Зовът на костите

24

Острият студ тази сутрин бе придружен от гъста мъгла, която се стелеше тежко по земята заради товара вода, който носеше, и беше като осветена отвътре от ярко, непознато през последните дни слънце, което сега бодеше очите, сякаш мъглата бе съставена от микроскопични стъкълца. Амая шофираше и се придържаше към шосето само благодарение на бялата линия, която едва виждаше през страничното стъкло. Очите й горяха от непрекъснатото взиране и това неприятно чувство се прибавяше към отчаянието, което изпитваше. Призори се бе събудила от един сън, населен с гласове, говорещи хора и нечленоразделна реч, достигащи до нея от тъмнината като предаване на извънземна радиостанция, в което посланията и думите се смесваха с настоятелни подкани, плачове и изисквания, които тя не успяваше да разбере, и когато отвори очи, изпита непреодолимо чувство за некомпетентност и смут. Беше се събудила на дивана, където бе заспала, завита с одеяло и подпряна на възглавницата, която леля й й бе сложила, и се бе довлякла до спалнята, където Ибай спеше разперен на леглото, отпуснал на Джеймс съвсем малка част от завивката.

- Спиш като баща си - бе прошепнала тя и бе легнала до детето за няколко минути.

Безметежната сладост в съня на Ибай й възвърна равновесието, вярата и усещането, че всичко е наред. Абсолютно неподвижно, детето спеше доверчиво, разперило ръце като криле на вятърна мелница, с безгрижието на праведник. Спеше с полуотворена уста и толкова тихо, че неведнъж бе доближавала ухо, за да го чуе дали диша. Когато се наведе, за да вдъхне сладостния дъх на кожата му, бебето бе отворило очички, подчинявайки се сякаш на негласен зов. Съвършената усмивка, изписана на лицето на сина й, се предаде и на нейното, но магията трая само броени секунди, докато малкият захленчи от глад и замята несръчно ръчички към гърдите й, които вече не можеха да го нахранят. Беше отстъпила детето на Джеймс, който го занесе долу, докато тя за пореден път се упрекваше, че е ужасна майка.

Влезе в залата за заседания и установи, че Йонан още не е дошъл. Включи компютъра си и щом отвори пощата, очите й се спряха на две съобщения. Първото от доктор Франц, което май вече бе станало традиционно, а второто, препратено от пощата на Йонан, от Позлатения гребен. Отвори него.

„Дамата очаква вашия дар.“

- Ами нека си го чака - измърмори тя и го пусна в кошчето.

Писмото на доктор Франц също приличаше на разширено копие на предишното, с изключение на една част, която прикова вниманието й. „Може би не е зле да проучите откъде доктор Сарасола бе толкова добре запознат със случая на майка ви, с подробностите за лечението и най-вече за поведението й, които спадат към лекарската тайна, неща, които е, меко казано, „любопитно“ откъде са му известни, след като никога не я е лекувал - знам това, защото го проверих.“

Амая прочете писмото още веднъж и за пръв път откакто бе започнала да ги получава, не го изтри. Нямаше съмнение, че Тартало е познавал майка й отпреди постъпването й в „Санта Мария де лас Ниевес“ Обмисли вероятността отец Сарасола и посетителят, записан от камерите в психиатрията, да са едно и също лице и я отхвърли. Свещеникът и директорът

Франц се познаваха много добре, достатъчно добре, за да не го заблуди с очила и фалшива брадичка. Освен това видът и ръстът му не съвпадаха с направените въз основа на записа изчисления. Въпреки това съмнението продължи да се върти в главата й.

Тя излезе в коридора и надникна в общата зала. Сабалса работеше, полускрит от екрана на своя компютър, и я забеляза едва когато застана до него. С бързо движение изключи монитора. Амая го изчака няколко секунди да възвърне самообладанието си, преди да заговори.

- Добро утро, младши инспектор.

- Добро утро, шефке.

Амая забеляза как на думата „шефке“ гласът му толкова стихна, че едва се чуваше.

- Имам работа за вас. Запишете си едно име: Росарио Итурсаета Белараин. Искам да прегледате регистрите на болница „Вирхен дел Камино“, на Окръжната болница в Ирун, на клиника „Санта Мария де лас Ниевес“ и на Университетската болница. Трябва ми списък на всички, които са я лекували или са имали контакт с нея за времето, когато е била там на лечение или е посещавала спешните им отделения.

Сабалса довърши писането и вдигна поглед:

- Това е много информация.

- Знам, когато я съберете, искам да съпоставите списъците и да ми кажете дали има някой, който се появява в повече от един от тях.

- Ще ми отнеме дни - отвърна той.

- Тогава не губете време.

Тя се обърна и излезе от залата с лека усмивка, усещайки на гърба си враждебния поглед на Сабалса.

- А, още нещо - добави тя, обръщайки се внезапно.

Малко оставаше да избухне в смях, като видя как Сабалса наведе очи като сварен в нарушение ученик.

- Потърсете ми адреса на Фина Идалго. Не знам дали идва от Руфина или от Хосефина, всичко, което знам, е, че живее в долината. Проверете в списъка на жителите в кметството. Това последното е спешно.

Той кимна утвърдително, без да вдига поглед.

- Записахте ли си? - настоя тя злорадо.

- Да - прошепна той.

- Моля?

- Да, всичко записах, шефке. - Амая отново се усмихна, като чу как думата му присяда, все едно дъвче пръст.

На излизане срещна в коридора Йонан, който пристигаше, разговаряйки с Ириарте.

Фина Идалго живееше в хубава каменна къща в това, което можеше да се смята за градския център на Ирурита - второто по големина селище в Бастан. Сградата беше двуетажна и привличаше погледа с така модерния в края на ХУШ век остъклен балкон, но това, което несъмнено я отличаваше, беше необичайната градина. Две плачещи върби стояха на пост от двете страни на входната алея от червени каменни плочи, покрай която бяха засадени иглики и огромни, идеално подрязани лавандулови храсти. Правеше впечатление разнообразието от растителни видове в различни цветове, от светлозелено до тъмночервено, а постигнатият ефект се подсилваше от червените циклами по прозорците. До къщата бе залепен стъклен парник с размери дванайсет на дванайсет метра горе-долу, чиито стени отвътре бяха покрити с милиони микроскопични капчици вода. Една жена я поздрави от вратата.

- Здравейте, елате насам, сигурно ще ви хареса - каза тя и влезе отново в парника.

Макар и претъпкано с растения и много влажно, вътре беше приятно и във въздуха, по-топъл отколкото външния, се усещаше наситен ментолов аромат.

- Човек робува на навиците си - каза жената, докато се навеждаше да отстрани новите кълнове на някакви насаждения. Откъсваше ги с нокът - леко мръсен и позеленял от бликащия от растенията сок, и ги хвърляше в една празна саксия.

Амая я огледа. Носеше гумени ботуши със сложни кашмирени шарки, бричове за езда и розова блуза, а изсветлялата й рижа коса, какъвто, изглежда, беше естественият й цвят, бе събрана с шнола на тила. Когато вдигна очи към нея, Амая видя, че устните й са начервени в бледорозово. Все още беше много хубава. Пресметна, че е някъде към шейсет и пет годишна. Сабалса й бе споменал, че току-що се е пенсионирала, а състоянието на градината й говореше, че това е любимото й занимание.

- Очаквах ви, вашият колега ми каза, че ще ме посетите. Свършвам с това и влизаме да пием чай; ако не им махна новите пъпки сега, ще погълнат цялата сила на растението -допълни тя почи гневно.

Къщата отвътре не падаше по-долу от градината. С подчертано викторианския си дух и изобилието от украшения, предимно порцеланови, тя беше хем красива, хем главозамайваща. Домакинята й поднесе чай в много фин сервиз и седна срещу нея.

- Брат ми почина отдавна, той купи тази къща, макар че, за щастие, ме остави аз да я обзаведа. И парникът беше негова идея. Отначало никак не бях доволна, но градинарството е като наркотик, влезе ли ти в кръвта...

- Разбрах, че вие сте били неговата медицинска сестра.

- Откровено казано, нямах избор. Брат ми беше добър, но малко старомоден човек. Беше почти с двайсет години по-голям от мен, родителите ми ме заченали, когато това изглеждало невъзможно. Те, горките, си отидоха с малка разлика един след друг, когато бях на четиринайсет, но преди да починат, накараха брат ми да обещае, че винаги ще се грижи за мен. Виждате ли, сякаш ние, жените, не можем да се грижим сами за себе си. Предполагам, че са го направили с добри намерения, но той го прие дословно, така че се изучих за медицинска сестра, не казвам медицина, забележете, а за медицинска сестра, и станах негова помощница.

- Разбирам - каза Амая.

- Бях такава, докато се пенсионира, когато най-сетне можех да се хвана на работа извън долината, по болници, с други лекари. Но сега аз самата съм вече пенсионерка и какво открих? Че ми харесва да си стоя тук.

Амая се усмихна, знаеше за какво говори.

- Помагахте ли на брат си при ражданията?

- Да, разбира се, една от дипломите ми е за акушерка.

- Раждането, за което ми трябва информация, е било през юни 1980 година.

- О, значи, със сигурност е в картотеката, елате с мен - каза тя и се изправи.

- Тук ли пазите картоните?

- Да, брат ми имаше кабинет в Елисондо и още един тук, у дома, типично за селските доктори. Когато се пенсионира, затвори консултацията в Елисондо и пренесе всичко тук.

Влязоха в кабинет, който спокойно можеше да се нарече английски клуб за пушачи - една от стените бе заета изцяло с великолепна колекция от лули, която си съперничеше с друга -на стари стетоскопи и слушалки. Амая си спомни забележката на доктор Сан Мартин за широко разпространения обичай сред лекарите да колекционират инструменти от професията си.

Фина записа датата на едно листче.

- 1980 ли казахте?

- Да.

- Името на пациентката?

- Росарио Итурсаета.

Тя вдигна глава изненадана.

- Помня тази пациентка, не беше добре с нервите, тогава така се наричаха невротиците.

Без да знае точно защо, Амая изпита неудобство.

- Не искам медицинския й картон, само информация, свързана с ражданията. Ще ви трябва ли съдебна заповед?

- Що се отнася до мен, не. Брат ми е мъртъв, пациентката - вероятно също. Вие сте полицай, със сигурност ще извадите такава заповед, за какво да усложняваме толкова нещата? - каза Фина и сви рамене.

- Благодаря.

Жената се усмихна, преди отново да се наведе над картотеката, и Амая пак си помисли, че трябва да е била много хубава.

- Ето го - каза Фина и измъкна една папка, - доста обемисто досие. Да видим ражданията. Да... Първото е през 1973 година, естествено раждане, без усложнения, здраво на вид момиченце, име - Флора. Второ раждане през 1975 година, естествено раждане, без усложнения, здраво на вид момиченце, име - Росаура. Трето раждане, 1980 година, естествено раждане, близнаци, без усложнения, две момичета, здрави на вид, имена - няма.

Сърцето на Амая заби учестено от лекотата, с която тази жена току-що й бе казала, че е имала още една сестра. Тя издърпа пожълтелия лист от ръцете й.

- Здрави на вид?... Ако едното от децата е било болно или е починало, щеше ли да бъде отбелязано тук?

- Не. По онова време при домашните раждания нямаше много средства: както виждате, не се посочва дори теглото, нито ръстът; правеше се апгар тест и рутинен преглед. „Здрави на вид“ е шаблонен израз, ако едно от бебетата се е родило например с кардиопатия, тя нямаше как да бъде установена, освен ако при самото раждане не покажеше явни симптоми.

- Ами ако на бебето е била направена хирургическа операция, например ампутация на някой от крайниците?

- Това би се извършило в болница. Имайте предвид, че в тогавашните селски кабинети се лекуваха и оперираха само дребни неща.

- А ако някое от бебетата е починало?

- Ако е починало тук, в долината, трябва да имам копие от смъртния акт. Брат ми подписваше всички свидетелства от онази епоха, но само ако смъртта е настъпила в долината, а не в някоя болница в Памплона.

- Бихте ли го потърсили, ако обичате.

- Разбира се. Ще е малко по-сложно, защото ни липсва името на детето.

Амая прелисти картона, в който наистина нямаше отбелязано име за никое от двете момиченца, и си спомни колко трудно тя самата бе решила как ще кръсти Ибай, когато се роди. Дали по това не приличаше на майка си?

