Зовът на костите

2

Три месеца по-късно

Амая позна напевната мелодия, която долиташе тихо откъм дневната. Приключи със събирането на чиниите от обяда и докато бършеше ръце в кухненската кърпа, се доближи до вратата, за да чува по-добре приспивната песен, която леля й тананикаше на бебето нежно и успокоително. Същата беше. Макар да не я бе чувала от години, позна мелодията, с която амачи⁶ Хуанита я приспиваше като малка. Споменът довя тъгата по обичаното присъствие на Хуанита с нейната черна рокля, със събраната на кок коса, прикрепена с ония сребърни гребенчета, които едва удържаха побелелите й къдрици; нейната баба, единствената жена, която я прегръщаше през най-ранното й детство.

6 Баба (баски). - Б. пр.

ТхШ^хо роШоп ш пеге 1а21апа каНаШ птдишп,

ПЪпа тПгапа.

^^^^ак ПЪге д1га, ш 1а т какди,

ПЪепк оЪа дапа,

Ъюк даюди⁷.

7 Хубавото ми детенце, / ти си моята любов, / бях свободна, / но ти ме окова. // Свободните свободни са, / ние с теб сме пленници, / по-добре е да си свободен, / знаем двамата с теб (баски). - Б. пр.

Седнала в креслото пред камината, Енграси люлееше на ръце малкия Ибай и без да отделя очи от личицето му, редеше старинния текст на тъжната приспивна песен. Но се усмихваше, а Амая добре помнеше, че баба й плачеше, докато й я пееше. Запита се защо ли, може би защото е знаела колко болка има в душата на нейната внучка и е изпитвала същия страх за момиченцето.

№ге 1ат1апа 1а21ап§о каПап педаггег дадо, агеп педагга §огоа§о да авкогеп Ъаггеа Ъато⁸.

8 Моето мило детенце / на улицата плаче, / плачът му е по-сладък / от смеха на мнозина (баски). - Б. пр.

Когато песента свършеше, тя изтриваше очи със снежнобялата си кърпа с избродирани отгоре инициали - нейните и на мъжа й, дядото, когото Амая не помнеше и който я гледаше сурово от избелелия портрет в трапезарията.

- Защо плачеш, амачи? От песента ли ти става тъжно?

- Не ми обръщай внимание, сърчице мое, твоята амачи е малко глупава.

Но въздишаше и я прегръщаше по-силно, притискайки я по-дълго към гърдите си, макар че и на нея не й се искаше да се отделя.

Амая изслуша последните ноти от приспивната песен, зарадвана, че си припомня думите миг преди леля й да ги изпее. Енграси млъкна и Амая задиша с пълни гърди спокойната атмосфера в къщата. Във въздуха още се носеше вкусният дъх на гозба, примесен с мириса на горящи дърва в камината и на полирпастата по лелините мебели. Джеймс бе задрямал на дивана; не беше студено, но тя се приближи и внимателно го зави с тънко червено одеяло. Той отвори очи за миг, прати й целувка и пак се унесе. Амая доближи едно кресло до леля си и се загледа в нея - тя вече не пееше, но още се любуваше на заспалото бебешко личице. Обърна очи към племенницата си, усмихна се и й подаде детето. Амая го целуна много бавно по главичката и го сложи в количката.

- Джеймс спи ли? - попита лелята.

- Да, тази нощ почти не мигнахме, някой път след кърмене, особено нощем, Ибай получава колики и Джеймс по цяла нощ го разхожда из къщата на ръце.

Енграси се обърна, за да вижда Джеймс, и каза:

- Той е добър баща...

- Най-добрият.

- А ти не си ли уморена?

- Не, знаеш, че аз нямам нужда от много сън, няколко часа ми стигат.

Енграси като че ли се замисли над думите й и за миг лицето й помръкна, но веднага се усмихна и кимна към количката.

- Прекрасен е, Амая, никога не съм виждала по-хубаво бебе не само защото си е наше. У Ибай има нещо особено.

- Много особено - възкликна Амая, - момчето, което уж щеше да е момиче, но в последния миг промени решението си.

Енграси я погледна много сериозно.

- Мисля, че точно това е станало.

Амая я погледна въпросително.

