Зовът на костите

16

Психиатричната клиника „Санта Мария де лас Ниевес“ се намираше в отдалечена от града незалесена местност, на възвишение, оборудвано с мерки за безопасност. Те започваха с висок зид в затворнически стил, който декоративните дръвчета, металната решетка на вратата, кабинката на пазача, бариерата за достъп на коли и камерите за наблюдение не успяваха да смекчат. Място, предназначено сякаш за съхранение на голямо съкровище, а зад стените му се криеха само разстроените умове на неговите пациенти.

Патрулната кола пред входа предупреждаваше за присъствието на полиция. Амая свали стъклото достатъчно, за да покаже значката си. Полицаят я поздрави нервно и тя му се усмихна.

- Кой ръководи операцията?

- Инспектор Айеги, госпожо.

Беше извадила късмет. Не познаваше много полицаи от участъка в Естеля, в чиято юрисдикция се намираше клиниката, но с инспектор Айеги се бе засичала преди години; беше добър полицай, малко от старата школа, но честен и коректен.

За пръв път влизаше в „Санта Мария де лас Ниевес“. Съдебната заповед беше пределно ясна - майка й трябваше да постъпи в строго охранявано психиатрично заведение. Флора се бе погрижила за всичко и трябваше да признае, че клиниката бе на равнището, което можеше да се очаква от Флора, и изобщо не се вместваше в представите на Амая за строго охранявано психиатрично заведение; предполагаше, че това е най-доброто, което можеше да се купи с пари. До входа се стигаше през френска градина, а като пристъпи прага, се озова в широк вестибюл, почти като в хотел, с тази разлика, че вместо момиче на регистратурата имаше санитар в бяла униформа. Амая се приближи към плота и тъкмо се канеше да се представи, когато от един страничен коридор се появи почти тичешком униформен полицай.

- Инспектор Саласар?

Тя кимна.

- Елате с мен.

Още с влизането си установи, че инспектор Айеги си е присвоил луксозния кабинет: беше се настанил зад бюрото и говореше по телефона. В дъното някакъв мъж на средна възраст и много унил на вид се подпираше на декоративната стена пред камината - прогоненият директор, предположи Амая. Щом я видя да влиза, той услужливо се приближи към нея и се представи.

- Госпожице Саласар, съжалявам, че трябва да се запознаем при такива обстоятелства -ръката, която й подаде, беше неочаквано силна.

- Инспектор Саласар - поправи го тя вместо поздрав, - от окръжната полиция.

Не пропусна да забележи недоволния поглед, който директорът отправи към инспектор Айеги, нито напрежението, което сякаш пробягна през тялото му.

След размяната на поздрави той отстъпи крачка назад и целият му обяснителен порив като че ли се сведе само до намерение. Гледаше я безмълвно и въртеше ръце една в друга в явен

жест на самоотбрана.

Инспектор Айеги затвори телефона и излезе иззад бюрото.

- Елате с мен, госпожо инспектор - каза той, хвана я приятелски подръка и я поведе по коридора, като не забрави да затвори вратата зад себе си пред облекчения поглед на директора. - Как сте, госпожо инспектор? - поздрави я той. - Този човек е в състояние на шок, предполагам, защото по-често, отколкото бих искал, ми се налага да разговарям с психиатри и винаги оставам с впечатление, че са леко неуравновесени - усмихна се той.

Заведе я до регистратурата и до вратата на асансьора, без да спира да говори.

- Според него всичко е станало към седем и половина вечерта. Пациентката гледала телевизия, след като вечеряла в стаята си, и докато един от санитарите й помагал да си легне, понеже се нуждаела от помощ, измъкнала изпод възглавницата си остър предмет и го пробола в слабините, с което на мига предизвикала силен кръвоизлив. За щастие, санитарите тук са снабдени с паник гривна, подобна на тази, която носят жертвите на домашно насилие, за да предупреждават при нападение. Натиснал бутона и колегите му дотичали след секунди. Оказали му първа помощ. Добре, че психиатрите учат и медицина, та човекът ще отърве кожата, но е много зле.

Амая го гледаше, без да мига, докато се качваха с асансьора до третия етаж.

- Оттук - посочи той широк и добре осветен коридор.

Двама униформени полицаи разговаряха пред една стая без никакъв отличителен белег, ако не се смяташе червено-бялата лента за ограничаване на достъпа. Инспектор Айеги спря на няколко метра от вратата.

