Зовът на костите

20

Беше осем часа, когато паркира пред входа на младши инспектор Ечайде. Кликна му и зачака, докато наблюдаваше колко оживена е улицата по това време в сравнение с Елисондо, където в осем вечерта се срещаха само неколцина окъснели минувачи на път за вкъщи.

Памплона й липсваше. Светлините, хората, къщата й в старинния център, но Джеймс изглеждаше запленен от Бастан, особено откакто бяха решили да купят Хуанитаенеа. Знаеше, че той обожава Елисондо и въпросната къща, но не беше съвсем убедена, че макар да се чувстваше все по-добре там, ще може да изпита някога свободата, която й носеше животът в Памплона. Запита се дали не бе избързала със съгласието си за къщата.

Като видя Йонан да излиза, се плъзна на седалката до шофьора. Имаше да премисля много неща, а Йонан обичаше да шофира. Той хвърли дебелото си пухено яке на една от задните седалки и запали двигателя.

- Значи, отиваме в Аинса?

- Да, но преди това ще спрем на бензиностанцията на изхода на Памплона. Имаме уговорка да се срещнем там със съдия Маркина, който настоя да ни придружи, за да гарантира спазването на процедурите.

Йонан не каза нищо, но Амая не пропусна да забележи учуденото повдигане на вежди, което той се постара да прикрие с обичайната си коректност. Остана мълчалив до бензиностанцията, където паркира, и двамата слязоха, като видяха присветването на фаровете от друга кола.

Маркина излезе и тръгна към тях; с джинсите и плътния син пуловер изглеждаше на не повече от трийсет години. Амая забеляза, че Йонан наблюдава реакцията й.

- Добър вечер, инспектор Саласар - поздрави съдията.

Тя стисна протегната ръка само с върха на премръзналите си пръсти, избягвайки да го погледне в очите.

- Господин съдия, това е моят помощник, младши инспектор Ечайде.

Съдията подаде ръка и на Йонан.

- Ако искате, можем да пътуваме с моята кола.

Амая видя одобрителния поглед на Йонан към беемвето на съдията, докато тя казваше „не“ с глава.

- Винаги пътувам с моята кола, да не би да ме повикат за нещо - обясни. - Не мога да рискувам да завися от другиго да ме закара.

- Разбирам - промълви съдията, - но ако младши инспекторът кара вашата кола, вие можете да пътувате с мен в моята.

Амая погледна смутено към Йонан, после отново към Маркина.

- Ами... Двамата имаме недовършена работа и ще използваме пътуването, за да обсъдим някои неща. Нали знаете как е?

Съдията я погледна в очите и тя разбра, че му е ясно, че го лъже.

- Искаше ми се по пътя до Аинса да ме осведомите за хода на разследването. Ако предположенията ви се потвърдят и се стигне до положителни резултати, случаят ще бъде открит официално и трябва да съм наясно с подробностите.

Амая кимна в знак на съгласие и наведе очи.

- Добре - предаде се тя неохотно. - Ще караме след теб, Йонан.

Качи се в колата на съдията и с неудобство го изчака да си закопчае колана. Да стои в това тясно пространство заедно с него, я тормозеше до такава степен, че чак изглеждаше смешно. Прикри смущението си, като се зае да преглежда съобщенията на джиесема си, дори препрочете едно-две от тях, твърдо решила да покаже равнодушието си към неговата близост, към начина, по който ръцете му обгръщаха волана, към мекото движение, с което сменяше скоростите, или към кратките, но напрегнати погледи, които й хвърляше, докато барабанеше ритмично с показалец върху волана в такт с музиката. Той се наслаждаваше на пътуването, личеше си по начина, по който се облягаше, и по постоянната лека усмивка на лицето му Пътуваха в мълчание около час. Отначало си бе отдъхнала, че не й се налага да говори, но продължителното мълчание помежду им установяваше заплашително ниво на близост.

След като помисли, каза:

- Смятах, че искате да говорим за случая.

Той я погледна за секунда, преди отново да обърне очи към пътя.

- Излъгах - призна, - просто исках да съм с вас.

- Но... - запротестира тя объркана.

