Зовът на костите

15

Сараус бе мястото, където искаше да живее като малка. Пътят, засенчен от дърветата, строени като на пост покрай булеварда, елегантните къщи на първа линия, приятният стар център с магазините и баровете, хората по улицата дори когато валеше, мирисът на бурното, диво море, изпълващо въздуха с роса и светлината, толкова различна на морския бряг от тази в заобиколената от планини долина, колкото различни са сините от черните очи. Сега не беше толкова сигурна, защото, макар до съвсем скоро да бе убедена, че не обича родното си село, че не иска да се връща в Елисондо, през последната година нещата така се бяха завъртели, че нищо от това, в което сляпо бе вярвала, нищо от това, в което смяташе, че е сигурна, вече не беше същото. Коренът зовеше, настояваше за завръщането на родените там, край завоя на реката, и тя чуваше този зов, но все още намираше сили да затваря ушите си за него. Виж, зовът на мъртвите не можеше да пренебрегне. Тя знаеше, разбираше, че над главата й е надвиснал пакт, сила, която я тласкаше да се опълчва пак и пак на онези, които се стремяха да опетнят долината. Но тук убежденията отслабваха. Едри бели купчини летяха в небето над не съвсем синьото море, което се разбиваше на съвършени бели вълни, огласящи с тътена си светлото зимно утро в Сараус. Неколцина сърфисти вървяха към брега, отдалечил се заради отлива, понесли дъските си на рамо, за да се присъединят към многобройната група, която вече беше във водата. Два красиви коня минаха пред очите й, препускайки по плътната пясъчна ивица. Амая вдигна поглед към широките прозорци на сградите на първа линия и си помисли, че със сигурност е прекрасно да се събуждаш всеки ден пред гневното Кантабрийско море, стига да можеш да си го позволиш. Дори от беглия преглед на обявите в която и да е местна агенция за недвижими имоти ставаше ясно, че както преди сто и петдесет години, когато първите баски и мадридски предприемачи започнали да вдигат красивите си къщи на този бряг, това място бе запазено само за богаташи. Тя потърси сградата и тръгна нагоре по страничната алея, докато стигна до градската градина пред входа. Портиер в ливрея съобщи за пристигането й и й посочи етажа. Щом излезе от асансьора, видя отворената врата. Отвътре, на фона на тиха музика, долетя гласът на сестра й.

- Влизай, Амая, налей си кафе, докато се приготвя.

Ако Флора бе намислила да я впечатли, беше го постигнала напълно. Още от входната врата, от която се влизаше в огромен хол, вече се виждаше морето. Прозорците с леко оранжеви стъкла заемаха цялата предна част на апартамента от пода до тавана и създаваха великолепно усещане. Амая спря насред хола, запленена от красотата и светлината. За такъв лукс си струваше да се дават пари.

Флора се появи в стаята и се усмихна, като я видя.

- Впечатляващо, нали? Същото си помислих и аз първия път, когато дойдох тук. После ми показаха и други апартаменти, но цяла нощ не успях да изтрия от главата си тази картина. На другия ден го купих.

Амая с мъка откъсна очи от прозореца, за да погледне сестра си, която бе спряла на благоразумно разстояние и като че ли не смяташе да се доближава повече.

- Много си красива, Флора - каза искрено тя.

Беше облечена в червен костюм и гримът й беше прекалено силен, но изглеждаше много изискана и от класа.

Флора се завъртя, за да й даде възможност да огледа костюма й и отзад.

- Не мога да те целуна, гримирана съм за телевизията, след час и половина съм на снимки.

„Да, бе, сигурно е заради това“, помисли си Амая.

Освободена от задължението за сърдечност, Флора прекоси салона на токчетата си и като мина покрай нея, остави невидима диря от скъп парфюм.

- Виждам, че добре се справяш с живота, Флора; домът ти е великолепен - каза Амая, оглеждайки луксозното обзавеждане, което сега забелязваше, - а и ти си прекрасна.

Флора се върна с поднос и две чаши кафе.

- Не мога да кажа същото за теб, много си слаба. Мислех, че всички майки напълняват при първата бременност, няколко килца отгоре няма да ти дойдат зле.

Амая се усмихна.

- Да си майка, е изтощително, Флора, но си заслужава. - Не го каза злонамерено, но видя как Флора изкриви лице. - Как върви предаването ти? - попита Амая, за да смени темата.

Лицето на сестра й светна.

- Вече имаме четиресет излъчени програми по местната телевизия, но още на десетата получихме предложения от националните телевизии. Миналата седмица подписахме договор за излъчване от пролетта и вече закупиха предварително два сезона, така че сега понякога се налага да записвам по две-три предавания всеки ден, много работа, но пък е доста добре платена.

- И на Рос й потръгна с пекарната, дори увеличи продажбите.

- Нима? - каза Флора презрително. - Рос жъне плодовете от моя труд. Да не мислиш, че нещата стават ей така, от днес за утре?

- Не, разбира се, само ти казвам, че й потръгна.

- Е, време беше да се оправя сама.

Амая помълча малко повече от минута, докато отпиваше от кафето и се любуваше на характерната форма на мишка, който брегът описваше при Гетария, усещайки растящото неудобство на Флора, която седеше срещу нея, вече изпила кафето си, и непрекъснато опъваше полата на безупречния си костюм.

- Е, на какво дължа честта на твоето посещение? - каза тя най-накрая.

Амая остави чашата върху подноса и погледна сестра си.

- На едно разследване - отвърна.

Усмивката на Флора леко помръкна.

- Разкажи ми за Ан Арбису - продължи Амая, без да отделя очи от лицето й.

Флора се стегна, макар че лекото потреперване на челюстта я издаде. Амая помисли, че ще отрече, но сестра й за пореден път я изненада.

- Какво искаш да знаеш?

- Защо не ми каза, че си я познавала?

- Не си ме питала, сестричке, от друга страна, е напълно нормално. Цял живот съм живяла в Елисондо, познавам почти всички там, виждала съм ги поне, всъщност познавах всички момичета, с изключение на онази доминиканка. Как й беше името?

- Но Ан Арибасу не само си я виждала, били сте близки.

Флора замълча, преценявайки какво точно знае сестра й. Амая й го позволи.

- Разказаха ми, че я видели да излиза от пекарната през задния вход.

- Може да е наминала да се види с някой от работниците - подхвърли Флора.

- Не, Флора, дошла е да се види с теб, разделили сте се сърдечно на вратата.

Флора се изправи и тръгна към прозореца, с което й попречи да наблюдава лицето й.

