Зовът на костите

9

В седем и половина съмна. Не валеше, но плътните облаци сякаш се изсипваха от околните планини като пяна, преляла от гигантска вана. Гледаше я как слиза по склоновете, толкова гъста и бяла, че само след половин час щеше да затрудни неимоверно много движението.

Подкара на втора по тесните улици на квартал ,Цокото“ с намерението да изпие едно кафе с Рос, преди да отиде в участъка. Мина покрай поляризираните стъкла и зави наляво, за да паркира отзад. Сепнато натисна спирачката. На цялата фасада имаше огромен черен надпис, надраскан със спрей. Рос, с баданарка в ръка, се мъчеше да заличи тъмните букви, по които, въпреки първия пласт боя, все още можеше да се прочете „МРЪСНА УБИЙЦА“.

Амая слезе от колата и огледа надписа от разстояние.

- Гледай ти, въпреки всичко Флора май не е героиня за цялото село - приближи се тя, без да отделя очи от надписа.

- Явно не е - усмихна се Рос със сериозно лице. - Добро утро, сестричке. - Тя опря четката на кофата с боя и се доближи да целуне Амая.

- Питах се дали ще ме почерпиш с едно от ония прекрасни кафета от италианската ти кафеварка.

- Разбира се - отвърна Рос и я последва в пекарната.

Както правеше винаги, откакто се помнеше, на влизане в работилницата Амая си пое дълбоко въздух; тази сутрин я посрещна дъх на анасонова есенция.

- Днес правим гевречета - обясни Рос.

Амая не отвърна веднага, миризмата, която винаги щеше да свързва с майка си, бе смутила паметта й, връщайки я далече назад.

- Мирише на...

Рос не каза нищо. Нареди чинийките и чашите и пусна електрическата мелничка, за да направи дозата прясно смляно кафе за двете. Мълчаха, докато Рос не я спря.

- Извинявай, че не те дочаках снощи, но бях изтощена...

- Не се притеснявай. Само леля беше издържала докрай; Джеймс и Ибай спяха като къпани, когато се прибрах.

Амая веднага го забеляза. Рос едва вдигаше глава от чашата си, държеше я с две ръце пред лицето си като преграда, зад която се криеше, докато отпиваше на малки глътки.

- Рос, добре ли си? - запита тя, изучавайки лицето на сестра си.

- Да, добре съм, разбира се - отвърна сестра й прекалено припряно.

- Сигурна ли си? - настоя Амая.

- Не го прави.

- Кое да не правя?

- Това, Амая, да ме разпитваш.

Реакцията й събуди още повече любопитството на Амая. Тя познаваше Рос, своята по-голяма сестра, средната от трите, сестрата с по-нежно сърце, която вечно изглеждаше така, сякаш се е нагърбила с всички световни тегоби и която най-трудно преодоляваше грижите, сестрата, която предпочиташе да мълчи и да заравя проблемите си под слоеве мълчание и грим в опит да прикрие дирята на безпокойство.

Работниците започнаха да пристигат и Ернесто, управителят, надникна през вратата на кабинета, за да ги поздрави. Амая видя как сестра й ги посреща едва ли не с облекчение и как подема разговор по належащите за деня задачи като човек, който се измъква от неприятно положение. Остави чашата си в умивалника и напусна пекарната. Все пак поспря да огледа стената, на която под пластовете бяла боя прозираха предишни надписи.

Сградата на полицейския участък в Елисондо едва ли можеше да бъде по-несъвместима с архитектурата в долината. Освен че контрастираше с модерните си прави линии, тя приличаше на странна бракма, забравена тук от извънземни. Все пак трябваше да се признае функционалността на постройката с големи витрини, улавящи като лупа оскъдното слънце на бастанската зима. Амая се качи в асансьора, редейки наум задачите за деня, и когато вратите се отвориха на втория етаж, остана изненадана от празничната атмосфера на мъжко другарство, в която група полицаи разговаряха до машината за кафе. Младши инспектор Сабалса и инспектор Ириарте видимо страшно се забавляваха благодарение на Фермин Монтес, който очевидно разказваше виц, придружавайки думите си с всякакъв вид жестове. Амая мина покрай тях, без да спира.

- Добро утро, господа.