Фина отиде до друг шкаф и извади картонена кутия, на която бе написана датата и годината.

- Предполага се, че е починало същата година, така ли?

- Да, смятаме, че е било новородено.

Само след минута жената измъкна един свитък измежду другите.

- Ето я: новородена дъщеря на Хуан Саласар и Росарио Итурсаета. Причина за смъртта? Я, гледай ти! Люлчина смърт.

Амая я погледна въпросително.

- „Люлчина смърт“ наричахме най-общо синдрома на внезапна смърт при кърмачета -отвърна жената и подаде листа на Амая, - което ни навежда на мисълта, че нещо с детето не е било наред.

- Било е болно?

- Не точно болно, но понякога има неща, които не се установяват при раждането и се виждат едва след няколко часа.

- Не разбирам.

- Някоя изостаналост например или недъг. Почти всички новородени имат изпъкнали глави, лицето е сплескано заради престоя в родовия канал и се наблюдава известен страбизъм, но някои неща се забелязват едва след няколко часа.

- Ясно... - каза бавно Амая... - Но не е задължително да причиняват смърт.

Жената се втренчи в нея, както държеше кутията с две ръце, и на устата й се изписа крива усмивка.

- Значи и вие сте от ония...

Космите на тила й настръхнаха и Амая веднага позна неприятното усещане, както когато откриеш, че красива саксия с мушкато е поразена от паразити.

- От кои ония? - запита тя, знаейки, че отговорът няма да й хареса.

- От ония, дето вдигат шум до бога, без дори да знаят за какво иде реч. Но пък сигурно сте за аборта, когато зародишът покаже неврологични аномалии.

- Но едно новородено не е зародиш.

- Така ли? Е, аз съм акушерка, виждала съм хиляди новородени бебета и стотици аборти и не съм убедена, че има чак толкова голяма разлика.

- Да, ама има и основната е, че новороденото дете вече не е част от майка си, както го определя законът.

- Ха, законът - каза жената и прокара ръка през косата си. - Плюя аз на тоя закон. Вие имате ли представа какво означава за семейство с три или четири деца да се бори с още едно, особено ако е с някакъв недъг?

- Чакайте малко, да не би да ми казвате, че вие с брат си... сте умъртвявали новородени с увреждания?

- О, не и брат ми. Той беше като вас, добродетелен моралист. Да, признавам си го без срам: тези нарушения вече нямат давност. В повечето случаи близките сами се справяха, само понякога се налагаше да им помагам, защото не им достигаше смелост да го направят заради тая дивотия с „плода на твоята утроба“, но те ще отрекат, както и аз, пък и официално това е люлчина смърт. От друга страна, лекарят, подписал смъртните актове, в случая брат ми, беше безупречен човек и вече не е между живите.

- Нарушения? - възмути се Амая. - Наричате ги нарушения? Та това са убийства.

- Боже господи! - възкликна жената, имитирайки силно раздразнение, което изведнъж се превърна в абсолютно презрение. - Я не се занасяйте!

Амая внимателно я огледа. С розовата си блуза и гумените ботуши тази очарователна госпожа, посветила живота си на отглеждането на азалии и израждането на деца, беше социопат без угризения от никакъв род. Тя усети как вътре в нея гневът й нараства и заема пространството, отстъпено от недоумението. Изброи наум законовите причини да я арестуват, но осъзна, че Фина е права: нямаше начин да докажат престъпленията с изтекла давност, достатъчно беше само да ги отрече и дори най-посредственият адвокат щеше да я изкара невинна.

- Ще взема този документ - каза тя, пронизвайки я с поглед.

Жената сви рамене.

- Вземете каквото щете, обичам да сътруднича на полицията.

Без да чака домакинята, Амая излезе в градината и благодари на студения въздух, че й помогна да преодолее усещането за задушаване, което я бе обзело вътре в тази къща. Докато крачеше решително към изхода, Фина попита подигравателно зад гърба й:

- Не искате ли букет цветя, госпожо инспектор?

Амая се обърна да я погледне.

- Върви си сама! - каза тя, без да знае точно защо.

Усмивката замръзна на лицето на жената и тя потрепери, сякаш изведнъж бе полъхнал арктически студ. Опита пак да се усмихне, но устните й се повдигнаха като на куче и зъбите й блеснаха до венците, заличавайки всяка следа от отминала хубост.

Амая ускори крачка в такт със сърцето си, влезе в колата и подкара към края на селото; едва тогава забеляза, че още стиска между пръстите си и волана пожълтелия лист хартия.

- „Върви си сама“ - повтори тя невярващо.

Това беше магическа формула, предпазно заклинание срещу вещици, което от трийсет години не беше чувала. В съзнанието й нахлу живият спомен за нейната амачи Хуанита, която й повтаряше: „Разбереш ли, че пред тебе стои вещица, скръсти пръстите си ей така -казваше тя, пъхайки палеца между показалеца и средния си пръст, - а ако те заговори, й викни „върви си сама“. Това е проклятието на вещиците - кръстосват сам-самички и никога, никога не спират за почивка, дори когато умрат“. Амая се усмихна на ясния спомен, погребан в забравата от години, и на удивлението, че изведнъж е оживял, че тази ужасна жена я бе накарала да си го спомни. Спря колата на банкета и позвъни в кметството на Бастан, за да пита за гробаря; после подкара към гробището на Елисондо.

Кабинетът на гробаря всъщност беше една циментова кутийка, незабележима отдалеч сред големите гробници с врати в горния край на погребалния парк, които толкова й напомняха за тези от Ню Орлианс. Вътре - малка маса и стол, а край тях - купища въжета, метли, кофи, разглобени механизми, подпори и клинове, лопати, че и количка. В единия ъгъл - железен шкаф със заключалка, а на стената - календар с котенца в кошница, който тук изглеждаше абсолютно не на място. Приведен над масата, стоеше възрастен мъж в дочен гащеризон, който, като я чу зад гърба си, се изправи. Амая зърна транзистора и разпилените батерии върху плота.

- А, добър ден, вие ли се обадихте за картотеката?

Тя потвърди с глава.

- Ако са от 1980 година, са тук - каза той, стана и потупа с ръка металния шкаф. - По-скорошните ги записват в компютрите, ама това си е отдавна и... - Той сви красноречиво рамене.

После измъкна от шкафа подвързана книга, на чиято корица бе отбелязана годината, и я постави върху масата. С безкрайно внимание разгъна свидетелството, което Амая му подаде, и с пръст премина през имената, написани на ръка по страниците.

- Няма го тук - отсече, вдигайки глава.

- Това, че няма име, може би усложнява нещата?

- Но по дата и причина за смъртта щяхме да го открием; не е тук.

- Не може ли да е в друга книга?

- Няма друга книга, по една за година, и никога не я довършваме - отвърна той и прелисти с пръст последните страници, които бяха празни. - Сигурна ли сте, че погребението е било в това гробище?

- В кое друго може да е? Семейството е от Елисондо.

- Ами може сега да са от Елисондо, а някой от дядовците да е бил от друго село и да са погребали детето там...

Амая излезе от циментовата кутийка, сгъвайки листа, прибра го във вътрешния джоб на палтото си и тръгна към гроба на Хуанита. Ето го малкият железен кръст, върху който бе написано името; вляво от него - кръстът на дядото, когото не помнеше, а точно отзад - този, който бе избягвала дори да поглежда през годините - кръстът на баща й. Любопитно бе как помнеше всяка подробност от деня, в който леля й й се беше обадила, за да й каже, че баща й е починал, макар че тя вече го знаеше: беше го разбрала само миг преди да звънне телефонът, и в същата секунда всичката студенина, всичкото мълчание, което ги бе разделяло като баща и дъщеря, се стовари върху нея като безсрочна присъда, защото срокът бе изтекъл. Тя погледна крадешком името върху кръста и болката я прободе, прибавяйки се към стария въпрос: защо го позволи?

Отстъпи крачка назад и огледа с критично око пръстта - беше затревена и нямаше никакви признаци да е била разравяна. Изкачи се почти до края на гробището, минавайки покрай могилата на Аиноа Елисасу, момичето, чието убийство бе станало повод за завръщането й в Бастан, за да се захване с най-страшния случай в живота си. Видя цветя и малката парцалена кукла, която някой бе оставил там. Почти в дъното откри старата гробница на нейните прадядовци и на някакъв чичо или леля, починали, преди тя да се роди. Железните халки за украса бяха оставили ръждиви дири, тънко каналче, по което дъждът бе влачил с години червеникавата боя. Тежката надгробна плоча стоеше непокътната.

Обърна се и заслиза към центъра на гробището. Като приближи до голямото разпятие, изправено като на пост в центъра, видя Флора, неподвижна, с леко наведена глава пред гроба на Ан Арбису Озадачена, Амая я повика.

- Флора.

Сестра й се обърна и тогава забеляза, че очите й са влажни.

- Здравей, Амая, какво правиш тук?

- Разхождам се - излъга тя и се приближи до нея.

- Аз също - каза Флора и тръгна към пътеката, избягвайки да я поглежда.

Амая я последва и двете изминаха няколко метра, без да си говорят и да се поглеждат.

- Флора, знаеш ли дали нашето семейство има друга гробница или гроб тук или другаде в долината, освен гробницата на прадядовците и гробовете в земята?

- Не, и да ти кажа право това е голям срам. Прадядовците горе, дядо, баба и айта долу Всички пръснати из гробището като бедняците.

- Интересно е, че нашите родители не са закупили голяма гробница, изглежда присъщо за ама. Учудвам се, че не го е помислила, че е готова да я погребат до амачи Хуанита.

- Грешиш, тя позволи да погребат айта до амачи, защото той така искаше, но ама никога не е принадлежала напълно на това място. Тя се е разпоредила да бъде погребана в Сан Себастиан, в пантеона на тяхното семейство в гробището „Польое“.

Амая рязко спря.

- Сигурна ли си в това?

- Да. От няколко години държа при себе си писмо, в което собственоръчно е дала указанията за траурната служба и за погребението си.

Амая помисли няколко секунди и после попита:

- Флора, ти си била седемгодишна, когато аз съм се родила, какво си спомняш от онова време?

- Ама че въпрос, как искаш да помня?

- Не знам, не си била толкова малка, все имаш някакъв спомен.

Флора се позамисли.

- Помня как двете с Рос те хранехме с биберона, айта ни позволяваше. Той приготвяше шишето, слагаше те в ръцете ни, както седяхме на дивана, и ние се редувахме да те храним. Вероятно сме се забавлявали.

- А ама?

- Ами по онова време вече не беше добре с нервите, горкичката, открай време толкова много страда...

- Да - отвърна студено Амая.

Флора се обърна като поразена от гръм.

- Виж какво, ако искаш да говорим, ще говорим, но ако ще почваш така, аз си тръгвам -отсече тя, вървейки към изхода.

- Чакай, Флора.

- Не, няма да чакам.

- За мен е важно да знам какво е ставало по онова време.

Без да се обръща, Флора вдигна ръка за сбогом, стигна до желязната ограда и излезе от гробището.

Амая въздъхна победена. Върна се назад до гроба на Ан Арбису и вдигна малкия предмет, който бе забелязала. Орех. Черупката му лъщеше и Амая разбра, че сестра й го е държала в ръката си миг преди тя да я повика. Орех. Остави го където си беше и продължи по стъпките на Флора към изхода. Телефонът иззвъня. Погледна изненадано екрана; беше Флора.

- Ама имаше една приятелка, Елена Очоа, живее в първата бяла къща до пазара. Не знам дали ще пожелае да говори с теб, преди много години двете с ама се скарали, престанали да си говорят и оттогава не си продумали. Мисля, че тя е човекът, който най-добре я е познавал по онова време. Само се надявам да проявиш уважение и да не говориш лоши неща за нашата майка, та да не съжалявам за това обаждане.

Затвори, без да чака отговор.

- Знам коя си - каза жената, щом я видя. - С майка ти бяхме приятелки, но това беше преди много години. - После се дръпна настрана, за да й стори път. - Ще влезеш ли?

Коридорът беше много тесен, но въпреки това в него бе поместен огромен шкаф, покрай който трудно се минаваше. Амая спря, чакайки жената да й каже накъде да върви.

- В кухнята - прошепна тя.

Амая влезе в първата врата вляво, домакинята я последва и й даде знак да седне на един стол до стената.