- Не знам какво значение би могло да има това, дори да е вярно.

Амая също стана, но не помръдна.

- Флора, Ан Арбису е била убита; Ан Арбису е имала връзка с твоя зет Фреди; Ан Арбису е причина за всички страдания на Рос; Ан Арбису е била по определен начин доста близка с теб, за да се сбогувате с целувки и прегръдки. Ан Арбису е умряла в реката от ръката на твоя бивш съпруг. Ти, Флора, уби мъжа, за когото бе омъжена цели двайсет години, но независимо от твоите изявления и преструвки аз не вярвам да си го направила при законна самоотбрана, защото, ако съм сигурна в нещо, то е, че Виктор правеше това, което правеше, защото не беше способен да ти се опълчи, и че по-скоро би умрял, преди да дръзне да те заплаши.

Флора бе стиснала челюсти и гледаше навън, решена да не отговаря.

- Аз те познавам, Флора, знам какво беше мнението ти за жертвите и за това какъв край чака безпътните момичета. Още помня дума по дума как бранеше пазителя на чистотата, който наказвал безочието на малките уличници. Знам, че изобщо не те беше грижа за момичетата и ако реши да спреш Виктор, то не беше, задето бе осеял долината с мъртви момичета. Причината според мен е била, че е посегнал на Ан и това му е била грешката.

Флора се обърна много бавно, всичките й движения издаваха усилието, което правеше да не избухне.

- Не говори глупости, всичко, което казах, бе с цел да го предизвикам. Аз го подозирах, познавах го, както ти каза, двайсет години бях омъжена за него и той, разбира се, ме заплаши, ти беше там, разкрещя ми се, каза, че ще ме убие.

Амая гръмко се разсмя.

- Врели-некипели, Флора, не е вярно. Виктор беше такъв до голяма степен, защото ти се отнасяше към него като към роб. Той те величаеше, обожаваше те и те зачиташе, теб, само теб, и да, права си, бях там, но не видях нищо подобно. Чух първия изстрел, който със сигурност го е повалил, а когато пристигнах, те видях повторно да стреляш... Мисля, че всъщност те видях да го довършваш.

- Нямаш доказателства - извика Флора побесняла и отново се извърна към прозореца.

Амая се усмихна.

- Права си, нямам, но имам доказателства за това, че Ан Арбису е била доста по-мрачна и сложна личност, отколкото е изглеждала на пръв поглед с ангелското си личице. Интригантка, почти психопат, която покорявала всички свои познати. Искам да знам какви са били тоите отношения с нея, искам да знам какво е било влиянието й върху теб и дали си я

обичала толкова, че да отмъщаваш за смъртта й.

Флора облегна главата си на стъклото и постоя неподвижно няколко секунди, после издаде гърлен звук, простена и се подпря и с ръце, за да не падне. Когато се обърна, по лицето й се стичаха сълзи, които бяха съсипали безупречния й грим. Тя тръгна, олюлявайки се, към дивана и рухна на него, ридаейки. Плачът извираше от най-дълбоката точка на гърдите й, хлипаше сподавено с такова отчаяние, като че ли никога нямаше да спре да плаче. Горчивината и болката я опустошаваха, беше се предала на плача така, че Амая се трогна. Осъзна, че за първи път вижда Флора да плаче; като дете не я бе виждала дори да се просълзява. И се запита дали пък не греши. Хората като Флора бродят по света в стоманени доспехи, в които изглеждат безчувствени, но отвътре, под тежестта на всичкото това желязо, все пак има кожа и плът, кръв и сърце. Може би грешеше, може би обидата произтичаше от болката, че е трябвало да стреля по Виктор, мъжа, когото може би бе обичала посвоему.

- ...Флора... съжалявам.

Флора вдигна глава и Амая видя сгърченото й лице; в очите й нямаше и следа от състрадание или обида, само ярост и злост. Заговори, но студено и бавно, с толкова абсурден и заплашителен тон, че я побиха тръпки.

- Амая Саласар, престани да си вреш носа в тази работа, престани да преследваш Ан Арбису, забрави я, защото това надхвърля възможностите ти, сестричке, не знаеш къде се пъхаш, нито за какво говориш, в този случай криминалните ти методи са напълно безполезни. Откажи се още сега, докато не е станало късно.

След това стана и тръгна към банята.

- Сигурно си доволна - каза и после добави: - Затвори вратата на излизане.

Докато вървеше към изхода, Амая забеляза снимка на Ибай, който я гледаше от старинна сребърна рамка. Спря за миг пред нея и на излизане помисли, че сестра й е най-странният човек, когото познава.

Сурине Сабалета живееше на булевард „Масаредо“, откъдето се откриваше прекрасна гледка към музея „Гугенхайм“. Още на входа от бял и черен мрамор изпъкваше старинното великолепие на сградата във френски стил, с вкус към детайлите, съхранени и в интериора: френски врати, стигащи до високия таван с широки гипсови корнизи, и облицовани с дърво стени. Разпозна творби на известни художници, а скулптурата на Джеймс Уексфорд в единия ъгъл на хола я накара да се усмихне. Това направи впечатление на собственичката, която я посрещна с думите:

- О, това е творба на един американски скулптор, носи характер, нали?

- Чудесна е - отвърна Амая, с което веднага спечели симпатиите на домакинята.

Беше облечена семпло, но с очевидно скъпи дрехи, които я правеха по-възрастна, отколкото беше. Поведе я към група кресла, разположени така, че да осигуряват най-хубава гледка към „Гугенхайм“, чиито стоманени плоскости сияеха със странния си матов блясък. Покани я да седне.

- Полицаят, с когото разговарях вчера, ми каза, че искате да ми зададете няколко въпроса за убийството на сестра ми. - Гласът звучеше възпитано и сдържано, но леко се пречупи, когато спомена престъплението. - Не мислех, че след толкова време...

- Вашето семейство идва от Бастан, нали?

- Майка ми беше от Сига, а баща ми е от много известно семейство на предприемачи от Негури. Майка ми ходела в Гечо през ваканциите и така се запознали.

- Но сестра ви е родена в Бастан, нали?

- Били са други времена и майка ми пожелала да се върне да роди вкъщи. Често разказваше колко ужасно било, представете си първо раждане в домашни условия. Мен вече ме е родила тук, в болницата.

- Искам да ми разкажете какви бяха отношенията между сестра ви и зет ви.

- Зет ми беше високопоставен служител в „Телефоника“, доста безличен тип, ако питате мен, но сестра ми се влюби и се ожениха. Живееха в Деусто, в много красив район.

