Зовът на костите

18

Когато пристигна в Елисондо, беше пет сутринта, но небето продължаваше да е все така тъмно, сякаш никога нямаше да съмне. Не се виждаха нито луната, нито звездите и Амая си представи плътен слой от черни облаци, които абсорбираха всякакъв остатък от светлина, но пък благодарение на тях нощта не беше толкова мразовита. Колелата на колата й изтракаха по паважа на моста, а ромонът на язовир ,Чокото“ я посрещна с вечната си песен на жива вода. Свали леко прозореца, за да усети влагата от реката, която иначе оставаше невидима и само се загатваше като петно от черна коприна.

Паркира срещу входната арка пред дома на леля си и опипом потърси ключалката. Пътят до Бастан се бе оказал дълъг и населен с пустота, която й пречеше да мисли последователно. Като че ли бяха изминали няколко дни, а не няколко часа, откакто бе излязла от вкъщи, и сега умората и напрежението си казваха своето, а то се изразяваше в ужасна слабост, която нямаше нищо общо със съня. Почувства прилив на сили още щом пристъпи прага и вдъхна аромата на дърва, полирпаста за мебели, цветя и дори сладкия мирис на бисквити и масло, излъчван от Ибай. С мъка се овладя да не изтича нагоре по стълбите, за да го гушне; преди това имаше да свърши нещо. Отправи се към задната част на къщата и влезе в гаража, който Енграси използваше като склад за дърва, помещение за пране и килер. Пъхна се в малката ниша, съблече всичките си дрехи, пъхна ги в торба за боклук, отвори крана на душа, пристъпи под водната струя и затърка кожата си с парчето сапун, което откри там. Когато свърши, се избърса енергично с малка хавлиена кърпа, пъхна и нея в торбата и съвсем гола се върна в антрето, откъдето взе дебелия халат на леля си. Облечена така, отвори външната врата и измина боса по замръзналата земя двайсетте метра до контейнера за смет, където завърза торбата, хвърли я вътре и затвори капака. Когато отново влезе в къщата, Джеймс я чакаше седнал на стълбите.

- Какво правиш? - запита той и се усмихна развеселен, като я видя в тази премяна.

Тя заключи вратата и отговори леко засрамена.

- Отидох да хвърля нещо в боклука.

- Боса си, а навън е два градуса - засмя се той, стана и разтвори ръце с жест, който се бе превърнал в нещо като ритуал помежду им.

Тя се приближи, притисна се към него и го прегърна, вдишвайки топлото ухание на гърдите му. После вдигна глава и Джеймс я целуна.

- О, Джеймс, беше ужасно - прошепна тя с тона на малко момиченце, запазен само за разговорите с него.

- Всичко е зад гърба ти, скъпа, вече си вкъщи, аз ще те пазя.

Амая се прилепи още повече към тялото му.

- Не го очаквах, Джеймс, не мислех, че пак ще се сблъскам някога с това.

- Рос ми разказа, като се върна. Съжалявам, Амая, знам, че е много трудно, особено за теб.

- Джеймс, има още много други неща, те принадлежат към онова, което не мога да казвам, и всичко е...

Той пое лицето й в длани и го повдигна, за да я целуне отново.

- Да идем да си легнем, Амая, ти си изтощена и премръзнала - каза той, прокарвайки ръка по мократа й коса.

Тя се остави да я води като сомнамбул и както си беше гола, се пъхна между хладните чаршафи, залепена за тялото на мъжа си. Мирисът на кожата му, силните му ръце и неизменната усмивка на лошо момче бяха както винаги достатъчни, за да го пожелае страстно. Любиха се безшумно, дълбоко и напрегнато, със сила, която изглеждаше запазена, за да отмъщават на смъртта, да компенсира пагубното й въздействие. Сексът след погребение, сексът след смърт на приятел, сексът, който потвърждава, че си жив независимо от щетите, мощният и високомерен секс на възмездието, който си поставя за цел да заличи гадостите на света и я постига.

Събуди се с усещането, че е спала само няколко минути, но по часовника установи, че е минал почти час - дори не бе разбрала, че заспива. Чу тихото дишане на Джеймс, надигна се и се наведе малко над него, за да види детето. То спеше по гръб, с полуотворена устица и разперило ръчички на кръст, с широко отворени и отпуснати длани. Облече пижамата на Джеймс, останала забравена на пода, и зави мъжа си, преди да излезе предпазливо от стаята.