- Искаш ли кафе? Тъкмо щях да си правя.

Амая прие, макар да не й се пиеше. Жената беше видимо притеснена, въпреки че явно полагаше усилия да бъде любезна. При все това в поведението й се долавяше сдържана истерия, която я караше да изглежда несигурна и лесно уязвима. Сложи двете кафета върху кухненската маса и седна на отсрещната страна. Докато си слагаше захарта, разсипа част от нея на покривката.

- Божичко! - възкликна, може би прекалено ядосана.

Амая я изчака да почисти и да седне отново, давайки си вид, че изцяло се е съсредоточила върху кафето си.

- Хубаво е - каза.

- Да - отвърна жената, замислена сякаш за друго, и вдигна очи да я погледне в упор. - Ти си Амая, нали? Най-малката.

Амая кимна.

- Когато ти се роди, ние вече се бяхме отчуждили. Аз дълго го преживявах, защото много обичах майка ти - каза тя и замълча. - Наистина я обичах и ми беше много болно, че прекъсваме приятелството си. Аз нямах други приятелки и когато майка ти пристигна тук, станахме неразделни. Навсякъде ходехме заедно, разхождахме се, грижехме се за децата: аз също имам дъщеря, на годините на най-голямата ти сестра. Ходехме на пазар, в парка, но най-вече разговаряхме. Хубаво е да имаш с кого да си продумаш.

Амая се съгласи, подканвайки я да продължи.

- Така че когато се отчуждихме, дълго страдах. Мислех си, че с времето ще размисли и може би... Но вече знаеш, че това така и не се случи.

Жената вдигна чашата си и почти се скри зад нея.

- Коя е причината, която може да накара две приятелки да се отчуждят?

- Има само едно нещо, което е в състояние да застане между две жени. - Тя я погледна и кимна утвърдително.

- Някой мъж.

Амая прехвърли мислено поведенческия профил на майка си, откакто я помнеше. Нима е била толкова сляпа? Нима пристрастният поглед на дъщеря й бе попречил да види майка си като жена с женски потребности? Мъж ли бе в основата на психичното разстройство на Росарио? Може би заради факта, че не е била свободна, за да тръгне с него в закостеняло и затворено общество като бастанското.

- Майка ми е имала любовник?

Жената се ококори от изненада.

- О, не, не, разбира се, откъде ти хрумна? Не, връзката не беше такава...

Амая вдигна двете си ръце, настоявайки за отговор.

- Предполагаше се, че е група за телесно и емоционално изразяване, една от така модерните през шейсетте години заблуди. Релаксация, тантри, йога, медитация, всичко накуп, нали разбираш? Събирахме се в отдалечена къща насред полето. Собственикът беше много привлекателен мъж, изискано облечен, словоохотлив, психолог или нещо от този род, не знам дори дали имаше някаква диплома. Отначало беше забавно. Говорехме за срещи с НЛО, за отвличания от извънземни, за астрални пътувания и други подобни дивотии, но лека-полека тези теми останаха встрани и се заговори само за магии, вещици, загадъчни знаци, за вещерското минало на долината. Мен това не ме забавляваше особено, но майка ти беше като заслепена; е, редно е да призная, че не беше съвсем безинтересно, имаше своя чар. Тя харесваше нелегалните сбирки, членуването в тайни общества...

Домакинята сведе поглед и замълча. Амая изчака няколко секунди, докато си даде сметка, че жената се е отнесла надалеч.

- Елена - повика я тя тихичко. Жената вдигна поглед и леко се усмихна. - Какво стана? Кое ви накара да се откажете?

- Жертвоприношенията.

- Жертвоприношения?

- Петли, котки, агнета...

- Убивали са животни?

- Не, принасяха ги в жертва... По различни начини, а кръвта беше безумно важна. Събираха я в дървени паници, после я наливаха в бутилки с някаква съставка, която я поддържаше течна. Аз не можех да приема това, не, не ми се струваше редно... Вижте, аз съм израсла на село, колехме, разбира се, кокошки, зайци, дори прасета, но не така. Тогава се срещнахме с другата група. Нашият учител - така го наричахме - ни обясняваше, че имало и други подобни общества из цяла Навара; често отсъстваше с дни, за да ги посещава. Веднъж ни съобщи, че щяла да ни гостува групата от Лесака, с която особено се гордеел, и нейните членове щели да ни помогнат да довършим подготовката си и да се изкачим на следващото ниво. Бяха около десетина-дванайсет мъже и жени. Непрекъснато говореха за „Жертвоприношението“ като за нещо много специално. Ние вече го бяхме правили, да ме прости Господ, с дребни животинки и аз бях повече от ужасена, така че попитах направо. Един от мъжете ме изгледа, сякаш ми правеше благодеяние: „Жертвоприношението е Жертвоприношение, една котка или агне са „жертвоприношение“, но „Жертвоприношението“ може да бъде само човешко“. Не съм лицемерка, бях чувала дядо и баба да разказват истории за убити деца, които вещиците принасяли в жертва, за да изядат после месото им, но винаги съм ги смятала са бабини деветини. Само че след няколко седмици учителят ни съобщи с усмивка, че хората от Лесака са извършили „Жертвоприношението“. Аз си помислих, че го казва като част от мистичността, с която се обграждаше, и честно казано, не му повярвах напълно, но за всеки случай прегледах вестниците, за да видя дали няма да открия някоя обява за починали или изчезнали деца... Не открих нищо, но тази работа не ми харесваше. Споделих го с майка ти, казах й какво мисля и че трябва да се откажем, но тя се разбесня като фурия. Обвини ме, че не разбирам колко е важно това, което правим, за каква сила става дума. Тогава си дадох сметка, че са й промили мозъка. Нарече ме предателка и се скарахме. Аз не стъпих повече на сбирките, но в продължение на месеци получавах техните паметни знаци?

- Паметни знаци?

- Неща, които за други биха останали незабелязани, но аз добре знаех какво означават.

- Като например?

- Най-различни... Няколко капки кръв пред дома ми, кутийка с билки, привързана към снопче животински косми. Един ден малката ми дъщеря се върна от училище с два ореха в ръката, които някаква жена й била дала по пътя.

- Орехи ли? Какво е тяхното значение? - попита Амая, сещайки се за самотното орехче, което Флора бе оставила върху гроба на Ан Арбису.

- Орехът символизира силата на магьосницата. В ядката му вещицата концентрира своята зла воля. Ако я даде на дете и то я изяде, ще се разболее тежко.

Амая забеляза как жената кърши ръце в скута си, обзета от голямо безпокойство.

- Защо смятате, че са ви пращали тези „паметни знаци“?

- За да не забравям, че не бива да споменавам за групата.

- А майка ми продължи да ходи на сбирките, така ли?

- Сигурна съм, че да; не съм я виждала, разбира се, но фактът, че така и не ми продума, го доказва.

- Можете ли да направите списък на участниците?

- Не - отвърна кротко жената. - Няма да направя подобно нещо.

- Знаете ли дали продължават да се събират?

- Не.

- Можете ли да ми дадете адреса на мястото, където се събират?

- Вие не сте ме слушали. Ако ви го дам, нещо ужасно ще сполети семейството ми.

Амая проучи изражението й и стигна до извода, че тя наистина вярва в това.

- Добре, Елена, не се притеснявайте, много ми помогнахте - каза тя и се изправи, при което веднага усети облекчението й. - Само още едно нещо.

Жената отново се стегна в очакване на въпроса.

- Стигна ли се до предложение за човешко жертвоприношение във вашата група?

Жената се прекръсти.

- Моля ви, вървете си - каза тя и буквално я избута по тесния коридор. - Вървете си. -После отвори вратата и почти я изтласка навън.

Беше почти обед. Амая караше спокойно към дома на леля си, радвайки се на срамежливите слънчеви лъчи, които се процеждаха през облаците и допринасяха за приятната температура в колата.

- Амая си дойде - чу тя още на прага думите на сестра си.

Седна на стълбите, за да събуе ботушите си, и отиде по чорапи до Джеймс, който стоеше в средата на дневната. Беше подпрял Ибай на рамото си и го люлееше, сякаш танцуваха. Амая се доближи и целуна заспалото мъниче.

- Джеймс, ти си невероятен танцьор, така си отегчил сина си, че чак е заспал.

Той се засмя.

- Е, защото ни хвана в спокоен момент, но ние танцуваме и салса, и самба, дори танго.

Леля Енграси, която излизаше от кухнята с хляба в ръка, го подкрепи.

- Мога да се закълна, че твоите две момчета са се извъдили танцьори.

Амая изведнъж си спомни нещо и тръгна след леля си към кухнята.

- Лельо, спомняш ли си мъжа, който обработва градината на Хуанитаенеа? Естебан му беше името, нали?... Ти ми каза, че ще говориш с него и ще му кажеш, че може да продължи да я обработва.

- Вече говорих. Той се поуспокои.

- Е, да, но онзи ден, като ме видя, се спотаи в гъсталака и взе да ме дебне оттам. Почти го бях забравила, защото беше в деня, когато се върнах с температура, но истината е, че не изглеждаше никак благоразположен.

- Боя се, че в това отношение не може да се направи нищо, дъще, саможивец човек, трудно се общува с него. Преди не беше такъв, но животът тежко го удари. Жена му беше дълги години болна, с депресии, почти не излизаше от вкъщи. Един ден, като се върнал от работа, я заварил умряла. Май го била направила пред сина им, който по онова време трябва да е бил на единайсет-дванайсет години. Говореха, че момчето било силно привързано към майка си и това го съсипало. Пратиха го в някакъв колеж, в Швейцария, мисля. Бащата направи всичко по силите си, за да го изучи, и след като напусна селото, хлапакът повече не се е връщал. Отначало той често разказваше за него, че бил вундеркинд, че отишъл в Щатите, че бил изключително умен, но с времето престана да говори за сина си. Сега вече не продумва почти за нищо освен за реколтата от градината. Дори това избягва, ако може. Мисля, че и той страда от депресия като толкова много народ по тия земи.

Джеймс остави Ибай в люлката му и седнаха да обядват.

- Колко е приятно да ви видя всички на трапезата - каза Енграси, докато сядаха.

Амая се натъжи.

- Нали знаете каква ми е работата... Всъщност следобед отивам в Сан Себастиан.

Джеймс не скри разочарованието си.

- Ще се върнеш ли довечера?

- Ако открия това, което очаквам, може и да не се върна.

Той не каза нищо, но остана необичайно мълчалив през останалата част от обеда.

- В Сан Себастиан... - повтори замислено лелята.

- Ще се върна при първа възможност.

- След няколко дни се открива изложбата в „Гугенхайм“, надявам се тогава да можеш да дойдеш.

- Дотогава има още време - отвърна Амая.

- И този път ли ще те придружава съдията? - попита Джеймс, пронизвайки я с очи.

Лелята и Рос спряха да се хранят и я погледнаха.

- Не, Джеймс, този път няма да ме придружава, макар че може и да ми е от полза. Отивам да търся трупа на едно бебе в гробищата, със сигурност ще се наложи да искам заповед за ексхумация и всичко ще бъде страшно хубаво и приятно, така че един съдия идеално се вписва в плановете ми - отвърна тя саркастично.

Джеймс сведе поглед, разкаян, докато тя усещаше как нараства гневът й, съзнавайки, че това всъщност е защитен механизъм срещу неговите подозрения. Дали пък не бяха основателни? Телефонът й завибрира върху масата с неприятния шум на загиващо насекомо. Тя го вдигна, без да отделя очи от Джеймс.

- Саласар - отговори рязко.

Ако Ириарте бе доловил гнева й, изобщо не се издаде.

- Шефке, имаме стрелба в жилище, малка къща близо до Хилчаурди.

- Има ли убити, ранени?

- Не, една жена твърди, че е стреляла по натрапник.

Амая се приготви да възрази, че те могат чудесно да се оправят с това.

- Йонан смята, че е по-добре да дойдете, става дума за малко по-особен случай на домашно насилие.

Едноетажната къща се намираше в средата на запустяла градина. Някой бе изрязал до корен всички храсти и растения в нея, с което тя бе добила безутешния вид на бойно поле. Амая прекоси желязната ограда и спря да огледа двора и павираната пътека, където червенееха няколко капки кръв.

- Градинарството не им е стихията - обади се Ириарте.

