Зовът на костите

11

Легна си до Джеймс, убедена, че тази нощ няма да заспи; в главата й кипяха новите сведения. Три привидно несвързани помежду си убийства, дело на трима непохватни престъпници на различни места, само дето при всичките имаше идентична ампутация, при всичките ампутираният крайник бе изчезнал от местопрестъплението, тримата убийци сами бяха сложили край на живота си в затвора или под охрана, тримата бяха оставили едно и също послание, послание, написано на стените, освен в случая с Медина, когато той го бе адресирал до нея и лично й го бе връчил. Макар че начинът, по който Киралте бе изискал присъствието на Амая, за да разкрие къде се намира трупът, също можеше да се смята за лично връчване. А сега, след като откри, че Лусия Агире е родена в Бастан, се отваряше нова врата, дали пък това не беше връзката между престъпленията? Трябваше да установи час по-скоро откъде е жертвата от Логроньо. Как й беше името? Не си спомняше да е споменато в доклада, който Падуа й бе показал. Пак погледна часовника, почти един и половина. Пресметна, че към два часа Ибай ще поиска да яде, тогава щеше да стане и да състави списък с всичко, които искаше да провери. Започна да си води бележки наум и междувременно заспа.

Намираше се близо до реката и чуваше, без да ги вижда, ритмичното шляпане на патешките крака на ламиите по водната повърхност. Лусия Агире, с посивяло лице, като току-що извадено от угасена клада, притискаше талията си с лявата си ръка и ужасено се взираше във висящото чуканче, отсечено до лакътя. Този път не духаше вятър и шляпането, което ромолеше по водата като дъжд, спря в мига, в който уплашените очи на Лусия срещнаха нейните и тя отново подхвана, както при всички предишни случаи, своята кантилена, само че сега Амая успя да чуе гласа й, сух и хриплив от пясъка, запълнил гърлото й, и да разбере какво повтаря: тя не казваше „вържи го“, нито „хвани го“, а „тартало“.

Тихото проплакване на бебето, което се събуждаше, бе достатъчно, за да я изтръгне от съня. Погледна часовника и с изненада установи, че е четири часът.

- Браво, шампионе, всеки път издържаш все по-дълго. Кога ще спиш по цяла нощ? -прошепна му тя, докато го вдигаше.

След като го нахрани и му смени памперса, отново го сложи в люлката.

- Джеймс - прошепна.

- Да?

- Отивам да работя. Ибай се нахрани, ще спи до сутринта.

Джеймс измърмори нещо и й изпрати несръчна целувка.

Нощем отоплението работеше на минимум и когато влезе в кабинета в участъка, благодари, че си е облякла дебел вълнен пуловер и пухенката, която Джеймс настояваше да носи. Включи компютъра и си направи кафе на машината в коридора, докато мислено си повтаряше списъка с действия. Седна зад бюрото и започна търсенето, преглеждайки всичко налично по случая от Логроньо в бележките, които Падуа й бе изпратил. Правилно си спомняше, никъде не се споменаваше името на жертвата, беше отбелязана само с инициалите И. Л. О.

Влезе в Гугъл, зарови се в архива на главните ежедневници на Ла Риоха и откри няколко бележки, в които се говореше за престъплението и за неговия извършител: Луис Кантеро, но за жертвата нямаше нито дума. Попадна на статия за процеса, в която се споменаваше за Исаскун Л. О., после на друга, в която се коментираше присъдата за убийството на И. Лопес Ормасабал.

Исаскун Лопес Ормасабал. Вкара пълното име в полицейската програма за идентификация и след няколко секунди пред очите й се появиха всички лични данни.

Исаскун Лопес Ормасабал

Дъщеря на Алфонсо и Виктория.

Родена в Бероета, Навара, на 28 август 1969. Починала...

Вледени се, докато четеше и препрочиташе данните. Родена в Бероета, селце с малко над стотина жители, само на дванайсет километра от Елисондо и което, разбира се, спадаше към община Бастан. От точността на разкритието почти й призля. Въздъхна, освободена от натрупаното през последните часове напрежение, и се огледа, търсейки някого в тишината на празната зала, с когото да сподели находката и тревогата си, защото, вместо да изпита облекчение от това, че подозренията й се потвърждават, съзнаваше, че пропастта, по чийто ръб напредваше слепешком, е стояла там през цялото време, че не е била по-различна, преди да разбере за съществуването й, но сега придобива очертанията на пламтяща и тръпнеща реалност, която надигаше глас от земята, примесена с кръвта на жертвите, и този глас нямаше да замлъкне, докато цялата истина не излезеше наяве. Тя вече знаеше, че няма да е лесно, но щеше да се заеме, дори ако трябваше да прерови самия пъкъл и да премери сили с дявола, който като на игра бе привлякъл вниманието й, пишейки по стените името на великан, поглъщащ пастири, девици, агънца, невинна плът.

