на силите и частите за сигурност, военни, медицински персонал, неколцина престъпници и шепа жертви, но беше недостатъчен, за да бъде от полза, затова се прибягваше до международния СО^I8, който бе дал много добри резултати при сравняването на ДНК данни, събрани при престъпления в миналото, и се бе стигнало до задържането на убийци, останали на свобода с години, като прочутия случай с Тони Кинг. Но за пореден път въпросът с компетенциите на различните видове полицейски части затрудняваше работата.

Трябваха й резулатите от ДНК тестовете - успееше ли да установи, че костите от пещерата са на онези жени, пътят й щеше да бъде открит. Нещата се бяха подобрили значително, откакто получиха правото да поръчват анализите на Насертик, наварската лаборатория. Това бе ускорило процесите, защото не се налагаше пробите да се пращат за изследване в Сарагоса или Сан Себастиан, но нямаше да се избегне поне петнайсет дни чакане за такъв неспешен анализ. Амая свали ципа на стерилния костюм и извади джиесема си, погледна колко е часът, потърси номера в бележника си, набра и без да откъсва очи от стената, зачака.

- Добър вечер, госпожо инспектор. Още ли сте на работа? - чу се от другата страна женски глас с подчертан руски акцент.

- Май също като вас, нали? - отвърна Амая.

Вярна на своето правило за деловитост, доктор Такченко бързо приключи с празните приказки.

- Нали знаете, че предпочитам да работя нощем. С какво мога да ви бъда полезна, инспекторе?

- Утре ще получа ДНК мостри, извлечени от кост и обработени от жандармерията. Бих искала да ги сравня с други две, едната от слюнка, а другата от коса, с цел установяване на съответствие.

- С колко мостри ще трябва да се сравняват?

- С дванайсет...

- Гледайте да дойдете рано, анализът ще ни отнеме около осем часа: със слюнката ще е по-лесно, но с извличането на ДНК от косата доста ще се позабавим. - И затвори.

Постоя още няколко минути неподвижна в тихата стая, вперила поглед в надписа на стената. Беше изпаднала в нещо като първична безтегловност, в която потъваше, когато съзнанието й се изпразваше от всякаква мисъл; тогава данните и въпросите нахлуваха като буря от идеи. Инстинктът и интуицията поемаха юздите на логиката и й помагаха да направи първата крачка и да прозре какво е искал да каже убиецът. Тартало. Подписът с името на легендарното еднооко чудовище говореше за нечовешка, жестока и канибалска природа, за голяма дързост, след като подреждаше до входа на пещерата си костите, издаващи престъплението му; но този тартало изпитваше потребност да подписва чуждите престъпления, за да посочи кой е истинският извършител. Манипулативното въздействие и властта, която упражняваше над своите слуги, достигаха връхната си точка с подписа; нямаше значение от колко ръце е изписан, защото авторът беше само един. Тя хвана на фокус цветното петно върху стената и го засне, след което прати снимката на Йонан Ечайде. Телефонът звънна само след десет секунди. Да чуе гласът на Йонан в тази обстановка, й донесе облекчение, което я накара да се усмихне.

- Къде се намирате? - попита той, когато тя отговори.

- В клиниката, където беше настанена майка ми. Тази вечер ранила един санитар с нещо подобно на режещо шило, което заподозреният вкарал, представяйки се за неин син. Открихме, че я е посещавал нееднократно през последните месеци.

- Тя добре ли е? Искам да кажа дали не...

- Не, добре е... Йонан, успях да получа съдебна заповед, с която жандармерията ще ни предостави мострите от костите, открити в Ари Саар. Току-що позвъних на доктор Такченко, ще ни приеме утре вечер. Приготви се.

Йонан помълча няколко секунди.

- Шефке, това променя всичко. С въвличането на майката ви случаят се превръща в лична провокация, в предизвикателство към вас самата, каквото рядко е било наблюдавано в историята на криминалистиката. Сега се сещам за Джак Изкормвача, който пишел писма на разследващия детектив, и за двама серийни убийци, като Тед Бънди или Зодиак... които писали до няколко вестника. Този е по-изобретателен, но и по-директен: фактът, че се е сближил толкова с майка ви, ясно говори за самоувереност и дързост. Представя се за ваш брат, сравнява се с вас. Предизвиква ви.

Амая се замисли. Наистина имаше явна провокация. Прехвърли наум поредицата от събития, довели я дотук. Имитатор, изникнал по време на разследването по случая „Басахаун“. Адресираната до нея бележка, която Хасон Медина носеше, когато се самоуби. Интересът на Киралте точно тя, а не някой друг да го разпита до такава степен, че да отлага през цялото време, докато тя беше в отпуск по майчинство, момента, в който щеше да признае къде е тялото на Лусия Агире, и да чака дотогава, за да си пререже гърлото. Начинът, по който Падуа я бе въвел в случая... Процес, дирижиран от мрака с една-единствена цел - да привлече вниманието й. А сега и Росарио. Да се доближи до нея, бе най-голямата му дързост. И все пак нещо не се връзваше.

- Трябва да го обмисля - отговори.

- Ще уведомите ли комисаря?

