Зовът на костите

19

Като се събуди на сутринта, нямаше и следа от болката, но се чувстваше прекалено ядосана, за да шофира, затова предпочете да отиде пеш до участъка; нахлупи шапката до веждите и вдигна реверите на палтото. Този ден духаше южнякът, който щеше да отвее натежалите от вода облаци далеч от долината и да предотврати дъжда, но сега огъваше тялото й като чучело и я принуждаваше да върви приведена напред. Мразеше вятъра, който пречеше на пешеходците да мислят за нещо друго освен за това как да се задържат на крака; тази картина винаги й напомняше пасажа от Дантевия ад, където обречените вървят срещу вятъра за вечни времена. Силен порив повдигна полите на палтото й и я разяри още повече. Наглостта на чудовището да стигне до Росарио беше лично оскърбление, което на утринната светлина и след като бе преодоляла първоначалния шок да се изправи отново пред присъствието на майка си, представляваше нова обида, която будеше в нея такава ярост, че чак се плашеше. Не беше добре за един полицай да се вдава до такава степен; ако не успееше да надмогне гнева от предизвикателството, щеше да загуби перспектива и да стане безполезна за разследването. Знаеше го и това още повече я вбесяваше. Ускори крачка, почти затича с надеждата, че усилието ще поуспокои духа й.

Безсънието от предишната нощ бе оставило тъмни сенки под очите й и макар че пристигна в участъка почти в девет, допълнителните часове сън почти не бяха помогнали. Ибай се беше събудил, хленчейки, и след безплоден опит да го накърми, Джеймс го бе укротил с биберона; това я накара да се почувства безполезна, което, прибавено към гнева й, само стресираше допълнително бебето. Тя си го знаеше, по дяволите, знаеше всичко. Беше ужасна майка, неспособна да полага и най-елементарни грижи за детето си, и ужасен полицай, с когото чудовищата си играеха на криеница.

Още преди да стигне до кабинета на инспектор Ириарте, позна гласа на Монтес, който веднага я подсети за разговора им пред дома й. Каза добър ден, без да спира и без да поглежда навътре в кабинета, откъдето й отговориха в хор. Последното нещо, което й трябваше тази сутрин, бе инспектор Монтес, решил да послуша съвета й и да се яви в участъка, за да говори с нея.

Влезе в залата за съвещания, която използваше за кабинет, и затвори вратата зад гърба си. Още сваляше палтото, когато се появи младши инспектор Ечайде.

- Добър ден, шефке.

Амая забеляза, че я наблюдава внимателно, може би заради тъмните кръгове, колебаейки се между естествения си порив да й подхвърли някоя забележка от личен характер или да премине направо към работата. Ечайде беше чудесен следовател, чувала бе, че според някои му липсвал опит и твърдост и че човешката страна все още надделявала над полицейската, но какво от това, по дяволите, в крайна сметка го предпочиташе пред сдържания Сабалса или разпасания Монтес. Усмихна се тъжно, сякаш за да оправдае вида си, и Ечайде реши да заговори за работата.

- Съдия Маркина, изглежда, е станал много рано. Преди час се обади лейтенант Падуа, за да каже, че заповедта е пристигнала и че още тази сутрин ще имаме мострите.

- Прекрасно - отговори тя, докато си записваше.

- Обадиха се и от Естеля: нищо не може да се направи с кадрите от паркинга пред „Санта Мария де лас Ниевес“, увеличили са ги максимално, но образът се разфокусира и става неизползваем. Ето какво изпратиха - допълни той и разстла върху бюрото поредица от сиво-черни петна.

Амая ги разгледа намръщено. Погледна часовника и изчисли, че във Вирджиния ще е едва четири призори. Може би по-късно.

Йонан като че ли се колебаеше.

- ...Що се отнася до случилото се в клиниката...

- Йонан, това е само изолиран факт и трябва да го третираме като такъв. Засега не е от значение за разследването, нека изчакаме резултатите от анализите, за да установим последователността и да почнем да съставяме профила, с една дума, за момента ще оставим нещата така.

Предложението като че ли не го задоволи напълно, но той все пак кимна утвърдително.

- Искам да се прибереш вкъщи и да си вземеш свободен ден. - Стори й се, че се готви да възрази. - Това, което ми е нужно да свършиш, ще го свършиш оттам. Продължавай да търсиш сходства с други случаи на домашно насилие и си почини малко. Довечера тръгваме за Уеска, докторите на мечките ще ни помогнат да ускорим малко нещата. Ще мина да те взема към седем от Памплона заедно с мострите, сигурно ще ни отнеме цялата нощ

- Много ще се радвам да ги видя отново - каза Йонан с усмивка, отивайки към вратата. После, с ръка на бравата, се обърна, сякаш си бе спомнил нещо.