- Не е нужно да говорите, ако не желаете, само ме оставете да се наслаждавам на компанията ви.

Останалата част от пътя изминаха, без да продумат, той шофираше с елегантно безучастие, като от време на време й хвърляше от ония негови погледи, достатъчно кратки, за да не я притеснят, но достатъчно напрегнати, за да го постигнат. Междувременно гневът на Амая растеше вътре в нея и я караше да се концентрира върху случая и мислено да повтаря наум всички стъпки, полагайки напразни усилия да различи нещо отвъд банкета в тъмната нощ. Улиците на Аинса изглеждаха оживени вероятно заради наближаващия край на седмицата и при все че термометрите на магазините показваха два градуса под нулата, още щом минаха по моста, видяха хора пред баровете и пред няколкото отворени магазинчета, удължили работното си време заради наличието на туристи. Йонан продължи към стръмния скат около хълма, на който бе кацнала средновековната част на Аинса. Съдията караше след него, разглеждайки с удивление надвисналите от склона къщи, които сякаш предизвикваха бездната.

- Никога не бях идвал тук, държа да кажа, че е изумително.

- Чакайте да стигнете горе - отговори тя, като видя изражението му

Аинса беше тунел във времето. Когато човек спре на площада, въпреки паркираните коли и осветените ресторанти го обзема чувството за пътуване в миналото, от което дъхът му за миг секва. Маркина не направи изключение: продължи да следва Йонан до мястото, където паркираха, без усмивката да слиза от лицето му.

- Невероятно - възкликна.

Амая го погледна развеселена. Помнеше какво бе изпитала самата тя, когато за пръв път бе попаднала тук.

Като слязоха от колата, установиха, че наред с ниската температура, присъща за 580-те метра височина, на която се намираха, влагата от реките Синка и Ара, сливащи се тук, бе спомогнала за покриването на паважа със слой заскрежен лед, който проблясваше като седеф под романтичната светлина на фенерите на площада.

Йонан се приближи, размахвайки ръце, за да се стопли.

- А ние си мислехме, че в Елисондо е студено... - каза той усмихнат.

Амая закопча палтото си и измъкна от джоба вълнена шапка.

Маркина обаче като че ли не се притесняваше от ниските температури. Той излезе от колата и без да облича палтото си, се огледа очарован.

- Това място е невероятно...

Йонан взе от багажника контейнера с мострите и тръгна заедно с Амая към защитния зид на крепостта, в която се помещаваше Центърът за природни проучвания и ръководената от двамата доктори Лаборатория за наблюдение на пиренейските мечки. Съдията ускори крачка и на входа почти ги настигна. Амая забеляза изненадата му, когато, след като прекосиха в компанията на разсилния просторните зали, където се възстановяваха ранените птици, застанаха до невзрачната врата на лабораторията. Доктор Гонсалес тръгна да ги посрещне, прегърна усмихнато Йонан и подаде ръка на Амая. Докторката, няколко метра зад него, учтиво поздрави.

- Добър вечер, госпожо инспектор, радвам се да ви видя.

Амая се усмихна на обичайната й сдържаност.

- А това е съдия Маркина.

Доктор Гонсалес му подаде ръка, докато Такченко се приближаваше, извила едната си вежда, без да отделя очи от Амая.

- Дано не ви притеснявам с присъствието си - каза Маркина вместо поздрав. - Резултатът от тези тестове може да доведе до отварянето на един много важен случай и трябва да се вземат всички мерки за гарантиране на охраната.

Докторката му протегна ръка, огледа го отблизо, после се завъртя на пети и даде знак за природната си готовност за работа.

- Хайде давайте мострите.

Всички вкупом я последваха през трите зали, съставляващи лабораторията. Докторката застана зад един барплот в дъното и посочи плота. Йонан постави отгоре куфарчето и докато Такченко си слагаше ръкавиците, го отвори.

- Дайте да видя - каза тя и се наведе да вземе мострите. - Добре, слюнка... - промърмори, поемайки контейнерчето с тампона. - Трябва да я разградим с протеини - заговори тя на мъжа си. - Ще ни отнеме цялата нощ, после ще добавим фенол-хлороформ, за да екстрахираме ДНК, да преципитираме, да изсушим и да утаим във вода. Мострата ще е готова за анализ утре сутринта. На апарата за РСК му трябват между три и осем часа, после още два за електрофореза върху агарозен гел, което ще ни позволи да видим резултата. По мои сметки към обед ще сме готови.

