Зовът на костите

21

Подкара, опитвайки се да удържи желанието да настъпи газта и да съсредоточи малкото останало й непокътнато от съдията внимание, за да не изхвърчи на някой завой. Пътят беше покрит с бял слой скреж, който на места се превръщаше в черен лед и правеше нощното шофиране още по-трудно и опасно. Жителите на окръг Собрарбе добре го знаеха и избягваха да излизат с колите си нощем; дори децата почваха училище по-късно сутринта, за да избегнат коварното заледяване на шосетата. Когато стигна до отклонението за магистралата, отби встрани и се обади на Ириарте.

- Докладвайте - нареди, когато той вдигна.

- Към три сутринта неколцина жители чули трясъка от забиването на електрокара в църковния зид, надникнали, но не видели никого. Когато пристигнахме, заварихме зейналата дупка, а вътре, върху олтара...

- Костните останки - допълни Амая.

- Да, костните останки.

- Голяма мъка е било, за да пробият стената на църквата.

- Не и където са го направили: електрокарът се е блъснал там, където преди се е намирала вратата за аготите, входът, през който трябвало да влизат и който после бил зазидан. На това място стената е тухлена и зъбците на електрокара са я пробили от край до край.

- Нали уж имаше патрул, който трябваше да наблюдава църквата?

- Петнайсет минути преди това на 112 се получило съобщение за пожар в двореца Урсуа. Патрулиращите пред църквата били най-близо и разбира се, ги изпратили там.

- Пожар ли?

- Нищо работа, малко бензин върху входния портал на двореца, но той е дървен и пламнал като прахан. Полицаите го потушили с пожарогасителите от колата.

- Дворецът Урсуа също е свързан с историята за аготите.

- Да. Според една от теориите именно господарят на Урсуа е довел аготите като работна ръка и прислуга.

Амая затвори телефона и потърси под седалката подвижната сирена, която рядко използваше, отвори прозореца и я залепи на покрива. Щом излезе на магистралата, включи сирената и ускори, припомняйки си изведнъж усещането за скорост, което не бе изпитвала още от времето, когато учеше в академията. Скоростомерът показваше повече от сто и осемдесет километра в час. Покара така известно време, изпреварвайки малкото автомобили, които застигаше в този час. Замисли се за Ириарте, един от най-коректните полицаи, които познаваше. Беше безупречен на вид и педантичен в докладите си, може би прекалено склонен да се съобразява с мнението на колегите си. Винаги беше спокоен и рядко повишаваше тон. Здравата връзка с Елисондо му носеше равновесие, но беше и слабата му точка. Помнеше как веднъж, когато се бе натъкнал на безжизненото тяло на местна девойка, бе загубил за миг присъствие на духа, а сега и това изказване за „ръчичката“... Изведнъж с изненада установи, че мисли за собствения си син. Погледна отново

скоростомера, стигнал почти до сто и деветдесет, и несъзнателно отпусна педала за газта. „Не е лесно да си родител“, бе й казал веднъж Ириарте. Да, не беше лесно, беше дяволски отговорно. До каква ли степен влияеше това, че си родител? Тя винаги внимаваше, по дяволите, нали беше полицай, разбира се, че внимаваше, но отговорността към Ибай, отговорността да не го остави сам, да не изживее детството си без майка, щеше ли да постави ограничения в живота й, в работата й, да повлияе на порива да настъпва повече или по-малко педала на газта? Друга мисъл се присъедини към първата, извиквайки отново образа на дребните костици, които някой бе подхвърлил върху църковния олтар, кости на неин близък роднина, кости, които носеха в себе си еднаква същност с нейните, с тези на сина й, шепа костици, представляващи нейните корени, нейното наследство.

- Ама ще внимава - прошепна тя, докато ускоряваше и колата летеше по автомагистралата към Памплона.

В шест сутринта по небето над Арискун още нямаше и помен от зазоряване. Вътре в църквата светеше, а отвън две патрулки и пет-шест лични автомобила бележеха периметъра й, очертан от половинметровата стена, която възпрепятстваше достъпа на коли до входа.