- Чист хоризонт; няма място, където един неканен гост би могъл да се скрие. Параноично, но ефикасно - отбеляза Йонан.

Вратата им отвори русокоса жена с решителен вид.

- Влезте тук - каза тя и ги поведе към кухнята.

- Аз съм Ана Отаньо, а тази, която стреля, е сестра ми Нурия, но преди да говорите с нея, има някои неща, които мисля, че трябва да знаете.

- Добре, слушаме ви - каза Амая и направи знак на Йонан, който излезе от кухнята и тръгна към хола.

- Това е домът на родителите ни; ама почина, а айта е в старческия дом. Тук живее сестра ми, откакто се върна вкъщи, а мъжът, по когото е стреляла, е бившият й съпруг. Името му е Антонио Гаридо и срещу него има заповед за недоближаване. Не го харесахме още първия път, когато го доведе, но тя беше луда по него и след няколко месеца се ожениха; убеди я да идат да живеят в Мурсия, уж заради работата му Тя почна все по-рядко да ни се обажда, а когато разговаряхме, винаги звучеше странно. Лека-полека успя да ни ядоса и накрая скъсаха всякаква връзка със семейството. Две години не знаехме нищо за нея. През цялото това време онзи я държал вкъщи под ключ, окована като звяр в клетка, докато един ден успяла да се измъкне и да потърси помощ. Беше станала четиресет кила и куцаше заради едно счупване, което й причинил и трябвало сама да лекува, защото не я завел в болницата. Изсъхнала кожа, коса като кълчища, а по черепа - плешиви петна. Прекара четири месеца в болницата и като я изписаха, си я доведох тук. Страда от агорафобия, не може да иде по-далече от оградата на градината, но почна да се възстановява: очите й добиха блясък, а под вълнената шапка, която не сваля от главата си, пак й поникна коса като на бебе. Обаче преди месец онзи изрод излезе от затвора - някакъв съдия го пуснал в отпуск, и първото нещо, което направил, било да й се обади по телефона, за да й каже, че идва да я вземе.

Жената замълча и въздъхна.

- С часове звънях по телефона и блъсках по вратата; накрая разбихме един от задните прозорци и влязох. Търсих я из цялата къща, виках я - напразно. Знаех, че не може да излиза: едва успявах да я измъкна от вкъщи, за да я заведа на лекар, пък и вратата беше залостена отвътре. Претърсих отново къщата и знаете ли къде я открих? Свита на кълбо в пералнята. Още не мога да повярвам, стоеше там, подсмърчаше и сдържаше сълзите си. Когато я намерих, запищя като плъх и се напика. Повече от четири часа я убеждавах да излезе оттам. Изкъпах я, облякох я и я натиках насила в колата. И двете знаехме, че някой ден тоя мръсник ще дойде да я търси, но аз знаех и друго: че не мога да направя нищо повече за сестра си. Бях се зарекла, че ако срещна тоя нещастник, един от двама ни ще иде в затвора, Нурия обаче със сигурност щеше да иде в гроба, та в деня, когато я измъкнах от пералнята, знаех, че ако не предприема нещо, скоро ще погребвам сестра си. През целия път пищеше в колата: „Той ще ме убие, нищо не може да се направи, ще ме убие“. Затова най-напред я заведох в погребалната агенция, влязохме и й казах: „Хайде сега си избери ковчег, щом си решила да умираш, поне да си го харесаш сама“. Тя се втренчи в ковчезите и спря да плаче. „Не искам да умра“, каза. Пак я качих на колата и я закарах в гората. Държах я там да стреля, докато ни се свършиха мунициите. Отначало хленчеше и трепереше така, че не би уцелила и спален матрак от половин метър, но на другия ден отидохме отново, на следващия пак, на последващия също... Стреля по всякакъв вид гърнета, консервени кутии и бутилки. През последния месец сме отстреляли целия амбалаж от вкъщи. С всеки изминал ден Нурия стреляше все по-точно и по-добре; и поведението й започна да се променя. За пръв път през целия й живот я видях силна и казвам през целия й живот, защото Нурия открай време си беше като кукла на конци, крехка и немощна кукличка, която аха да политне към небесата. Колко я карах да дойде да живее у дома, но тя настояваше да остане тук и аз си помислих, че в края на краищата важното беше да се чувства добре. - От гърдите на жената се отрони дълбока въздишка. - А сега, ако искате, можете да говорите с Нурия.

Дълга кървава диря показваше пътя към дневната. Пръски във форма на ветрило по вратата и по пода, полицай в бял скафандър, наведен върху някаква кървава останка.

Йонан се приближи и заговори шепнешком, плъзгайки в ръката на Амая размазано фотокопие на досието на трийсет и пет годишен мъж, за да не ги чуе седналата до прозореца жена. Тя беше много слаба и огромният анцуг, в който бе облечена, още повече подчертаваше това. Руси къдрици се подаваха изпод вълнената шапка на главата й. Хилавият й като цяло вид контрастираше с ведрата усмивка и замечтания поглед, с който наблюдаваше полицаите, работещи в дневната.

- Натрапникът разбил прозореца на спалнята и дошъл дотук, викайки я. Тя го чакала точно там, където е сега, и щом влязъл, го гръмнала. Уцелила го в дясното ухо. Това на пода е част от хрущяла, на вратата идеално се вижда къде е пръснала с голяма скорост струята кръв и мястото на попадението, куршумът е под дивана. Кървял е като шопар, оставил е следи до вратата, а оттам по входната пътека, предполагам, че е бил с кола.

Амая и Ириарте се огледаха.

- Ще уведомим болниците, аптеките и пунктовете за първа помощ; все някъде трябва да е потърсил помощ.

- Да не говорим, че със сигурност е оглушал с това ухо.

- На какво мирише? - попита Амая, сбърчила нос.

- На изпражнения, шефке - отговори Йонан с усмивка. - Нашият човек се е изпуснал, когато го гръмнала: диария, за да сме по-точни. Има капки по целия път.

- Чу ли, Нурия? - обади се Ана и седна до сестра си. - Толкова се уплашил, че се изтървал в гащите.

- Здравей, Нурия - каза Амая, заставайки срещу нея. - Как си? Ще можеш ли да отговориш на няколко въпроса?

- Да - отвърна спокойно Нурия.

- Би ли ни разказала какво се случи?

- Аз стоях тук и си четях - заговори тя и махна към книгата върху масата, - изведнъж чух шум откъм спалнята и разбрах, че е той.

- Как разбра?

- Кой друг ще чупи прозореца, за да влезе? Ана знае, че този в банята е с развалена заключалка, освен това преди няколко дни ми се обади, за да ме предупреди, че ще дойде, а и по име ме повика, когато влезе.

- Какво каза?

- Каза: „Нурия, тук съм, не се крий“.

- Ти какво направи?

- Опитах се да звънна по телефона, но той не работеше.

Ириарте вдигна слушалката върху шкафа с телевизора.

- Няма сигнал, сигурно кабелът е прерязан отвън.

Амая продължи.

- Какво стана после?

- Грабнах пушката и зачаках.

- Тук ли държеше пушката?

- Винаги я държа до себе си, дори спя с нея.

- Продължавай.

- Той застана на вратата и се втренчи в мен. Заяви, че щял да ме прати в болницата или нещо такова, и взе да се хили, тогава му казах да си върви. „Махай се - извиках - или ще те застрелям.“ Той се изсмя и влезе... а аз стрелях.

- Каза, че ще те прати в болницата?

- Да, нещо от този род...

- Колко пъти стреля?

- Веднъж.

- Добре. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш в участъка да дадеш показания?

Сестрата запротестира, но Нурия я прекъсна.

- Да, ще дойда.

- Не е нужно да е днес. Ако не се чувстваш добре, можеш да дойдеш утре, когато се пооправиш.

- Чувствам се съвсем добре.

- Тук ли ще останеш, или ще идеш при сестра ти?

- Ще остана тук, това е моят дом.

- Ще поставим патрул пред вратата, но по-добре е да идеш у сестра си.

- Не се тревожете за мен, той няма да се върне, сега знае, че не ме е страх от него.

Амая погледна Ириарте и кимна с разбиране.

- Добре, свършихме - каза тя, стана и тръгна към вратата.

- Госпожо инспектор - спря я Нурия. - Вярно ли е, че се е изпуснал в гащите?

- Да, така изглежда - каза Амая, поглеждайки към подозрителните капки.

Жената изправи главата и раменете си и устните й леко се отвориха в очарователен детски жест като при изненада за рожден ден.

- Само още нещо, Нурия: Антонио има ли някакъв отличителен физически белег?

- О, да - отвърна тя и вдигна ръка, - на дясната му ръка липсват първите три фаланги на показалеца, средния и безименния пръст; преди много години ги загубил при работа с някаква гилотина за метал.

Вече бяха на вратата, когато жената ги настигна.

- „Ще те заведа в болницата“, това каза, „ще те заведа в болницата“, сигурна съм.

- „Ще те заведа“, а не „ще те пратя в болницата?

- Да, сигурна съм, че точно така ми каза.

23 юни 1980

Не можеше да спре сълзите. Конвулсиите на неудържимите ридания, задавеното хълцане и хлипане отдавна бяха отстъпило място на спокойствието, което тръбеше от стомаха му като зловеща пропаст, където бяха потънали отчаянието и първоначалният ужас.

Седнал в дневната на своята къща, къщата, която до този ден бе служила за дом, негов и на съпругата му, той държеше в обятията си новородената си дъщеричка и безутешно плачеше, сякаш някой бе отворил крана на сълзите някъде дълбоко в него, където никога не бе предполагал, че има такова голямо количество.

Доктор Мануел Идалго, блед и разстроен, седеше срещу него и поглеждаше ту бебето, което сега спеше в обятията на неговия приятел, ту сълзите, които се търкаляха по лицето му и капеха върху пелената, в която бе увито детето.

- Какво се е случило там вътре? - успя да промълви Хуан.

- Аз съм виновен, Хуан, бях ти казал, че е депримирана, че Росарио не е наред с нервите, но не направих достатъчно. Трябваше да настоявам да иде да роди в болницата, когато тя отказа, нали съм неин личен лекар.

- Ами сега, Мануел? Какво ще правиш сега?

- Не знам - отвърна посърнал лекарят.

Сестрата на доктор Идалго, която бе останала права и се бе подпряла на стената, се намеси.

- В интерес на истината ние не знаем какво точно се е случило.

Хуан трепна като ударен от ток.

- Как може да говориш така, Фина? Вие двамата също видяхте какво правеше Росарио, когато влязохме в стаята.

- Какво ти смяташ, че е правела... Аз видях само жена, която може би се опитваше да сложи възглавничка под главата на детето.

- Фина, възглавничката беше върху лицето му, не под главата.

- Може да е паднала, когато ти я блъсна.

Хуан поклати отрицателно глава, но не той, а Мануел проговори.

- Какво искаш да кажеш, Фина?

- Аз прегледах трупа, няма никакви признаци за насилие. Има вид на удушено, вярно, но може да се касае за люлчина смърт, много често се случва при новородени. И в повечето случаи настъпва в първите часове след раждането.

- Това не е люлчина смърт, Фина - отсече брат й.

- А вие какво искате? - повиши глас тя. - Да извикаме полицията? Да вдигнем шум и да ни пишат по вестниците? Да затворим в лудницата една добра майка, която страда, защото ти, мили братко, си сгрешил и не си започнал да лекуваш симптомите, които си забелязал? Ще го кажеш ли пред полицията? Ще кажеш ли, че ако я беше лекувал, това можеше да се избегне? Ще съсипеш не само това семейство, но и кариерата си, не ти ли идва наум?

Доктор Идалго затвори очи и като че ли потъна още по-дълбоко в дивана.

- Вярно ли е това? - попита Хуан. - Росарио е можела да бъде нормална с няколко хапчета, така ли?

- Не съм убеден, Хуан, но със сигурност можеше да бъде по-добре.

Хуан бе престанал да плаче.

- Какво ще правиш? - попита той.

Лекарят се изправи и тръгна към кухнята. Фина се бе оказала изключително полезна. Подготвеното за погребение телце лежеше на кухненската маса с пелена върху лицето. Той се приближи и си помисли колко много му прилича на тестото, което майка му оставяше да втаса.