- Пациентката е била обездвижена, седирана и преместена на безопасно място. Нека дадем още десет минути на директора да се съвземе и той сам ще ви обясня всичко около прилаганото лечение и медицинските аспекти на своите действия - каза той идва ли не извинително. - Засега не можем да влизаме в стаята. Още снемат отпечатъци, но ви уверям, че това е строго охранявано лечебно заведение, независимо от мокета по коридорите и костюмираните лекари, а използваният предмет не е самоделно направен като тези, които се срещат по затворите. Той е бил внесен отвън, някой трябва да й го е дал, а когато на опасен психично болен човек се връчва оръжие, това се прави с определена цел.

Амая гледаше към отворената врата като привлечена от празното пространство.

- За какъв предмет става дума?

- Още не сме сигурни, някакъв вид режещо шило, подобно на шило за лед, или резец, но с тънко острие. - Той даде знак на един от униформените до вратата. - Донесете ми оръжието, използвано при нападението.

Полицаят се върна почти веднага с куфарче за събиране на проби и извади отвътре плик, в който имаше нещо на пръв поглед подобно на къс нож. Амая го засне с телефона си, но светкавицата се отразяваше в найлона и не позволяваше подробен оглед.

- Може ли да го извадите от плика? - попита.

Полицаят погледна своя началник, който му кимна в знак на съгласие. Полицаят отвори ципа, бръкна в него с ръкавица и извади острието, за да може тя да го снима. Специално внимание обърна на пожълтялата и напукана от времето ръкохватка. Изпрати снимката заедно с кратко съобщение и изчака няколко секунди, преди телефонът да звънне. Включи на

високоговорител, за да слуша и Айеги.

- Нямам никакво съмнение - заяви доктор Сан Мартин от другия край на линията. -Всъщност виждал съм много подобни. Един приятел кардиолог ги колекционира, това е старинен скалпел, по всяка вероятност европейски, от XVIII век. А красивата дръжка е от седеф, материал, който по-късно бил отхвърлен, заради порьозността си. По петната от кръв допускам, че е бил използван като оръжие, а металът е прекалено замърсен, за да го разпозная.

Амая благодари на Сан Мартин и затвори.

- Ако е скалпел, може би не е било нужно да бъде внасян, може да е бил тук - предположи Айеги.

- Госпожо инспектор - извика я един полицай от асансьора, - близките ви пристигнаха.

- Идете да видите - извини я Айеги, - ще дойда при вас след няколко минути.

Росаура тъкмо влизаше в кабинета, след миг я последва и Флора заедно с елегантен мъж, когото представи на всички едновременно.

- Това е отец Сарасола, идва с мен в качеството на психиатър и семеен приятел.

- С доктор Сарасола вече се познаваме - обади се директорът на клиниката, подавайки му ръка с уплашен поглед.

Амая не каза нищо, изчака представянията и приближаването на свещеника.

- Инспектор Саласар.

Тя стисна ръката му, без да издава изненадата си, и след като всички седнаха, се обърна към директора на „Санта Мария де лас Ниевес“.

- В какво състояние беше пациентката през последните дни?

- Малко по-будна. Рехабилитацията дава резултат, ходи с по-голяма лекота, но що се отнася до общуването, напредък не сме постигнали, а и почти не говори. При подобни заболявания физическото и психическото състояние понякога не вървят ръка за ръка.

- Искате да кажете, че физически е била привидно възстановена?

- Нашата модерна система за рехабилитация, в която едновременно се прилагат различни техники, като масажи, гимнастика и електростимулация, дава забележителни резултати -обяви гордо той. - Вече се движи по-свободно, използва проходилката само за сигурност, увеличи малко килограмите и мускулната маса, доби повече сила. - Лицето му леко помръкна. - Габриел, санитарят, когото е нападнала, е много, много, много як, а тя го е повалила.

Инспектор Айеги влезе, без да почука и без да се представя, направо попита:

- Какви лекарства взимаше пациентката?

- Не мога да кажа, това е част от лекарската тайна - отвърна директорът, поглеждайки с недоверие свещеника, който по навик стоеше прав и гледаше през прозореца, привидно далеч от случващото се в кабинета.

- Мисля, че при тези обстоятелства лекарската тайна не важи, но все едно, аз вече знам -каза Айеги с усмивка. - Едни бели капсули, други жълти и червени, както и малки сини и розови хапчета като тези, нали? - обяви той и разтвори дланта си, за да ги покаже на

доктора, който ги погледна смаяно.

- Как? Откъде?

- Претърсваме стаята за други оръжия, в случай че има такива, и открихме, че една от кухите тръби на краката на леглото е била пипана и пластмасовата тапа накрая лесно се сваля. Вътре беше пълно с такива хапчета.

