Зовът на костите

32

Амая влезе в спалнята си. Слабата светлина от нощната лампа падаше върху Джеймс, който спеше по гръб.

- Здравей, скъпи - прошепна тя.

Наведе се да го целуне и да погледне Ибай, който спеше на една страна за пръв път с биберона в уста: докато още го кърмеше, все го изплюваше.

Джеймс кимна към бебето.

- Много е добричък, нямаш представа колко е послушен. А поради липса на цицка смуче биберона - усмихна се той. - На път съм и аз да си купя два за лично ползване - каза, посягайки към гърдите й.

- Идеята не е лоша - каза тя и го отблъсна, - трябва да поработя още малко.

- Дълго ли?

- Не, няма да е дълго.

- Ще те чакам буден.

Амая се усмихна, взе лаптопа си и излезе от стаята.

В пощата й имаше поне четири писма от доктор Франц. Вече започваше да й омръзва, но не се решаваше нито да му отговори, нито да прати писмата в кошчето непрочетени, тъй като, макар на пръв поглед да изглеждаха чисто и просто гневни от обвиненията, в тях имаше и разумни неща, които я караха да се замисля. Отложи ги за по-нататък и отвори съобщението от Джонсън.

Това, че ФРБ разполагаше с най-добрата програма в света за лицево разпознаване, не беше тайна. Там се извършваше най-точната биометрична мултимодална проверка, включваща сигурни и несигурни зони от лицето. Тези постижения се използваха в нови програми като Индра¹⁹, внедрена по европейските летища, която обаче имаше един недостатък - действаше само с реални лица или много ясни образи.

19 Испанска компания за разработка на информационни технологии в областта на транспорта, съобщенията, трафика, енергетиката и др. - Б. пр.

Американското правителство бе вложило повече от един милиард долара за създаването на софтуер, който можеше да идентифицира лица на улицата, на стадиона или в записа на всяка средно добра охранителна камера. Имейлът на агент Джонсън, който пишеше, че след проверка чрез тяхната система не са получили никакъв резултат, бе придружен от пространен експертен доклад, изпълнен с нюанси, забележки и най-подробни обяснения за процедурата въз основа на слоевете светлина. Накратко казано, бяха успели да изсветлят и прояснят някои от несигурните зони на симката и те без никакво съмнение говорели за майсторски направена маска. Това им пречело да бъдат по-точни в реконструкцията, а от друга страна, показвало, че или лещата на камерата е била повредена, или някакъв външен елемент се е намесил при експозицията. Добавени бяха и две изображения - едното на това, което експертът наричаше „паяк“, и второ, на което бе извършено дигитално изтриване.

Амая отвори прикрепените файлове със снимките и пред нея се появи младо лице от

кавказки тип с правилни черти. Програмата бе отстранила шапката, брадата и очилата, но полученият празен поглед не носеше никаква информация. Щракна на снимката с „паяка“ и се изуми от видяното. Там и без обработка се виждаше лице с шапка, очила и брада, а в средата на челото - черно око с дълги мигли, които експертът бе нарекъл „паяк“, за да се застрахова. В продължение на няколко секунди тя внимателно проучваше изображението, после препрати съобщението на Йонан и на Ириарте.

Писмата от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“ бяха точно това, което очакваше: оплаквания, които тръгваха от молби и стигаха до сълзлив хленч за любимата му клиника, но в двете последни бе добавил и неоснователни обвинения срещу Сарасола от рода на: „Този човек крие нещо, не му е чиста работата, все още нямам доказателства“. Нямаше ги, разбира се. От друга страна, прикрепяше и докладите на други лекари (от клиниката), както и няколко статии от престижни медицински списания, които потвърждаваха убеждението му, че пациентката му не би могла да изглежда в нормално състояние без терапия. Амая ги прегледа отгоре-отгоре, признавайки си, че медицинските термини я изтощават. Провери колко е часът, затвори компютъра и се запита дали Джеймс я чака, както бе обещал. Усмихна се, докато изкачваше стълбите: Джеймс винаги спазваше обещанията си.