Амая изпухтя.

- Дълго ли ви се струва? Е, косата ще ни отнеме още повече време - обяви микробиоложката. - Възможностите за извличане на ДНК от слюнката са деветдесет и девет процента, докато при косата намаляват на шейсет и шест - обяви тя, взимайки плитката на Мария Абасоло, - макар че тази мостра тук е добра.

Амая потръпна, като видя отново белезникавите крайчета на изтръгнатата от главата коса.

- А това са костните мостри - продължи докторката. - Боже мили! Колко казахте, че са на брой?

- Дванайсет различни.

- Значи, повтарям: утре по обед. Веднага започвам. Докторе - обърна се тя към мъжа си, -ще ми помогнеш ли?

- Разбира се - отвърна с готовност той.

- Вие се разполагайте удобно, може да окачите палтата си в офиса, а табуретки има из цялата лаборатория, обслужете се сами.

Амая погледна часовника си и се обърна към младши инспектор Ечайде.

- Минава десет, върви да вечеряш, после ще ида и аз.

- Някой ще ме придружи ли? - попита Йонан.

- Ние вече хапнахме - отвърна доктор Гонсалес. - Като се върнете, ще пием кафе.

- Аз ще ви придружа, ако инспектор Саласар няма нищо против - обади се Маркина и погледна Амая.

Тя кимна и двамата мъже се запътиха към изхода.

Амая седна на една табуретка и през следващия половин час наблюдаваше шетнята на двамата учени, които работеха съсредеточено почти без да разговарят, проверявайки най-внимателно всяка поредна стъпка от процедурата.

- Предполагам, че не можете да ми кажете с какво сте се захванали сега... - подхвърли във въздуха биоложката.

- Напротив, мога. Опитваме се да установим връзка между тези проби и мострите от кости, които вече са били обработени в жандармерията. Ако се получи съвпадение, постепенно ще разплетем поредицата от престъпления, извършвани от доста време на територията на цялата северна част от страната. Излишно е да споменавам, че това е поверителна информация.

Двамата кимнаха с разбиране.

- Естествено. Има ли нещо общо с костите, открити в пещерата в Бастан?

- Има.

- Тогава ни пратиха снимки на останките и заради начина, по който бяха разположени, веднага отхвърлихме участието на хищници: никое животно не трупа остатъците от плячката си по този начин, те изглеждаха като...подредени нарочно за постигане на определен ефект.

- И аз съм на това мнение - каза Амая замислено.

Двамата мълчаха няколко минути, увлечени в работата си, като непрекъснато проверяваха списъка от процедури, докато най-накрая сметнаха фазата за приключена.

- Сега остава да чакаме - обяви Такченко.

Съпругът й си свали ръкавиците и ги хвърли в един контейнер, без да отделя очи от Амая с добре познаното на инспекторката изражение, издаващо напрегната мозъчна дейност.

- Много пъти съм мислил за това, знаете ли? Двамата с докторката сме си говорили и сме на едно мнение. Във вашата долина става нещо ужасно.

- Моята долина ли? - попита Амая, усмихвайки се хем смутено, хем престорено.

- Да, знаете какво имам предвид. Вие сте родена там, връзката на принадлежност е неизбежна. Това е едно от най-красивите места, които съм виждал, едно от местата, където се усеща единението между природата и човека, място, където можеш да откриеш солидни причини, за да си върнеш до известна степен вярата. - При тези думи той вдигна поглед към Амая, която веднага схвана какво има предвид и кимна увтърдително... - Обаче или може би точно заради това там, изглежда, е намерило убежище нещо безсрамно, нещо мръсно и зловредно.

Амая го слушаше, попивайки всяка подробност.