- Шефке... Като дойдох тук тази сутрин, имах в пощата си един... имейл - той се поколеба.

- Да?

- Много странен имейл, беше в моята папка, но смятам, че е за вас...

- Добре де, от кого беше?

- Това е интересното. Идва от... по-добре да ви го покажа - Йонан отиде до компютъра и извади на екрана входящата кутия.

- Позлатения гребен - прочете. - Не е точно анонимен, но е от странните адреси, в които се подписват с ей този символ; на мен ми прилича на сирена.

- Това е ламия - каза тя, загледана в дребното лого в края на страницата.

Йонан се втренчи в нея.

- Извинявайте, ламия ли казахте? Мислех, че митологията е само моя територия.

- Е, това без съмнение е ламия: ако се загледаш, в долния край има не рибешка опашка, а патешки крака.

- Не ми се струва толкова очевидно, повечето хора биха го сбъркали със сирена, а преди година забележките от този род бяха в моята юрисдикция, а вие само им се подигравахте.

Амая се усмихна и се зачете мълчаливо в съобщението, а Йонан продължи:

- Не знам дали е грешка, или шега, не ми се струва много смислено.

Инспекторката отпечата текста и сложи листа на масата.

- Ако дойде още някой, препрати ми го.

Изчака го да излезе и отново прочете имейла.

Камъкът, който от вкъщи трябва ти да донесеш, е дарът, който господарката изисква, дар за бурята, за да получиш милост и да изпълниш целта, белязала те още в люлката.

Погледна със страх телефона, репетирайки наум думите си, докато намери достатъчно непринудения и професионален тон, който бе нужен за такова обяснение.

- Добър ден, Инмакулада, обажда се инспектор Саласар, бих искала да говоря със съдията.

Последва близо секунда пауза, в която почти я чу как си поема въздух, преди да отговори с престорено любезен глас:

- Съдията е изключително зает тази сутрин, оставете съобщението, аз ще му го предам.

- О, да, разбира се! - отвърна Амая, имитирайки гласа й, - а сега, Инма, ме свържи със съдията, за да не дойда лично, защото, ако се наложи да идвам, ще ти завра пистолета си в задника.

Усмихна се злорадо, като си представи смайването, съпроводило със сигурност ясно дочутото хлъцване. Вместо отговор до ушите й долетя мелодия, а после и гласът на съдията от другия край на линията.

- Инспектор Саласар?

- Добър ден, господин съдия.

- Добър ден. Надявам се да не е било толкова спешно.

- Моля?

- Спешната работа, заради която се наложи да си тръгнете снощи.

- Точно затова искам да поговорим.

В продължение на петнайсет минути тя му изреждаше фактите по възможно най-безучастния начин. Той я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Когато свърши, Амая се колебаеше дали още е отсреща.

- Това променя всичко - заяви съдия Маркина.

- Не съм съгласна - възрази тя. - Това е нюанс, съгласна съм, но що се отнася до разследването, пак сме на същото място. Докато не се потвърди, че костите, открити в пещерата, са от жертвите на тези престъпления, останалите елементи, включително подписите, продължават да бъдат случайни събития.

- Госпожо инспектор, самият факт, че един убиец установява връзка с вас, вече е достатъчно тревожен.

- Забравяте, че съм инспектор в отдел „Убийства“. Занимавам се с убийци и макар че явлението престъпник, установяващ връзка с разследващия неговия случай полицай, не се среща често, то е достатъчно добре описано - каза тя, разсъждавайки бързо. - Това е само черта от самонадеяното и нагло поведение на подобни индивиди.

- Според мен във факта, че установява контакт с вашите близки, има нещо повече от наглост; тук има заплаха.

Маркина беше прав, но на Амая не й се щеше да го признае.

- Никога не съм попадал на такъв случай.

- Може би не толкова явно, но не е необичайно престъпникът да оставя следи или скрити послания, особено в случаите на масови или серийни убийци.

- Мислите, че сме изправени пред поредица от убийства?

- Убедена съм в това.

Той помълча няколко секунди.

- Как се чувствате?

- В какъв смисъл?

- Как се чувствате в личен план.

- Ако ме питате дали мога да се дистанцирам от случая, отговорът ми е „да“.

- Питам ви точно това, което ви попитах, инспекторе, как ви се отразява това в личен план.

- Това е личен въпрос, господин съдия, и докато не се появят признаци, че начинът, по който това ме засяга, се отразява на следствието, нямате право да ме питате.

