Зовът на костите

22

Часовникът показваше четири и половина, когато Джеймс я събуди с дузина малки целувчици по главата. Тя се усмихна, щом усети аромата на кафето, което той както винаги й носеше в леглото.

- Събуди се, спяща красавице, вече нямаш температура. Как се чувстваш?

Амая се замисли. Усещаше устните си сухи и корави, а косата - залепнала за главата, сякаш беше още мокра, краката й още тръпнеха малко, но общо взето, се чувстваше добре. Благодари мислено за безпаметния сън, от който бе излязла без никакъв спомен, и се усмихна.

- Добре съм, вече ти казах, че е само умора.

Джеймс я погледна внимателно, но не каза нищо: знаеше, че не бива, тя мразеше да я моли да бъде по-внимателна, да си почива повече, да прекарва повече часове в сън. Той въздъхна търпеливо и й подаде кафето.

- Йонан се обади.

- Какво? Защо не ме събуди?

- Нали това правя? Каза, че ще звънне след десет минути.

Тя седна на леглото и се облегна на дървената табла, която се заби в плешките й въпреки вдигнатите възглавници. Пое чашата с кафе от ръцете на Джеймс и отпи една глътка, докато търсеше в телефона си номера на своя помощник.

- Шефке, давам ви докторката - каза веднага той.

- Инспектор Саласар, получихме съвпадение при косата и слюнката при мостри шест и единайсет на жандармерията. При номер шест съвпадението е сто процента, поради което мога да заявя, че косата и костта са принадлежали на едно и също лице. При мостра номер единайсет съвпадението показва, че костта и слюнката са принадлежали на две сестри или двама братя, предвид количеството общи алели. Дано съм ви помогнала - каза Такченко и без да чака отговор, предаде отново телефона на Йонан.

- Шефке, нали чухте, имаме съвпадение. Съдията вече се обажда на главния комисар да го информира. Аз се връщам в Памплона заедно с него. Предполагам, че като затвори, ще позвъни и на вас.

- Добра работа, Йонан. Ще се видим в Памплона... - каза тя, докато чуваше сигнала за ново повикване.

- Господин комисар.

- Госпожо инспектор, съдията току-що ме осведоми за вашето откритие. Разбрахме се да се срещнем в управлението веднага щом Маркина пристигне в Памплона след около два часа и половина.

- Ще бъда там.

- Госпожо инспектор... Има един въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, можете ли да дойдете по-рано?

- Разбира се, ще бъда там до час.

Прехвърли наум наличните данни, тъй като предполагаше, че главният комисар ще иска да е подготвен, преди съдия Маркина да му съобщи намерението си да открие официално случая. Резултатът от тестовете хвърляше нова светлина върху случая: още две жени, убити от своите партньори, престъпления с белези на домашно насилие и на пръв поглед без връзка помежду си; и при двете се наблюдаваше идентична ампутация, костите и на двете се бяха появили чисти и без плът в пещерата Ари Саар. Двамата нападатели бяха мъртви; всъщност сами бяха посегнали на живота си след убийствата, както нерядко се случваше. Някой бе отнесъл ампутираните крайници от двете местопрестъпления и същият този някой бе оставил следи от зъби по единия от тях, както в случая с Йоана Маркес; някой, който освен това трупаше останките от жертвите си на входа на пещера, досущ като митично чудовище, и не се свенеше да оставя подписа си, изписан с кръвта на жертвите, които слугите му съсичаха за него. Тартало лъщеше по стените безсрамно и нагло. Дързостта му бе стигнала дотам, че да им прати послание чрез емисар като Медина или да принуди Киралте да изчака завръщането й от отпуск, за да признае къде е тялото на Лусия Агире. Но последната му стъпка, най-рискованата и предизвикателната, бе да се сближи с майка й. Като си ги престави заедно, я побиха тръпки. Дали си говореха? Съмняваше се, че Росарио е в състояние да разговаря свободно с някого, макар че очевидно бе достатъчно на себе си, за да направи списък с желаните посещения или за да поиска именно този посетител. Премисли и си даде сметка, че посетителят трябва да я е познавал отпреди влизането й в „Санта Мария де лас Ниевес“, защото, откакто преди седем години бе вкарана там със съдебна заповед, не бе контактувала с никого извън лекарския екип на клиниката или други пациенти.