- Не може да бъде! - извика директорът. - Росарио е тежко болна. Ако не я бяхме лекували, състоянието й нямаше да се подобри почти до нормалните равнища, каквито наблюдавахме през последните месеци - заяви той, поглеждайки към Флора и към Рос, сякаш се надяваше на повече разбиране от тях. - Лечението й е надлежно документирано. Нашето лечебно заведение се отличава с модерните си грижи за пациентите и с постоянното наблюдение за подобряване или влошаване на състоянието им, за промени в поведението. И най-малката промяна се подлага на оценка и с комисия от деветима експерти решаваме всяка смяна на подхода, всяка смяна на терапията. Едно спиране на лекарствата би се отразило много зле и не би останало незабелязано. Росарио беше видимо спокойна, усмихната, готова да съдейства; вече ви казах, че апетитът й се повиши, понапълня, спеше много добре. Не е възможно - продължи той, подчертавайки думите - пациент с нейната патология да стигне до подобно подобрение без медикаментозно лечение или ако по някаква причина лечението е било прекъснато. Ето моят колега - каза той и посочи отец Сарасола - може да потвърди, че химическото равновесие при такива терапии е извънредно важно и прекъсването на всички или дори само на част от лекарствата щеше напълно да извади от равновесие пациентката.

- Е, пациентката не ги е взимала от месеци, ако се съди по количествата, намерени в тръбата. Някои са леко обезцветени, може би от слюнката. Сигурно се е преструвала, че ги гълта, а после ги е изплювала - обяви Айеги.

- Това е изключено, казвам ви, нали ви ка...

- Което, от друга страна, обяснява защо е нападнала санитаря - сряза го инспекторът.

- Вие не разбирате. Росарио не може без лекарства, невъзможно е да имитира нормално състояние, точно вчера при нея беше един от лекуващите я лекари. - Той изпухтя, отвори едно чекмедже и извади дебел доклад.

- Настоявам докладите да се предават и на хартия - обясни, - не можем да рискуваме някой компютърен вирус да заличи досиетата на толкова специални пациенти. - Той остави листовете на бюрото. - Не можете да го вземете с вас, но ако желаете, го прегледайте, макар че е вероятно да се окаже доста неясен за неспециалисти... Може би докторът... - продължи той и се отпусна обезсърчен в скъпото си кресло.

Амая се доближи до бюрото и се наведе напред, за да му покаже снимката от мобилния си телефон.

- Наш експерт смята, че използваният предмет е старинен скалпел, вероятно част от колекция. Имате ли такива тук?

Директорът погледна смаяно снимката.

- Не, разбира се, нямаме.

- Не би било невероятно. Явно има лекари, които обичат да ги колекционират, може някой от вашите доктори да има нещо от този род в кабинета си...

- Не, доколкото ми е известно. Съмнявам се, ние сме много стриктни по отношение на правилата за безопасност. Не е позволено да се носи дори химикалка в джоба на престилката. Забранено е всичко, което би могло да послужи като оръжие. Остри и тежки предмети, обувки с връзки, колани, и то не само при пациентите, а и при персонала, включително при лекарите. Имаме медицински инструменти, разбира се, но само в манипулационната на всеки етаж, заключени в охраняван сейф, но те са от най-съвременните, нямат нищо общо с това.

- Тогава е ясно, че щом скалпелът не от вашата клиника, значи е внесен отвън - каза тя, гледайки го с подозрение.

- Невъзможно - заоправдава се той. - Вече видяхте системата ни за сигурност, всеки посетител задължително минава през детектор за метали, а чантите се оставят на входа. Пациентите от синята зона не приемат посещения, а останалите - само позволените. В случая с Росарио единствено братята ви. Посетителите минават през всички проверки за безопасност без изключение и биват информирани, че не могат да дават никакви предмети, храна, книги или каквото и да е, без да уведомят предварително санитарите. Посетителите стоят през цялото време в стаята на пациента, нямат право да излизат в коридорите, нито да общуват с други пациенти, което, от друга страна, би било невъзможно, тъй като болните са изолирани през повечето време, а в часовете за посещения - винаги. Вие не знаете, защото никога не сте идвали при майка си - каза той злорадо. - Но вашите братя могат да потвърдят думите ми.

- Сестри - поправи го Амая.

- Моля? - обърка се той.

- За втори път казвате братя, аз имам само две сестри - каза тя и ги посочи с ръка.

Директорът пребледня.