Веднага съжали за тона си. Последното, от което имаше нужда сега, бе да загуби доверието и подкрепата на съдията. Когато той заговори, гласът му звучеше по-студено, но с обичайното самообладание.

- Кога и къде възнамерявате да направите анализите?

- В една независима лаборатория в Уеска. Молекулярната биоложка ни сътрудничи по друг случай и заключенията й тогава много ни помогнаха. Тя се съгласи да направи тестовете тази нощ, така че с моя помощник ще пътуваме до Аинса, за да охраняваме мострите. По мои сметки утре сутринта ще имаме резултатите.

- Добре, идвам с вас - каза той.

- О, не е нужно, господин съдия, няма да се спи цяла нощ и...

- Госпожо инспектор, ако резултатите от вашите анализи са такива, каквито очакваме да бъдат, още утре ще отворим случая, а мисля, че си давате сметка за неговата значимост и евентуален отзвук.

Амая не отговори. Прехапа език и каза „до довечера“. Това никак не й харесваше, не й се щеше съдията да върви по петите й по повече от една причина.

Като затвори телефона, съжали, че разговорът не бе протекъл, както го бе замислила. Маркина я притесняваше; от признанието не й ставаше по-леко, но поне бе крачка към решението, а засега единственото, което й хрумваше, бе да стои далеч от него.

- Не изпадай в истерия - упрекна се тя на глас.

И все пак вътрешният й глас повтаряше, че най-разумно е да пази дистанция. Върна се към имейла, подписан със символа на ламията, и следващия час прекара пред дъската, рисувайки диаграми, които попълваше с имена.

Отстъпи няколко крачки към средата на стаята и погледна дъската с критично око. Няколко леки почуквания я извадиха от съсредоточението.

- Прекъсвам ли ви, шефке?

- Не. Влезте, Ириарте, сядайте.

Той обърна един стол към дъската и седна. Амая застана между него и дъската, направи

крачка напред и с леко докосване на долния й ръб я завъртя, скривайки написаното.

- Нещо ново от Арискун? - запита, докато се връщаше на масата и сядаше срещу него. Не й убягна удивлението, с което Ириарте прие решението й да скрие диаграмата.

- Не, пълно затишие. Не е имало нов инцидент, но не сме напреднали и в разследването.

- Е, от една страна, можеше да се очаква. Ясно е, че от архиепископията искаха набодена на кол глава, но както споменах, в повечето случаи на осквернявания извършителят или извършителите остават неразкрити. Самият факт, че са взети мерки, действа достатъчно разубеждаващо.

- Така изглежда - отговори той разсеяно.

- Още ли е тук инспектор Монтес?

- Не, тръгна си вече.

Това я изненада, макар че всъщност предпочиташе да не разговаря с него този ден. Беше очаквала, че накрая ще капитулира и ще прояви уважение към нея.

- Исках да поговорим за това, за него.

- За Монтес?

- Както знаете, в петък в Памплона ще се проведе съдебното заседание, на което трябва да се реши дали Монтес се връща на служба, или остава отстранен. Като се има предвид, че сега вие сте шефът, мнението ви ще е от особена тежест.

Амая помълча още няколко секунди и накрая отговори раздразнено:

- Да, инспектор Ириарте, наясно съм с всичко това. Какво всъщност се опитвате да ми кажете?

Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна, преди да заговори.

- Опитвам се да ви кажа, че аз ще подкрепя връщането на Монтес на служба.

- Намирам за правилно да се съобразявате със собственото си мнение.

- За бога, шефке! Не смятате ли, че наказанието му беше достатъчно?

- Наказание ли? Не беше наказание, инспекторе, а коректив. Да не би да сте забравили какво направи той, какво бе на път да направи?

- Не, не съм забравил, мислил съм хиляди пъти за случилото се тогава и смятам, че е било предизвикано от цял куп обстоятелства. Монтес тъкмо излизаше от тежък развод, пиеше доста, беше разцентрован, а и злополучната връзка с... Нали разбирате, осъзнал е, че е бил употребен... с една дума, дошло му е много.

- Мисля, че не е нужно да ви напомням, че в полицията се работи под огромно напрежение и не можем да позволим други аспекти от живота ни да се намесват в работата. Всички сме хора, разбира се, и понякога е невъзможно да го избегнем, но има една граница, която не бива да преминаваме, а той го направи.

- Да - призна Ириарте. - Направи го, но оттогава мина цяла година, обстоятелствата се промениха, той вече се е взел в ръце, ходеше на терапия, не пие.

- Ха.