Практически беше изключено да е служител или бивш служител на здравното заведение, понеже все някой негов колега щеше да го разпознае с тази маска, чиято цел не е била да го промени основно, а само да затрудни идентифицирането му. Не, очевидно е външен човек, иначе не би рискувал толкова, някой, който е познавал Росарио отдавна. Но колко отдавна? Откакто Росарио се бе разболяла и бе започнала пътешествието си по болниците? Или отпреди това? От Бастан? Изборът на пещерата издаваше познаване на райна, но всяко лято из горите бродеха стотици екскурзианти, всеки би могъл да попадне на пещерата случайно или следвайки десетките обозначени пътеки, включени в различни уебстраници за долината, включително в тази на Кметството на Бастан.

Но нещо в постановката, в подписа на престъпленията, в избора на името говореше за нездрава близост с долината. Първоначално бе помислила като Падуа, че Тартало е просто начин да привлече вниманието върху действията си, като използва името на друго митологично същество, следвайки дирята на басахаун. Подразни се от мисълта, че никога няма да проумее защо журналистите кръщават убийците с такива абсурдни имена, басахаун например беше особено неподходящо; предполагаше, че хората си мислят същото за полицаите и за това как те кръщават полицейските случаи. Но басахаун беше не само неподходящо, то беше погрешно. Гората изплува в съзнанието й така ясно и осезателно, че почти усети отново спокойното и величествено присъствие на нейния страж. Усмихна се. Винаги се усмихваше, когато си спомняше тази картина; тя винаги успяваше да й донесе успокоение.

Поздрави двама познати на входа и се качи направо в кабинета на главния комисар. Изчака секунда, докато униформеният полицай му докладва, че е дошла, и й направи знак да влезе. Както при последното си идване тук, отново завари доктор Сан Мартин при своя началник и присъствието му, този път неочаквано, засвири тревога в главата на инспекторката. Тя поздрави шефа си, стисна ръката на доктора и седна там, където й посочи комисарят.

- Госпожо инспектор, очакваме пристигането на съдия Маркина, за да ни изложи това, което вече знаем: че според анализите костите, открити в онази пещера в Бастан, са на две от жертвите на домашни убийства, подписани по идентичен начин. - Комисарят си сложи очилата и се наведе да прочете: - ТАРТАЛО. Съдията ми каза по телефона, че възнамерява да разреши откриване на случая. Поздравявам ви, блестяща работа, особено като се имат предвид трудностите при разследването на приключени случаи, без да се предизвикат разногласия.

Той направи пауза и Амая помисли „Но...“. Това беше паузата, предшестваща едно „но“, сигурна беше, макар че колкото и да се напрягаше, не можеше да си представи за какво става дума. Както бе казал комисарят, съдията щеше да открие случая, тя беше шеф на „Убийства“, така че никой нямаше да може да я отстрани от разследването, а уликите бяха достатъчно силни и важни, фактически необорими. Семействата настояваха за справедливост, „но...“.

- Госпожо инспектор... - Комисарят се поколеба. - Има още нещо, друг аспект встрани от случая.

- Встрани? - тя зачака нетърпеливо.

Сан Мартин се покашля и тя изведнъж разбра.

- Да не би да е свързано с костите, открити при оскверняванията в Арискун?

- Да - отвърна Сан Мартин.

- И последните ли са на член от моето семейство? - запита, докато в главата й изникваше картината с малките ями с разровена повърхност.

- Госпожо инспектор, преди всичко искам да подчертая, че предвид обстоятелствата около предишната група кости този път сам направих анализите, следвайки строго и надлежно процедурата.

Амая кимна с благодарност.

- Пак са от моето семейство, така ли?

Сан Мартин погледна комисаря, преди да продължи.

- Госпожо инспектор, запозната ли сте с ДНК процентите, които доказват например принадлежността ни към дадено семейство и на кое равнище, искам да кажа дали роднината е от първо, второ или трето коляно?

Тя сви рамене.

- Да, поне така мисля, с родителите общите алели са около петдесет процента, двайсет и пет с дядовците и бабите и така нататък...

Сан Мартин кимна утвърдително.

- Точно така и всеки човек е с уникален ДНК профил. Независимо че ДНК профилите на хората с обща кръв са генетично доста сходни, има много други аспекти, които ни определят като индивиди.