Повдигна пелената и огледа личицето. Мъничко и неподвижно, с присъщия при задушаване синкаволилав цвят, който обаче не бе достатъчен, за да скрие червеното петно върху нослето - безпогрешен знак, че е било подложено на натиск.

Докторът отвори куфарчето си и хвърли върху масата кочана с бланки с етикет „Смъртни актове“. Сгъна внимателно първата страница и с грижливия си почерк написа „Синдром на внезапна смърт на кърмачето (люлчина смърт)“. И се подписа. Погледна пак лицето на мъртвото момиченце и едва успя да се обърне, за да повърне в мивката.

- Добър ден - каза тя на служителя на регистратурата. - Бих искала да говоря с доктор Сарасола? Ще му съобщите ли?

На лицето на мъжа се изписа едва незабележима изненада, преди да възвърне олимпийското си спокойствие и да отговори:

- Съжалявам. Не ми е известно да има доктор Сарасола в нашия здравен център.

Изненадата на Амая беше много по-видима.

- Как така? Доктор Сарасола. Отец Сарасола, от психиатрията.

Служителят поклати отрицателно глава.

Амая погледна объркано Йонан, извади значката си и я постави пред очите на мъжа с думите:

- Кажете му, че инспектор Саласар го търси.

Служителят взе телефона и набра някакъв номер, полагайки големи усилия да прикрие уплахата си от полицейската значка. Докато затваряше, на лицето му се изписа любезна усмивка.

- Трябва да ме извините, имаме много строг протокол за поверителност с цел да предпазваме знаменитости като отец Сарасола. Ако се разчуе, че е тук, регистратурата ще се изпълни с хора, които държат непременно да разговарят с него. Веднага ще ви приеме. Четвърти етаж. Ще ви чакат пред асансьора; и извинете за създаденото затруднение.

Амая се обърна към асаньора, без да отговори. Когато вратите се отвориха на четвъртия етаж, там ги чакаше млада монахиня, която ги заведе по коридора до един кабинет в съседство с етажната регистратура, покани ги да седнат и излезе мълчаливо. След минута отец Сарасола вече влизаше в кабинета.

- Радвам се отново да ви видя, госпожо инспектор. Виждам, че не идвате сама - каза той, подавайки ръка на младши инспектор Ечайде, - затова допускам, че става дума за полицейска, а не за медицинска визита.

- По малко и от двете, но първо да започнем с полицейската част.

Сарасола седна и скръсти ръце.

- Както сигурно вече ви е известно, църквата в Арискун отново е била обект на посегателство. Предизвикали пожар в старинен средновековен замък наблизо, вниманието на патрула било отвлечено и извършителите се възползвали, за да си свършат работата; този път освен подхвърлените кости има щети и по фасадата на сградата. До момента вече бяхме разпитали един юноша от Арискун, който наистина е зле настроен към църквата, защото е болезнено обсебен от аготите и тяхната история. Става дума за доста буден младеж, който тежко преживява смъртта на майка си и може би се е отклонил от правия път, но сме убедени, че дори да е спомогнал и да е създал условия за оскверняването, той не е истинският извършител. Още не сме приключили, но смятам, че много скоро ще успеем да задържим виновника, и то благодарение на момчето, което изрази готовност да ни съдейства да го открием.

- Ясно - процеди Сарасола... - образец на добродетелност. Предполагам, че въпросното ангелче е в ареста. Епархията ще повдигне обвинение срещу него.

- Казах ви, че ни сътрудничи...

- Но той е виновен за случилото се.

Амая се загледа в Сарасола, като си мислеше дали наистина търсят виновник, или изкупителна жертва.

- Не, той е просто едно объркано момче, попаднало в ръцете на престъпник. Ние не виждаме никакво основание за повдигане на обвинения.

Сарасола я погледна сурово, сякаш се готвеше да възрази, но в последния момент лицето му се отпусна и той леко се усмихна.

- Е, щом вие не виждате основание, ще продължим да чакаме този арест.

Амая умееше да различава отстъпката, маневрата, когато при преговори едно нещо винаги се разменя за друго. И зачака.

- А сега, предполагам, следва медицинската част.

Амая се усмихна; значи, това било.

- Не предпочитате ли да говорим на четири очи? - попита Сарасола, поглеждайки Йонан. - Извинете ме, но темата е доста деликатна...

- Той може да остане - отговори Амая.

- А аз бих предпочел да не присъства - отсече Сарасола.

- Ще ви чакам при регистратурата - каза Йонан и излезе.

Сарасола изчака вратата да се затвори и едва тогава заговори.

- Ние сме доста сдържани при даването на сведения. Имайте предвид, че вие сте дъщерята, но за другите всичко свързано с лечението на майка ви е лекарска тайната.

- Онзи ден, в клиника „Санта Мария де лас Ниевес“, вие казахте, че сте запознат със случая на Росарио. Известно ми е, че никога не сте я лекували лично, откъде научихте и с какво ви заинтересува той?

- Вече ви обясних, че сред всички психиатрични случаи търсим такива, в които присъства конкретният нюанс, наблюдаван при майка ви.

- Нюансът на злото?

- Нюансът на злото. На конгресите по психиатрия се представят случаи, които биха спомогнали за постигането на напредък. Името на пациента не се споменава, но се посочва възрастта му и се изнасят всички факти от неговата лична и семейна история, свързани със заболяването му

- Така ли узнахте за заболяването на Росарио.

- Да, почти съм убеден, че за първи път чух за нейния случай на един конгрес, възможно е дори доктор Франц да го е представил.

- Доктор Франц от „Санта Мария де лас Ниевес“?

- Не би било чудно и не бива да ви притеснява. Както казах, това е обичайна практика, която дава възможност за обобщаване на познанията и леченията. Тази практика наред с професионалните публикации в специализирани медицински списания има съществен

принос за нашата работа. Искате ли да я видите?

Амая подскочи.

- Моля?

- Искате ли да видите майка си? Тя е много спокойна, изглежда добре.

- Не - отговори Амая.

- Тя няма да ви види, наблюдаваме я през огледални стъкла, подобни на тези, които използвате и вие в полицейските си участъци. Мисля си, че ако я видите, ще имате представа за сегашното й състояние и така ще сложите край на предположенията.

Доктор Сарасола се бе изправил и вече вървеше към вратата. Амая го последва, усещайки нарастващото смущение в себе си. Не искаше да я вижда, но той беше прав, трябваше да знае до каква степен напредъкът, за който говореше доктор Франц, е действителен, до каква степен може да бъде манипулирана.

Стаята до тази, в която бе настанена Росарио, наистина много приличаше на помещението за разпити в участъка. Амая последва доктор Сарасола и при влизането си поздрави видеотехника, който записваше през огледалата всичко случващо се в стаята. Росарио стоеше с гръб, с лице към прозореца без пердета; ярката светлина, навлизаща през него, леко размиваше профила й. Амая влезе след Сарасола и предпазливо надникна, приближавайки се към стъклото. Като повикана по име, като застигната от мълния, излязла от нея, Росарио се извърна към огледалото бавно като акула, подушила кръв, докато на лицето й се изписваше страховито задоволство, което Амая успя да зърне само за миг, тъй като инстинктивно се отдръпна от прозореца и се скри зад стената.

- Може да ме види - прошепна тя ужасена.

- Не, не може да ви види, нито да ви чуе, тази стая е напълно изолирана.

- Може да ме види - повтори Амая, - дръпнете завесите.

Сарасола я наблюдаваше с клинично око, а лицето му издаваше интереса, с който я изучаваше.

- Казах да пуснете завесите - нареди тя и извади пистолета си.

Сарасола пристъпи към стъклото и натисна бутона за автоматично спускане на щората.

Едва когато прозвуча последното щракване на завесата, Амая се отлепи достатъчно от стената, за да се увери, че наистина е спусната. Прибра оръжието си и излезе от стаята. Сарасола я последва, но преди това се обърна към техника и го запита.

- Записа ли всичко?

Амая вървеше побесняла по коридора, следвана от Сарасола.

- Вие знаехте какво ще се случи.

- Не, нямах представа - възрази той.

- Но знаехте, че ще се случи нещо, знаехте, че ще реагира - продължи Амая и леко се извърна, за да го погледне.

Той не отговори.

- Не биваше да го правите, не и без да ме попитате.

- Почакайте, моля ви, това, което стана, е важно, трябва да говоря с вас.

- Съжалявам, доктор Сарасола - отвърна тя, без да спира, - сега трябва да тръгвам, някой друг път.

Двамата стигнаха до регистратурата заедно с група от шестима лекари, пременени в бели престилки, които вървяха в любопитен ред и спряха уважително, като видяха свещеника. Сарасола им махна с ръка и се обърна към Амая:

- Какво щастливо съвпадение. Ето, госпожо инспектор, това е медицинският екип, лекуващ вашата майка, точно доктор Берасатеги е човекът, към когото...

- Някой друг път - прекъсна го остро Амая. Погледна към групата усмихнати лекари и продължи към асансьорите с думите „Извинете ме“.

Изчака вратите да се затворят, преди да каже:

- По дяволите, Йонан, мисля, че сбърках, като доведох майка си тук. В нито един момент не бях убедена напълно, но сега вече сериозно се съмнявам в решението да я преместим, и то не защото смятам, че няма да получи най-добрите грижи... Става дума за друго.

- Сарасола?

- Да, така мисля, отец Сарасола, в него има нещо, не знам какво е, обаче е толкова самонадеян... И въпреки всичко знам, че по някакъв начин е прав.

- Когато бях малък, се шушукаше, че в психиатричното отделение на болницата на „Опус Деи“ се прилага екзорсизъм, че щом някъде в страната или по света се появи подозрителен случай за обладаване от дявола, викали свещениците и те се заемали с разноските, с преместването и естествено, с „лечението“. - Йонан не се усмихваше, докато го казваше.

Тя също, когато отговори:

- Когато Сарасола ми предложи да я преместим тук, го попитах почти на шега дали ще й приложат екзорсизъм. - Тя спря замислена.

Йонан й отпусна няколко секунди, преди да запита:

- И той какво ви отговори?

- Че в случая на майка ми не било нужно, и не се шегуваше.

Антрето миришеше на восък и на полирпастата, използвана за лъскане на многобройните украшения от позлаен месинг, наредени от входния портал до старинния дървен асансьор с тапицирана седалка и седефени бутони, на който и двамата се възхитиха, докато го подминаваха на път за стълбището.

Апартаментът имаше главен и сервизен вход и след като почукаха и на двата, от втория се подаде около шейсетгодишен мъж и им се усмихна.

- Ти ли си Амая?

Тя кимна утвърдително и преди да успее да отговори, мъжът я прегърна и целуна по двете бузи.

- Аз съм вуйчо ти Игнасио, много ми е драго да се запознаем.

Мъжът ги преведе през тъмен коридор, който изглеждаше още по-сумрачен в сравнение със светлата стая, към която водеше. Там чакаха две жени и още един мъж.

- Амая, представям ти твоите лели Анхела и Мирен и нейния съпруг Самуел.

Жените се изправиха на крака не без известен труд и я наобиколиха.

- Скъпа Амая, колко се зарадвахме само, когато ни се обади, ужасно е, че не сме се виждали досега.

Те я хванаха подръка от двете страни, заведоха я до дивана и седнаха до нея.

- Значи си полицай?

- От Окръжната полиция на Навара.

- Майко мила! И то инспекторка!

Амая погледна смутено към Йонан, който седеше срещу нея и се усмихваше очарован. Чувстваше се странно. Като изключеше своята амачи Хуанита и леля си Енграси, никога не бе изпитвала гордост от принадлежността си към дадено семейство, каквато демонстрираха тези нейни роднини, макар да ги познаваше от десет минути и преди няколко часа да бяха научили за нейното съществуване от едно телефонно обаждане. Роднините от Сан Себастиан, за които майка й споменаваше понякога, когато разказваше за детството си, предизвикваха безброй въпроси у момичетата, които тя пресичаше с вечното: „Ние не си говорим, това не са детски работи“.

Игнасио и Мирен бяха близнаци и сигурно бяха към шейсетинагодишни, но Анхела, по-голямата, учудващо много приличаше на майка й, което изглеждаше особено стряскащо заради разликите помежду им.