- Има такива места - добави Такченко, - те са като огледала, като врати между два свята или нещо подобно на енергийни амплификатори; сякаш Вселената е трябвало да компенсира природното съвършенство. Знам няколко подобни места, дори цял един град: Йерусалим е добър пример за това, което се опитвам да обясня. Човек би казал, че нещо е нарушило равновесието във вашата долина и сега там се случат прекалено много ужасни, но и прекрасни неща, не мислите ли? Със сигурност не е случайно.

Амая се замисли над думите й. Не, тя не вярваше в случайностите. Престъпленията срещу момичетата по бреговете на река Бастан въплъщаваха степента на безсрамие и светотатство, присъщи за едно оскверняване. Помисли за случилото се наскоро в Арискун и за миналото на долината, за усилията на първите заселници да се установят там, за трудния им живот, за борбата им да превъзмогнат болести, бедствия, провалени реколти, враждебния климат и за капак магьосничеството и Инквизицията, заклеймявала стотици уплашени жители, които сами се обвинявали, за да изпросят милост. Помисли и за един друг Саласар, инквизитора, който цяла година обикалял из Бастан, смесвал се с населението, за да научи има ли нещо демонично в тази долина, или не. Инквизитор, който на своя глава решил да разгадае тайнството на това място и се сдобил, без принуда и изтезания, с над хиляда доброволни изповеди с признания за магии и още три хиляди жалби срещу съседи заради зловредни ритуали. Инквизиторът Саласар бил един модерен детектив, блестящ и толкова широко скроен мъж, че със събирания цяла година материал се завърнал в Логроньо и уверил членовете на Светата инквизиция, че не е открил доказателства за вещерски практики в Бастан, че случващото се там е от различно естество. Прозорливият инквизитор Саласар бил осъзнал - докторът имаше право, - че Бастан, за добро или лошо, граничи с чудото.

Може би наистина бе едно от онези места, които Вселената не може да остави на мира.

Половин час по-късно Йонан се върна доволен и леко поруменял.

- Съдията се оказа истински гастроном. Още на площада откри страхотен ресторант и настоя да плати сметката. Чака ви там. Намира се точно до изхода от крепостта, втората сграда вдясно.

Амая взе палтото си и излезе на студа в Аинса. Северният вятър я блъсна в лицето още щом прекоси широката равна площадка пред крепостта. Тя изтегли ръкавите на пуловера, за да покрие ръцете си, и съжали, че си е забравила ръкавиците. Забеляза увеличения брой коли, привлечени несъмнено от множеството барове на площада. Откри ресторанта и тръгна между паркираните коли, проклинайки равната подметка на ботушите си, които се пързаляха по заледения паваж. Ресторантът имаше неголям бар, доста посетен, от който се виждаше малък и приветлив салон за хранене, разположен около камина в центъра. Съдия Маркина й махна от една маса близо до огъня.

- Помислих си, че тази ще ви допадне - каза той, когато тя се приближи.

Присъствието на огъня и околните ухания изведнъж я накараха да усети глад. Избра си филе с гарнитура от гъби и се изненада, когато и той си поръча същото.

- Мислех, че сте вечеряли с младши инспектор Ечайде.

- Вие не ми давате много възможности да споделя една вечеря с вас, затова няма да се откажа от тази, макар да не е съвсем по мой вкус. Ще пиете ли вино?

- Боя се, че не, нали съм на работа.

- Разбирам - съгласи се той.

Амая побърза да приключи и беше благодарна за мълчанието на съдията, който каза само една-две думи по време на вечерята, макар че на няколко пъти забеляза как я гледа по онзи спокоен и странно тъжен начин въпреки леката усмивка, изписана на устните му.

Когато излязоха, след топлината пред камината студът навън й се стори още по-пронизващ Тя нахлупи шапката, загърна се плътно с палтото и издърпа ръкавите на пуловера, както бе направила преди.

- Нямате ли ръкавици? - попита Маркина до нея.

- Забравих ги.

- Вземете моите, ще са ви големи, но поне...

Амая въздъхна, с което сложи край на търпението си и се обърна към него.

- Престанете да го правите - каза твърдо тя.

- Кое да престана да правя? - обърка се той.

- Това, което правите. Всички тия погледи, това чакане за вечеря, тая загриженост за мен, престанете вече.