Амая въздъхна - накъде ли биеше?

- Саласар, резултатът от ДНК теста на откритите вчера в Арискун кости показва

стопроцентово съвпадение с вас.

Амая се втренчи изумено в него.

- Но това е невъзможно - помисли си бързо тя. - Изключено е да съм замърсила мострите, та аз дори не ги докоснах.

- Не говоря за пренесена ДНК, Саласар, говоря за самите кости.

- Трябва да е някаква грешка, някой е сбъркал.

- Вече ви казах, сам направих анализа и предвид резултатите го повторих с идентичен резултат. Това е вашата ДНК.

- Но... - Амая се усмихна невярващо. - Тази ръка очевидно не е моя - каза тя почти развеселено.

- Знаете ли дали не сте имали сестра?

- Аз имам две сестри и на никоя от тях не й липсва ръката. Освен това вие сам току-що ми казахте, че всеки индивид е уникален, възможно е да прилича на мен, но няма да бъде съвсем като мен.

- Освен ако не е ваша близначка.

Амая понечи да възрази, но спря по средата; после много бавно каза:

- Нямам никаква близначка.

И докато го изричаше, забеляза как всичко около нея се разводнява, докато се превърна в гъсто черно олио, което започна да се стича по стените, погълна светлината, покри всички повърхности и от очите й се изля в разтворените й в скута ръце. Момиченцето, което плачеше.

Момиченцето, което ронеше гъсти от страха сълзи и повдигаше отрязаната от рамото ръка, шепнейки „Не позволявай на мама да те изяде“. Еднаквата люлка в Хуанитаенеа, едноръкото момиченце, което я люлееше, момиченцето, което никога не преставаше да плаче.

В ума й нахлуха хиляди спомени, извлечени от сънищата, където момиченцето, за което винаги бе смятала, че е тя самата, стоеше мълчаливо до нея, еднакво като отражение в черно онирично огледало. Нейно точно копие, но по-тъжно от реалното, защото при Амая под сивия пласт болка напираше живот, бунт срещу съдбата, който светлееше като зимна луна в дъното на сините й очи. А при другото момиче не беше така. В неговите очи единственото сияние идваше от непрестанния порой от сълзи, толкова черни, че се разливаха наоколо като невероятна локва от черен кехлибар. Образът бе почти винаги сърцераздирателен заради отчаянието и примирението с присъдата, излъчвани от нямата му пасивност, но понякога плачът ставаше два пъти по-безутешен и тогава беше почти непоносим. Веднъж момиченцето хлипаше с пресекливи въздишки, които извираха от най-дълбокото място на телцето му, а в скута си държеше глока на Амая, служебното й оръжие, нейната котва към сигурността. Вдигна го и го опря в главата си, сякаш виждаше спасение в смъртта. „Недей“, бе извикала тя на детето, което смяташе за самата себе си, а призракът, който носеше в костите си, бе вдигнал отрязаната си ръка, за да й я покаже: „Не мога да позволя на мама да те изяде“.

Осъзна, че е в кабинета и че двамата мъже я наблюдават, и за миг се притесни, че е издала чувствата си, че всичко, което бе минало през главата й, може би се е отразило върху лицето й. Веднага възстанови нишката на разговора с доктор Сан Мартин, който сочеше с химикалката една графика върху масата.

- Няма грешка. Както виждате, всичко бе проверено два пъти точка по точка, а по молба на комисаря ги изпратихме отново в Насертик. Ще имаме резултатите утре, но ще получим само потвърждение; резултатите ще бъдат същите, гарантирам ви.

- Госпожо инспектор, това, че не знаете да сте имали сестра близначка, починала при раждането, не означава нищо: може да е било толкова болезнено за родителите ви, че да са решили да не го споменават или може да не са искали да ви разстройват с мисълта, че сестра ви е починала. От друга страна, до 1979 година не е било задължително да се регистрира смъртта на новородените и като се има предвид, че вписванията на гробищата са се правели на ръка, в повечето случаи пише „преждевременно раждане“, без да се уточняват нито полът, нито възрастта на плода. На някои гробища в не една енория фактът, че детето не е било кръстено, представлявал пречка, която се отстранявала с тайно погребение и добър бакшиш за гробаря. Очевидно е, че лицето, което върши всичко това, познава и вас, и семейството ви и има информация от първа ръка. Както ви каза докторът, състоянието на костите говори, че не са били в пряк контакт със земята и е възможно да идват от водонепроницаемо и сухо място. Би трябвало да ни посочите в кое гробище или гробища са погребани членовете на вашето семейство, за да продължим да действаме.