- Сестра ви работеше ли?

- Родителите ни починаха, когато бях на деветнайсет, малко след сватбата на Едурне, и ни оставиха доста имоти, както и доверителен фонд, който ни позволяваше да се занимаваме с това, което ни харесва: Едурне беше президент на УНИЦЕФ в Страната на баските.

- Не са заведени предишни жалби за домашно насилие, но може вие да сте ставали свидетел на определени ситуации...

- Никога, нали ви казах, той беше доста невзрачен и скучен, говореше само за работа. Нямаха деца и излизаха често, но в спокоен план: театър, опера, на вечеря с други семейства, понякога с мен и мъжа ми, един от онези бракове, в които съпрузите като че ли са заедно по навик, но никой от двамата не предприема решителната крачка... Обаче никога не съм забелязвала какъвто и да било признак, че е способен да извърши подобно нещо, само дето няколко месеца преди това сестра ми сподели, че почнал да излиза все по-често, че се прибирал посред нощ, а на два пъти го хванала да лъже къде и с кого е бил. Тя подозираше, че се вижда с друга жена, но нямаше доказателства; така или иначе, не смяташе да търпи това. Питала съм я, разбира се, дали не й е посягал. Отговаряше, че не е, само понякога, когато го раздразнела прекалено много с въпросите си, си го изкарвал на мебелите или по време на разправия хвърлял всичко, което му попаднело подръка. Един ден, докато си пиехме кафето, тя неочаквано заговори за развод, по-скоро като намерение, което обмисля, отколкото като вече взето решение. Аз, естествено, я подкрепих, казах й, че ще бъда до нея, ако реши, и това беше последният път, в който я видях жива; следващият беше в моргата и лицето й беше така обезобразено, че на бдението беше в затворен ковчег. - Тя замълча за миг при спомена за този ден. - Съдебният лекар каза, че е починала от травмите си, пребил я е до смърт, представяте ли си какъв звяр трябва да бъдеш, за удряш една жена, докато я умъртвиш?

Амая я погледна мълчаливо.

- След като я убил, изпотрошил цялото жилище, насякъл мебелите на трески, раздрал всички дрехи на сестра ми и се опитал да подпали апартамента, малък пожар, който се самозагасил. В разрушителния си бяс изпочупил почти всичките пръсти на ръцете си, както и някои на краката. Неговата кръв беше толкова, колкото и тази на сестра ми, а като приключил, скочил от осмия етаж. Умрял, преди да дойде линейката.

- Съседите нищо ли не са чули?

- Сградата беше много специална, също като тази. Тяхното жилище заемаше цял етаж и по това време явно не е имало никого, нито над тях, нито под тях.

Амая спря за миг, преди да зададе главния въпрос:

- Беше ли й отрязал някой от крайниците?

- Съдебният лекар каза, че го е направил после, след като вече е била мъртва. Напълно безсмислено - простена. - Защо му е трябвало да го прави?

После затвори за секунди очи, преди да продължи:

- Не го откриха, търсиха го дори с полицейски кучета из цялата сграда, защото бяха убедени, че не е излизал от блока. Има портиер, който се закле, че не е мърдал от мястото си, невъзможно беше да не го е видял да излиза и пак да влиза целия в кръв. Освен това имаше и камери и въпреки мъртвия ъгъл, от който можеше да се е възползвал, чрез тях се доказа, че портиерът не е мърдал от поста си. По входната врата, в асансьора и по стълбището нямаше никакви следи, а беше изключено да не оставил поне една, след като из цялата къща ги имаше с хиляди, а обувките му бяха пълни с кръв.

Жената въздъхна и се облегна назад, подпирайки се на една възглавничка. Изглеждаше изтощена, но допълни:

- Не знам откъде му е излязла кръвта на тоя червей и след милион години не бих си представила, че един толкова малодушен човек е в състояние да се развихри по този начин.

- Само още няколко неща и ще ви оставя да си почивате.

- Разбира се.

- Беше ли оставил бележка, послание?

- Де да беше само едно! Бяха повече от дванайсет, написани по стените със собствената му кръв.

- Тартало - предположи Амая.

Жената кимна утвърдително.

Амая седна на края на креслото и се наведе към жената.

- Трябва да разберете, че това е част от разследване и не мога да ви кажа нищо повече, но мисля, че благодарение на вас ще мога да хвърля малко светлина върху случая и да спомогна за откриването на останките от сестра ви, които не са били намерени.

Домакинята се усмихна, опитвайки се да потисне болезнената гримаса, изкривила лицето й, и Амая й подаде флакон, в който имаше клечка с тампон.

- Просто го прокарайте по вътрешната страна на бузата си.

Навигационното устройство показваше, че Ентрамбасагуас спада към община Бургос и се намира на 43 километра и на 50 минути с кола от Билбао, а в Гугъл откри страница, в която пишеше, че има 37 жители. Изпухтя: малките селища предизвикваха у нея необяснимо усещане за клаустрофобия. Несъмнено малтретирането и домашното насилие не бяха свързани по никакъв начин със селския бит или поне не повече, отколкото с всяка друга прослойка или място, но в съзнанието й винаги изплуваше детският спомен, че е пленница на родното си село. Пълен абсурд, нямаше да е различно, ако бе живяла в голям град, както е било с Едурне в Билбао, станала завинаги посестрима на другата жена от Ентрамбасагуас, с която не бе разменила дори една дума. Шофираше внимателно, защото пътят се усложняваше все повече заради непрекъснатия дъжд, примесен със сняг, който вече се сипеше на едри парцали, когато прекоси моста и навлезе в Ентрамбасагуас. Спря на малкия площад, опитвайки се да се ориентира, и се изненада от гледката, наподобяваща коледна картичка: отлично запазени каменни корита за пране насред площада, поилката за добитък и чешма с един чучур.

- Вода за всички! - възкликна тя, докато тръгваше да търси къщата.

С широката ливада отпред и с яркото си осветление къщата приличаше по-скоро на вила с четирискатен покрив и входно стълбище с големи саксии с декоративни дръвчета по стъпалата от двете страни. Снегът засилваше усещането за коледна картичка, което я бе впечатлило при старата каменна пералня. Остави колата в края на ливадата и тръгна по пътека от червеникави плочи, които вече изчезваха под все по-обилния снеговалеж.

Жената, която й отвори, може би беше на възрастта на леля й, но с това приликите свършваха. Беше много висока, почти колкото Амая, и доста пълна; въпреки това се движеше уверено, докато я водеше към дневната, където в камината гореше хубав огън.