За пръв път от много дни се събуди с радост, когато Джеймс постави Ибай до нея. През следващите минути целуваше главицата и ръцете на бебето, докато то се разбуждаше със сладка усмивка, която разтапяше сърцето й така, както никога преди не си го бе представяла. Поемайки малките му ръчички между своите, тя си помисли за Ириарте и за начина, по който бе казал „ръчичка“, и в съзнанието й веднага изникна образът на малкия череп с още отворени фонтанели и гробовете с майру около Хуанитаенеа. „Значи и вие сте от ония.“ „Мъртвите правят каквото могат.“

Джеймс влезе с шишето с биберон за Ибай и чаша кафе за нея. Когато отвори капаците на прозорците, се втренчи в нея.

- Амая, какво ти се е случило?

Тя си спомни за наранената си скула и като докосна лицето си, усети остра болка. Стана от леглото и се изправи пред огледалото. Не изглеждаше много подуто, но от скулата до ухото изпъкваше мораво-синкаво петно, което през следващите дни щеше да преминава през различните нюанси на кафявото, черното и жълтото. Покри го с лек пласт грим, но от това само я защипа най-ужасно. Накрая се предаде, докато в главата й звучеше гласът на Сабалса, който казваше, че Бенят Салдуа не ходи на училище, когато е със синини по лицето.

- Добре, тогава и аз няма да ида днес на училище - заяви тя на образа си в огледалото.

Останалата част от сутринта прекара в телефонни обаждания, които предизвикаха у нея усещането, че не е стигнала доникъде. От съпруга на Нурия нямаше и следа. Една патрулка държаха пред къщата, друга - пред църквата, и нови осквернявания не бяха последвали, но какво от това? Тартало вече бе привлякъл напълно вниманието й, а целият този театър приличаше на фойерверки само с тази цел; сега, след като вече я бе заинтересувал, нямаше смисъл да продължава в същия дух.

Макар да бе проверила пощата си предишната вечер, отново я отвори и поговори с Ечайде и Ириарте за резултатите от снимката.

Ириарте смяташе за очевидно, че или лещата, или записът са повредени, можело дори да е истински паяк, пропълзял в обектива на камерата пред „Санта Мария де лас Ниевес“, и точно това да се вижда. А според Йонан не бивало да се изключва и възможността да е точно това, което изглежда - око, външно украшение, добавено от посетителя, за да допълни образа, който е искал да покаже; в края на краищата Тартало беше циклоп. На всички записи от няколко седмици бяха успели да зърнат само горната част на главата му, но последния ден бе вдигнал лице към камерата и го бе задържал така достатъчно дълго, за да го видят.

- Не ми се вярва да е случайно - каза Ечайде.

И на нея не й се вярваше.

- Към обед очакваме да дойдат резултатите, които установяват с по-голяма точност датата на прозводство на медицинските инструменти, а до момента болничните регистри на лица с ампутирани крайници или протези не хвърлят никаква светлина, макар че имаме още много материал за преглеждане...

Преди да затвори, Йонан й съобщи:

- А, шефке, пристигна още едно от ония съобщения. Препращам ви го.

Още не бе затворила джиесема, когато го видя да се появява във входящата й кутия. Кратко и настойчиво като предишните. „Дамата очаква вашия дар.“ Отдолу вдясно се мъдреше печатът с ламията. Изведнъж усети как я обзема ярост от тази противна игра. Закри лицето си с ръце и ги задържа върху него, като че ли така би изтръгнала от себе си погнусата. Успя само да обели кожата на скулата си и да се вбеси още повече. Позвъни пак на Йонан.

- Едва ли си имал време, но случайно да си открил нещо повече за произхода на тия съобщения?

- Всъщност открих, макар че не сме постигнали особен резултат. Съобщенията са изпратени от безплатен, анонимен акаунт, вместо име се използва прозвището 81шШе1ктадата1:а@ко{та11.сот. От анализа на заглавната информация на имейлите се вижда, че са изпратени от динамичен 1Р адрес; след проследяването му и разплитането на нишката връзка по връзка става ясно, че са пуснати от безплатен интернет пункт, като тези, които понякога има по летища или автогари... Практически е невъзможно да се стигне до автора на съобщенията... Би могъл да бъде проследен, докато е на линия; това вече е правено при някои случаи на международен тероризъм, но... С една дума, за момента продължавам да се ровя, но по всяка вероятност, когато стигнем до първоизточника, там няма да има и следа от този, който го е изпратил...