Малкият електрокар, забит в страничната стена, едва се бе вмъкнал през тясната пролука на зида, отваряйки неравен отвор, висок метър и половина и пак толкова широк. Зъбците на повдигача бяха забити в камъка и засипани с тъмни отломки. Преди да влезе, Амая обиколи църквата, оглеждайки оградата на задната градина и тясната пътечка през нея.

Ириарте и Сабалса я следваха с фенери в ръка.

- Вече огледахме целия периметър - напомни й Сабалса.

- Ще го огледаме пак - отсече тя.

Доктор Сан Мартин ги чакаше вътре.

- Здравейте, Саласар - каза той, като погледна към нея, а после и към малката купчина върху олтара, покрита със станиолено одеяло. Пристъпи напред и отви костите.

Амая забеляза, че както Ириарте, така и Сан Мартин не гледаха останките, а нея, и положи всички усилия да покаже безразличие, докато внимателно ги оглеждаше.

- На вид са различни от предишните, нали докторе?

- Така е, тези не са били обгорени по краищата и ставата ясно личи, но разликата е най-вече в цвета: тези са много по-бели, причината за което е, че не са били в пръстта, а в добре затворен ковчег при условия на минимална влажност. Дори фалангите на пръстите са идеално запазени.

Амая погледа още няколко секунди костите, с които навярно беше свързана, и ги покри може би прекалено внимателно, сякаш ги загръщаше. Обърна се към доктор Сан Мартин, за да зададе въпроса, който витаеше помежду им, откакто бе дошла.

- Мислите ли, че...

- Нямам представа, инспекторе. Засега мога само да ви кажа, че не идват от същото място; близко е до ума, като се има предвид състоянието им. Аз ще ги взема и ще се заема лично. След двайсет и четири часа или може би малко по-рано ще имаме отговор.

Тя кимна, обърна се и тръгна към мястото, където машината бе срутила част от стената. Отвътре щетите изглеждаха по-големи, металните зъбци стърчаха сред развалините.

- Тук ли е бил преди входът за аготите?

- Да - отговори Сабалса зад гърба й, - така ни каза енорийският свещеник.

- А той къде е?

- Изпратихме го вкъщи, него и капелана; бяха доста разстроени.

- Добре сте направили. Предполагам, че вече сте снели отпечатъци - каза тя и посочи електрокара.

- Да.

- Откъде са го взели?

- От един съседен склад за напитки; използват го за преместване на палети.

Амая погледна часовника си и тръгна към Ириарте, следвана от Сабалса.

- Ще се видим в участъка, ще прегледаме отново всичко за оскверняванията и доведете възможно най-бързо момчето с блога, искам да говоря с него.

- Сега? - възкликна разтревожено Сабалса, без да крие недоумението си.

- Да, сега. Проблем ли има, младши инспектор?

- Вече разпитахме хлапето и стигнахме до извода, че няма нищо общо.

- Предвид последните събития смятам за нужно отново да го разпитаме. Убедена съм по повече от една причина, че лицето или лицата, които вършат това, са свързани с долината, и съм по-склонна да вярвам, че не е само един човек. Не вярвам, че само момче може да направи това, да пробие дупката, да нареди костите; някой трябва да му е помогнал - обясни тя на път за вратата.

- Възможно е, но момчето няма нищо общо.

Амая спря и го прониза с поглед. Ириарте на свой ред се обърна и го погледна разтревожен.

- Друга теория ли имате, младши инспектор? - попита бавно инспекторката. - Откъде сте толкова сигурен?

Гласът му издаваше напрежение, когато отговори:

- Убеден съм.

- Сабалса - намеси се с укор Ириарте, - дали не прибързваш?

- Не - прекъсна го тя, - оставете го да обясни, ако е на друго мнение, искам да го чуя. Затова сме екип, за да оглеждаме нещата от различна перспектива.