Разговорът изведнъж секна.

- Добро утро - отговориха те в един глас, а Монтес я последва до вратата на кабинета.

- Саласар. - Тя спря. - Може ли за момент?

- Честно казано, не, Монтес, след минута трябва да изляза във връзка с разследването на случая, по който работим - каза тя и погледна към други двама полицаи, които застанаха мирно. - Може би, ако ме бяхте уведомили предварително...

Влезе в кабинета и хлопна вратата под носа на навъсения Монтес. Вътре младши инспектор Йонан Ечайде тракаше на компютъра си. Тя го поздрави шеговито.

- Какво става? Защо не си при викингите до кафемашината?

- Нямам навика да пия кафе, особено с тях...

Амая го погледна изненадано.

- Не се ли разбирате?

- Не, не става дума за това, но предполагам, че не се чувстват съвсем удобно в моята компания.

- Защо? - заинтригува се Амая. - Да не би да е заради...?

Той се усмихна.

- Е, това, че съм гей, не улеснява нещата, но не вярвам да е заради това. Така или иначе, не се притеснявайте, аз не се притеснявам.

- „Истината има спокойно сърце“ - изрецитира тя.

- Шекспир ли четете, шефке?

Тя изпухтя с престорена досада.

- Напоследък чета само книги от видни педиатри, възпитатели и детски психолози.

Ириарте и Сабалса влязоха, след като почукаха на вратата.

- Добро утро, господа - заговори Амая без предисловия. - За днес две неща са ясни. Двамата с инспектора ще посетим капелана и енорийския свещеник на Арискун. Йонан ще продължи с антикатолическите уебстраници, форуми и дейности, свързани с аготите в долината. Вие, Сабалса, ще му помагате.

Всички се надигнаха.

- Още нещо: напомням ви, че инспектор Фермин Монтес е отстранен от служба, влизането му в участъка е разрешено само в качеството на посетител, напомням ви също така, че достъпът му до служебните помещения, архиви и оръжейници или до каквато и да е информация по случая, над който работим, е строго забранен. Ясна ли съм?

- Да - кимна Ириарте.

Сабалса процеди едно „да“, изчервявайки се до корена на косата си.

- На работа, господа.

Капеланът не им помогна особено. Той беше почти глух и докато обикаляше храма със ситни и треперливи, но много бързи стъпки, се прекръсти поне десет пъти. Ириарте се обърна усмихнат към Амая, защото едва следваха шетнята на отеца, който ръкомахаше усилено, показвайки им в сакристията останките от купела за кръщение и една скамейка, от чиито трески се носеше присъщият за старото дърво мирис, който напомни на Амая за мебелите на баба й Хуанита.

- Погледнете само какво вандалство - възкликна свещеникът, загледан отчаяно в двете половини, на които бе станал купелът.

Лицето му се сгърчи в абсурдна, почти комична гримаса и се отпусна чак когато очите му се наляха със сълзи. Той запретна дългото си до земята черно расо и зарови в джобовете на панталона, откъдето извади бяла колосана кърпа, с която попи сълзите си.

- Извинете ме - каза прекалено силно, - но трябва да си съвсем без душа, за да сториш подобно нещо, не съм ли прав?

Амая погледна Ириарте и кимна към изхода.

- Благодаря - сбогува се инспекторът, - много ни помогнахте.

- Какво рекохте? - попита човекът с ръка на ухото.

- Че много ни помогнахте и ви благодарим - извика Ириарте и гласът му отекна в празния храм.

Капеланът заклати усилено глава и Амая се обърна да погледне инспектора, усмихна се и сви рамене, изненадана сякаш от ехото.

Силните пориви на вятъра бяха измели всякаква следа от облаци над Арискун, едно от онези селца, където времето изглежда спряло. Кацнало на върха на хълм, то се разтваря към небето с невероятната светлина, която толкова много липсва на други населени места в долината. Изумрудените ливади блестят с идиличното великолепие на съвършенството, а улиците му пазят под всеки свой камък послания от миналото, което още си е тук. Отидоха пеша до дома на енорийския свещеник на съседната улица и позвъниха на вратата. Зад

масивната порта прозвуча гласът на мелодична камбанка.