- Не, докато не получим резултатите от анализите. Ако открием съвпадение, ще го информирам и ще започнем официално разследването. Засега настоящият епизод принадлежи към сферата на поверителното: психично болна пациентка напада санитар и надрасква нещо безсмислено на стената. Кадрите на заподозрения, с които разполагаме, са доста некачествени, не знам дали ще измъкнем нещо от тях, а това, че се е промъкнал тук, говори само за равнището на безопасност в клиниката.

- Ами съдията?

- Съдията... - Мразеше дори самата мисъл, че ще трябва да му каже, но знаеше, че няма избор; в крайна сметка той подписваше заповедите. - Ще почакаме до утре, докато влезе в сила заповедта за мострите.

Йонан усети умората в гласа й.

- Къде се намира тази клиника, шефке? Искате ли да дойда да ви взема?

- Благодаря, Йонан, няма нужда. Дойдох с колата си и вече приключих. Ще се видим утре в участъка.

Тя се огледа още веднъж на път към вратата и отвратителният товар на отсъстващо присъствие на майка й отново я налегна. На прага я стресна скръбната фигура на доктор Франц, който се бе изправил там и я чакаше.

Лицето му беше пепелявосиво, в тон с елегантния му костюм, а разкривената вратовръзка и смачканата около врата риза подчертаваха още по-повече отчаянието му. Гласът му обаче отново звучеше спокойно, с тихия и критичен тон на човек, който разсъждава.

- И на вас не ви се връзва, нали?

Амая го погледна в очакване да продължи: езикът на тялото му подсказваше, че иска да й каже нещо.

- Върти ми се в главата от мига, в който се случи, или по-точно от мига, в който разбрах при какви обстоятелства се е случило. Вниманието безспорно е насочено главно към нападението на санитаря, а оттам към факта, че е имала оръжие и че някой е успял да се представи за роднина с цел да й го даде. Но има нещо по-важно, по-съществено, което дълбоко ме смущава: това, че в продължение на седмици не си е пила лекарствата.

Амая го гледаше и не смееше да помръдне, стоеше права, с белия костюм, който дъхтеше на страх и който искаше повече от всичко на света да свали от себе си.

- Майка ви е с диагноза шизофрения от години. И наистина пристъпите на необуздан гняв и натрапчивият и нездрав интерес, проявяван към вас в моменти на буйство, ясно са насочвали към тази диагноза, с която всички, които сме я лекували и тук, и в болницата, където се е разиграл първият епизод на агресия срещу онази медицинска сестра, а преди това и нейният личен лекар, всички сме били съгласни. Шизофрения, съпътствана от алцхаймер или старческа деменция. При такива сложни пациенти, с толкова резки промени в състоянието е трудно да се установи границата, където едната болест свършва и започват симптомите на другата... А сега и днешната случка...От медицинска гледна точка тя не би била от особено значение, защото този вид болни стават много буйни, когато не взимат лекарства. Това, което не ми дава мира, е как е могла да изглежда спокойна без хапчетата, защото един агресивен шизофреник не може да имитира нормално състояние дори при най-желязна дисциплина. Как е могла да покаже равновесието, постигано с опиати?

Амая наблюдаваше лицето му, на което се смесваха неподправеното удивление и сянката на съмнението.

- Видях плика с лекарства, който изнесоха: там имаше хапчета за около четири месеца. Някои липсваха: срещу мускулни спазми, транквиланти, сънотворни и основно лекарствата за другите болести, от които страда, не е взимала само предписаните за психическото й заболяване.

- Може би, както предположи инспектор Айеги, точно това, че не ги е вземала, обяснява нападението - каза Амая.

Той я погледна учудено и горчиво се разсмя.

- Вие нищо не разбирате - заяви директорът, а усмивката му се изкриви в гримаса. -Официално майка ви е напълно луда, опасно луда, която чрез химически средства можем да държим под контрол, но без лекарства гневът й се развихря почти като на фурия от ада и точно това видяхме, когато се отзовахме на зова за помощ на санитаря. Обезумяла фурия, която ближеше кръвта от ръцете си, докато гледаше как кръвта му изтича.

„Облените в кръв ръце, с които е писала по стената и с които е дръпнала леглото, преди те да дойдат“, помисли си Амая.

- Не разбирам за какво намеквате. От една страна, приемате, че не е пила лекарствата си, нещо, за което клиниката ви носи цялата отговорност, и че без лекарства започва да буйства. Не разбирам кое ви учудва тогава.

- Учудва ме това, че е успявала да владее гнева си; нормалното беше да излезе извън релси само няколко дни след спирането на лекарствата и не мога да си обясня как го е постигнала... освен ако не се е преструвала.

- Току-що ми казахте, че е невъзможно една такава болна да имитира нормално състояние

дори при най-желязна воля.

- Да... - промълви Франц и въздъхна, - но аз нямам предвид да имитира здрав разум, а точно обратното, да имитира лудост.

Амая рязко свали предпазния костюм, калцуните и накрая ръкавиците и хвърли всичко вътре в стаята. Грабна чантата си и се отправи към асаньора, заобикаляйки директора.

- Преместването й беше грешка - каза той зад гърба й, - това ще е нанесе голяма вреда на „Санта Мария де лас Ниевес“

Амая влезе в асансьора, а като се обърна, видя лицето на директора, на което сега вече бе изписана само решителност.

- Няма да спра, докато не си обясня какво се е случило тук - успя да чуе тя, преди вратите да се затворат пред носа му.