Сабалса прекара нервно пръсти по лицето си и сякаш не знаейки какво да прави с ръцете си, първо ги скръсти, а накрая ги зарови в джобовете на якето си.

- Хлапакът е жертва, баща му редовно го бие панически след смъртта на майката. Момчето е будно, има много добър успех в училище, а интересът към историята и произхода на родното място му помагат да запази здрав разума си в тази къща. Говорих с него и повярвайте ми, колкото и да е умен, има сериозен проблем със самочувствието, лишен е напълно от самоувереност или поне от такава, каквато му е нужна, за да посмее да извърши нещо от този род. Баща му го потиска и той много страда.

Амая се замисли.

- Юношите са способни на необичайни изблици на ярост. Фактът, че е или че се показва потиснат, може да подхранва дълго сдържан гняв, който от време на време да се излива в прояви от този род; от друга страна, ако не бяхте емоционално замесен, сам шяхге да забележите, че те почти носят неговия подпис.

- Моля? - възкликна невярващо Сабалса, изваждайки ръце от джобовете си и поглеждайки поред инспекторката и Ириарте. - Какво искате да кажете?

- Искам да кажа, че се отъждествявате с момчето и това ви кара да губите перспектива.

Лицето на Сабалса почервеня като подпалено отвътре, а горната му устна леко потръпна.

- Как смеете? Легендарна полицайка, дръжки! - изръмжа той.

- Мерете си думите - предупреди го Ириарте.

- Няма да ме уплашите - каза Амая и пристъпи напред, докато застана пред младши инспектора. - Няма да ме уплашите, но по-добре спазвайте минималните норми на вежливост, както аз ги спазвам с вас въпреки вашата нелоялност, въпреки че точно вие предоставихте на Монтес лабораторния доклад, който го вкара в беля, въпреки че действате подмолно, излагайки на риск собствената си сигурност и сигурността на колегите си, като разговаряте с цивилни, които нямат нищо общо с разследването, въпреки неспособността ви да различавате границите.

Очите на Сабалса хвърляха искри, а лицето му бе изкривено от гняв, въпреки това той издържа погледа й, предизвиквайки я. Тя понижи глас и отново му заговори:

- Ако не сте съгласен с моите мнения, можете да изказвате вашите, но никога повече не ми говорете с този тон. Чувството за идентифициране с жертвата само показва човешката ни страна, каквато мнозина смятат, че ни липсва, понеже сме полицаи. Но човешката страна дава познания и ни помага да извлечем информация, която някои хора не биха ни дали доброволно. Разследващият полицай обаче, без да престава да бъде човек, трябва да умее да пази дистанция, за да не се замесва лично. А сега ви повтарям впечатлението си, че се идентифицирате с жертвата. Кажете ми така ли е?

Младши инспектор Сабалса сведе очи, но отговори.

- Мисля, че не е нужно да го измъкваме от леглото, шест часът сутринта е, а той е още дете.

- Ако почакате още, ще трябва да го измъкнете от училище, не мислите ли, че това ще е по-лошо?

- Със сигурност ще си е вкъщи, докато лицето му е насинено не ходи на училище.

Амая помълча две секунди.

- Добре, в девет в участъка на ваша отговорност.

Сабалса измърмори нещо неразбираемо и излезе от църквата.

Само от десет минути четеше докладите за оскверняванията, а очите й вече я смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Завъртя се на стола и погледна навън, опитвайки се да успокои зрението си. Започваше да се развиделява, но ситният дъжд, който вятърът блъскаше в прозорците, не й позволи да види много надалеч. Часовете безсъние, прибавени към нощното каране, вече си казваха своето. Не й се спеше, но очите блуждаеха. Тя се обърна пак към екрана и отвори имейла си. Имаше две съобщения. Първото - сълзливо писмо от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“, само че сълзливата му техника бе еволюирала от голямата вреда за клиниката в голяма вреда за пациентката. Той отново излагаше теорията си за конспирация, насочена към подбиване на авторитета му, но хипотезата му отиваше още по-далече с намека, че доктор Сарасола бил прекалено подготвен за преместването на Росарио. Повтаряше и съмненията, възникнали във всички членове на неговия екип от факта, че пациентката е могла да се контролира без медикаменти. Прати го в кошчето.