До стъпалото пред къщата Амая забеляза телцето на премазана и изсъхнала птичка и се запита дали кола, или пък силният вятър я е забил в земята.

- Прекрасно място - промълви Ириарте, загледан в резбованите стрехи на близките къщи, типични за Арискун.

- Но и жестоко - допълни Амая.

Вратата им отвори шейсетинагодишна жена. Тя ги поведе към другия край на къщата по дълъг коридор, който миришеше на восък и им връщаше лъскави отражения откъм пода. Отец Локин ги прие в кабинета си и Амая установи, че цветът и изражението на лицето му не се бяха подобрили след срещата при епископа. Той им подаде треперливата си студена ръка, на която ясно се открояваше ужасен вътрешен кръвоизлив върху видимо подутата китка.

- О, хемартроза; хемофилик съм и това е едно от страничните проявления - обясни той, като се отказа от бюрото в кабинета си и ги поведе към съседна заличка с неудобни кресла от изкуствена кожа.

Преди да седне, той им предложи кафе, което и двамата отказаха.

Ириарте се настани до него, а Амая ги изчака и седна срещу тях.

- Слушам ви - вдигна подканващо ръце енорийският свещеник.

- Отец Локин, вие заявихте - започна Ириарте, уж гледайки в бележките си, - че първата атака, когато са счупили кръщелния купел, е отпреди седемнайсет дни.

Свещеникът кимна утвърдително.

- Искам да се върнете две седмици или може би месец назад и да ми кажете дали не сте забелязали необичайни, непознати или подозрителни в някакво отношение хора... да се навъртат около църквата.

- Както знаете, в това село идват много туристи, любители на планината и естествено, повечето от тях минават през църквата, тъй като това е един великолепен храм - отговори отчето с неприкрита гордост.

- Да сте достроявали или ремонтирали наскоро сградата?

- Не, последно ремонтирахме корниза на лявото крило, но оттогава минаха две години.

- Имали ли сте пререкания или спорове с някой от енориашите?

- Не.

- А със съседите?

- Също не. Да не намеквате за лично отмъщение?

- Не можем да го изключим.

- Грешите - заяви свещеникът и погледна студено Амая, при все че тя си мълчеше.

- Кой ви помага в църковните задължения?

- Капеланът, две момчета, които се редуват през неделя: обикновено деца, които се готвят за първо причастие на следващата пролет, две-три вероучителки... - той докосна замислено слепоочието си, - Кармен, жената, която ви отвори, тя чисти и тук, и в църквата, грижи се и за цветята, от време на време й помага някоя от вероучителките.

- Някой от тези хора да е заел мястото на другиго, който преди е вършел дадена работа, а

после по някаква причина се е оттеглил?

- Боя се, че с изключение на капелана и двете момчета за първо причастие, всички останали са местни жителки на Арискун, които от години вършат тези неща. В интерес на истината - добави той за пръв път с усмивка - църквата е много задължена на жената въобще - и погледна помирително към Амая. - Ако не са жените, повечето енории нямаше да могат да осъществяват своите програми. Всъщност тук, в Арис...

Амая го прекъсна, изстрелвайки един въпрос във въздуха.

- Колко жители има Арискун?

- Не знам с точност, около шестстотин, шестстотин и двайсет горе-долу.

- Сигурно познавате всичките си енориаши.

- Така е, в такова малко село общуваме отблизо - усмихна се гордо той.

- В такъв случай бихте забелязали появата на нови енориаши, нали?

Усмивката замръзна на лицето му

- Да - отвърна изненадан, - точно така.

- Младежи? - запита Амая.

- Един. Тукашно момче, Бенят Салдуа. Познавам семейството му, бащата не стъпва в църквата, малко е грубоват като човек, но не го упреквам, всеки по свой начин понася болката. Виж, майката често идваше, почина преди шест месеца от рак, много тъжно.

- А от колко време идва младежът?

- От месец-два, но той е добро, примерно момче, не създава проблеми, нито се забърква с... нали ме разбирате, с други младежи, по-така... Преди не стъпваше в църквата, но след първото причастие често съм го виждал в библиотеката. Добър ученик е, веднъж ми каза, че искал да учи история...

- Обзалагам се, че винаги стои отзад, самотен и малко встрани от другите.