Пепелта в камината беше съвсем студена. Разрови я малко, за да приготви ложето за следващия наръч дърва, които почна да нарежда като части на конструктор, докато размишляваше. Огънят пламна тутакси благодарение на съчките, с които бе оформила гнездо в средата, и щом усети топлината върху лицето си, се отдръпна и седна на едно от двете високи кресла с подпорки за главата, поставени пред камината. Напипа в джоба на пижамата мобилния си телефон, погледна колко е часът, изчисли разликата с Ню Орлианс и потърси номера в бележника си.

Алойзиъс Дюпри. „Има нещо нездраво във вашата връзка.“ Стана й неприятно, като си спомни тези думи на леля Енграси. Освен приятел Дюпри беше най-добрият агент, когото бе срещала: интуитивен, проницателен, интелигентен... Бог знаеше, че тя се нуждае от помощ Това, пред което бе изправена, излизаше от рамките на нормалното, но пък и тя самата трудно би могла да се нарече нормално ченге. През последната година поредицата от странни събития, които я връхлитаха, като че ли нямаше край. Можеше да се справи, сигурна беше, но се нуждаеше от някаква насока, от помощ, защото пътищата, които трябваше да извърви, бяха прекалено заплетени и неясни.

„Много те моля да не му се обаждаш повече.“

- По дяволите, лельо - измърмори, пъхайки телефона сред гънките на пижамата.

Като привлечена от музика, която само тя чуваше, стана и прекоси разстоянието до бюфета, вперила поглед във вързопчето черна коприна зад стъклените витрини. Тръгна към стълбите, качи се на първия етаж и едва докосна вратата на лелината спалня.

- Слизам след минута - долетя гласът на старицата от тъмнината.

Когато тя се появи, Амая вече бе взела вързопчето и развързваше връвчицата около него. Усети тестето топло в ръцете си, досущ като нещо живо, и за миг я обзе колебание. Известно време размесва картите почти без да ги гледа, прехвърляйки наум уликите, насоките на разследването, първите хипотези.

- Какво трябва да знам? - попита и подаде картите на леля си, която бе седнала срещу нея

и мълчаливо я наблюдаваше.

- Размеси ги - нареди Енграси.

Усещанията от настоящето довяха спомени от миналото. Гладката повърхност на картите, които се плъзгаха между детските й пръсти, характерната миризма, която излъчваха, докато ги движеше и размесваше, интуитивният начин, по който ги избираше, и ритулът, показан от леля й, който тя повтаряше с най-голяма сериозност, тържествеността, с която ги обръщаше, знаейки предварително какво има от другата страна, и мигновеното разрешаване на загадката, щом в съзнанието й се очертаеше пътят, който трябваше да следва, потвърждавайки връзките между картите. Съкрати метода, както правеше като дете, и избра горната част на тестето. Докато Енграси редеше картите на кръст, Амая се поддаде на тиранията на спомените от многобройните предишни случаи; почна да обръща картите една по една и почувства как я обзема все по-дълбоко безпокойство, като познаваше кои карти ще излязат, сякаш от деня, в който Рос й бе гледала, не бе изминала цяла година.

Вероятността ръката да се повтори карта по карта беше повече от минимална, но това, че носеше същото зловещо послание беше направо ужасяващо. И докато смаяната Енграси ги обръщаше и пред очите им се появяваше нова фигура, разтрепераният глас на Рос долетя до нея като мрачно ехо от миналото.

„- Отворила си друга врата. Задай въпроса - нареди твърдо Рос.

- Какво трябва да знам?

- Дай ми три карти.

Амая й ги подаде.“

Сестра й ги бе сложила на мястото, където и леля й ги слагаше сега, и шарените фигури на Марсилското таро се повтаряха пред очите й като копия на тези отпреди година.

- Трябва да знаеш, че има друг, много по-опасен елемент в ръката. И това е твоят враг, той идва за теб и за семейството ти, вече се е появил на сцената и ще продължи да привлича вниманието ти, докато не се съгласиш да му играеш играта.

- Но какво иска от мен, от семейството ми?

Тя обърна картата и както тогава от масата я погледна скелет с кухи очни орбити.

„- Иска костите ти - каза Рос от миналото.“

- Иска костите ти - каза Енграси.

Амая я погледна гневно. Разтреперана от неподправен гняв, тя събра картите, стисна тестето и със замах го захвърли далече от себе си. Картите прелетяха в блок над високото креслото и се удариха в полицата над камината, където с глухо тупване се разгърнаха и се посипаха безшумно на пода пред огнището.