Анхела притежаваше същата изтънченост, на която винаги се бе възхищавала у майка си, но лишена от надменното високомерие на Росарио. Тя беше спокойна и постоянно усмихната, но най-голямата разлика беше в очите. Тези на Анхела пътуваха над Бискайския залив, синеещ величествено пред прозореца на дневната й, после се връщаха, за да се разходят спокойно по порцелановия сервиз, от който пиеха кафе, и да се насочат отново към Амая, докато на устните й цъфваше искрена усмивка без напрежението, което неизменно струеше от жестовете на сестра й. Изведнъж лицето на Анхела помръкна.

- Как е майка ти? Да не би...

- Не, жива е, настанена е в специализирана клиника. Тя... не е съвсем здрава.

- Дори не бяхме чували за теб, Амая; за по-големите знаехме, Флора и Росаура бяха, нали? Но не знаехме, че е родила и трета дъщеря. Тя все повече и повече се отчуждаваше. Когато й се обадехме, винаги се държеше много студено и рязко. Един ден просто ни каза да я оставим на мира, че вече имала само едно семейство - това, което бе създала с мъжа си в Бастан, и не искала да знае нищо за нас.

- Да, майка ми винаги трудно е общувала с когото и да било.

- Невинаги - каза Анхела. - Като малка беше истинско слънчице, винаги беше доволна, непрекъснато пееше, чак по-късно започна да става особена.

- Когато отиде да живее в Бастан?

- Не, напротив, отначало поддържахме отлични отношения. Тя много често прекарваше лятото тук с по-големите ти сестри, ние също й ходихме на гости няколко пъти.

Игнасио се намеси.

- Мисля, че се промени, след като й умря момиченцето.

Амая се изправи на стола.

- Вие сте знаели?

- Е, дали сме знаели... Узнахме, когато се случи. Дори не ни беше казала, че чака дете. Един ден се обади и ни каза, че се е сдобила с момиченце, но се родило мъртво.

- Родило се е мъртво?

- Да.

- Спомняте ли си на коя дата беше това?

- Ами, беше през лятото, синът ми прие първо причастие същата година през май, така че по мои сметки трябва да е било през 1980 година, да, 1980.

Амая изпусна целия въздух от дробовете си, преди да заговори.

- Същата година съм родена и аз. - Близките й я погледнаха слисани. - Съвсем наскоро научих, че съм дошла на бял свят заедно с още едно момиченце, близначка, което според смъртния акт се е родило живо, но по-късно е починало от синдром на внезапната детска смърт.

- Боже мили - потръпна Мирен, - значи онова момиченце...

- Не е толкова чудно - намеси се Анхела. - Росарио открай време обичаше да послъгва, избягваше да дава обяснения, когато не й отърваше, а ако ги даваше, често бяха лъжливи.

- Тогава защо според вас ви е казала, че детето се е родило мъртво, и в същото време е пропуснала да спомене, че има и друго момиченце?

- То е ясно, била е принудена да ни каже, за да погребе малката тук.

Амая почувства как сърцето й спира за миг.

- Погребана е тук?

- Да, в семейната гробница. Нашите родители ни я завещаха и сега ние, техните деца, имаме право да я ползваме и да бъдем погребани в нея, но понеже сме съсобственици, всички трябва да бъдем уведомявани за всяко нейно отваряне. Тя го знаеше, затова ни се обади, иначе нямаше и дума да ни каже, така мисля. Помня, че не искаше дори да присъстваме на погребението. Накрая отидохме, защото аз настоях, а не защото тя искаше.

- А баща ми?

- Каза ни, че баща ти останал вкъщи с децата, освен това не можел да си позволи да затвори пекарната дори за ден.

- Беше едно много тъжно погребение - обади се Игнасио.

- Ни свещеник, ни приятели. Сами, тя и гробарят... И онзи толкова мъничък ковчег, дори кръст нямаше отгоре. Аз я попитах: „Но как така няма кръст върху ковчега?“. А тя ми отвърна: „Няма защо да има, детето не е кръстено“

Амая прехапа устната си, докато слушаше.

- Ние носехме букет цветя и това беше единствената следа, която остана върху плочата, когато я затвориха. Попитах я как се е казвало момиченцето, за да поръчам на каменоделеца да го гравира върху мрамора, но тя отсече, че си нямало име. Затова на плочата не пише нищо, но то си е там. За щастие, оттогава не е отваряна, да чукаме на дърво, не се е поминал никой от семейството през тия години - каза лелята и се прекръсти суеверно.

Амая претегли информацията.

- Някой от вас успя ли да види тялото?

- На бебенцето? Не, ковчегът беше затворен, пък и не сме настоявали: да видиш мъртвородено дете, е нещо, което спокойно можем да си спестим.

Амая погледна замислено роднините си.

- Освен противоречията около причината за смъртта всичко за това дете е забулено в тайна. Майка ми скрила раждането му от цялото семейство, нито сестрите ми, нито аз знаехме за него, в акта за раждане има нередности, а появата при странни обстоятелства на кости, които се оказа, че принадлежат на тази моя сестра, правят още по-подозрителни обстоятелствата около нейното раждане и смърт.

- Но ние видяхме как я погребват...

- Не сте видели... - понечи да употреби думата „труп“, но изведнъж реши, че страничните значения в нея са прекалено едри за едно мъртво новородено... - тялото - промълви тя.

- Какво намекваш, за бога?! - уплаши се Анхела. - Че вътре може да не е имало тяло?

- Поне не цяло...

Близките й занемяха, споглеждайки се смутено. Когато Анхела отново заговори, беше много сериозна.

- Какво искаш да направиш сега?

- Да проверя.

- О, но това означава... - каза лелята, закривайки уста, сякаш отказваше да облече в думи тази ужасия.

- Да - потвърди Амая, - не бих ви молила за това, ако не вярвах, че няма друг начин да се уверим.

Мирен хвана ръката й, преди да каже:

- Не е нужно да ни молиш за каквото и да било, Амая, ти също си наследница, следователно имаш право да се разпоредиш да я отворят.

- Ще се обадя на гробищата - каза Игнасио и стана. Върна се след няколко секунди. - Ще трябва да изчакаме до края на деня, докато затворят, към осем. Не искат да отварят гробницата в часовете за посещения.

- Разбира се - прошепна Амая.

- Ще те придружим - каза Анхела, а останалите кимнаха в знак на съгласие, - но сама разбираш, че няма да поглеждаме вътре; вече сме прекалено стари за такива неща.

- Не е нужно, съжалявам, че ви притесних, бяхте достатъчно любезни, освен това няма да е приятно.

- Затова няма да поглеждаме вътре - засмя се вуйчо й, - но ще бъдем до теб.

- Благодаря - отвърна тя почти трогната.

- Шефке, може ли да поговорим за момент? - помоли Йонан.

Той се изправи и Амая го последва към коридора.

- С гробницата може и да нямате проблеми, но ако искате да отворите ковчега, ще ви е нужна заповед. Близките ви няма да възразят, аз също няма да си отворя устата, но ако открием нещо странно, ще се наложи да обясняваме защо сме го отворили.

- Йонан, не мога да разкажа всичко това на съдията, то е прекалено... Не мога да го разкажа на никой съдия, все още не разполагам с нищо, не знам нищо, а това, което си мисля, е прекалено ужасяващо. Искам само да се уверя дали е там, искам само да видя този малък ковчег.

Йонан кимна, ясно му беше, че тя няма да се примири, не и инспектор Саласар, която познаваше. Докато си говореха в коридора, покрай тях мина мъжът на леля й.

- Оставате на обед - обяви той.

Гробището „Польое“ се намира на върха на възвишението в квартал „Егия“ на Сан Себастиан. Продупчено отдолу заради един от тунелите на „Ла Варианте“¹⁷, върху повече от 64 000 квадратни метра площ са разположени 7500 внушителни гробници и 3500 ниши, като по-голямата част от просторните гробници са от мрамор и дялан камък, свидетелство за величавото минало на града. Пантеонът на семейството й беше на три нива, двете странични по-ниски, а средното по-високо, увенчано с огромен кръст, заемащ цялата повърхност на покрива. Трима общински служители ги чакаха, пушейки и разговаряйки до гроба. След като повдигнаха плочата с помощта на скрипец, монтиран върху гроба, те подпъхнаха отдолу две дебели стоманени шини и плъзнаха по тях тежкия камък.

17 Околовръстното шосе на Сан Себастиан. - Б. пр.

Роднините стояха в долния край на изкопа и отстъпиха малко, когато го отвориха. Амая и Ечайде се приближиха да погледнат. По целия външен ръб се бе образувал тънък слой пръст и сух мъх, който показваше, че гробницата не е отваряна от години, а отвътре лъхаше на затворено пространство и на пръв поглед беше сухо. От дясната страна имаше два ковчега, поставени един над друг върху метално скеле. И толкова.

- Не се вижда нищо - каза Амая, - ще ми трябва стълба.

Един от служителите й я подаде.

- Госпожо, ако ще влизате там, ще ви трябва...

- Да - отвърна тя и му показа значката си.

Той бързо я погледна и отстъпи. Закрепиха стълбата, Амая надяна ръкавици и слезе вътре.

- Внимавай - помоли я леля й от ръба.

Йонан я последва. Дъното на гробницата беше по-широко, отколкото показваше покривът й, и в един от ъглите, където таванът беше по-нисък, зърнаха малкия ковчег. Беше бял и мъничък, какъвто го помнеше леля й, а върху капака още личеше вдлъбнатината от кръста, преди да бъде откъртен.

Амая изведнъж спря разколебана. Какво правеше? Наистина ли се канеше да отвори ковчега на една сестра, за чието съществуване допреди няколко дни дори не подозираше? Наистина ли искаше да направи това?

И тогава в съзнанието й изплува лицето, досущ като нейното, почерняло от болка и вечна мъка, и прозвуча мрачният, гъст, неизчерпаем плач. Почувства нечия ръка на рамото си.

- Искате ли аз да го отворя?

- Не - отвърна тя и се обърна да погледне Йонан: колко добре я познаваше той. - Сама ще го отворя, но ще трябва да ми помогнеш да го преместим на светло.

Двамата хванаха ковчега от двете страни и като го повдигнаха, усетиха тежестта му. Йонан шумно въздъхна и Амая го погледна, благодарна за присъствието, за дъха му.

- Подай ми лоста - каза тя на гробаря, като се показа от гробницата.

Плъзна ръка по края на капака, търсейки ръбчето, постави лоста и капакът се освободи от пироните със скърцащия звук на метал, който се отделя от дървото. Тя подпъхна още малко железния прът, натисна леко и капакът се отхлупи напълно. Йонан го задържа с две ръце и преди да го плъзне встрани, погледна Амая, която му кимна утвърдително. Вътре имаше обемист пакет, увит в нещо подобно на бяла хавлия. Амая го погледа няколко секунди. Хвана с пръсти единия край на хавлията, разгърна я и отдолу се показаха останките от разкъсана найлонова торба и голямо количество от нещо, което приличаше на чакъл.

Йонан отвори изненадано уста и погледна своята началничка. Тя пъхна ръка в ковчега, гребна шепа от дребните камъчета и ги остави бавно да се изсипят, без да откъсва поглед от тях, съзнавайки, че тук няма да открие нищо друго освен този остатък от прах, който изтичаше между пръстите й.

24 юни 1980

Започваше сияен летен ден, когато Хуан приготвяше шишето с биберон в кухнята. Предишната вечер сестрата на доктор Идалго му бе доставила необходимото и му бе показала как да го прави. Щеше да му е за пръв път. Росарио беше кърмила Флора и Росаура, но не можеше да храни това дете, защото лекарят й бе предписал несъвместими с кърменето силни лекарства, освен това го бе предупредил, че ще е по-добре тя да не докосва момиченцето. Хуан бе преместил люлката в дневната и чу как бебето настоява оттам за храната си. Вдигна малката на ръце и леко се усмихна, като видя как здраво засмуква биберона. Наведе се над нея и я целуна по челцето, докато погледът му несъзнателно се отклоняваше към другата люлка, в ъгъла на дневната, където се намираше малката неподвижна купчинка с трупа на втората му дъщеричка.

Росарио излезе от спалнята и като я видя така красива, сърцето на Хуан още повече се прекърши. Беше облякла двуреден костюм на ситно райе. Гримирана и сресана, никой не би казал, че преди по-малко от дванайсет часа е раждала.

- Росарио... нека дойда с теб - помоли я той за пореден път.

Тя не се доближи. Застана в средата на дневната, погледна бебето в ръцете му и се обърна към прозореца.