Лицето на отец Локин беше по-бледо от обичайното.

- Така е, но откъде знаете?

- И никога не се причестява - добави Амая.

Когато напуснаха дома на енорийския свещеник, вятърът се бе усилил, метеше улиците и шибаше фасадите, откъдето неколцина местни жители ги следяха през затворените капаци. Ириарте изчака да се качат на колата, за да попита.

- Какво толкова особено има в това, че момчето остава в задната част на църквата? Аз самият така правя. А за причестяването... може би не се чувства още готов или се срамува. Когато един християнин дълго не е стъпвал в църквата, може да изпитва стеснение, щом пристъпи прага й отново.

Амая внимателно го изслуша.

- Може и така да е, но също така е възможно да пресъздава исторически момент, времето, в което аготите нямали право да се доближават до олтара, не се причестявали или ако се причестявали, това ставало в друга част на олтара, отделно от останалите богомолци, и били длъжни да стоят най-отзад, зад решетка, отделяща ги от другите, символична преграда, която може би това момче мислено си представя.

- Мислех, че не подкрепяте теорията на младши инспектор Ечайде за аготско отмъщение.

- Не съм убедена в нея, но няма и да я изключа, преди да се появи друга, по-добра, а вие трябваше да сте прочели доклада му по въпроса, така щяхте да знаете за какво говоря.

Ириарте помълча малко, докато преглътне упрека.

- Значи момчето действа като агот?

- Момчето се смята за агот. Пасва идеално на профила. Не се разбира с баща си, който, както каза отец Локин, бил малко грубоват и не идвал със сина си на църква. Момчето е умно, образовано и будно, дори интересът към историята съвпада, а смъртта на майката може да е изиграла ролята на детонатор. Такова малко село може да бъде прекалено тясно за мечтите на един буден младеж. Знам го от опит. Самотата и болката при юношите са като чукчето и ударника на пистолет.

Ириарте като че ли се замисли над думите й.

- Дори да е така, не мисля, че това е работа на самотен юноша. Прекалено показно, прекалено зрелищно за самотен хлапак.

- Съгласна съм, Бенят Салдуа май иска да впечатли някого.

- Кого би искал да впечатли един юноша?

- Някое момиче, баща си или цялото обществото, като покаже колко е умен, макар че в такъв случай бихме говорили за поведение на психопат - поколеба се Амая.

- Искате ли да отидем при него сега? - предложи инспекторът, докато вкарваше ключа в стартера и палеше мотора.

- Просто така, без нищо? Ако е наполовината умен от това, което си мисля, само ще се свие като охлюв в черупката си. Нека Ечайде го потърси в мрежата, да видим какво ще открие.

На минаване покрай църквата Ириарте кимна за поздрав на полицаите, които охраняваха храма от патрулната кола.

Дъждът започна по обед и валя силно половин час, преди да премине в чиримири: лек студен ръмеж, който се сипеше бавно и увисваше във въздуха като лъскава прах, полепваше по връхните дрехи на капчици, подобно на роса, и проникваше до костите, понесъл влажния и мразовит полъх на планините и понижавайки температурата с няколко градуса. Къщата на леля Енграси ухаеше на супа и топъл хляб и макар че по пътя мислеше, че не е гладна, стомахът й се обади с друг глас, пробуден от миризмата откъм кухнята. След като нахрани Ибай, всички седнаха на масата, поставена до прозореца, и започнаха да се хранят, коментирайки политическите новини.

Амая забеляза умората на Джеймс.

- Защо не си полегнеш, малко следобеден сън ще ти се отрази добре?

- Ако Ибай ме остави.

- Легни си и не се тревожи за детето, днес няма да се връщам на работа, мисля, че двамата с Ибай ще излезем на разходка, вече почти не вали - каза тя, поглеждайки към сивотата зад прозорците. - Освен това искам да си свеж за довечера.

Джеймс се усмихна покорно и повлече крака към стълбището.

- Вземи си чадър - каза все така усмихнат, докато се качваше. - Едва ли ще изкара дълго, без да завали по-силно.