- Добре де, пие по-малко. И трябва да признаете, че е добър полицай и че екипът куца без него.

- Много добре ми е известно, защо мислите, че още не съм му потърсила заместник? Но не смятам, че е готов да се върне, защото не съм убедена, че може да му се гласува доверие. А при работа с убийства нямаме право да рискуваме живота си и да компрометираме разследванията, това е основно правило.

- Доверието е двупосочна пътека - отвърна твърдо Ириарте.

- Какво искате да кажете?

- Че не можеш да изискваш доверие, ако не отвръщаш със същото - заяви Ириарте и кимна към дъската, която тя бе скрила.

Амая се изправи на крака.

- Първо, не крия от вас информация. Написаното на дъската се отнася за друг случай, по който работя лично и още не е официално открит. Ако това се случи, ще осведомя екипа и ще възложа разследването на хората, които сметна за най-подходящи. Трябва да реша дали тази информация е свързана със случая, по който работим, или напротив: дали смесването им няма да провали и двете разследвания. Но ако се съмнявате в способностите ми, можете да се оплачете на главния комисар.

Ириарте гледаше ръцете си.

- Нямам какво да казвам на главния комисар; не се съмнявам във вас, но ми е болно да виждам, че на други хора се доверявате.

- Доверявам се на този, на когото имам доверие. Как бих могла да се доверя на човек, който тръби наляво и надясно, че прехвърлям всичката работа на другите, а аз по цял ден се развявам? И трябва да признаете, че Монтес нямаше откъде да знае това, ако случващото се тук си оставаше тук.

- Шефке, много добре знаете, че Монтес има свое мнение и свой начин да го изразява, не е нужно някой да му дава идеи; малко е язвителен, вярно, но това е нормално в неговото положение. От друга страна, ви уверявам, че от мен, независимо от симпатията ми към Монтес, не излиза и дума от казаното тук.

Тя го гледаше строго.

- Що се отнася до Монтес, възможно е много неща в него да са се променили, но не са достатъчно много.

- А що се отнася до това? - посочи той дъската.

- Какво точно искате, инспекторе?

- Да ми се доверите и да ми кажете какво има на гърба на тази дъска.

Тя го гледа втренчено няколко секунди, после отиде до дъската, бутна леко долния й ръб, обърна я и през следващия час се довери на Ириарте.

Влезе вкъщи и се усмихна, като чу характерното подрънкване на чиниите и чашите, които леля й нареждаше на масата и което означаваше, че се връща навреме.

- О, я вижте кого ни е довял вятърът - възкликна лелята. - Рос, сложи още една чиния.

- Тъкмо исках да говоря с теб - каза сестра й, излизайки от кухнята. - Днес ми се случи нещо много любопитно - заяви тя, гледайки втренчено Амая и привличайки вниманието на Джеймс и лелята. - Сутринта, като пристигнах пред пекарната, заварих там група за реставрация и почистване на фасади от Памплона, която боядисваше стената и вратата на

склада.

- И? - подкани я Амая.

- И после минаха на фасадата на моята къща. Колкото и да настоявах, не пожелаха да ми кажат кой ги е наел, освен че поръчката и заплащането дошли анонимно.

- Гледай ти колко хубаво - каза Амая.

- Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

- Ами какво друго?... Че се надявам да свършат добре работата?

Рос я погледна с усмивка, клатейки глава.

- Забавно е...

- Кое?

- Че с години мислехме Флора за най-голямата сестра, а най-абсурдното е, че ти беше най-малката.

- Аз съм най-малката, вие сте по-стари от мене - заяви Амая.

- Благодаря - каза Рос и я целуна по бузата.

- Нямам представа за какво говориш, но нищо.

Ядоха и разговаряха оживено, макар че лелята беше по-мълчалива и замислена отколкото друг път, а когато свършиха и Амая се заигра с Ибай, Енграси седна до нея.

- Значи, тази вечер заминаваш за Уеска?

- Да.

- Още преди да отидеш, знаеш какво ще излезе - заяви лелята.

Амая я погледна много сериозно.

- Как е рамото ти?

- Добре - отвърна тя отбранително.

- Страх ме е, Амая, цял живот съм се страхувала за тебе заради очевидното и заради онова, което не беше чак толкова очевидно. Като днес помня деня, в който ти, деветгодишната, влезе тук и почна да гледаш на карти, сякаш цял живот го бе правила. Ужасно зло бе надвиснало над теб тогава и наред с обидата и унижението, които бе преживяла наскоро, вратите се отвориха, както рядко се отварят, всъщност видях го само още веднъж, когато Виктор... Та, тогава... В теб, Амая, има нещо, което привлича най-свирепите сили. Ти притежаваш невероятен инстинкт за издирване на злото, пък и работата ти... е, предполагам, че е било неминуемо.