- Ясно, не се притеснявай, благодаря. - И затвори.

Сутринта, след като закуси и си поигра, Ибай започна да затваря очички и Джеймс го пое. Амая ги целуна, сбогува се с леля си, грабна пухенката си и излезе от вкъщи. Качи се на колата, запали, но изведнъж се сети нещо и загаси двигателя. Излезе от автомобила и се върна до входа на къщата, където в продължение на няколко секунди оглежда калдъръма на пътеката, докато не откри в единия му край две-три поизровени обли камъчета. Взе едното, пъхна го в джоба си и се върна в колата.

Докато излизаше от Елисондо, се опитваше да се съсредоточи върху шофирането. Когато стигна на шосето, изведнъж въздъхна и изпусна въздуха от дробовете си, давайки си сметка колко е напрегната. Кокалчетата на пръстите й, вкопчени във волана, бяха побелели и въпреки ниската температура тази зима, която като всички други в Бастан сякаш изобщо нямаше намерение да си тръгва, ръцете й се потяха. Тя ги изтри последователно в крачолите на панталона си. По дяволите! Изпитваше страх и това никак не й харесваше. Не беше глупачка, знаеше, че страхът пази живота на полицаите, кара ги да си отварят очите на четири и да бъдат предпазливи, само че сегашният й страх не беше като този, който ускорява пулса при арест на въоръжен престъпник; това беше другият страх, отколешен и съкровен, вонящ на урина и пот, старият страх в душата, който през последната година бе съумявала да държи настрана, но сега напираше за своята територия. Територията на страха. Вече го бе преживявала, знаеше от самото начало, че не може да я отвоюва и че единственият начин да запази разсъдъка си е всеки път да му се противопоставя. Убеждението, че тънката пролука светлина, която бе съумяла да отвори, отново се затваря, я натъжаваше дълбоко, заради нея самата и заради другото момиченце. Гневът се надигна в гърдите й като мощна приливна вълна. Откъде накъде трябваше да търпи всичко това? Не, нямаше да го търпи: може в миналото, когато са били още деца, всички сили на Вселената да са съзаклятничили срещу тях; може страхът да е живял в гърдите й с години, но вече не беше съгласна да му играе по гайдата, вече не беше малко дете и нямаше да позволи да продължат да я водят за носа. Няколко километра кара по едно странично шосе, което изглеждаше в добро състояние, докато не срещна стадо потока - красивите мъжки и женски понита, които пасат свободно из Бастан. Тя отби колата, за да изчака. Обикновено срамежливите кончета не помръдваха от пътя и тя дълго време просто стоеше и ги гледаше. Любопитна кобилка се приближи до автомобила и Амая й поднесе отворената си длан, която животното подуши проучващо. Тъй като понитата явно не възнамеряваха да се раздвижат, Амая отиде до багажника и обу гумените ботуши, които винаги носеше за всеки случай. Взе и фенерче и преодоля първата част от склона, стъпвайки странично, за да не се плъзне по ръба на ската по високата мокра трева, оредяваща като подстригана с машина по двата бряга на реката, която тук се промъкваше безшумно. Последва течението, докато стигна до циментов мост с железен парапет, на който предпочете да не се опира, защото беше ръждясал в основата си, там, където металните колове потъваха в камъка. Вече от другата страна, мина през някаква груба ограда, скована как да е явно с цел да препречва пътя на животните, и след като се увери, че добре я е затворила, тръгна през полето към голяма самотна къща, която изглеждаше изоставена, макар и в добро състояние, плътно залостена със заковани върху рамките на прозорците дървени капаци. Като приближи, усети неподражаемата миризма на стадо, а безбройните черни барабонки обясняваха идеално подстриганата и поддържана трева по ливадата. Заобиколи постройката и разбра къде се намира: ако повървеше още няколко метра, щеше да излезе от гората на мястото, където бе паркирала предишния път. Провери покритието на телефона и забеляза как сигналът отслабва с навлизането сред дърветата, а сърцето й започва да бие учестено и ударите му отекваха във вътрешното й ухо като бързи удари с камшик. Пляс, пляс, пляс. Пое си въздух, опитвайки се да се успокои, но несъзнателно ускори крачка, без да отделя очи от светлото петно, което показваше, че пътеката води към края на гората. Продължи натам, мъчейки се да потисне детския порив да затича и параноичното усещане, че някой я следи. Посегна към оръжието си, докато някакъв подигравателен глас нашепваше в главата й: „Да, кукло, имаш пистолет, но какво от това?“.