- Сигурно се шегувате... Вашият брат често посещава майка ви - каза той и се обърна за потвърждение към сестрите й.

- Ние нямаме нито един брат - каза Росаура на слисания доктор, чието лице на моменти се изкривяваше.

- Докторе - викна Амая, с което привлече отново вниманието му и го застави да я погледне. - Колко чести са били тези посещения?

- Не знам, ще трябва да проверя в дневника, но поне няколко пъти месечно...

- Защо не съм била уведомена? - намеси се Флора.

- Това е част от поверителността лекар - пациент. Приемат се само посетителите, посочени от пациентите, за да се избегне възможността някое нежелано, макар и най-добронамерено посещение да им се отрази по-скоро отрицателно, отколкото благотворно.

- Искате да кажете, че тя е дала съгласието си за това посещение?

Той погледна към екрана на компютъра си.

- Да, в списъка има четири имена: Флора, Росаура, Хавиер и Амая Саласар.

- Аз съм в списъка - прошепна Амая, не вярвайки на ушите си.

- Хавиер Саласар не съществува, никога не е съществувал, той не ни е брат - изръмжа Флора побесняла. - Как сте позволили на един непознат да се промъкне тук? Срам и позор!

- Забравихте ли, че Росарио е поискала това посещение?

Амая погледна инспектор Айеги, който клатеше изумено глава, и пристъпи към бюрото.

- Кога е идвал за последен път?

Директорът с мъка преглътна слюнката си, опитвайки се да потисне желанието да повърне, изписано на сгърченото му лице.

- Днес сутринта - отвърна той обидено.

Присъстващите зашумяха възмутено. Директорът се изправи, олюлявайки се, и протегна ръце напред, молейки за тишина.

- Минал е през всички проверки, удостоверил е по надлежния ред самоличността си, оставил е личната си карта за съхранение, каквато е практиката, и е попълнил както винаги формуляра. Проверката на данните е рутинна, не сме полиция, но системата ни за сигурност е много добра.

- Не чак толкова - възрази Амая.

Айеги насочи към директора инквизиторски пръст.

- Ще трябва да ни предоставите всички записи, на които се появява въпросното лице, както и попълнените от него формуляри, току-виж ни излезе късметът да свалим някой отпечатък.

Един униформен полицай влезе, прошепна нещо на ухото му и Айеги кимна.

- Елате с мен, госпожо инспектор - каза той, тръгвайки към вратата, но преди това се обърна към директора:

- Пригответе целия материал, още сега.

- Разбира се - отвърна директорът и вдигна телефона едва ли не с облекчение, че има с какво да се занимава, за да се отърве от укоризнения поглед на Флора.

Белотата в стаята бе нарушена единствено от петното кръв на пода, по което почти можеше да се установи формата на бедрата на санитаря. Експертите от научна полиция, в бели предпазни облекла с качулка и калцуни върху обувките, бяха почти незабележими в помещението, докато единият се обърна и тръгна към тях.

- Много ми е приятно, че пак се срещаме, инспекторе - поздрави.

Като се вгледа по-добре, Амая разпозна една от криминоложките, които помагаха при откриването на трупа на Лусия Агире.

- Извинете - каза Амая, мъчейки се да си спомни името й. - Не ви познах в това облекло.

- Също като в криминалните разследвания по филмите, нали? - пошегува се жената. -Суперкрасиви и с развети коси насред местопрестъплението.

- Какво открихте? - прекъсна я нетърпеливо Айеги.

- Нещо много интересно - каза младата криминоложка и се обърна към стаята. - Имаше няколко кървави отпечатъка по тръбите на леглото, които показват, че го е дърпала силно. Като го поместихме, открихме надпис, скрит зад горната част на леглото, който не бяхме забелязали дотогава. Можете да влезете - покани ги тя, - вече всичко е обработено.

В главата на Амая зазвучаха гласовете, идващи от едно място в съзнанието й, което посещаваше само насън. Ръцете й се покриха с капчици пот, сърцето й заби учестено и я застави да диша по-дълбоко, но съзнаваше, че трябва да се преструва, за да не забележат околните. Гласовете на ламиите се проясниха и завикаха в унисон: „Спри го, спри го, спри го“.

Тя заобиколи леглото и погледна - под болничната лампа над възглавницата тъмнееше думата, която майка й бе написала с грижливия си почерк и с кръвта на санитаря: Тартало.

Амая затвори очи и шумна въздишка се изкачи до устните й. Когато след секунда ги отвори отново, гласовете бяха секнали, но посланието си стоеше там.