Амая пъхна Ибай в дебела грейка, сложи го в количката и го покри с протектора за дъжд, взе палтото си и излезе от вкъщи заедно с Рос, която отиваше към пекарната. Впечатлението, че Рос е доста разтревожена, не се бе разсеяло. По време на целия обед бе избягвала погледа й, стремеше се да задържи усмивката на лицето си, но при първото разсейване тя се стопяваше. Разделиха се на моста и Амая постоя там, докато загуби сестра си от поглед.

Прекоси моста и тръгна нагоре по улица „Хайме Урутия“, опустяла заради дъжда, по която се мяркаха само редки минувачи под покритите колонади, горапес. Тук имаше няколко кафенета; щом се отвореха вратите им, навън плисваха цветове и музика. Тя забави крачка, загледана в количката на Ибай, който май се учуди отначало на потракването на колелата по паважа, но вече започваше да се унася, вперил в нея очичките си, които едва държеше отворени, докато най-сетне заспа. Амая докосна с опакото на дланта си копринената бузка, за да провери дали е топла, и го загърна още по-добре. Крачеше, без да бърза, както рядко й се случваше, и с изненада установи колко е приятно да се разхожда така, заслушана в почукването на токовете на ботушите си по паважа, поддавайки се на приспивното полюшване, което тялото й неволно възприемаше.

На минаване покрай площада спря за минута пред двореца Арискуненеа и се загледа в дискообразните отломки от надгробни плочи, изложени в двора, които след скорошния дъжд изглеждаха по-истински, сякаш мокри добиваха действителните си размери.

Продължи към кметството и след като се озърна, за да се увери, че никой не я гледа, прокара ръка по ботил хари - камъка, символизиращ миналото на Елисондо, вдъхващ сила на всеки, който го докосне. Този жест ободряваше дори нея, колкото и да ненавиждаше суеверието. Върна се към площада, мина покрай Фонтана на ламиите¹² и се наведе да погледне река Бастан от това място, където задните фасади на къщите се отразяваха в гладката повърхност като друг, влажен и паралелен свят, скрит под водата, която в този спокоен вир изглеждаше измамно кротка. Неколцина закъснели клиенти излязоха от ресторант „Санчотена“ и се облегнаха на парапета за снимка. Амая пресече улицата и влезе в заведението. Собственичката я позна и я поздрави. Това беше любимият ресторант на Джеймс и двамата често вечеряха тук. Запази маса за двама и се усмихна с прикрито задоволство, когато жената се наведе над количката и взе да хвали хубостта на Ибай. Знаеше, че това са банални фрази, но при все това не можеше да не изпита майчинска гордост и възхищение от съвършените черти на нейния мъничък речен цар, на водното й момченце.

12 Митологично същество, зъл дух, змия с глава и гърди на красива жена, нощно привидение, което изпива кръвта на младежите. - Б. пр.

Излезе от ресторанта и продължи разходката по тротоара вдясно, но преди да стигне до погребалната агенция, спря. Боеше се да мине покрай нея с Ибай по същия начин, както логично би избягнала да влезе с него в чакалнята на болница или в дома на болен; смяташе, че като минава оттам, излага на опасност сина си и че макар ежедневно да й се налагаше да се сблъсква с най-ужасяващи форми на смъртта, дълбоко в себе си знаеше, че на всяка цена трябва да предпазва детето от всеки досег, дори най-лекия, с нея. Свали количката от тротоара и прекоси улицата, за да продължи успоредно на реката, но като стигна на нивото на погребалната агенция, не се сдържа и погледна таблото с некролози на наскоро починалите, което всеки ден поставяха до входа. Помнеше, че като дете вечно разпитваше леля си за това, когато спираха пред него.

- Защо винаги се спираш да гледаш?

- За да науча кой е умрял.

- А защо искаш да знаеш кой е умрял?

Сега, от отсрещния тротоар, не можеше да откъсне поглед от таблото, нечетливо от това разстояние. Телефонът звънна в джоба на палтото й и тя се стресна.

- Йонан.