Когато беше на единайсет, си играеше като всички деца на нейната възраст на влизане в гробищата по тъмно. Глупава игра, при която трябваше да поставят различни предмети върху гробовете в най-отдалечената част на гробищния парк, и щом се стъмнеше, хвърляха чоп в какъв ред да влизат един след друг, за да ги вземат. Въпросът бе да стигнеш бавно до края и да излезеш пак така бавно, докато другите чакат до оградата. Най-редовно, когато вече наближаваха изхода, някой извикваше: „Леле, зад тебе е!“, което беше достатъчно, за да накара поредния храбрец да си плюе на петите като подгонен от дявола. Паника. Помнеше как почти винаги страхът, от който бягаше, караше другите да се смеят, но без да отделят очи от пътя, да не би да се окаже, че освен крясъците им има и друга причина, за да търчиш така... И макар да знаеха, че следващия път някой пак ще извика, всички бягаха. За всеки случай.

Като стигна до края на гората, излезе на широката поляна пред красивия поток, където я бе заговорило младото момиче; там сега се бе разположило многобройно стадо. Амая тръгна между овцете по пътеката, която животните отваряха пред нея. Видя овчаря в далечината, седнал на един камък. Вдигна ръка за поздрав и той й отговори по същия начин. Окуражена от далечното присъствие на мъжа, който я наблюдаваше, тя мина по мостчето, което всъщност беше само леко възвишение над потока, и по гърба я полазиха тръпки. Продължи напред към пояса с папрат в подножието на хълма и се заизкачва по склона, опирайки се на древните камъни, образували нещо като естествена стълба, улесняваща достъпа до мястото, към което се бе запътила. Най-напред спря на природната тераса, където Джеймс и сестра й я бяха изчакали първия път, и забеляза, че пътеката нагоре сега изглежда по-отъпкана, сякаш някой току-що бе минал по нея. При все това имаше достатъчно къпинаци и бодлив улекс, за да й съдерат кожата. Тя пъхна ръцете си в джобовете и пое нагоре. Чувството, че някой е минавал оттам наскоро, се усили, защото колкото повече наближаваше, толова по-отъпкана й се струваше пътеката. Когато стигна на върха, не завари там никого, което малко я изненада, но пък я успокои. Няколко секунди оглежда терена. Входът на пещерата приличаше на зловеща усмивка на планината досами земята, а до него се извисяваше великолепната триметрова скална дама с чувствени женски извивки, загледана към долината; върху каменната маса пред нея имаше повече от дузина дребни камъчета, подредени като пулове върху първобитна дъска за дама. Приближи се да ги огледа.

Не бяха камъчета от пътеката, някой ги бе донесъл тук като дар за дамата. Амая поклати невярващо глава, учудвайки се, че и тя самата прави същото. Извади камъчето, което бе взела от входната пътека пред дома си, и го задържа колебливо в шепата си: „Камък, който трябва да донесеш от дома си, Дамата предпочита да го донесеш от вкъщи“.

Запита се колко ли хора из цялата долина получаваха подобни послания и дали не ставаше дума за поредната верига имейли за щастие, които трябва да препращаш, за да си осигуриш късмета или поне да избегнеш някое проклятие.