Второто съобщение беше препратено от пощата на Йонан. Отвори го с любопитство. „Дамата очаква вашия дар.“

Маркира го за изтриване, но в последния момент го премести в нова папка, която озаглави „Дама“.

Ириарте влезе в залата, бутайки непохватно вратата с две порцеланови чаши в ръце, приближи се до Амая и й подаде едната. Тя го погледна изненадано и прочете надписа: Сорионак, айта.

- О, много са красиви - каза тя с усмивка.

- Само тях имам, но поне не са хартиени.

- Благодаря, много мило - отвърна Амая и обгърна чашата с пръсти.

- Сабалса вече идва насам с момчето и баща му.

Тя кимна.

- Не е лош човек, имам предвид Сабалса. От години работя с него и ми го е доказал.

Амая го гледаше и слушаше с интерес, докато отпиваше от кафето.

- Вярно, че преживява тежък период, вероятно поради лични проблеми, но не го оправдавам, особено острия му тон тази сутрин, и все пак...

- Инспектор Ириарте - прекъсна го тя. - Сигурен ли сте, че не сте сбъркали призванието си? За по-малко от четиресет и осем часа за втори път ми излизате в защита на свой колега. Бихте вършили отлична работа в синдиката.

- Нямах намерение да ви дразня.

- Не ме дразните, но оставете на всекиго личните му битки. Схватката между Сабалса и мен още не е приключила, има неща, които някои хора трудно приемат, като например това, че екипът се ръководи от жена.

Телефонът на Ириарте звънна и той побърза да го вдигне.

- Сабалса. Долу е с момчето и бащата.

- Къде ги е завел?

- В един кабинет на първия етаж.

- Нека ги премести в стая за разпит, при тях да влезе униформен полицай, който да не им говори.

Ириарте предаде указанията и затвори.

- Ще вървим ли? - попита той и остави чашата върху масата.

- Още не - отвърна Амая, - мисля, че преди това ще изпия още едно кафе.

Четвърт час по-късно тя влизаше в стаята за разпит, избягвайки свирепите погледи на Сабалса, който чакаше отвън видимо ядосан. Вътре миришеше на пот и нерви. Чакането и

присъствието на въоръжения полицай бяха постигнали желания ефект.

- Добър ден, аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция -представи се тя. Показа им значката си и седна срещу тях.

- Вижте какво - заговори бащата, - струва ми се, че злоупотребявате: домъкват ни тук в ранни зори, а после ни карат да чакаме почти час.

Амая забеляза гурелите и белезникавата диря от засъхнала слюнка от устата до лявото му ухо.

- Млъкнете - сряза го тя. - Повиках сина ви, защото е основен заподозрян по тежко престъпление - каза, втренчена в момчето, което се изопна и погледна баща си. - Това, че сте чакали един час, е най-малкият ви проблем, повярвайте, защото, ако не ни сътрудничите, ще прекарате доста време на далеч по-неприятни места от това тук, а ако искате да говорим за злоупотреби, можем да го направим после, на четири очи. Ще разпитам сина ви, можете да стоите тук и да мълчите или да повикате адвокат, но не ме прекъсвайте втори път.

Тя огледа момчето; наистина имаше доста грозна синина на скулата и още две вече пожълтели петна на челюстта. Седеше с изправен гръб, а дрехите висяха като на закачалка на мършавото му тяло.

- Бенят, Бенят Салдуа, нали?

Момчето кимна и кичур от бретона падна на челото му. Амая го изучаваше. Беше притеснен, хапеше долната си устна и бе скръстил отбранително ръце пред гърдите; от време на време прокарваше нервно ръка през устата си, сякаш я бършеше. Да, стоеше в отбранителна позиция, но истината му тежеше и жестовете му издаваха потребност да удави с ръце думите, които напираха да излязат от устата му, за да се отърве от товара си. Искаше да говори, но се страхуваше и тя трябваше да разреши и двата му проблема.