- Добър ден, шефке, открих нещо. Тази сутрин попаднахме на няколко блога, които споменават аготите. В повечето няма нищо оригинално, повтарят едни и същи сведения, като съставени с „копи-пейст“. И макар че общият тон по темата е на възмущение от несправедливото отношение, на което са били подлагани, характерът им е чисто исторически, без никакъв намек за омраза или осъвременен фанатизъм... С изключение на един блог. Нарича се „Часът на псетата“ и разказва същите неправди, както и другите, но за разлика от тях пренася последствията до наши дни. Написан е под формата на дневник и главният герой е млад агот, който описва униженията, на които е бил жертва неговият народ, сякаш живее в XVII век. Някои подробности са наистина блестящи и тук идва хубавото: проследих 1Р адреса на автора, който се подписва с името Хуан Аготе, и стигнах до Арискун и до...

- Бенят Салдуа - каза Амая. - Знаех си.

- Любопитно е, защото днес не може да се твърди, че дадена фамилия е чисто аготска, като изключим може би самото име Аготе, но Салдуа е била една от най-често срещаните фамилии сред аготите преди няколко века. Искате ли да го доведем да поговорите с него?

- Не. Обади му се и му кажи да дойде в участъка утре сутринта в приличен час. Понеже е малолетен, кажи му да дойде с баща си.

Като затвори, погледна часовника на екрана на телефона си, изчисли, че Джеймс вече сигурно се е събудил, и го набра.

- Тъкмо се канех да ти звънна - вдигна той на мига. - Къде сте?

- Двамата с Ибай ходихме до „Санчотена“ да резервираме маса.

- Двамата с Ибай имате отличен вкус за ресторанти.

- Вече говорих с Рос да го гледа довечера и се питам дали ще искаш да вечеряш с мен.

Джеймс се засмя.

- С най-голяма радост, тъкмо ми се щеше да поговорим за едно нещо и мисля, че това ще е отлична възможност.

- Изгарям от любопитство - пошегува се тя.

- Е, ще трябва да почакаш до довечера.

Ибай се бе забавил със заспиването, неспокоен както обикновено при последните хранения за деня, когато храносмилането му явно беше най-затруднено. Излязоха от вкъщи вече по тъмно и отново валеше, но въпреки това предпочетоха да отидат пеш до ресторанта. Отвориха един чадър, Джеймс я прегърна през рамо, притисна я към себе си и я усети как

трепери под тънкото палто, което бе избрала.

- Не бих се учудил, ако не носиш нищо под това палто.

- Това вече сам ще трябва да провериш - отговори игриво тя.

Ресторант „Санчотена“ беше много уютен с боядисаните в малиново стени и изискания си и грижливо поддържан стил рустик, който започваше отвън, от прозорците, с боядисани като на къщичка от приказките капаци и сандъчета, преливащи от цветя през всички сезони на годината. Дадоха им маса, от която се виждаше част от кухнята, откъдето долитаха приглушено суетене и ароматът, присъщ за хубавата храна.

Под палтото Амая бе облякла черната рокля, която не бе слагала отпреди раждането на Ибай. Знаеше, че й отива и че Джеймс много я харесва, и се почувства добре, когато отново я облече. Как ли би я погледнал съдия Маркина в тази дреха? Пропъди мисълта, упреквайки се, че въобще си я е позволила.

Като я видя, Джеймс се усмихна.

- Прекрасна си, Амая.

Тя седна, когато забеляза, че е привлякла не само Джеймсовото внимание. Сервитьорката записа поръчката им. Топли аспержи със спаначен крем за двамата и мерлуза със сос от скариди за Джеймс, който тук винаги поръчваше това блюдо, докато тя реши да вземе морски дявол на плоча с миди. Джеймс вдигна чашата си с вино и недоволно погледна към нейната, пълна с вода.

- Жалко, че заради кърменето не можеш да пийнеш дори чашка.

Тя пренебрегна забележката му и отпи една глътка.

- Е, за какво искаше да поговорим, изгарям от нетърпение.

- Ах, да - каза той, без да крие въодушевлението си. - Отдавна искам да споделя с теб какво съм си наумил. Откакто забременя, идваме все по-често в Елисондо, а сега покрай детето според мен още по-често ще сме тук. Знаеш колко харесвам Бастан и колко обичам да бъда с твоите близки, затова смятам, че е време да помислим за къща тук, в Елисондо.

Амая се ококори учудено.

- Е, ти наистина ме изненада... Какво искаш да кажеш, да живеем тук?