Сякаш чул молитвите й, младши инспектор Ечайде влезе в кабинета с две чаши кафе в ръце.

- Полицаят на входа ми каза, че сте тук.

- Здравей, Йонан, но колко е часът? - запита Амая и погледна часовника.

- Малко след шест - отговори той и й подаде едната чаша.

- Какво правиш тук толкова рано?

- Не можех да спя, в хостела, където съм отседнал, има двайсетина младежи на ергенско парти - каза Ечайде, сякаш това обясняваше всичко. - Ами вие?

Амая се усмихна и през следващите двайсет минути му разказа за своите открития.

- И мислите, че е възможно да има и още?

Тя не отговори веднага.

- Нещо ми подсказва, че да.

- Можем да прегледаме за жертви на домашно насилие, подложени на ампутации -предложи Йонан, отваряйки лаптопа си.

- Прекалено общо - възрази Амая. - Като ампутация може да се тълкуват разрези или наранявания, а това, за жалост, е доста често срещано при подобни случаи. Освен това съм убедена, че в повечето от случаите, ако е имало ампутиран крайник и той е изчезнал, информацията е била премълчавана.

- Ами жертви, родени или живели в Бастан?

- Вече проверих, но мястото, където са родени жертвите, обикновено не се счита за съществено сведение и се споменава само в смъртния акт.

- Можем да тръгнем оттам. При вписването на починалите в Гражданския регистър би следвало да се отбелязва кога става дума за насилствена смърт - продължи Йонан, тракайки на компютъра си, докато Амая отпиваше от новото си кафе и се опитваше да стопли ръце в хартиената чаша. „Трябва да си донеса чаша“, помисли си и зарея поглед навън, в далечината, но прозорецът й върна само собственото отражение на фона на черната и все още непрогледна бастанска нощ.

- Погребалните агенции - просветна й изведнъж.

Йонан се обърна към нея в очакване.

- Моля?

- Семейството на Лусия Агире е поръчало некролог в погребално бюро „Бастан“. Не е рядко явление след смъртта да се издават некролози на починалите, да се поръчват заупокойни молитви, а някоя от жертвите, ако е родом от долината, да бъде погребана в родното си село, дори да не е живеела там в момента на смъртта си.

- В колко часа отварят? - запита помощникът й с очи върху часовника.

- Преди девет едва ли, но обикновено имат телефон за спешни случаи, който работи денонощно - отговори тя и отново погледна към прозореца, където далечно бледо сияние предвещаваше настъпването на утрото.

- Имам да свърша няколко неща тази сутрин, но ако мога, ми се ще да дойда с теб до погребалните агенции, мисля, че в Елисондо са две. Погледни дали няма и други в съседните села, но не им се обаждай, предпочитам лично да ги попитам, може би ще опресним паметта им.

Тя се качи в колата, без да съблича пухенката, и подкара бавно по пустите улици на отворен прозорец, за да не пропусне птичата врява призори. Като мина през ,Чокото“, зави, за да влезе през задния вход на пекарната, която по това време трябваше да е затворена, и спря колата така, че фаровете да осветяват стената. С дебели аерозолни струи някой бе написал „МРЪСНА КУРВА“. Стоя там една минута, загледана в надписа, и колкото повече го четеше, толкова по-безсмислен й се струваше. Включи на задна и подкара към вкъщи. Завари Рос на вратата да си облича палтото. Сбогува се с нея, без да споменава за надписа в работилницата, влезе навътре в смълчаната къща, където всички още спяха, и усети как, за разлика от останалата част от сградата, където имаше газово отопление, температурата в дневната бе спаднала с няколко градуса на разсъмване. Коленичи пред камината и започна успокоителния ритуал по разпалване на огъня. Действаше механично, повтаряйки усвоената още в детството церемония, която винаги й носеше необясним покой. Когато пламъците плъзнаха по най-дебелите дънери, стана и погледна часовника, пресмятайки разликата с Луизиана. Извади джиесема си, потърси името на агент Дюпри в списъка и набра номера, усещайки как сърцето й спира и прескача един удар, стиснато като с клещи от страха, докато някой вътре в нея крещеше да затвори телефона, да не се обажда, точно преди топлият глас на агент Алойзиъс Дюпри да й отговори от някаква точка на Ню Орлианс.

- Добър вечер, инспектор Саласар, или трябва да кажа добър ден?

Амая въздъхна, преди да отвърне.

- Здравей, Алойзиъс. Тъкмо се развиделява - отвърна, опитвайки се да овладее треперенето, обхванало тялото й, въпреки огъня, който вече гореше в камината, подклаждан от сухите цепеници.