Тя слушаше като замаяна. Помисли няколко секунди и после бавно кимна.

Един униформен полицай обяви пристигането на съдията и комисарят и докторът, като по негласно съгласие, събраха докладите от масата и го поканиха да влезе. Съвещанието отне само петнайсет минути. Маркина съобщи резултатите от тестовете, които, разбира се, трябваше да бъдат повторени по официалния път, и обяви намерението си да нареди откриване на случая. Поздрави главния комисар за проявената дискретност и внимание по време на разследването, както и смълчаната Амая, която отговори само с едно кимване. Когато съвещанието приключи, Амая побърза да излезе, доволна, че Маркина не я бе погледнал по неговия начин. Йонан я чакаше в коридора и щом я видя, заговори въодушевено.

- Страхотно, шефке, успяхме, ще отворят случая...

Тя разсеяно поклати глава няколко пъти и той забеляза тревогата й.

- Добре ли мина всичко вътре?

- Да, не се притеснявай, става дума за друго.

Той помълча няколко секунди, преди да отговори.

- Искате ли да поговорим за това?

Стигнаха до колата и тя се обърна да го погледне. Йонан беше със сигурност сред най-свестните хора, които познаваше; загрижеността му за нея беше искрена и излизаше от чисто полицейската сфера. Тя се помъчи да му се усмихне, но гримасата остана на устата й и не успя да се изкачи до очите.

- Първо трябва да помисля, Йонан, но ще ти разкажа.

Той кимна с разбиране.

- Искате ли да ви закарам до вас? Няма нужда да говорим, ако не искате, мога да се настаня в хостел „Тринкете“, мисля, че не е разумно да шофирате: валя сняг и пътят при прохода Белате не е в идеално състояние.

- Благодаря, Йонан, но по-добре се прибери, ти също не си спал от доста време. Ще внимавам, а и карането ще ми се отрази добре.

Когато излизаше от паркинга, видя, че Йонан още седи на същото място.

Снегът се трупаше от двете страни на шосето до самия вход на тунел „Белате“. Оттатък -само мрак и непрестанното чаткане на солта по шаситата на колите. Съзнанието й не можеше да се освободи от спомена за разровените купчинки земя около къщата, остатъците от изгнила пелена, люлката на тавана в Хуанитаенеа, досущ като тази на Ибай, костите с идентична на нейната ДНК, чиято белота подсказваше, че не са били заровени в земята. Как можеше да се заличи следата от един човек? Как можеше да не е чула дори най-лек намек за неговото съществуване? Съдебният лекар говореше за новородено в срок момиченце. При раждането ли бе умряло? Ръката доказваше ли смъртта му? Възможно ли беше да е била ампутирана при раждането заради някаква болест? Възможно ли беше да е живо? Осъзна, че тръгва по улица „Сантяго“, и си даде сметка, че бе шофирала несъзнателно, като автомат. Намали скоростта, за да се спусне към моста по пустите улици. Като стигна до моста „Муниартеа“, спря колата и се заслуша в оглушителния грохот при бента. Дъждът не бе преставал през целия ден и едно влажно присъствие, като в бастански гроб, се промъкна в колата и изведнъж я изпълни с неудържима ярост към това проклето място. Водата, студът, средновековният паваж и всичката болка, върху която бе построен. Паркира колата и за пръв път не забеляза топлотата, с която като че ли цялата къща я посрещаше, приласкавайки я в нежната си пазва.

Всички вече си бяха легнали. Взе лаптопа си и съсредоточено написа паролата. Няколко минути се рови в различни бази данни и накрая затвори отчаяно екрана, заряза компютъра и тръгна нагоре по стълбите. Като забеляза как тропат ботушите й по дървото, се върна назад, събу се и отново пое нагоре. Поколеба се за миг пред стаята на леля си, но в крайна сметка почука на вратата. Отвътре се чу тихият глас на Енграси.

- Лельо, може ли да слезеш? Искам да говоря с теб.

- Разбира се, дъще - последва разтревожен отговор, - сега идвам.