- Не, разбира се. Не, Амая, харесва ми да живея в Памплона, много обичам нашата къща, а за твоята работа и за моето ателие Памплона е идеална. Освен това знаеш колко много означава за мен къщата на „Меркадерес“

Тя кимна вече по-спокойна.

- Не, имам предвид да се сдобием с втора къща тук, която да е само наша.

- Можем да идваме у леля винаги, когато пожелаем, знаеш, че тя ми е като майка, а нейната къща е и мой дом.

- Знам, Амая, знам какво означава тази къща за теб и така ще бъде винаги, но едното не пречи на другото. Ако имаме къща тук, ще можем да я пригодим за нуждите на Ибай, да му обзаведем стая, нещата му да са ни подръка и да не се налага да пътуваме оттук до Памплона с купища багаж. Пък и като поотрасне, ще трябва място за играчките му...

- Не знам, Джеймс, не съм сигурна дали искам.

- Говорих с леля ти и споделих идеята си с нея, тя я намира за много добра.

- Това вече ме учудва - каза Амая и остави вилицата на масата.

- Всъщност - усмихна се той - точно тя ме убеди окончателно, когато ми заговори за Хуанитаенеа.

- Къщата на баба ми - прошепна Амая, наистина изненадана.

- Да.

- Но тази къща от години стои затворена, Джеймс, още откакто баба почина, а аз бях на пет години, сигурно е съвсем порутена - възрази тя.

- Не, не е. Леля ти ми каза, че ще се нуждае, естествено, от основен ремонт, но самата постройка, покривът и камините са в отлично състояние; през тези години леля ти се е грижела за основната поддръжка.

Замислена, Амая преброди наум стаите, които помнеше като огромни, камината, в която като дете се побираше права, и почти усети на върха на пръстите си гладката повърхност на старинните мебели, полирани с шеллак, и виненочервената сатенена кувертюра върху леглото на баба си.

- Мисля, че за Ибай ще е добре да прекара част от детството си тук и че ще бъде особено хубаво, ако това стане в къщата, принадлежала на семейството ти.

Амая не знаеше какво да отговори. В дома на леля си винаги се бе чувствала на сигурно място, но имаше сметки за уреждане с Елисондо. Вярно, че от няколко месеца завръщането в Бастан бе загубило част от мрачната тежест, която го съпътстваше преди, и тя разбираше, че това не е само задето бе споделила с Джеймс какво й се е случило на девет години. Знаеше, че се връща най-вече за да поддържа по някакъв начин жива връзката си с Господаря на гората¹³, нещо от онова, което туптеше в дивидито, което бе прибрала в сейфа си и не бе поглеждала повече от онзи първи път, когато го бе изгледала заедно със специалистите по мечки в една стая на хотел „Бастан“. Понякога, когато отвореше сейфа, за да прибере пистолета си, поглаждаше диска с връхчетата на пръстите си и кехлибарените очи на онова същество отново изникваха пред нея с яснотата на нещо реално. Дори само споменът за това като по чудо заличаваше и най-лекия признак на съмнение или страх. Несъзнателно се усмихна.

13 Господар на гората, Басахаун или Баскът Йети е персонаж от митологията на баските и арагонците, същество с нечовешки ръст и сила, което първите обитатели на тези земи заварили да обитава планините и най-затънтените лесове. - Б. пр.

- Амая, това са неща, за които човек не се замисля, докато не му се роди дете. Знаеш, че съм щастлив в Памплона и че никога не съм искал да се връщам в Америка, освен на гости, но сега, с появата на Ибай, съм убеден, че ако живеех там, щях да искам да го запозная с корените му, да му покажа откъде идва семейството му и ако можех да го свържа още по-тясно с тази същност, нямаше да се поколебая.

Амая го погледна възхитена.

- Не знаех, че разсъждаваш така, Джеймс, никога не си ми казвал тези неща, но щом такива са желанията ти, можем да посетим родината ти, когато детето стане малко по-голямо.

- Ще я посетим, Амая, но не искам да живея там, нали ти казах, искам да живея тук, където живея сега, но имаме огромния късмет, че ти си родена на петдесет километра от Памплона, макар че всеки би казал, че това е съвсем друг свят... От друга страна, Амая -продължи той с усмивка, - дом сред полето... Знаеш, че обожавам архитектурата на Бастан. Иска ми се да имам къща тук; ремонтът и обзавеждането й може да се окажат невероятно приключение. Кажи да - замоли се той.