- И двете знаехме, че най-накрая ще я убие - заговори тя спокойно.

Амая се отпусна. Трудно се разпитваха близките на жертвите, без да се поддадеш на емоционалните им изблици. В повечето случаи гледаше да се държи на разстояние и да показва служебно отношение, което подканва към изповед, но не предполага по-голяма близост. Както в случая от Билбао, най-добре бе да започне веднага, с преки и кратки въпроси, да избягва споменаването на деликатни подробности винаги, когато бе възможно, да заобикаля понятия като труп, кръв, прорезни рани или всякакви други термини, които извикват спомена за мъчителни гледки и причиняват на близките голямо страдание, нервни сривове, а оттам и забавяне на разследването. Но от време на време имаше късмета да попадне на подобен свидетел. Беше установила, че това често са самотни хора, много близки до жертвата, имали достатъчно време за мислене. Само трябваше да ги остави да говорят. Жената й подаде чаша чай и продължи.

- Той беше зъл човек, вълк в агнешката кожа до деня, в който се венча за моята племенница; от този миг насетне стана само вълк. Беше ревнив и обсебващ, никога не й позволи да работи вън от вкъщи, макар че беше учила за секретарка и преди сватбата работеше в администрацията на един склад. Лека-полека я принуди да скъса с приятелките си и по-близките съседки. Аз бях единственият човек, с когото се виждаше и ако й го позволяваше, то беше по-скоро защото така я държеше под око, а не заради нещо друго, пък и нали бях нейна леля, сестра на баща й и единственият жив роднина, като изключим лелята баба по майчина линия в Навара, която се помина преди две години. Този човек не я биеше, но я караше да се облича като селянка, не й даваше да носи токове, да се гримира, не я пускаше дори на фризьор да иде, носеше косата си дълга, на плитка, до деня на смъртта си. Забраняваше й да ходи сама където и да било, а налагаше ли се да излезе, аз трябваше да я придружавам: до магазина, до аптеката или до лекаря. Тя, горкичката, открай време си беше болнава. Страдаше от диабет, знаете ли? Дълги години се опитвах да я убедя да го напусне, но тя знаеше и аз трябваше да се съглася с нея, че ако го остави, нямаше да се спре, докато не я открие и не я довърши.

Старицата спря и се загледа в някаква точка вътре в камината. Когато отново заговори, в гласа й звучеше разкаяние.

- Накратко казано, не направих нищо друго, освен да стоя тук, до нея, и да се мъча да подобрявам положението в рамките на възможното. Сега всеки ден съжалявам за това, трябваше да я накарам насила. Има организации, които помагат на жените да се измъкнат... онзи ден го гледах по телевизията...

Една сълза се търкулна по лицето й, но тя побърза да я избърше с опакото на ръката си, докато й показваше една снимка върху малката масичка. Бледа жена със сенки под очите, усмихната щастливо пред фотоапарата, хванала малко кученце за предните лапи, уж танцувайки с него.

- Това е Мария с кученцето... Всичко стана заради това пале, знаете ли? То се появи тук към края на лятото и тя лудна по него, дали защото нямаше деца, или защото кученцето беше много гальовно, не знам. Онзи не каза нищо, а пък тя... Никога не я бях виждала толкова щастлива и той, разбира се, не можеше да допусне това. Остави я три-четири месеца да се привърже към кучето и един ден взе, че го обеси, окачи го за врата на дървото до входа. Като го видя, тя така се разпищя, че помислих, че ще си загуби ума. Той седна на масата и поиска да яде, тя обаче отиде до чекмеджето и извади нож. Онзи й се развика, но Мария го погледна така свирепо, че той осъзна, че вече е прекалил. Тя излезе навън, сряза връвта, прегърна мъртвото кученце и плака до пълно изтощение. После отиде в гаража, взе една лопата, изкопа гроб под дървото и погреба животното. Когато свърши, ръцете й бяха изранени до живо месо. Той продължаваше да седи, много сериозен, без да продума. Тя влезе, хвърли въжето върху масата и отиде да си легне. Мъката я остави два дни на легло. Оттогава Мария се промени, загуби и последната капчица радост, горкичката, беше непрекъснато сериозна, замислена, а понякога го гледаше така, сякаш не го виждаше, сякаш очите й минаваха през него, докато той все стоеше с наведена глава. Седеше навъсен, както винаги, и не смееше да я погледне. Никога не съм била толкова сигурна, както тогава, че ще го напусне, дори й казах да дойде вкъщи или че мога да й дам малко пари, за да иде другаде, но тя беше по-спокойна от всякога. Каза, че нямало да ме излага на опасност, като дойде у дома, и че ако някой трябвало да си тръгне, това било той. Къщата беше нейна, баща й я купи, когато се сгоди, и беше само на нейно име. Една сутрин след няколко дни наминах и се учудих, че още не е станала, но нали си беше болнава... Имах ключ и влязох. Всичко беше в пълен ред, отидох в стаята. Отначало помислих, че спи. Лежеше по гръб, със затворени очи и полуотворена уста, само че не спеше, беше мъртва. Казаха, че я е затиснал с възглавницата и я е задушил, както е спяла. Нямаше други рани освен ръката. Забелязахме го едва когато полицаите я отвиха.

Амая затаи дъх, докато жената поясняваше.

- Казаха, че го е направил, след като е била вече мъртва. Питам ви аз защо. И косата й беше отрязал; не го забелязах, когато влязох, но като я вдигнаха да я преместят, зърнах плешивина на тила й - добави жената и прокара ръка по собствената си коса.

- Него го откриха обесен в овощната градина на семейството му, на два километра оттук. Виждате ли каква ирония, увиснал на едно дърво като кученцето.

Старицата замълча и дори се усмихна горчиво, загледана в снимката. Амая се огледа.

- Завещала ви е къщата?

Жената кимна.

- Силно се надявам да сте запазили вещите й...

- Така както ги остави.

- Може би пазите някоя четка за зъби или за коса?

- За ДНК, нали? Гледам криминалните сериали по телевизията. Минавало ми е през ума и мисля, че имам нещо, което ще ви послужи. - Тя взе от масата едно дървено ковчеже и й го подаде.

Когато го отвори, Амая не можа да попречи на паметта си да се върне към деня, когато, както си седеше на пейката в кухнята, майка й я бе остригала до кожа, беше отрязала до дъно плитката, на която преди това сама бе сплела дългата й коса. Инстинктивно посегна към главата си, но като се усети, свали ръка, опитвайки да се овладее. На дъното на ковчежето имаше кестенява плитка, завита на кълбо, като заспала животинка. Амая хлопна капака, за да не я гледа.