Поколеба се и пред спалнята на Рос, но реши, че сестра й едва ли знае повече от нея.

Докато чакаше леля си да слезе, Амая стоеше права насред хола, вперила поглед в камината, сякаш в нея гореше огън, който само тя можеше да види, за пръв път неспособна да подеме церемонията по запалването му

Изчака леля си да седне зад нея, преди да се обърне и да заговори.

- Лельо, какво си спомняш от времето, когато съм се родила?

- Аз имам много добра памет, но за Елисондо помня малко неща. Тогава живеех в Париж и почти не поддържах контакт с никого тук. Като се върнах, ти беше около четиригодишна.

- Но може би амачи Хуанита ти е разказвала какво се е случило, докато си била в чужбина.

- Да, разбира се, разказа ми много неща, повечето местни клюки, за да ме осведоми кой се е задомил, на кого са му се родили деца, кой е умрял.

- Колко сестри имам аз, лельо?

Енграси сви рамене и разтвори ръце в знак на очевидното.

- Флора и Рос...

- А да ти е казвала амачи Хуанита, че заедно с мен се е родило още едно момиче?

- Близначка?

- Близначка.

- Не, никога не ми е споменавала подобно нещо, откъде ти дойде наум?

Амая не отговори и продължи да пита.

- Или може би, че майка ми е правила аборт или е родила мъртво дете?

- Не знам, Амая, макар че не бих се учудила. В ония времена абортът се смяташе за нещо едва ли не срамно и жените го криеха и не говореха за това, сякаш никога не се е случвало.

- Помниш ли люлката, същата като тази на Ибай, която е в Хуанитаенеа? Имало е такова момиченце, лельо, умряло е при раждането или се е родило мъртво.

- Амая, не знам кой ти е наговорил тези неща...

- Лельо, имам неоспорими доказателства. Не мога да ти обясня всичко, защото е част от „онова, което не мога да казвам“, но знам, че е имало такова момиченце, че се е родило едновременно с мен, че е било моя близначка, с която нещо се е случило.

В очите на леля й се четеше съмнение.

- Не знам, Амая, мисля, че ако си имала сестра, дори да се е родила мъртва, аз щях да знам, баба ти щеше да знае, защото не говорим за помятане, а за мъртво новородено, което предполага смъртен акт и погребение.

- Това е първото, което проверих, няма никакъв смъртен акт.

- Добре, ти си се родила в дома на родителите си като сестрите ти. Нормално за онова време, почти никоя жена не отиваше в болницата и за всички раждания се грижеше селският лекар. Сигурно го помниш - дон Мануел Идалго, той почина. Обикновено му помагаше неговата сестра, тя беше медицинска сестра и доста по-млада от него. Доколкото знам, все още живее тук, в долината. Преди няколко месеца я видях в църквата, когато се честваше юбилеят на хора. Като млада пееше доста хубаво.

- Помниш ли името й?

- Да. Фина, Фина Идалго.

Амая въздъхна и като че ли това срути основите, които я поддържаха: тя се свлече до леля си изтощена.

- Открай време я сънувам, лельо, още от малка, и все още я сънувам. Мислех, че това момиченце съм аз, но сега знам, че е сестра ми, бебето, излязло заедно с мен на бял свят. Казват, че близнаците са почти един и същ човек, че имат специална връзка, която дори им позволява да виждат и да усещат еднакви неща. Лельо, аз винаги съм усещала болката й.

- О, Амая - възкликна Енграси, закривайки уста с фините си набръчкани ръце. После ги протегна към нея, а Амая се наведе към скута й и отпусна глава върху коленете на леля си.

- Тя ми говори, лельо, говори ми насън и ми казва ужасни неща.

Енграси я погали по главата, прокарвайки пръсти през меките коси, както толкова пъти го бе правила, когато Амая беше още дете. Миг по-късно установи, че е заспала, но не престана да я гали; продължи да плъзга ръка по косата й, напипвайки с върха на пръстите малката вдлъбнатина и ръбчето на белега, който косата скриваше, но тя бе в състояние да го напипа

дори слепешком.

- Какво са ти сторили? Какво са ти сторили, момичето ми?

И гласът й пресекна за пореден път от болка и гняв, ръцете й се разтрепериха, а очите й още повече се замъглиха.