Тя нямаше да препраща нищо, но пък и на никого нямаше да навреди, ако оставеше едно камъче тук. Огледа се, сякаш очакваше да открие между клоните камерите на някое риалити шоу или половин дузина папараци, които после да напишат: „Доверчива инспекторка прибягва до магически ритуали“. Стисна камъчето в ръката си, опитвайки се безуспешно да изчопли с нокът полепналия по него цимент, държал го закрепено към входната алея. Постави го в края на една от редичките и се обърна към пещерата. Тръгна по права линия, а когато доближи, извади фенерчето и се наведе, за да освети вътрешността. Усети сладникав мирис на цветя, но не видя откъде би могъл да идва. В пещерата нямаше нищо друго освен купичка със свежи ябълки и няколко монети, хвърлени навътре от неизвестна ръка. Загаси фенерчето и пое обратно. Минавайки покрай скалната маса, видя, че камъчетата са още там. „А ти какво очакваше?“, упрекна се наум и продължи по пътеката. Гумените ботуши бяха подходящи за мокрите и разкаляни поляни, но й се събуваха и затрудняваха слизането по каменната стълба. Прекоси шубрака под дърветата и стигна до идиличното поточе, което беше като инкрустирано в хълма и клокочеше сред позеленели камънаци, папрат и бяла пяна. Овчарят не се вижаше, но стадото си стоеше там и мирното му присъствие подсили красотата на това място и разсея окончателно вероятността от появата на загадъчната девойка. Амая отново обърна очи към хълма на Мари и се усмихна малко разочаровано. Но какво бе очаквала? Погледна за последен път стадото и в същия миг животните спряха да пият и да пасат и като по команда вдигнаха глави, предусетили сякаш незнайна опасност или дочули нещо, което слухът на Амая не бе доловил. Изненадана от странното поведение на овцете, тя замръзна неподвижно, ослушвайки се. Тогава всички животни едновременно обърнаха глави и камбанките им звъннаха само по веднъж, но звукът прозвуча като гигантски гонг, още по-стряскащ от последвалата го пълна тишина, нарушена от остро изсвирване, което прониза долината като свирка на локомотив. Амая отвори уста и си пое толкова въздух, колкото можа, вперила смаяно очи в животните, които отново бяха подели обичайното си занимание да пасат и да лочат.

Тя почувства ледено докосване до гърба си, сякаш някой бе лепнал върху кожата й мокър чаршаф. Беше го чула съвсем ясно, беше го и видяла. В съзнанието й изникнаха дума по дума цитатите на антрополога Барандиаран, когото бе проучвала, докато разследваше случая с басахаун преди година: „Басахаун заявява присъствието си пред хората със силни изсвирвания, които пронизват долината, но за животните те не са нужни, животните знаят, че повелителят на гората е вече тук, и за поздрав стадата дрънват едновременно със звънците си само по веднъж“.

- Мамка му! - прошепна тя.

И поддавайки се на паниката, хукна между дърветата; някакъв вътрешен глас й казваше да спре, да не тича така, а тя отговаряше, че й е все едно, че тича както когато беше малка и играеше на гробищата, защото нищо друго не може да направи. Пробяга пътеката през гората с оръжие в ръка. Когато стигна до другия й край, близо до изоставената къща, погледна назад, въпреки че всички аларми на предпазливостта я предупреждаваха да не се обръща. Нямаше жива душа. Ослуша се и чу само собственото си учестено от лудешкия бяг дишане. Докосна мокрото си от пот чело и като видя пистолета в ръката си, помисли, че сигурно има вид на луда, затова отвори пухенката и скри ръката си, но не посмя все още да прибере оръжието. Прекоси полето, после моста, докато страхът отстъпваше място на гнева, който, като стигна до колата, бе прелял вече в същинска ярост.

Понитата бяха изчезнали, оставяйки след себе си на пътя само димящи купчинки от изпражнения. Тя скочи в колата, потегли и натисна педала на газта с още бясно препускащо сърце. Какво ставаше, по дяволите, каква беше цялата тая история, какво искаха от нея...? Мамка му! Та тя не беше луда. Защо й се струпваше всичко това на главата? Имаше си достатъчно лични проблеми, на всичко отгоре работеше в отдел „Убийства“, кой, по дяволите, бе решил, че при разпределението на редки лайна на човек от населението на нея трябва да се падне такова обилно количество?

- Мамка му! Мамка му! - повтаряше и блъскаше по волана.

Тя не беше подходящият човек за подобна мистична бъркотия. Виж, леля Енграси или Рос биха я сметнали за манна небесна. Но тя беше ченге, за бога, разследващ полицай, методичен ум, чиято практичност се отличаваше при резултатите от тестовете. Рационален мозък, настроен да решава чисто логически задачи, свързани със здравия разум, не да прави дарения на повелителки на бурите, нито на магьосници с патешки крака. Не. Овцете не поздравяваха властелина на горите и костите от майру не бяха хипнотизиращи.