- Боя се, че няма да послужи, от отрязана коса не може да се извлече ДНК, трябва да има фоликул.

Не беше съвсем вярно, имаше нови и скъпи техники, способни да излекат ДНК и от отрязана коса, но беше по-скъпо и по-сложно, космените фоликули улесняваха процеса.

- Погледнете добре - отвърна жената, - част от косата е отрязана, но на тила й имаше плешивина, нали ви казах, на някои места й я беше отскубнал от корен. Намерихме я заедно с бележка до дървото, на което се бе обесил.

Амая отново отвори ковчежето и погледна със страх косата.

- Оставил е бележка? - попита, все така загледана в дебелата плитка.

- Да, но пишеше нещо абсурдно, безсмислено. Полицията я прибра, а аз не помня какво пишеше, беше само една дума, нещо подобно на торта.

- Тартало¹⁵.

15 На испански торта е 1аг(а. - Б. пр.

- Точно така, тартало.

Когато напускаше Ентрамбасагуас, валеше обилен сняг и Амая спря за миг до каменните корита, за да програмира джипиеса до Елисондо. Имаше двеста километра пред себе си, така че се съсредоточи върху шофирането под снега, поглеждайки към плика с двете мостри на ДНК: капсулата със слюнка на сестрата на Едурне Сабалета и плитката на Мария Абасоло. Трябваше да установи връзката час по-скоро - успееше ли да покаже, че действително има съвпадение между жертвите и костите, открити в пещерата, щяха да стигнат поне до доказателството, че той съществува. Самата мисъл за толкова силен и манипулативен убиец, който бе в състояние да убеди другиго, пък бил той и насилник, неспособен да контролира достатъчно добре импулсите си, да извърши престъпление в удобен за манипулатора момент, беше невероятна, но не и напълно изключена. Типът убиец подбудител беше приоритетен елемент в проучванията на ФБР през последните години, и то в страна, където за разлика от Испания подбудителите и съучастниците биваха наказвани не по-малко строго от извършителите. Фигурата на подбудителя бе придобила значение, когато се доказа, че този тип убиец е в състояние да въвлича в плановете си всякакъв вид хора, които действаха като негови верни слуги. Най-познат бе случаят на подстрекателство към самоубийство в псевдорелигиозните секти, където изпъкваха ужасяващата власт и способност за влияние върху другите. Телефонът звънна и я извади от размишленията й. Сложи си хендсфрито и отговори на доктор Сан Мартин.

- Добър ден, госпожо инспектор. В удобен момент ли ви хващам?

- Шофирам, но съм със слушалка, спокойно.

- Вече имаме резултатите от анализа на костите от оскверняването в Арискун и исках да ги обсъдя с вас.

- Разбира се, казвайте.

- Не по телефона, по-добре елате в Памплона. Уговорих среща с вашия комисар в седем часа в кабинета му, ще успеете ли да дойдете?

Амая погледна часовника на таблото.

- Може би в седем и половина, пътят е доста заснежен.

- Тогава в седем и половина, аз ще уведомя комисаря.

Амая затвори телефона, помръкнала от перспективата да спира в Памплона. Цял ден беше далеч от вкъщи, а вече се досещаше за какво ще се говори на съвещанието. Всички бяха пощурели по тая дивотия с оскверняването. Кметът, архиепископът, представителят на Ватикана и разбира се, комисарят, който трябваше да изслушва всички, но накрая опираше до нея, а пък тя не знаеше какво да му каже. Следите в селото не бяха довели доникъде, след въвеждане на наблюдението нямаше нови атаки. Извършителите бяха най-вероятно от някоя младежка група псевдосатанисти, обезкуражени напълно от полицейското присъствие; архиепископията можеше спокойно сама да реши въпроса с няколко камери или като наеме частни охранители. Ако чакаха от нея да им осигури престъпник, когото да разпънат на кръст, щяха да останат много разочаровани.

Паркира пред управлението и се протегна - беше се схванала и се усещаше леко замаяна от внимателното шофиране под снега. Качи се на втория етаж и без да се обажда, че е пристигнала, почука на вратата на своя началник.

- Влезте, Саласар. Как сте?

- Добре, благодаря.

Сан Мартин, който вече седеше на единия от двата стола до бюрото, стана и й подаде ръка.

- Сядайте - подкани я комисарят, докато се здрависваха.

Папките със съдебни доклади върху масата издаваха, че вече са започнали обсъждането по темата. Амая прехвърли наум какво ще каже и зачака комисарят да заговори.

- Госпожо инспектор, повиках ви, защото случаят с оскверняванията доби неочакван и изненадващ обрат с резултата от анализа на костите, намерени в църквата на Арискун. Сигурно сте забелязали, че се забавиха повече от обичайното. Това е така, защото, когато доктор Сан Мартин ми съобщи резултатите, го помолих да повтори тестовете и те бяха направени три пъти.

Амая започваше да се обърква. Съвещанието изобщо не бе поело в очакваната от нея посока. Очите й не се отделяха от папките с резултатите, изгаряше от желание да прочете най-сетне какво пише вътре. Вместо това запази самообладание, слушайки и чакайки да види накъде ще тръгне работата.

Сан Мартин се извърна малко на стола и й каза:

- Саласар, държа да уточня, че сам наблюдавах и проверих резултите от втория и третия анализ и мога да гарантирам достоверността им.

Амая започваше да се тревожи.

- Вярвам във вашия професионализъм, докторе - побърза да каже тя.

Сан Мартин погледна комисаря, който на свой ред погледна към нея, преди да му кимне да продължи.

- Костите бяха в добро състояние и макар и обгорени в единия край, анализът бе извършен без затруднения. Стигнахме до заключението, че са на деветмесечен плод преди раждането или на бебе до един месец, новородено. И са на възраст от сто и петдесет години приблизително, с грешка до пет години.

- Доста съвпада с идеята на инспектор Ечайде, че става дума за майру-бесо, ръка на новородено.

- Както споменах, вътрешността на костта беше доста добре запазена, поради което нямаше проблеми да се направи обичайният ДНК анализ като част от доказателствения материал. Знаете, че при непозната ДНК автоматично се прави проверка в базата с ДНК данни СО^I8. - Докторът спря и въздъхна. - Тук идва изненадващата част. Рутинната проверка показа съвпадение.