- Намекваш, че съм прокълната - каза Амая с усмивка, но не толкова убедено, колкото й се щеше.

- Точно обратното, ангелче... Точно обратното. Понякога хората, видели отблизо смъртта, проявяват такива особености, но... у теб има нещо различно. Ти си по-специална, винаги съм го знаела, но до каква степен, по какъв начин? Бъди внимателна, Амая. Силите, които те закрилят, са толкова, колкото и тези, които ти налитат.

Амая стана и прегърна леля си, усещайки с ръцете си колко крехки са дребните й кости; целуна я по главата, по побелялата копринена коса.

- Не се тревожи за мен, лельо, ще внимавам - каза усмихнато. - При това имам пистолет и съм отличен стрелец...

- Престани да говориш смехории - скара й се лелята на шега, измъквайки се от прегръдката и бършейки с опакото на ръката си сълзите, които се стичаха по лицето й.

Зимното слънце най-сетне се показа, след като силният сутрешен вятър бе помел облаците. Ибай спеше, унесен от потракването на колелата на количката по паважа на Елисондо, и докато гонеха следобедната светлина с разходката, Амая слушаше Джеймс, който въодушевено й разказваше как вървят работите по проекта „Хуанитаенеа“. Когато вече наближаваха до тях, той спря и тя го последва.

- Амая, наред ли е всичко?

- Да, разбира се.

- Чух разговора с леля ти...

- О, Джеймс, нали я знаеш каква е. Вече е възрастна и прекалено чувствителна, притеснява се, но ти не бива да се влияеш; няма да мога да работя, ако знам, че се притеснявате.

Той отново тръгна, макар че не изглеждаше убеден. И пак спря.

- А между нас?

Амая преглътна и нервно навлажни устните си.

- Какво имаш предвид?

- Всичко наред ли е между нас?

Тя го погледна в очите, опитвайки се да му предаде всичката увереност, която бе способна да излъчи.

- Да.

- Добре - отвърна той вече по-спокоен и отново закрачи напред.

- Съжалявам, че и тази нощ няма да съм вкъщи.

- Разбирам, такава ти е работата.

- Отивам с Йонан. - Помисли за миг и добави: - Съдия Маркина също ще ни придружи, за да наблюдава и да оцени анализите. Много е важно. Ако получим очаквания резултат, ще успеем да разгадаем един от най-сериозните случаи в криминалната история на страната.

Джеймс я погледна леко изненадан и тя веднага разбра защо - беше се разприказвала прекалено много, обикновено никога не се впускаше в обяснения за работата си, те просто бяха част от „онова, за което не мога да говоря“, но разбра и защо го бе допуснала. Беше изпитала потребност да бъде искрена по един прикрит начин, затова бе споменала Маркина, но същевременно бе омаловажила факта, заливайки го с повече информация, отколкото имаше навика да дава. Погледна Джеймс, който продължаваше да върви до нея, бутайки количката, и изведнъж се почувства измамница. Въздъхна шумно и той го забеляза.

- Какво има?

- Нищо - излъга, - току-що се сетих, че трябва на всяка цена да звънна в Америка. Ти върви - подкани тя мъжа си, - ще имам време да изкъпя Ибай, преди да тръгна.

Не изчака да се прибере вкъщи, извади телефона, потърси номера и го набра, сядайки на

ниския зид край реката. От другия край мъжки глас й отговори на английски.

- Добър ден - поздрави тя, въпрки че в Елисондо вече се свечеряваше. - Агент Джонсън? Обажда се инспектор Амая Саласар от Окръжната полиция на Навара. Инспектор Дюпри ми даде вашия номер, надявам се да ми помогнете.

Събеседникът й помълча няколко секунди, преди да отговори.

- О, да, сещам за вас, бяхте тук преди две години, нали? Дано дойдете пак на следващата сбирка. Казвате, че Дюпри ви е дал номера ми, така ли?

- Да, каза да се обръщам към вас, ако имам нужда от помощ.

- Щом Дюпри ви го е казал, аз съм на ваше разположение. С какво мога да ви помогна?

- Имам няколко кадъра с много лошо качество на едно заподозряно лице. Направихме всичко по силите си, но получихме само сиви петна. Знам, че вие работите с нова система за обработка на образи и реконструкция на лица, която май ще се окаже единствената ни възможност.

- Изпратете ми ги, ще направя каквото мога - отговори мъжът.

Тя си записа адреса му и затвори.