- Мамка му! - Тя отново блъсна по волана и продължи да повтаря. - Мамка му, мамка му, мамка му!

Виновно за всичко беше това мръсно, проклето място. Едно от местата, където се случва какво ли не. Едно от местата, които тоя скапан свят с всичките си правила, пустош и звезди не иска да остави на мира и кара всичко там да смъди като гнойна язва.

- Мамка му! - извика тя, но този път стисна здраво волана.

Насред пътя бе изникнала жена, облечена в едно от ония кафяви палта с качулка, поръбена с кожа. Амая скочи върху спирачката и колата се пързаля няколко метра, преди да спре до странницата, която в последния миг се обърна и я погледна с очи като чинии и пребледняло лице. Амая изскочи от автомобила и извика.

- Боже мили! Добре ли сте? - Жената я погледна и се усмихна срамежливо.

- Да, да, нищо ми няма, просто се уплаших.

Амая се доближи, за да се увери сама, и тогава забеляза издутия корем на жената под палтото с качулка.

- Бременна ли сте?

Жената се засмя и отговори тъжно.

- Доста бременна, бих казала...

- Боже господи! Сигурна ли сте, че сте добре?

- Толкова добре, колкото е възможно за жена в положение.

Амая продължаваше да я гледа видимо разтревожена. Жената явно си даде сметка за това.

- Само се шегувам, добре съм, сериозно, просто се уплаших, но аз съм си виновна, не биваше да вървя по средата на пътя, редно е да нося светлоотразители или нещо от този род, нали - каза тя и докосна ръкавите на кафявото си палто. - С това едва ли се виждам добре, но пък ми е толкова удобно...

Амая знаеше за какво говори - и тя самата в последната фаза на бременността ходеше почти с едни и същи дрехи всеки ден.

- Не, аз бях малко разсеяна, мислех за други неща, съжалявам. Нека поне ви закарам. Къде отивате?

- Всъщност никъде конкретно, просто се разхождах, ходенето ми се отразява добре -отвърна жената, поглеждайки колата, - но ще приема поканата ви, откровено казано, днес се чувствам доста уморена.

- Да, да, разбирам - отвърна Амая, доволна, че може да направи нещо за нея.

Заведе я до колата и задържа вратата, докато жената се настаняваше на седалката до шофьора. Забеляза, че е много млада, не й даваше повече от двайсет години. Под кафявото палто беше с кафяв клин и дълъг пуловер в същата гама. Сплетената на плитка коса падаше на гърба й, а кафявата кокалена диадема контрастираше с бледността на лицето, която първоначално бе отдала на уплахата. В ръцете си държеше някакъв малък предмет и си играеше с него; привидно бе възвърнала спокойствието си. Амая седна зад волана и отново

потегли.

- Често ли излизате на разходка?

- Винаги, когато мога, към края на бременността това е най-доброто упражнение.

- Да, знам, съвсем доскоро и аз бях във вашето положение, имам бебе на четири месеца и половина.

- Момче или момиче?

- Ами чаках момиче, но в момента на раждането разбрах, че е момче - отвърна Амая замислено.

- Вие момиче ли предпочитахте?

- Не, не става дума за това, просто беше малко странно, по-точно казано, смущаващо.

- Щом сте родили момче, значи така е трябвало да стане.

- Да - съгласи се Амая. - Явно така е трябвало да стане.

- Блазе ви! - възкликна девойката, без да отделя очи от нея. - Вие вече си имате бебе, нямате представа с какво нетърпение го чакам и аз.

- Да - усмихна се Амая, - чудесно е, но и много трудно... Понякога ми е мъчно за големия корем, нали разбирате, да го усещам тук, вътре, на сигурно място, на спокойствие, да го нося със себе си... - каза тя малко тъжно.

- Ясно, на мен пък ми се иска да му зърна личицето и всичко това да свърши - младата жена докосна корема си, - изглеждам направо ужасно.

- Не е вярно - възрази Амая.