- Съвпадение с някой, който фигурира в базата данни? Но това е невъзможно, току-що ми казахте, че костите са на сто и петдесет години и че са от новородено дете... Няма начин негова ДНК да присъства в СО^I8.

- На плода не, но на негов родственик - да. Открихме съвпадение от двайсет и пет процента с вас самата.

Амая погледна въпросително комисаря.

- Така е - потвърди той. - Докторът веднага ме уведоми и аз му наредих да повтори процеса отначало и при най-голяма поверителност. Първите тестове бяха направени в Насертик, лабораторията, с която обикновено работим; предвид резултатите изпратихме мострите в лабораториите в Сарагоса и Сан Себастиан с идентичен резултат.

- Това означава...

- Това означава, че костите, подхвърлени при оскверняването на църквата в Арискун, са принадлежали на ваш родственик, че невръстното създание е ваш предшественик отпреди четири или пет поколения.

Амая отвори папките и жадно зачете. Както докладът, изпратен от Сарагоса, така и този от Сан Себастиан бяха подписани от съдебни лекари, които бяха авторитет в тази област.

Мозъкът й работеше на пълни обороти, попиваше данни и градеше нови заключения въз основа на предишните. Междувременно комисарят и съдебният лекар продължаваха да разговарят, но тя не чуваше почти нищо друго освен гласа, който повтаряше в главата й: „Няма случайности“, „за всичко си има причина“.

„Изборът на жертвата никога не е случаен“, „как започна всичко“, почти чуваше тя Дюпри.

- Трябва да се обадя по телефона - каза на глас, прекъсвайки Сан Мартин.

Комисарят се обърна към нея учудено, без да крие изненадата си. Амая го погледна решително и непоколебимо.

- Ще продължим разговора, господин комисар, но първо трябва да се обадя по телефона.

Комисарят даде разрешението си, кимвайки с глава. Тя стана, взе джиесема си и излезе в коридора. Ечайде отговори тутакси.

- Как сте, шефке, как мина?

- Добре, Йонан. Искам да ми отговориш на един въпрос. Ако трябва да провериш или ти е нужно повече време, казвай, но трябва да бъдем сигурни.

- Разбира се - отговори той много сериозно.

- Става дума за майру-бесо. Ти ми каза, че това са кости от мъртви деца, преди да бъдат кръстени. Има ли някакво сведение да са били използвани ръце на възрастни индивиди? Жени или мъже?

- Няма нужда да проверявам. Категорично не. Невъзможно е, защото мистично-магическата природа на майру-бесо произтича именно от обстоятелствата. От едната страна е, че не са били кръстени. Това може да се случи и при възрастен човек, макар да е малко вероятно в онези времена, когато кръщенето е било не само църковна, а и социална и културна норма, тъй като показвало принадлежност към определена група. Ако не си християнин, значи си евреин или мюсюлманин и точно оттам идва думата майру или моро¹⁶ - презрително прозвище на мюсюлманите, тоест не християнин. А от другата страна е възрастта: трябвало да бъде от зародиш, от пометнато или мъртвородено бебе или от бебе в първите месеци живот. Църквата имала непоклатими правила в това отношение и не кръщавала болните или умиращите деца, така че обикновено новородените бивали кръщавани час по-скоро, да не би заради изключително високата детска смъртност да си отидат преди това и да бъдат погребани в подножието на някое разпятие или извън стените на гробището при самоубийците и убийците. Но така или иначе, няма начин да е от възрастен човек. Според поверието душата на новороденото още блуждае и именно периодът, през който тя витае между двата свята, вдъхва магическите свойства на майру-бесо. Това е по отношение на оскверняването на трупа и използването на ръката му, но и в нормални условия му се приписвали специални качества. Смятало се, че духовете на децата, починали, преди да бъдат кръстени, не можело да отидат на небето, нито в ада, нито да се върнат в преддверието на рая, откъдето били излезли, така че оставали в дома на родителите си като пазители на домашното огнище. Документирано е, че понякога семействата запазвали люлката на детето или му отреждали място на трапезата, дори слагали чиния с храна. Дрехите или името му не се давали на следващото братче или сестриче, защото първоначалният им собственик си ги искал и отнасял и другото дете в гроба; освен това се отнасяли към него с уважение, духът на майру носел на къщата благодат, изпълвал я с радост, играел си с братята и сестрите си, които според народните вярвания можели да го видят, докато те самите още блуждаели от раждането до двегодишна възраст горе-долу Така обяснявали игрите, бърборенето и усмивките, които бебетата отправят към някого, който като че ли само те виждат.

16 Мавър (исп.). - Б. пр.

Амая въздъхна.

- Гледай ти...

- В различните култури появата на тези детски духове в родния дом е по-честа, отколкото си мислим. В Япония например ги наричат сашики вараши, духа от гостната, и твърдят, че присъствието им е благотворно и изпълва къщата с радост... Надявам се да съм ви помогнал -приключи Йонан.

- Ти винаги ми помагаш, само че си мислех нещо и... не, сега не мога да ти обясня, но ще ти звънна след половин час.

Затвори и отново влезе в кабинета, където двамата мъже прекъснаха разговора си.

- Сядайте - каза й комисарят. - Докторе, кажете й какво ми обяснявахте...

- Да, казвах на комисаря, че трябва да се вземат предвид някои аспекти. Вие сте от селище с малко жители. Не знам колко са били преди сто и петдесет години, но със сигурност не са били много, пък и обществото не е било толкова подвижно, колкото е днес. Искам да кажа, че в една малобройна общност е нормално да се наблюдават частични съвпадения на общи алели у няколко семейства, защото не е невъзможно по някакъв начин, сега или в миналото, тези семейства да са били сродени.

Амая обмисли това и го отхвърли.

- Не вярвам в случайностите - заяви тя категорично.

Комисарят се съгласи с нея.

- Аз също.

- Подхвърлил ги е там заради мен, за да ме предизвика, знаел е, че ще открием съвпадението, и с това ми праща послание.

- За бога, Саласар - оплака се комисарят, - съжалявам, че по този начин се оказвате замесена. Провокацията от страна на престъпник винаги е предизвикателство за един полицай... но какво ви се върти в главата?