Той избърза една крачка напред и застана срещу нея. Няколко секунди гледаше в някаква далечна точка на площада, след което отново се втренчи в очите й. От усмивката на лицето му нямаше и следа.

- Не може да искате това от мен. Всъщност можете, но аз не го приемам. Не мога да отрека това, което чувствам, и няма да го отричам, защото в него няма нищо лошо. Няма да ви поглеждам повече, няма да се грижа за вас, щом ви е неприятно, но това няма да промени нещата.

Амая затвори за миг очи, мъчейки се да измисли аргументи, за да му възрази. Измисли един.

- Нали знаете, че съм омъжена? - каза и още докато го изричаше, разбра, че това е слаб довод.

- Знам - отговори той спокойно.

- Това нищо ли не означава за вас?

Той се наведе към Амая, взе едната й ръка и сложи в нея ръкавиците.

- Означава същото, което би означавало за вас.

Такченко беше поставила предоставените от жандармерията костни мостри в малките епруветки епендорф, подобни на кухи пластмасови патрони, които се нареждаха в термоциклера.

- Е, поне това е почти готово. Още един час тук, после още два за почивка.

- Мислех, че в жандармерията вече са направили ДНК анализите на костите - обади се съдията.

- Така е, пристигнаха заедно със съответния доклад, но след като в случая разполагаме с достатъчно мостри, предпочетохме да повторим цялата процедура, за да сме сигурни.

Маркина кимна с разбиране и се запъти към другия край на лабораторията, където Йонан и доктор Гонсалес го канеха да пие кафе.

- Много хубав мъж - каза Такченко, когато съдията се отдалечи.

Амая я погледна изненадано.

- Направо красавец - заяви докторката.

Амая се обърна да погледне съдията, после погледна Такченко и потвърди с глава.

- ...Самото изкушение. Или греша, госпожо инспектор? - добави микробиоложката.

Леко обезпокоена, Амая зае отбранителна поза.

- Защо говорите така?

- Защото е очевидно, че ви привлича.

Амая отвори уста да възрази, но за втори път тази вечер остана без аргументи. Запита се с тревога дали нещо в поведението й не е издало нейното смущение.

Докторката я погледна съчувствено и се усмихна.

- За бога! Какво толкова, инспекторке, не се измъчвайте, кой от нас не се изкушава понякога.

Амая я погледна сериозно.

- ...А когато изкушението изглежда така добре в джинси, е нормално да изпитваш колебания - добави лукаво Такченко.

- Точно това ме обърква - призна Амая, - колебанието; фактът, че има колебание, е достатъчен, за да ме накара да се замисля, да си задавам въпроси.

- Но колебанията са нещо нормално.

- Аз мислех, че не са. Обичам съпруга си. Щастлива съм с него. Не искам да бъда с друг мъж.

Такченко се засмя.

- Я не се скумросвайте - каза тя, като прекъсна работата си и я погледна с хитра усмивка. - Обичам мъжа си, но пък защо да не се чифтосам веднъж, че и дваж с красивия съдия!

Амая се ококори, смаяна от неочаквано невъздържаната забележка на тази иначе

дискретна жена.

- За бога, доктор Такченко! - възкликна тя уж възмутено: - Да се чифтосам! Явно от общуването с мечките сте подивели. Да се чифтосам веднъж! Та с него може и два дни да не ставам от леглото.

Двете се разсмяха, с което накараха мъжете да се обърнат и да ги погледнат от другия край на лабораторията.

- Виждам, че сте си го помислили - прошепна докторката, без да отделя очи от групата.

Амая слезе от табуретката си и се приближи още до плота, който я отделяше от Такченко.

- Може би, но да го помислиш, е едно, а да го направиш - съвсем друго. Аз не го искам.

- Сигурна ли сте?

- Напълно, но той никак не ме улеснява.

- Михаил Коч - каза биоложката.

- Кой е той?

- Мой състудент от Медицинския факултет, после работихме три години в един и същ институт. Беше от мъжете, които са убедени, че с труд и постоянство всичко се постига. Всеки божи ден в университета, а после всеки божи ден в института не преставаше да ми прави намеци, да ме кани на срещи, да ми носи цветя и да ме гледа недвусмислено.