И наистина не беше, въпреки оплакванията по лицето на младата жена не се забелязваше и следа от умора. Изглеждаше здрава и ведра, в тия времена, когато жените все повече отлагаха майчинството, една толкова млада майка беше цяло събитие.

- Не ме разбирайте погрешно, винаги, когато видя сина си, преливам от щастие, само че майчинството не е толкова идеално, както го представят по специализираните списания.

- О, на мен ли го казвате - усмихна се девойката. - Това не ми е първото.

Амая я погледна смаяно.

- Не се подвеждайте по вида ми, по-стара съм, отколкото изглеждам, а като си помисля, не се помня без дете в корема.

Амая не се обърна да я погледне, за да не издаде удивлението си. В главата й напираха десетки въпроси, до един неподходящи за жена, с която току-що се е запознала, след като за малко не я бе прегазила. Все пак зададе един:

- А как успявате да съчетавате грижите за децата с бременността? Питам, защото на мен ми е доста трудно хем да работя, хем да бъда добра майка.

Усети изпитателния поглед на своята спътничка.

- Аха, значи и вие сте от ония?

Съвсем наскоро бе чула същата фраза от устата на онази харпия, любителката на цветята, и сега си я спомни как обезглавяваше с нокът нежните кълнове на растенията.

Застана нащрек:

- Не знам какво имате предвид.

- Ами че сте от тези жени, които оставят другите да решават какво е да бъдеш майка. Преди малко споменахте списанията за млади майки. Вижте, майчинството е нещо доста по-първично и естествено и понякога всички тези правила, тестове и съвети само объркват майките.

- Нормално е да се стремиш да се справяш както трябва - възрази Амая.

- Така е, но този сремеж няма да изчезне, колкото и книги да прочетете. Повярвайте ми, Амая, няма по-добра майка от вас за вашето дете и то е детето, което е трябвало да родите -каза тя, стискайки предмета в ръката си, сякаш го месеше с пръсти.

Амая не помнеше да й е казвала името си, но се съсредоточи върху отговора.

- Да, но ме измъчват страшни съмнения и се чувствам безпомощна, страх ме е да не направя нещо, което да му навреди сега или в перспектива.

- Има само един начин, по който една майка може да навреди на децата си, и той е, ако ги лиши от обич. Колкото и да се грижи за тях, колкото и добре да ги храни, облича и възпитава, ако детето не получава обич, истинска и щедра майчина обич, то ще израсне емоционално недоразвито, с нездрава представа за любовта, която ще му попречи да бъде щастливо.

Амая се замисли за собствената си майка.

- Е, да, но... - възрази тя - има неща, за които е доказано, че са по-добри, например кърменето...

- Най-доброто е връзката с детето да не почива на норми и напрежения. Ако искаш да го кърмиш, кърми го, ако искаш да го храниш с биберон, така го храни...

- А ако не можеш да правиш това, което искаш?

- Тогава трябва да се приспособиш и да го преживееш спокойно, ако лятото не е добро, не е задължително и есента да е лоша.

Амая помълча няколко секунди.

- Говориш като специалист.

- И съм специалист - съгласи се жената, без да се изчерви, - както и ти. Според мен трябва да струпаш на куп всички тия книги, видеофилми и списания и да им драснеш кибрита. Ще се почувстваш по-добре и ще можеш да пристъпиш към изпълнението на своята мисия. - Тя каза последното изречение, сякаш имаше предвид точно определено задължение.

Амая се обърна и я погледна с любопитство.

- Спри тук, ако обичаш - обади се неочаквано спътницата й, сочейки отбивката към горския път. - Ще повървя още малко.

Амая спря колата и жената слезе; после се наведе, за да се вижда лицето й:

- И не се притеснявай толкова много, справяш се отлично.

Амая понечи да каже нещо, но тя затвори вратата и пое нагоре по черния път. Когато отново потегли, забеляза, че жената е забравила нещо върху седалката, и като го погледна внимателно, го позна. Натисна спирачки и отби встрани. Постоя така няколко секунди, загледана в предмета, без да го докосва. Не вярвайки на очите си и с треперещи пръсти взе облото камъче и го обърна, за да види остатъка от цимент, който дълго време го бе държал

закрепено към входната алея пред дома и.