Амая помълча няколко секунди, за да подреди мислите си, и отговори:

- Мисля, че във всичко това няма нищо случайно, мисля, че оскверняванията на църквата в Арискун са инсценирани единствено с цел да привлекат вниманието ми. Ако случаят не ми беше поверен, щяхте да ми го поверите сега, след откриването на ДНК съвпадението при костите. Привлича вниманието ми, защото съм шеф на „Убийства“ и водех случая с басахаун; това ми спечели популярност, която интересува този човек. Той се мисли за много умен и търси някой на неговото ниво, за да му обяви нещо като дуел или да си поиграе с него на котка и мишка. Съществуват обстойно документирани досиета на престъпници, които по един или друг начин са установявали връзка с полицейски началници на различни нива и дори са посочвали кой да ръководи разследването чрез упорития си стремеж да свържат с него, както в случая с Джак Изкормвача... Трябва ми още малко време, за да асимилирам това и да изработя профил въз основа на новите данни.

Комисарят се съгласи.

- Ще уведомя комисаря в Бастан и инспектор Ириарте. Ще започнем паралелно разследване, за да установим произхода на костите и гроба или гробовете на вашето семейство, откъдето са били взети.

- Не си правете труда, това е майру-бесо, ръка на още некръстено дете, а децата, умрели некръстени, не са били погребвани официално в гробищата по онова време.

Изчака да излезе от управлението, за да се обади пак. Погледна часовника си, наближаваше осем вечерта. Джеймс и Ибай много й липсваха, цял ден не се беше прибирала, а до Елисондо имаше още половин час път или дори малко повече. Снегът беше спрял и студът от следобеда, преминал преди часове в нощ, я накара да потрепери, но допринесе за проясняването на мозъка й, помогна й да затвори някъде херметически чутото току-що в управлението и да си състави работен план. Спря до вратата на колата, набра номера на лейтенант Падуа от жандармерията и му обясни какво й трябва.

- Сдобих се с две ДНК мостри от жертви на случаи, идентични с тези на Йоана Маркес, Лусия Агире и убийството от Логроньо. Нужен ми е достъп до костите, открити в пещерата, за да ги сравним.

- Знаете, че ако не са събрани от експерти, нямат стойност в съда.

- Съдебната им стойност не ме притеснява, официално нямаме никакъв случай, а ако се наложи, ще набавя още; имам преки роднини. Това, от което имам нужда сега, е да направя сравнение с костите, открити в пещерата: ако се получи съвпадение, ще докажем, че си имаме работа със сериен убиец, и лесно ще получа заповед за ексхумиране на телата. Засега ампутациите се приписват на съпрузите. Ако не успея да установя връзка между жертвите и костите от Бастан, ще остана с празни ръце.

- Госпожо инспектор, знаете, че искам да ви помогна, аз самият ви въвлякох в това, но вие сте съвсем наясно с проблема около компетенциите на различните видове полиция. Без съдебна заповед няма да ви ги предоставят.

Амая затвори и остана загледана в телефона, сякаш се колебаеше дали да позвъни, или да го запокити далече от себе си.

- По дяволите - изсумтя, докато набираше личния номер на съдия Маркина.

От другия край отвърна мъжественият и възпитан глас на Негова Светлост.

- Добър вечер, госпожо инспектор - поздрави я той.

Чувайки гласа му, Амая изведнъж се смути и с изненада установи, че мисли за устата му, за ясно очертаните му плътни и влажни устни. Прииска й се да затвори телефона като засрамена ученичка.

- Добър вечер - успя все пак да смотолеви.

Съдията мълчеше, но тя чуваше дишането му в другия край на линията и без да иска, си представи колко топъл ще бъде дъхът му върху кожата. Въпреки острия студ се изчерви до корена на косата.

- Господин съдия, разследването по случая, за който ви говорих, се разви в очакваната посока. Сдобих се с ДНК проби на още две жертви и имам нужна да ги сравня с костите, намерени в Бастан, които са в ръцете на жандармерията.

- Вие в Памплона ли сте?

- Да.

- Добре, след половин час в ресторант „Еуропа“

- Господин съдия - възпротиви се тя. - Мисля, че бях много ясна при последната ни среща, когато ви обясних какъв е интересът ми в този случай.

Изглеждаше оскърбен, когато отговори:

- Стана ми пределно ясно, госпожо инспектор. Току-що пристигам от път и ще вечерям в „Еуропа“, по-рано не мога да ви приема. Но ако предпочитате, можете да дойдете в кабинета ми утре след осем сутринта. Обадете се на секретарката ми и тя ще го уреди.

Изведнъж се почувства глупава и превзета.

- Не, не, съжалявам, след половин час ще бъда там.

Затвори телефона, упреквайки се за грубостта си.

„Сигурно ме е взел за глупачка“, помисли, докато влизаше в колата.

Преди да потегли, се обади отново на младши инспектор Ечайде и му разказа новините от пътуването си до Билбао и Бургос и за съвещанието при комисаря. Дължеше го на Йонан все пак.

В бара на „Еуропа“ се влизаше откъм фасадата до ресторанта, непосредствено до входа на едноименния хотел; вече нямаше и следа от следобедния снежец и някои от клиентите разговаряха пред вратата, сложили чашите си с вино върху двете високи маси, изправени като на пост пред входа на заведението.

Видя Маркина още щом прекрачи прага. Седеше сам в края на барплота и нямаше как да не го забележи. Сивият костюм с бяла риза без вратовръзка му придаваше сериозната нотка, опровергавана от прическата - кестенявата му коса падаше на кичури върху челото. Беше кацнал на табуретката спокойно и изискано, като изваден от модно списание.

Няколко шумни приятелки, отдавна загърбили първата младост, час по час поглеждаха към Негова Светлост и си шушукаха одобрително по негов адрес, докато той невъзмутимо прелистваше поомачкания общ вестник. Като я видя да влиза, Маркина леко се усмихна, с което накара поне половината от жените да се обърнат към обекта на неговия интерес и да съсредоточат клетвите си върху нея.

- Искате ли чаша вино? - попита той вместо поздрав, като посочи своята чаша и направи знак на сервитьора.

- Не, май ще изпия една кока-кола - отвърна тя.

- Много е студено за кока-кола. Пийнете чаша вино. Препоръчвам ви това великолепно „Риоха“

- Добре - съгласи се Амая.

Докато сервитьорът наливаше виното, се запита защо проявява слабост, защо винаги приема поканите на Маркина. Той й отстъпи своя стол и приближи към групичката жени, които пиеха прави и с радост му отстъпиха една табуретка. Той я примъкна и седна срещу нея с гръб към жените, които не отделяха очи от него. Маркина я погледа в продължение на пет безкрайни секунди и уплашено сведе поглед.

- Надявам се тук да се чувствате по-удобно, отколкото в ресторанта.

Амая не отговори, но този път тя сведе смутено очи с чувството, че е абсурдно несправедлива.