- Бенят, ти си още непълнолетен, но си достатъчно голям, за да носиш гражданска отговорност. Ще говоря със съдията, за да прояви разбиране към положението ти - каза тя и хвърли бърз поглед към бащата. - Аз искам и мога да ти помогна, но за целта трябва да си искрен с мен. Ако ме излъжеш или скриеш нещо, ще те оставя на съдбата ти, а съдбата ти не е розова. - Тя даде на момчето няколко секунди, за да вникне в думите й. - Ще ми позволиш ли да ти помогна, Бенят?

Той закима живо.

Разпитът бе по-скоро поривист разказ на хлапака, в който той обясняваше как един мъж се свързал с него през блога, как отначало мислел, че е попаднал на човек, който мисли и брани същите теории като него самия, как с всяко следващо нападение на църквата нещата все повече се изплъзвали от ръцете му, особено когато узнал, че до олтара са били подхвърлени човешки кости. Това нямало нищо общо със защитаваните от него теории. Даде описание на мъжа, с когото се бе срещнал лице в лице само по време на оскверняванията: държал да го нарича „Кагот“ и половината от пръстите на дясната му ръка липсвали. Когато свърши, въздъхна така дълбоко, че Амая не успя да сдържи усмивката си.

- Олекна ти, нали?

Тя излезе от стаята и се обърна към Сабалса, който чакаше до вратата.

- Пуснете съобщение с описанието на тоя тип с пръстите.

Сабалса кимна утвърдително, свел поглед. Ириарте се приближи към нея.

- Обади се мъжът ви. Каза веднага да му позвъните, било спешно.

Това я разтревожи, Джеймс за пръв път й оставяше съобщение в службата, трябва да беше нещо наистина сериозно, щом не можеше да изчака да включи отново звука на телефона си, изключен по време на разпита. Изкачи стъпалата две по две и тръгна към залата, която използваше за кабинет.

- Джеймс?

- Амая, Йонан ми каза, че вече си в Елисондо.

- Да, не ми остана време да ти звънна. Какво става?

- Амая, мисля, че трябва веднага да дойдеш.

- За Ибай ли е, какво му е?

- Не, Амая, Ибай е добре, всички сме добре, не се притеснявай, но си ела веднага.

- О, Джеймс, за бога, кажи ми още сега, ще се побъркам!

- Тази сутрин идва Маноло Аспирос, архитектът, и докато приготвя Ибай, му дадох ключа да иде преди нас в Хуанитаенеа. След малко ми звънна и ми каза, че не бивало да избързваме с обработката на градината, защото покрай строежа и натрупаните материали всичко щяло да отиде по дяволите. Уверих го, че не правим нищо в градината, а той ми каза, че земята била разкопана или разровена на няколко места около къщата, сякаш било садено нещо. Амая, сега съм в къщата. Архитектът е прав. Наистина има дупки и в тях има нещо, тук има нещо...

- Какво е?

- Мисля, че са кости.

Тя грабна куфарчето за работа на терен и хукна надолу по стълбите, без да чака асансьора. В коридора, в дъното на партера, Ириарте и Сабалса разговаряха тихо, но по оживеното ръкомахане разбра, че спорят.

- Инспектор Ириарте, елате с мен, моля.

Ириарте се забави само миг, за да си вземе палтото, и излезе с нея, без да задава въпроси. Изминаха с колата късото разстояние от полицейския участък до Хуанитаенеа, докато в главата на Амая кънтяха един милион упреци. Трябваше да се досети по-рано. Никакъв гроб, никаква костница. В Бастан некръстените мъртви деца не се погребваха до разпятията, нито до гробищния зид, за тях си имаше запазено място. Погребваха ги в ичусурия, коридора на душите, ивицата пръст, очертана от покрива на къщата, там, където капчукът падаше от стряхата, установявайки границата между вътре и вън от къщата. Как бе могла да бъде толкова сляпа? Семейството й живееше открай време в Бастан. Защо не бе помислила, че и то, както толкова други семейства от долината, бе заравяло децата си точно там?