- Вече е решено, Хуан, така е най-добре. Ти ще останеш тук да се грижиш за децата и за работилницата, а аз ще ида в Сан Себастиан и ще се погрижа за погребението. Вече се обадих на брат ми и сестрите ми, те ме чакат. Утре се връщам.

Той затвори за секунда очи, набирайки сили.

- Знам, че искаш да я погребеш там, и нямам нищо против, но... трябва ли да я отнесеш така?

- Вече говорихме. Не искам никой да знае и трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого, дори на майка си. Родило се е момиченце, ето ти го да го показваш Ако някой ме види да излизам, ще кажем, че съм отишла с бебето в болницата, защото малко е кашляло. Утре, като се върна, ще кажем, че се е оправило.

Росарио погледна през прозореца.

- Таксито вече е тук.

Хуан надникна навън. Колата беше от Памплона. Както винаги, Росарио бе помислила за всичко. Той се обърна навреме, за да види как жена му взима чантата си и се навежда над люлката с мъртвото момиченце, взима го на ръце и сръчно го увива в красив шал, а после го гушва като живо бебе.

- Ще се върна утре - обяви тя, прегърнала почти с обич вързопчето.

Хуан я погледа захласнат няколко секунди. Не изглеждаше много по-различно от

предишните пъти, когато тръгваше за църквата за кръщенето на другите им дъщери. Той сведе очи, притисна малката към гърдите си и за пръв път в живота си се извърна, за да не вижда жена си.

След като се сбогува с роднините си, Амая седна в колата и остави Йонан да шофира.

- Не всичко е загубено, шефке.

Тя въздъхна.

- Напротив.

- Е, фактът, че тялото липсва, би могъл да означава също, че е жива.

- Не, Йонан, мъртва е.

- Няма как да знаете. - Тя продължаваше да мълчи. - Може да е от ония откраднати деца, за които пишат по вестниците, явно е имало много такива случаи.

- Детето на майка ми не е откраднато.

- Извинявайте, но е възможно то да е било от извънбрачна връзка или да са й трябвали пари; хората плащат цяло състояние за новородено бебе.

- Новородено с една ръка?

- Може точно заради това да го е дала за осиновяване, заради физическия недостатък.

Амая се замисли. Би ли приела Росарио недъгаво момиченце, или щеше да се срамува, че детето й е с някакъв дефект? Не й изглеждаше толкова невероятно.

- Какво предлагаш?

- Срува ми се, че най-бързо е да започнем с това, което знаем, че е без една ръка, следователно ще носи протеза. В системата за Обществено осигуряване има национален регистър с имената на хората, които носят протези, заедно със серийните им номера; знаем възрастта и дори рождената дата.

- Но ако са мислели да я дават за осиновяване, нямаше да има смъртен акт.

- Може да е фалшив, ако й е съдействал лекарят, който го е подписал.

Амая си спомни лицето на Фина Идалго, докато казваше: „Значи и вие сте от ония“.

- Да, възможно е - склони тя.

Ако нещата стояха така, както ги представяше Йонан, всичко бе направено само с една цел - да заблудят баща й. „Ех, айта, как си могъл да бъдеш толкова сляп.“

Свечеряваше се бързо, докато караха по магистралата над долината на река Лейцеран. Светлината гаснеше, стопявайки се до черно с един последен лъч сребристо сияние, което сякаш увисваше над дърветата и се разпростираше до хоризонта, като че ли следобедът отказваше да отстъпи място на мрака и изразяваше бунта си с този последен акт на светлина и хубост, който само натъжи още повече Амая.

Телефонът я извади от мислите й.

- Здравейте, инспекторе - чу се жизнерадостният поздрав на доктор Сан Мартин.

Тонът му й подсказа, че има добри новини.

- Получихме резултатите от тестовете за метали... и... - започна той и спря, задържайки информацията. Амая страшно мразеше това - ...Скалпелът, който ни изпратиха от

лабораторията в Естеля, е наистина много стар, по-конкретно от XVII век, както и аз ви казах. Датировката се базира на използваните по онова време сплави, на начина на топене и обработка на металите, което им придава неоспорима идентичност. И тук идва това, което ще ви изненада.

По тона му Амая разбра, че говори с усмивка.

- Металният зъб, заседнал в костта на Лусия Агире, и металът на скалпела са от една и съща сплав и изковавани по един и същ начин.

Амая се изправи заинтересувана. Сан Мартин бе успял да привлече цялото й внимание.

- За това има само едно обяснение: че са били ковани едновременно. Следователно говорим за дело на занаятчия, най-вероятно специална поръчка, което ме навежда на мисълта за комплект медицински инструменти, изработени за определен хирург.

- Искате да кажете, че скалпелът и металният зъб са от един и същ комплект?

- Да, госпожо, и след като знам това, вече мога да предположа, че зъбът е от старинен трион за ампутация, от онези, които хирурзите са използвали едно време, и то доста често. Имайте предвид, че при тежка инфекция и без антибиотици ампутацията е била най-прилаганото решение.

- Това ли са използвали, за да отрежат ръката на Лусия?

- Вероятно... Както ви споменах, ще трябва да направим шаблон на зъба, за да го докажем, но вече съм почти сигурен; пък и само така можем да обясним инкрустирането му в костта.

- А възможно ли е трионът да е същият, с който е била извършена и ампутацията при Йоана?

- Трябва да повторя шаблона...

- Но възможно ли е?

- Като гледам прецизността на среза при костта на Лусия... Да, възможно е, вече ви казах, че сходството се забелязваше с невъоръжено око.

Амая затвори телефона и се загледа в Йонан, който караше така здраво стиснал волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

- Всъщност това потвърждава предположенията ни, че Тартало е човекът, посещавал майка ви, и че той и осквернителят от Арискун вероятно са едно и също лице, тъй като заради вас е подхвърлил майру на новородени дечица точно от вашето семейство; това пък ни навежда на мисълта за човек от Елисондо, който е знаел, че около къщата на баба ви има такива погребения. Почти съм убеден, че фактът, че е оставил заради вас кости от ръката на собствената ви сестра, сочи без никакво съмнение връзката с единствения човек, който е могъл да знае къде се намират те... Не забравяйте, че в този случай костите не са били заровени като другите. За да се сдобие с тях, е трябвало да има достъп до тази информация, а тя е била известна само на майка ви. Това ни води до извода, че осквернителят и Тартало са едно и също лице.

Амая изпухтя объркана, сякаш не успяваше да асимилира всичко това. След няколко секунди прошепна:

- Тогава оскверняванията са имали една-единствена цел: да привлекат вниманието ми, но върху какво? Върху престъпленията на Тартало?... Какво иска да ни каже? Какво общо има сестра ми? И тя ли е била жертва на Тартало? - Амая спря за миг, преди да се разсмее. -Родната ми майка ли е Тартало? - добави уморено тя.

Йонан развеселено се усмихна на това предположение.

- Не, шефке, майка ви не е Тартало. Няма как да бъде. Някои от костите, открити в пещерата, са престояли там повече от десет години, а според мен преди десет години майка ви вече е била доста болна или дори настанена в клиниката. Откога е там? Но част от другите очевидно са били оставени, когато тя вече се е лекувала в клиниката.

- Не, още не беше постъпила, но беше достатъчно зле, за да участва в подобно нещо. И все пак тя го познава.

- Няма съмнение - съгласи се Йонан, - макар че не е изключено да не знае дори кой е, нито какво върши.

Амая се замисли.

- Имаме добър коз със съпруга на Нурия, мъжът с отрязаните пръсти.

- Да, но той е бил зад решетките, когато са убили Йоана - възрази тя.

- Все пак хлапакът от Арискун идентифицира осквернителя.

- По дяволите, главата ми ще се пръсне - обяви изведнъж Амая. - Трябва да обмисля всичко това на спокойствие. Трябва...

Беше се стъмнило напълно, когато пристигнаха в Елисондо.

- Остави ме тук - каза Амая, като завиха по улица „Сантяго“, - малко чист въздух ще ми дойде добре.

Йонан отби колата и спря.

Амая слезе от автомобила и се позабави малко до отворената врата, докато си слагаше ръкавиците и вдигаше ципа на якето си. Следобедният дъжд бе оставил влажна диря по земята, но сега на ясното небе тук-там блещукаха звезди. След като светлините от колата на Йонан изчезнаха, улица „Сантяго“ остана тиха и пуста. Амая вървеше бавно, мислейки за силата на тишината, която властваше над бастанската нощ, тишина, възможна само тук, едновременно приятна и оглушителна със своето послание за самота и пустош. Това събуди у нея тъга по Памплона и улица „Меркадерес“, където живееха - улица, изпълнена с народ и оживление, която рядко стихваше, улица, която никого не подлъгваше.

Тишината в Елисондо провъзгласяваше несъществуващо спокойствие, покой, който кипеше под повърхността си, сякаш през него минаваше подводна река от гореща лава и заедно с река Бастан изпълваше местните жители със земна бликаща енергия, дошла от самата преизподня.

Дочу музика и се обърна да погледне. Две двойки редовни клиенти на „Сайоа“ влизаха в бара. Щом вратата се затвори, улицата отново потъна в своето състояние. Беше студено, но липсата на вятър правеше нощта почти приятна. Слезе към „Муниартеа“, давайки възможност на оглушителния тътен от язовира да наруши покоя, свали ръкавицата си и опря ръка върху ледения камък, където бе издълбано името на моста.

- Муниартеа.

Прочете го, както бе правила милион пъти като дете. Гласът й, едва доловим шепот, потъна в непрекъснатия шум от водата и от полъха на лекия бриз, който тук вече препускаше по реката. Изведнъж я обзе тъга по летните нощи, когато осветлението на язовира му придаваше почти идиличния вид на пощенска картичка, предназначена за туристите. Но през зимните нощи мракът ставаше пълновластен господар в Бастан и жителите на долината едва дръзваха да отнемат част от пространството му в ограничените рамки на домовете си. Амая отстъпи крачка назад, загледана в черната вода, която течеше под краката й, устремена към бурното море, очакващо я много километри по-надолу. Нахлузи отново ръкавицата си и докато навлизаше в ,Чокото“, дебелите стени на къщите заглушиха бумтенето на язовира, което долиташе като спомен откъм овощните градини на госпожа Нати.

Оранжевата светлина на уличните фенери едва смогваше да освети ъглите, където бяха поставени, и се разливаше на малки, едва докосващи се кръгове; това придаваше на ,Чокото“ вида, който вероятно е имал през Средновековието, когато тези къщи с външни греди бяха оформили един от първите квартали на Елисондо. Тя подмина дървените капаци, които нощем закриваха витрините на „Сладкарска работилница Саласар“, и зави наляво. Паркингът беше празен и тъмен и Амая съжали, че не носи фенер, за да се полюбува на чистата фасада, която въпреки оскъдната светлина белееше без драсканици. За друго не й беше нужен, защото както толкова пъти през детството щеше да намери ключалката и със затворени очи. Свали ръкавиците и стисна яростно ключа в джоба на палтото си, все още завързан с панделката, която баща й бе сложил, за да може да го носи на врата си. Опипа с пръст за процепа на бравата и вкара ключа, който се завъртя вътре с лекота. Бутна вратата и преди да я затвори зад гърба си, щракна електрическия ключ отдясно. В пекарната ухаеше на сироп - свеж и сладък аромат, който й напомняше за добрите дни. Обичаше тази миризма, която смекчаваше суровия растителен дъх на брашното. Затвори за секунда очи, докато заличаваше извиканите от мощната обонятелна памет образи, напиращи като епизоди от кошмар. Върна се при таблото с електрическите ключове и запали всички лампи. Яркото осветление успя да отблъсне призраците от миналото и те побягнаха към тъмните ъгли, където светлината не достигаше с такава сила. Последната следобедна фурна бе затоплила работилницата и температурата все още беше много приятна. Амая свали палтото си, сгъна го и го постави внимателно върху стоманената маса, подпря се на нея, повдигна се на ръце и седна отгоре.