- Значи сте били в Билбао? - попита той, връщайки се към професионалния тон.

- Както и в Бургос, в малко селце с четиресет жители. Двете жертви са починали преди две и преди две и половина години съответно; и двете са убити от съпрузите си, които след престъплението са се самоубили; и двете са родом от Бастан, макар да са израсли другаде; и в двата случая е имало ампутация на ръката до лакътя, а крайникът не е открит при последвалото претърсване.

Съдията я слушаше внимателно, отпивайки от чашата си на малки глътки. Амая трябваше да положи сериозни усилия, за да се съсредоточи и да не гледа устата му, нито как навлажнява устните си с език.

- ...И в двата случая подписът е идентичен: Тартало, изписан с кръв на стените или в прощално писмо на самоубиеца, една-единствена дума.

- Какво ви е нужно, за да продължите?

- Трябва на всяка цена да установя дали е налична връзката, която подозирам, и за целта ми е нужен достъп поне до мострите от костите, намерени от жандармерията в пещерата на Бастан. При съвпадение бихме могли да започнем официално разследване и да поискаме оригиналните кости за реконструкция или да направим втора аутопсия на труповете, което ще ни даде стопроцентова сигурност.

- Имате предвид ексхумация на труповете? - пожела да уточни той.

Знаеше, че идеята няма да му хареса, нямаше съдия, който да я харесва. Това обикновено означаваше сблъсък с откритата съпротива на семействата, плюс досадни съпътстващи разправии. Затова, ако някой съдия издадеше заповед за ексхумация, той го правеше само в краен случай; това често усложняваше работата на следователя, който нямаше възможност да направи сравнителен ДНК анализ на мострите, за да отхвърли всякакво съмнение относно принадлежността им. А всички адвокати по света знаеха, че при основателно съмнение свободата на клиента им е гарантирана.

- Само в случай на съвпадение между костните мостри и петте жертви, които имаме за момента.

Нарочно натърти на „имаме“. Ако го накараше да се почувства част от разследването и ако съдията беше поне наполовина толкова честен, колкото се славеше в съдилищата, щеше да се почувства отговорен да въздаде справедливост за жертвите, което беше важното всъщност.

- Вие ли взехте мострите, с които разполагате?

- Да.

- Спазихте ли процедурата?

- Да, най-грижливо. Във всеки случай няма да имаме проблеми, сестрата и лелята на жертвите дадоха мострите по своя воля, освен това ги накарах да подпишат документ за доброволно преотстъпване.

- Не бих искал да вдигам ненужна пушилка, докато нямаме нещо по-необоримо; не е тайна, че съдилищата не могат да се похвалят с голяма дискретност.

Амая се усмихна: беше казал „нямаме“; сега вече беше сигурна, че ще даде разрешението.

- Пипам изключително предпазливо, уверявам ви. Само един от най-доверените ми сътрудници е в течение и възнамерявам да се обърна към чужда лабораторията за анализите.

Съдията помисли няколко секунди, докато разсеяно рисуваше с пръсти линията на челюстта си, жест, който Амая намери за мъжествен и невероятно чувствен.

- Утре сутринта ще подпиша заповедта - обяви той. - Продължавайте все така, добра работа вършите. Информирайте ме за всяка ваша стъпка, важно е, в случай че се наложи да ви защитя... и...

Той спря за миг, като отново я погледна по онзи начин.

- Моля ви, вечеряйте с мен - помоли се шепнешком.

Тя го погледна изненадано, защото много умееше да съставя поведенчески профили, да тълкува невербалния език, да разпознава кога някой лъже или е нервен, и в този миг разбра със сигурност, че пред нея седи не съдия, а влюбен мъж.

В този момент мобилният й телефон звънна. Тя го извади от джоба си и видя изписано името на Флора, което само по себе си беше доста необичайно. Флора никога не й се обаждаше, дори за Коледа или за рождения й ден; предпочиташе да праща картички, безупречни и официални като самата нея.

Амая погледна объркано Маркина, който чакаше с интерес отговора й.

- Извинете ме, трябва да се обадя - каза тя, стана и излезе на улицата, за да чува далеч от растящия шум в бара. - Флора.

- Амая, обадиха се от клиниката. Явно е станало нещо много сериозно с ама.

Амая мълчеше.

- Чуваш ли ме?

- Да.

- Директорът каза, че получила пристъп и наранила един санитар.

- Защо ми се обаждаш, Флора?

- О, не бих го направила, повярвай, ако ония тъпаци не бяха позвънили в окръжната полиция.

- Обадили са се в полицията? Колко сериозно е било нападението? - попита Амая, докато в съзнанието й нахлуваха картини, които смяташе за прокудени.

- Не знам - каза Флора с тона, който използваше, когато някой злоупотребяваше с търпението й. - Казаха ми само, че полицията е там и да отидем час по-скоро. Аз тръгвам, но колкото и да бързам, ще пристигна най-рано след два часа.

Амая въздъхна примирено.

- Добре, качвам се на колата. Кажи им, че ще съм там след малко повече от половин час.

Тя влезе отново в бара, който през последните петнайсет минути се бе напълнил, и се запровира между клиентите към съдията.

- Господин съдия - каза, доближавайки се до него, за да я чуе, - налага се да тръгна, изникна нещо спешно - обясни.

Изведнъж й се стори, че е прекалено близо и отстъпи крачка назад, взимайки палтото си от облегалката на високия стол.

- Ще ви изпратя.

- Не е нужно, колата ми е съвсем близо - обясни тя.

Но той вече бе станал и вървеше към вратата. Амая го последва и докато излизаха, забеляза как я оглеждат жените от групата. Тя наведе глава и забърза след Маркина.

- Къде сте паркирали?

- Ей там, на главната улица - отвърна.

Съдията се усмихна леко, взе палтото от ръцете й и го задържа, за да се облече.

- Щом седна, веднага ще го съблека.

Тогава той го наметна на раменете й и ръцете му като че ли се задържаха там повече от необходимото. Не продума, докато стигнаха до колата. Амая отвори вратата, хвърли вътре палтото и седна.

- Лека нощ, господин съдия, благодаря за всичко, ще ви държа в течение.

Той се наведе към отворената врата и попита:

- Кажете ми, ако не ви се бяха обадили, щяхте ли да приемете?

Тя забави отговора си няколко секунди.

- Не.

- Лека нощ, инспектор Саласар - каза той и бутна вратата.

Амая запали мотора, излезе на шосето и се обърна да погледне. Маркина вече го нямаше, което я изпълни с необяснима празнота.