- Как си, инспекторке? - Гласът му долетя топъл и добронамерен, какъвто си го спомняше.

- Смутена, много неща наведнъж, може би прекалено много - призна тя.

Излишно бе да се опитва да лъже Дюпри, в края на краищата смисълът на тези сутрешни обаждания беше да прояви максимална откровеност, иначе щяха да бъдат безцелни.

- Намирам се в Бастан. Разследвам един случай, който ме докара тук; нищо сериозно, задача, която се налага да изпълня по-скоро заради политическата ангажираност на началниците ми, отколкото по друга причина, но днес открих, че другият случай, с който се занимавам, изглежда, тръгва от Долината. Още не знам как да го обясня, но предчувствам, че е един от онези случаи... На всичко отгоре изглежда, че убиецът се опитва да установи връзка с мен. Както в подобни случаи, които изучавах в Куонтико, начинът му на действие отговаря на индивид от типа Джак, като при хората, които се обаждат в полицията, само че този е по-изобретателен, и започвам да подозирам, че си имам работа с по-сложна личност. - Амая спря, за да подреди мислите си.

- Колко по-сложна?

- Още не смея дори да го определя по този начин. Знаем само, че извършителите са долнопробни престъпници: дребни обири, кражби, измами, свързва ги само агресията към по-слабия пол. Посегнали са на жени от близкото си обкръжение, които по досегашните ми сведения имат връзка с Долината: едната е живеела тук, другите са родени в Бастан... - Този път спря, без да знае как да продължи. - Разбирам, че изглежда съшито с бели конци, Дюпри, но нещо ми подсказва, че зад всичко това се крие още нещо - заоправдава се тя, - лошото е, че не знам откъде да започна.

- Знаеш и още как, инспектор Саласар, трябва да започнеш от...

- От началото - довърши изречението тя с тон, който издаваше отегчението й.

- А началото беше?

- Убийството на Йоана Маркес - отвърна Амая.

- Не - прекъсна я той рязко.

- Това беше първото престъпление, при което разбрах, че е имало ампутация, възможно е да има и други преди него, но... нейният баща - убиецът, остави бележка за мен, преди да си пререже гърлото, и това отприщи разследването.

- Но кое беше началото? - повтори въпроса Дюпри почти шепнешком.

По гърба й премина ледена тръпка и почти усети как шиповете на жълтите бодливи храсти дерат анорака й, докато вървеше по тясната пътека към пещерата на Мари. Подрънкването на златните й гривни, дългите й до кръста златисти коси, леката усмивка като на кралица или на вещица и думите й: „Видях мъж, който влезе в една от пещерите с пакет и излезе с празни ръце“.

Както и неясният отговор на нейния въпрос: „Успяхте ли да видите лицето му?“. „Видях само едното му око.“ Въздишката на Алойзиъс в другия край на линията прозвуча далечна и

разводнена.

- Видя ли, че знаеше? Сега трябва да се върнеш в Бастан.

Амая се изненада от забележката.

- От два дни съм тук, Алойзиъс.

- Не, инспектор Саласар, още не си се завърнала.

Затвори джиесема и остана няколко секунди загледана в съобщението, появило се на екрана.

- Не биваше да правиш това.

Гласът на Енграси, която стоеше по средата на стълбата и я гледаше, така я стресна, че телефонът изскочи от ръцете й и падна под един от високите фотьойли пред камината.

- О, лельо, как ме уплаши - каза Амая и се наведе, опипвайки несръчно под фотьойла.

Старицата слезе додолу, гледайки я строго.

- А не те ли плаши това, което правиш?

Амая се изправи с телефона в ръка и изчака пулсът й да се успокои, преди да отговори.

- Знам какво правя, лельо.

- Нима? - присмя й се Енграси. - Наистина ли знаеш какво правиш?

- Имам нужда от отговори - оправда се Амая.

- И аз мога да ти помогна - отвърна лелята, отиде до бюфета и взе увитото в черна коприна пакетче, в което държеше тестето карти Таро.

- За това, лельо, ще трябва да знам въпросите, ти си ме учила така, а аз не ги знам, нямам представа какво да попитам. Разговорите с него ми помагат, не забравяй биографията му, един от най-добрите специалисти на ФБР по поведенчески разстройства и престъпно държание, мнението му е много ценно.

- Играеш си с неща, които са извън твоя обсег, дъще - упрекна я Енграси.

- Имам му доверие.

- За бога, Амая. Наистина ли не виждаш колко неестествена е вашата връзка?

Амая понечи да отговори, но спря, като видя, че Джеймс слиза по стълбите, гушнал Ибай, облечен за излизане.

Енграси й отправи последен укорителен поглед, остави тестето карти на мястото му и влезе в кухнята да приготви закуската.