За миг остана неподвижна, докато възприеме случилото се. От мястото, където се намираше, виждаше, че някои от картите бяха останали с лицето нагоре и ярките им цветове привличаха погледа й като магнит, същевременно в нея растяха отвращението и гневът, упрекът, че се е оставила да падне в стария капан да изпреварва с една крачка съдбата.

Поуките на Енграси се повтаряха, докато се превърнаха в част от литаниите, които неволно изникваха и щяха да изникват винаги в съзнанието й:

„Картите са врата, врата, която не бива да отваряш просто така, нито после да я оставяш отворена. Вратите, Амая, не са опасни, за разлика от това, което може да влезе през тях. Помни, че трябва да я затваряш, когато свършиш допитването си, и че ще ти бъде разкрито онова, което трябва да знаеш, а онова, което остава в мрака, принадлежи на мрака“.

Енграси я наблюдаваше спокойно, но когато я погледна, можеше да се закълне, че е уплашена.

- Съжалявам, лельо, сега ще ги събера - каза тя, избягвайки уплашените й очи.

Наведе се до камината и започна да събира картите и да ги трупа отново на тесте. Пое парчето коприна, което лелята й подаваше, и седна пред огъня да ги преброи, за да се увери, че са всичките - петдесет и шест малки аркана и двайсет и два големи, само че преброи двайсет и един. Наведе се настрани, търсейки липсващата карта, и видя, че е застанала на ръб до вътрешния борд на камината. Височината на огъня бе намаляла значително и нямаше опасност долепената до вътрешната страна карта да пламне. Тя взе окачената на стената маша и хвана картата в единия ъгъл, извади я от камината и я остави на пода обърната надолу. Върна машата на мястото й и взе картата, за да я прибере при другите. Болка прониза ръката й като електрически заряд, който така я блъсна в гърдите, че загуби равновесие. Остана седнала на пода, подпряна на креслото. Инфаркт, сигурна беше. Болката, която се бе стрелнала по ръката и я бе сгърчила, сякаш всички поддържащи я сухожилия се бяха скъсали едновременно, острият бодеж в гърдите и мисълта, която въпреки паниката или точно заради нея се бе очертала ясно в главата й: „Ще умра“.

Веднъж един лекар й го бе казал: „Съзнаваш, че е инфаркт, защото мислиш, че умираш“.

Съсредоточена в усилието да не извика, изведнъж си даде сметка, че леля й се навежда над нея, хлипайки, и й говори нещо, което едва чуваше, осъзна и мястото, където се зараждаше болката - в края на ръката, на върха на палеца и показалеца. Погледна озадачено картата, която още стискаше, макар че дланта й се бе свила отбранително. Мъчейки се да потисне порива да изтръгне картата от пръстите си, тя леко я подръпна с другата си ръка и част от кожата й остана залепена за лъскавия картон като два незаличими отпечатъка. Болката тутакси секна. Тя погледна уплашено картата, паднала обърната с лицето нагоре между краката й, без да смее да я докосне. Изглеждаше невероятно, че късче картон може да събере толкова топлина, та да причини подобно изгаряне. Когато след малко извади ръката си изпод струята студена вода, кожата й изглеждаше в добро състояние, а от болката бе останало само леко мравучкане на върха на пръстите, както когато затоплиш бързо ледените си ръце.

Енграси й подаде хавлиена кърпа, с която настоя да я избърше, докато оглеждаше с клинично око пръстите й.

- Какво според теб се случи тук, Амая?

- Не съм сигурна.

- За втори път виждам подобно нещо, първият беше онзи ден, когато в Хуанитаенеа пипна люлката на тавана.

Амая си спомни случката и начина, по който сухожилията й се бяха съкратили като прерязани наведнъж.

И изведнъж се усмихна.

- Сетих се - възкликна тя с облекчение. - Рамото нещо ме болеше и физиотерапевтът ми каза, че вероятно е лек тендинит от носенето на Ибай, а миналата седмица имах проверочен изпит по стрелба и за да се подготвя, ходех всеки ден на полигона. От това ще е, лельо. Последния път, когато отидох, дори инструкторът спомена, че сигурно рамото ми е болно. В момента не чувствах нищо освен леко трънене, но явно усилието е задълбочило травмата.

Съмнението в очите на Енграси не отстъпваше.

- Щом казваш...