- Когато ти забременя, още в самото начало хвърлих едни карти само за да видя дали всичко е наред, и тогава си беше момиче без никакво съмнение. Проверих още няколко пъти през следващите месеци, но не се съсредоточих особено върху пола, защото вече си го знаехме. Но когато към края почна да ставаш доста странна и ми призна, че не си способна да му избереш име и да му купуваш дрешки, аз ти дадох похвално психологическо обяснение - усмихна се Енграси, - но пак погледнах картите и да ти призная, за миг се побоях от най-страшното: да не би тези твои задръжки, тази твоя неспособност да означава, че малката няма да се появи на бял свят. Понякога майките имат подобни предчувствия и винаги са свързани с действителен сигнал. А най-удивителното беше, че колкото и да настоявах, те мълчаха за пола на бебето, не искаха да ми го кажат, а ти знаеш какво повтарям аз, когато картите премълчат нещо - щом не го казват, значи спада към онова, което не бива да знаем. В някои случаи става дума за неща, които ще си останат забулени в тайна завинаги, защото не е в природата на фактите да ги узнаем; в други ще се изяснят, когато му дойде времето. Когато Джеймс ми се обади в оная ранна сутрин, картите бяха бистри като чаша вода. Момче.

- Искаш да кажеш, че според теб съм щяла да родя момиче, но то се е превърнало в момче през последния месец? Това не звучи особено научно.

- Мисля, че беше на път да родиш момиче и нищо чудно някой ден да го родиш, но също така мисля, че някой е решил, че времето на дъщеря ти още не е дошло, оставил е решението за последния момент и накрая е постановил да се появи Ибай.

- Но кой според теб би взел подобно решение?

- Може би онази същата, която ти го даде.

Амая се изправи ядосана.

- Ще направя кафе. Ти искаш ли? - Леля й не отговори на въпроса.

- Лошо правиш, като отричаш, че станалото беше необичайно.

- Не го отричам, лельо - защити се Амая, - само дето...

- „Не бива да вярваш, че съществуват, не бива да казваш, че не съществуват“ - изрецитира Енграси старото заклинание срещу вещици, така разпространено само допреди век.

- ...А аз най-малко от всекиго - прошепна Амая, докато в съзнанието й се връщаше споменът за кехлибарените очи, за острото и кратко изсвирване, което я бе превело през гората посред нощ, докато се колебаеше между усещането за нереалност на сънищата и убеждението, че преживява нещо реално.

Мълча, докато леля й не заговори.

- Кога се връщаш на работа?

- Другия понеделник.

- Какво мислиш по въпроса?

- Лельо, ти знаеш, че харесвам работата си, но трябва да призная, че никога не ми е било толкова трудно да се върна, нито след отпуските, нито след медения месец, никога. Сега обаче всичко е различно, сега го има Ибай - каза тя с поглед към люлката, - чувствам, че е рано да се отделям от него.

Енграси поклати глава с усмивка.

- Нали знаеш, че едно време жените от Бастан⁹ не можели да излизат от вкъщи цял месец след раждането. Такъв бил срокът, който църквата определяла като гаранция, че бебето ще оживее и ще бъде здраво. В края на месеца вече можели да го кръщават, едва тогава на майката се разрешавало да излезе от вкъщи, за да го занесе до църквата. Но има ли закон, веднага се намира и начин как да бъде заобиколен. Жените от Бастан винаги са правели това, което трябва да направят. На повечето от тях им се налагало да работят, имали друга челяд, добитък, крави за доене, работа на нивите, така че цял месец бил много време. Затова, когато трябвало да излязат от вкъщи, пращали мъжете си да им донесат една керемида от покрива, слагали я на главата си и здраво я закрепвали със забрадката, та да не падне. Хем излизали, хем си оставали под своя покрив, а ти знаеш, че в Бастан къщата се простира дотам, докъдето се простира покривът й, така вършели домашните си задължения, без да нарушават традицията.

9 Живописна долина в Пиренеите, най-голямата община в провинция Навара, на около 60 км от град Памплона; през нея тече едноименната река Бастан, която испанците наричат Бидасоа. Привлекателен център за селски туризъм, прочут с пещерите и горските си пейзажи, със старинни имения и древни легенди. - Б. пр.

Амая се усмихна.

- Не си се представям с керемида върху главата, но с радост бих си я нахлупила, ако това ми позволи да нося дома си със себе си.

- Разкажи ми как реагира свекърва ти, когато разбра за Ибай.

- Можеш да си я представиш. Първо охули лекарите и методите им за диагностика преди раждането, заяви, че такива неща в Щатите не се случвали. Към детето се отнесе добре, макар че явно беше леко разочарована, сигурно защото нямаше да може да го отрупа с панделки и плетени финтифлюшки. Манията й за покупки секна, смени розовата спалня с бяла, а дрешките размени за ваучери, които аз ще ползвам, когато ми потрябват, но да ти кажа право, имам достатъчно неща, за да обличам Ибай, докато навърши четири години.