Знаеше, че хаосът се бе развихрил тук, че в онази нощ, когато майка й я бе причакала в пекарната, беше я ударила, за да я погребе после в коритото за брашно, смятайки я за мъртва, адът се бе разтворил под краката й, но това далеч не беше началото. Тя погледна настръхнала пълното с брашно корито, покрито с прозрачен плексиглас, през който се виждаше меката му и бяла като тапицерия на ковчег вътрешност, и с усилие пропъди тази мисъл. Огледа се за стъклениците с есенции, сега строени върху метален рафт. Бе отишла там, за да вземе парите си, подарък от баща й за рождения ден, които трябваше да скрие, за да не научи ама... Само че тя всичко научаваше. Предусещаше присъствието на Амая дори ако не беше в същата стая, и тогава хвърляше към нея невидимо въже, с което я държеше здраво завързана, но и не покорна. Въже като онова, което бе хвърлила в болницата, прозирна тъкан, която само двете виждаха, подобна на нишката между паяка и неговата жертва. Откакто се помнеше, чувстваше това присъствие като невидим сегмент помежду им, корав сегмент, който пречеше на майка й да я докосва, да я милва или да се грижи за нея. По тази причина баща й или сестрите й й помагаха да се облича и да се реши; по тази причина баща й я водеше на лекар или й мереше температурата, когато заболееше; по тази причина Росарио никога не я докосна, нито протегна ръка към нея. Невидим сегмент, който ги държеше хем разделени, хем свързани, като два полюса в краищата на един и същ кабел, сегмент на съвършено и непреодолимо разстояние, което майка й пресичаше понякога нощем, докато другите спяха, и се надвесваше над леглото й, за да й напомня... какво? Амая се замисли, докато очите й отново се спряха върху коритото с брашно... За да й напомня, че над главата й тегне смъртна присъда, че тя ще продължи да й го напомня, както на осъдените се напомня не само че ще умрат, а и че всеки нов ден е един по-малко от обратното броене към смъртта. „Спи, малка мръснице. Днес ама няма да те изяде.“ „Но ще дойде време да го направи - казваше друг глас без стопанин, - ще дойде време.“ Амая си го знаеше. Затова не спеше, затова будуваше, докато не се убедеше, че палачът й е заспал, затова се промъкваше с молби и обещания за вярна служба в леглата на сестрите си, а онази нощ бе просто нощта, в която присъдата й трябваше най-сетне да се изпълни.

„Но кога започна, госпожо инспектор?“ Тя отново чуваше гласа на Дюпри. „Натиснете „ресет“, госпожо инспектор.“

„Да, това е било присъдата, трябвало е да има наказание. Кога ме е осъдила? И защо?“

Амая знаеше, че винаги е било така, а сега започваше да мисли, че може би е била осъдена още в мига, в който се бе появила на бял свят заедно с онова другото момиченце, с което си приличаха като две капки вода и което плачеше в сънищата й, откакто се помнеше. Йонан грешеше. Тя разбираше неговата увереност, неговата надежда и оптимизъм, това, че отказваше да приеме грозното и да помисли най-лошото. Нямаше да проблесне светлина в този случай, нямаше да открият в регистрите на протези жена на нейната възраст; имаше неща, които Ириарте и Йонан не знаеха, но започваха да предусещат. Те не знаеха, че заплахата на Росарио се засилваше с приближаването на рождения й ден. Амая помнеше как всяка година обичайното хладно отношение на майка й ставаше все по-враждебно с наближаването на тази дата. Тя чувстваше на гърба си погледите, които пресмятаха издръжливостта на жертвата и разстоянието помежду им, погледи, от които, дори да не виждаше майка си, космите на тила й настръхваха, предупреждавайки я за постоянната заплаха, заради която през следващите дни щеше да будува по цели нощи. Спомняше си как неумолимата присъда, надвисанала над главата й, набираше сила и се превръщаше в нещо тъмно и осезаемо, което стягаше обръча си около нея, задушавайки я със своята неизбежност. След това, когато датата отминеше, връзката помежду им отново се връщаше към странната форма на взаимно избягване и дебнене, към напрегнатото спокойствие, което най-много се доближаваше до нормалното състояние през детството й. Онази дата. Рожденият ден, който трябваше да бъде празник, какъвто беше за всяко дете, какъвто беше за сестрите й, за нея бе най-напрегнатият период през годината, дата, отбелязана във вътрешния й календар като злокобна. Можеше да се теоретизира за това колко много е страдала майка й при смъртта на другото момиченце, каква травма е било, ужасен спомен, който при всеки рожден ден на Амая отново оживяваше. Но тя знаеше, че не е така, че това, което виждаше у Росарио, не беше майчина болка или скръб, а отложеното решение да изпълни един замисъл, който около датата на раждането на двете еднакви момиченца достигаше критичната си точка. „Всяко майру е част от някое мъртво дете“, такава е природата му.

„Изборът на жертвата никога не е случаен.“

Не, не вярваше, че момиченцето, което сънуваше, е пораснало и е станало жена, че живее другаде, с друго семейство, под друго име; и независимо от празния ковчег и фалшивия смъртен акт не вярваше, че майка й е дала детето за осиновяване. Изглежда, никой не знаеше, че заедно с нея на бял свят се е появило и друго дете, а след като бе успяла да крие това до раждането, лесно можеше да го даде за осиновяване, без да симулира смъртта му - в крайна сметка е имала друго бебе, което да покаже на хората. Никой, с изключение на баща й, не би си затворил очите за наличието на две еднакви люлки. Явно са чакали две дечица, които са се родили вкъщи, актът за раждане го потвърждаваше. В такъв случай, ако е ставало дума за естествена смърт и след като е разполагала със свидетелство, подписано от лекар, за какво й е бил целият този театър? За да организира бъркотията с фалшивите медицински и мнимото погребение, трябва да е имало труп, истински труп, който се е налагало да скрие, труп без ръка, който не фигурираше в нито един болничен регистър от онова време и който, поне що се отнася до костите, не е бил с малформации, оправдаващи ампутацията. А след като детето не е било оперирано, значи ръката е била отрязана след смъртта му или пък костта е била измъкната от нечий гроб като тези на многобройните майру, охраняващи Хуанитаенеа. Изведнъж споменът за нещо сънувано се избистри като действителен образ.

Някакво момиченце, което беше самата тя, стоеше свито в ъгъла, протягаше към нея не ръка, а чуканче и шепнеше. Амая тичаше надолу по стълбите, притиснала нещо към гърдите си, а пет-шест покрити с кал дечица протягаха отрязаните си ръчички към нея. Какво й говореха? Не можеше да си спомни, но увереността, че е нещо важно, я накара да се напрегне и да притвори очи, опитвайки се да улови спомена за стария сън. Но колкото повече се мъчеше да го задържи, толкова повече той се разнищваше на парцали като мъгла и остра болка в главата започваше да я удря като с чук по слепоочията. Без да отделя поглед от коритото с брашно, което сякаш я хипнотизираше, Амая потърси опипом палтото си и измъкна мобилния телефон. Втренчена в бялата брашнена маса, тя се разкъсваше от колебания дали да позвъни, или не; накрая затвори очи и прошепна:

- Майната му

Погледна часовника: 00.03, шест следобед в Луизиана. Неудобен час, като всеки друг. Избра номера и натисна клавиша. Отначало нищо не последва; слушалката немееше, както преди да набере, и то толкова дълго, че след няколко секунди свали апарата от ухото си, за да погледне екрана. Надписът беше недвусмислен: „Специален агент Дюпри, повикване“. Отново вдигна джиесема и внимателно се заслуша в линията, от която все така не идваше никакъв сигнал, докато накрая чу изщракване, наподобяващо пречупване на суха клонка.

- Агент Дюпри? - попита неуверено тя.

- В Бастан вече стъмни ли се, инспектор Саласар?

- Алойзиъс... - прошепна Амая.

- Отговорете ми, вече тъмно ли е?

- Да.

- Винаги ми се обаждате нощем.

Тя замълча: забележката й се стори колкото странна, толкова и възможна. Любопитно е усещането да знаеш, че говориш с някого, когото познаваш и за когото си сигурна, че хем знаеш, хем не знаеш кой е.

- С какво мога да ви бъда полезен, Саласар?

- Алойзиъс... - промълви тя с тона на човек, който се мъчи да се убеди, да установи връзка с мъглявата действителност, - искам да разбера нещо - прошепна, - търся решението, но само се обърквам още повече. Следвам процедурата, върнах се към началото, но отговорът ми убягва.

Тишината по линията се нарушаваше само от някакъв постоянен ромон като от течаща вода. Амая стисна устни, опитвайки се да не мисли, опитвайки се да избегне мисловния образ, който й внушаваше звукът.

- Алойзиъс, научих, че съм имала сестра близначка, с която сме се родили заедно.

На другия край на линията агент Дюпри като че ли си пое дъх, но звукът й напомни за шум от задръстен канал.

- Някои следи сочат, че е възможно да е жива...

От другата страна на линията се разнесе влажна гърлена кашлица.

- О, Алойзиъс - възкликна Амая и запуши уста, за да озапти въпроса, изникнал на устните й: „Добре ли си?“.

Хриптенето отсреща секна и остана само противната тишина, сигнал за прекъсната линия или за точно обратното.

Тя зачака.

- Не задавате правилния въпрос - каза Дюпри отново с обичайния си ясен глас.

Амая почти се усмихна, като разпозна своя приятел.

- Не е толкова лесно - възрази.

- Напротив, лесно е, затова ми се обаждате.

Амая преглътна, докато очите й отново се забиваха в коритото с брашно.

- Това, което искам да знам, е дали сестра ми...

- Не - прекъсна я той. Сега гласът му прозвуча като от дъното на влажна пещера.

Тя заплака, но продължи:

- ...Дали сестра ми е жива - довърши тя с глас, задавен от сълзите.

Минаха няколко секунди, преди да дойде отговорът.

- Не е жива.

Амая заплака още по-силно.

- Откъде знаеш?

- Не, ти откъде знаеш? Знаеш, защото я сънуваш, защото сънуваш мъртъвци, инспектор Саласар, и защото вече ти го е казала.

- Но ти откъде може да знаеш?

- Ти знаеш откъде, Саласар.

Амая дръпна телефона от ухото си и очите й щяха да изскочат от орбитите, когато установи, че е изключен. Не само че екранът не светеше, като го огледа, установи, че джиесемът е въобще изключен. Натисна бутона за активиране и усети в ръцете си познатото жужене, съобщението за начало и снимката на Ибай зае целия екран. Върна се назад със стрелките, търсейки проведените разговори, и не откри нищо; последното позвъняване беше до Ириарте от колата. В общия списък на всички пропуснати повиквания, входящи и изходящи, също нямаше и следа от разговора, който току-що бе провела с Дюпри. Изведнъж телефонът извъня и тя така се стресна, че апаратът изхвърча от ръцете й и се озова под масата със съответния звук на пръсната на парчета пластмаса. Звънът секна. Амая скочи от масата, наведе се да събере трите съставни части, на които се беше разпаднал: кутия, екран и батерия, сглоби го с треперещи пръсти и го включи тъкмо в момента, когато отново зазвъня. Погледна дисплея, видя непознат номер, но отговори.

- Дюпри?

- Инспектор Саласар - отговори оттатък предпазлив глас. - Аз съм агент Джонсън от ФБР Вие ми се обаждахте, помните ли?

- Разбира се, агент Джонсън - отвърна Амая, опитвайки се да звучи нормално. - Не познах номера.

- Защото ви звъня от личния си телефон. Имаме резултатите за образа, който ми изпратихте, мислех, че е спешно.

- Така е, агент Джонсън, благодаря.

- Току-що ви го пратих по електронната поща заедно с данните от експертния доклад. Хвърлих му едно око, явно образът е частично повреден, въпреки това от останалото се е получил сносен резултат. Прегледайте го и ако мога да направя още нещо за вас, не се колебайте да ми позвъните, но се обаждайте на този номер. Аз лично ценя агент Дюпри, но след неговото изчезване нещата тук се промениха. Отначало бе пусната в ход обичайната процедура, прилагана при изчезване на агент, но преди няколко дни информацията отстъпи място на мълчанието. Така е, инспекторе, тук човек може да се превърне от герой в копеле само с няколко подмятания. Аз съм приятел на Алойзиъс Дюпри, освен това той е един от най-добрите агенти, които съм срещал, и за да предприеме такова действие, със сигурност е имал причини. Само се надявам да се появи, за да се изясни всичко, защото тук мълчанието е присъда. Междувременно за всичко, от което имате нужда, се обръщайте към мен, аз съм изцяло на ваше разположение.