- И?

- Михаил Коч също никак не ме улесняваше, но и през ум не ми мина, че мога да се чифтосам поне веднъж с него.

- Значи смятате, че самият факт, че съм си го помислила, ясно говори, че нещо не е наред? Фактът, че вие самата признавате, че не е за изпускане, значи ли, че искате да изневерите на доктора? - запита Амая, кимвайки към мъжката групичка.

- О, боже господи, приличате на рускиня! Абсолютна във всичко! Това е то изкушението, инспекторке, нито сме слепи, нито невидими.

Амая я погледна, търсейки обяснение.

- Когато човек реши, че обича някого толкова силно, че да се откаже от всички останали, не ослепява, нито става невидим, продължава да вижда и него продължават да го виждат. Верността е безсмислена, ако не се изкушаваме от видяното или ако никой не ни поглежда. Истинското изпитание възниква, когато се появи някой, в когото бихме се влюбили, ако нямахме партньор, някой, който отговаря на всичките ни изисквания, който ни харесва и привлича. Някой, който би бил идеален, ако вече не сме си избрали друг също толкова идеален. Това означава вярност, инспекторке. Не се притеснявайте, много добре се справяте.

Утрото настъпи бавно и хладно. Отново си раздадоха кафета, а доктор Гонсалес измъкна отнякъде тесте карти, с което тримата мъже се заиграха мълчаливо. Такченко се зачете в един от дебелите технически справочници, които явно намираше за твърде занимателни, а Амая, седнала близо до нея, взе да прехвърля наум случая си, поглеждайки час по час към термоциклера, който мъркаше върху стоманения плот като разглезен котарак. Инстинктът й подсказваше, че в тези мостри наистина се крие самата същина на живота, открадната от тандема най-сатанински чудовища, които бе срещала. Студеният и властен ум на подбудителя и сляпото послушание на звяра в негова услуга. Термоциклерът спря да мърка и изсвири продължително, което стресна Амая почти едновременно със сигнала за получено съобщение на телефона на Йонан и за входящо повикване на нейния. Двамата се спогледаха разтревожено, преди тя да отговори на инспектор Ириарте.

- Госпожо инспектор, имало е ново нападение срещу църквата в Арискун.

Амая скочи на крака и тръгна към другия край на лабораторията.

- Обяснете ми - прошепна.

- Блъснали електрокар във фасадата, пробили дупка и... - той се поколеба.

- Има ли подхвърлени останки?

- Да... Още една ръчичка... Съвсем малка и по-различна, не е обгорена...

Амая долови колко потресен от всичко е Ириарте: бе казал „ръчичка“. Той имаше малки деца, чиито ръце със сигурност не бяха много по-големи.

- Добре, инспекторе, задвижете нещата, повикайте Сан Мартин и не пипайте нищо, преди да дойда. Ще ми трябват поне два часа. Нека всички чакат отвън, оградете периметъра и ме чакайте, тръгвам веднага. След минута ще ви звънна от колата.

Тя грабна палтото си и се отправи към изхода, където вече я чакаше Йонан.

- Получих съобщение и трябва да тръгвам - обяви тя, обръщайки се към другите. - Йонан, ти оставаш, имам нужда от тебе тук, това е много важно. Благодаря за всичко на двамата доктори. Господин съдия, на вас ще се обадя сутринта.

Съдията взе палтото си и я последва мълчаливо. Не каза нищо, докато прекосяваха зоната с огромните клетки, нито докато пресичаха оръжейния двор в крепостта.

Амая задейства дистанционното на колата още преди да стигне до нея, но той я задържа до вратата, хващайки я за лакътя.

- Амая...

Тя въздъхна дълбоко и изпусна бавно въздуха си.

- Инспектор Саласар - поправи го тя, въоръжавайки се с търпение.

- Добре, щом настоявате, инспектор Саласар - прие неохотно той. Наведе се към нея, целуна я леко по бузата и прошепна: - Карайте внимателно, не ми е безразлично.

Тя отстъпи с разтуптяно сърце, клатейки глава.

- Не бива да правите това, не бива да го правите - каза, докато влизаше в колата и палеше двигателя.