- Каква жена! - разсмя се лелята.

- Затова пък свекър ми беше във възторг от малкия, по цял ден го дундуркаше, непрекъснато го целуваше и снимаше. Откри му дори влог за университета! На свекърва ми й доскуча, щом престана да ходи на пазар, и заговори за връщане вкъщи, понеже имала не знам си какви ангажименти - председателка е на два елитни женски клуба, липсваха й партиите голф, така че взе да настоява да побързаме с кръщенето. Джеймс се възпротиви, защото винаги е искал да кръстим детето в параклиса на Сан Фермин, а знаеш колко дълъг е списъкът на чакащите там, дават ти дата най-рано след година. Кларис обаче отиде в параклиса, поговори с капелана и след щедро дарение успя да уреди час за следващата седмица - заключи Амая през смях.

- Парите всяка врата отварят - изрецитира Енграси.

- Жалко, че няма да дойдеш, лельо.

Енграси цъкна с език.

- Нали знаеш, Амая...

- Да, знам, не излизаш от долината...

- Тук ми е добре - каза Енграси и думите й прозвучаха като догма.

- На всички ни е добре тук - каза Амая замислено. - Като бях малка, си отдъхвах само тук, в тази къща - заяви тя неочаквано. Гледаше като хипнотизирана огъня и гласът й прозвуча тихо и високо, по детски. - У дома почти не мигвах, не смеех да затворя клепачи, защото се налагаше да будувам, а когато вече не издържах и очите ми сами се затваряха, сънят ми не беше дълбок, нито възстановителен, беше като съня на осъдените на смърт, които чакат всеки миг лицето на палача да се надвеси над тях, защото е ударил часът им.

- Амая... - повика я тихичко лелята.

- Ако съм будна, няма да ме пипне, ще извикам и ще събудя другите и няма да може да...

- Амая...

Тя отвърна поглед от огъня, погледна леля си и се усмихна.

- Тази къща винаги е била убежище за всички, за Рос също, нали? Още не се е върнала в нейната къща след случилото се с Фреди.

- Не, често се отбива там, но винаги се връща да спи тук.

Чу се лекото тракване на вратата и Рос влезе, сваляйки цветната си вълнена шапка.

- Кайшо - поздрави. - Какъв студ! Добре сте си вие тук - каза тя и свали от себе си няколко ката дрехи.

Амая се загледа в сестра си. Познаваше я достатъчно, за да не забележи колко много е отслабнала и че усмивката, озаряваща лицето й, не сияе. Горката Рос, тревогата и прикритата тъга се бяха превърнали в постоянен спътник в живота й, вече не помнеше кога за последно я бе видяла истински щастлива независимо от успеха в ръководенето на пекарната. Болката от последните месеци, раздялата с Фреди, смъртта на Виктор... И най-вече характерът й - тя беше от хората, които са орисани да страдат и те карат да мислиш, че винаги са готови да минат напряко, ако стане нанагорно.

- Сядай тук, тъкмо отивах да правя кафе - отстъпи й мястото си Амая, като я хвана за ръката и се загледа в белите петна по ноктите й. - Да не би да си боядисвала?

- Само някои дребни неща в работилницата.

Амая я прегърна и още по-осезателно усети колко е отслабнала.

- Седни до огъня, премръзнала си - побутна я тя.

- Ей сега, първо искам да хвърля един поглед на малкия принц.

- Да не го събудиш - прошепна Амая, приближавайки се.

Рос я погледна тъжно.

- Но как е възможно? Това дете не прави нищо друго, освен да спи. Кога ще е будно, та леля му да го погушка?

- Постарай се да наминеш към къщи между единайсет вечерта и пет сутринта и ще видиш, че не само будува, ами и природата го е надарила с такива яки дробове и толкова силен плач, че от ушите ти кръв ще закапе. Тогава ела и го гушкай колкото си щеш.

- Току-виж съм дошла, да не мислиш, че ще ме уплашиш.

- Ще дойдеш веднъж и на следващата нощ ще ме оставиш сама да се оправям.

- Ей че си недоверчива - каза Рос с престорено възмущение. - Ако живеехте тук, щеше да видиш.

- Иди си купи тапи за уши; още тази нощ застъпваш на дежурство, днес ще спим тук.

- Лоша работа - каза Рос отегчено. - Тъкмо си бях уредила среща.

Двете се разсмяха.