Тя го погледна развълнувана и очарована от въодушевлението му.

- Кажи поне, че ще идем да я видим, леля ти обеща утре да ни придружи.

- Утре ли? Затворник такъв, двамата сте такива - и леля ми, и ти - отвърна Амая с престорен гняв.

- Нека отидем - помоли се Джеймс.

Тя кимна усмихнато.

- Затворник!

Той се протегна над масата и я целуна по устата.

Когато излязоха от ресторанта, установиха, че ситният дъжд, който се сипеше без почивка още от обед, като че ли окончателно се бе установил над Елисондо и нямаше намерение да спира. Амая вдъхна влагата от въздуха и си помисли колко много мразеше дъжда като дете, как мечтаеше за синьото и безоблачно небе на лятото, което винаги изглеждаше много кратко и далечно в Бастан. Ненавиждаше дъжда до такава степен, че си спомняше как по цели вечери стоеше и го гледаше през замъглените от дъха си стъкла, бършеше ги с ръкава на пуловера и мечтаеше да се махне оттам, да избяга от това място.

- Какъв студ! - възкликна Джеймс. - Да се прибираме.

Амая затрепери под палтото, но вместо да тръгне навътре по улиците, спря за миг като вцепенена от незнаен зов и зави в обратна посока.

- Чакай малко - помоли.

- Мога ли да знам къде отиваш сега? - попита Джеймс, който я последва, опитвайки се напразно да я покрие с чадъра.

- Няма да се бавя, само искам да погледна нещо - отвърна Амая и се спря пред таблото на погребална агенция „Бастан“, сега затворена и потънала в мрак.

Отстъпи настрана, та уличното осветление зад гърба й да падне върху некролога, който същия следобед бе привлякъл вниманието й отдалеч. Сега знаеше защо. Дъщерите бяха избрали за некролога същата снимка, която си спомняше от антрето, онази, на която Лусия Агире доверчиво се усмихваше, облечена със същия раиран пуловер, в който я бе застигнала смъртта. Любима дреха, без съмнение от онези, които една жена смята, че й отива, че с нея изглежда красива, дрехата, която избира, за да позира за снимка, в която се докарва за някой мъж. Весела и привлекателна вещ, която не е замислена да умреш с нея, нито да служи за саван, в който ще се явява призракът ти. Не можеше да сбърка снимката, при все това прочете данните два пъти: Лусия Агире, петдесет и две годишна, дъщерите Марта и Мария, внуците и останалите роднини, споменаваше се дори енорията в Памплона, към която бе принадлежала. Тогава какво търсеше некролог на Лусия Агире в бастанско село?

Амая напипа джиесема в джоба на палтото, знаеше, че е запаметила номера на една от дъщерите, така и не запомни на коя от двете. Погледна колко е часът, помисли си, че е късно, но все пак натисна бутона за избиране.

- Инспектор Саласар? - отговори млад женски глас. Явно и тя имаше нейния номер в паметта на телефона си.

- Добър вечер, Марта - рискува Амая. - Извинявам се за късното обаждане, но трябва да ви задам един въпрос.

- Не се притеснявайте, гледах телевизия. Казвайте.

- Аз съм в Елисондо и на таблото пред погребална агенция „Бастан“ видях некролог на майка ви. Питам се защо.

- Ами защото, макар от малка да е живяла в Памплона, майка ми всъщност е родена в Бастан, мисля, че на двегодишна възраст е дошла с баба и дядо да живее в града. Била много млада, когато дядо починал, баба ми е вече много възрастна и е в старчески дом; нейната сестра също живееше тук, но почина преди осем години. Вече нямаме близки там, но въпреки това ни се стори подходящо. Помня, че когато леля й умря, майка ми уреждаше погребението и също поръча некролог в Бастан - селски обичаи, нали разбирате, в случай че някой помни семейството.

- Благодаря, Марта, предай моите съболезнования на сестра си и извинявай, че те обезпокоих.

- Не говорете така, ние сме ви длъжници.