Джеймс я чакаше с количката на Ибай в края на градината и в необичайно сериозното му изражение имаше нотка на обида, близка до оскърблението, което изненада Амая. Нейният Джеймс, с неговата чиста и ведра представа за живота, се чувстваше оскърбен, когато гнусотията го свареше неподготвен. Амая целуна ръчичката на Ибай, който спокойно спеше, и се дръпна настрана, за да поговори с Джеймс.

- Това... Това... Боже мой, не знам дали е ужасяващо, или смайващо. Не знам дори дали са човешки, може да са на домашни любимци.

Тя го погледна нежно.

- Остави на мен, Джеймс. Заведи детето вкъщи и не споменавай нищо пред Рос, нито пред леля, докато не узнаем нещо повече. - Тя пристъпи крачка напред, целуна мъжа си и се върна при Ириарте, който я чакаше на входната алея с чадър в ръка.

Отидоха до вратите на конюшнята и оставиха куфарчето на стълбата, украсяваща фасадата. Амая надяна ръкавици и подаде други на Ириарте. Кроткият и бавен ръмеж от последните часове бе размекнал земята и пръстта полепваше по равните подметки на ботушите й и й пречеше да върви; спомни си колко пъти се бе подхлъзнала по калдъръма в Аинса и се закле да ги изхвърли, щом ги събуе. Обиколи къщата, оглеждайки купчинките разкопана пръст, забележими с просто око. Спря пред най-близката и посочи на Ириарте следата от ботуш, която дъждът вече почваше да размива. Инспекторът клекна и покри купчинката с чадъра, за да може да постави маркер до отпечатъците и да ги заснеме. Пристъпиха към следващата купчинка; повърхността зееше отворена, сякаш огромно семе бе напъпило отвътре и бе избутало пръстта. Направиха снимка, след което Амая се зае да отделя влажните бучки и черната земя на Бастан изцапа ръкавиците й. Използвайки пъстите си като лопата, тя трупаше пръстта от двете страни, докато попадна на череп, не по-голям от малка ябълка. Няколко метра по-нататък имаше друга дупка, запълнена набързо, където не откриха нищо, а точно в края на къщата, там, където ъгълът на стряхата оставяше следи по земята, се намираше гробчето, споменато от Джеймс, от което сред калта стърчаха тъмни костици; на пръв поглед и заради цвета можеха да минат за корени. Тя се изправи, за да даде възможност на Ириарте да снима всичко, погледна напред, към задната част на къщата, и установи, че само в този участък имаше поне девет разровени ями и още толкова от другата страна.

Линията маркираше мястото. Бавният капчук цели двеста години бе рисувал по земята и бе образувал вдлъбнатина, която осквернителят просто бе проследил. Тя потърси в джобовете си ключа, който Джеймс й бе дал, отвори катинара на конюшнята и повика Ириарте. Той влезе, отърсвайки водата от дрехите си.

- Това ли е къщата на баба ви?

- Да, принадлежи на семейството ми от поколения.

Той се огледа.

- Искам да поговорим за това, което видяхме отвън, господин инспектор.

Ириарте кимна с разбиране, много сериозен.

- Мисля, че ви е ясно за какво става дума; това е ичусурия, традиционното семейно гробище в Бастан. Погребаните тук дечица са членове на моето семейство. По този начин майките им са ги почитали, оставяйки ги пред дома им като стражи, охраняващи къщата. Ако повикаме Сан Мартин, той ще се настани тук със своя екип и ще изровят всички телца. Вие сте от Бастан и мисля, че ще разберете молбата ми. Това е гробището на моето семейство и аз искам то да остане такова. Подобна находка би привлякла пресата, репортери, фотографи. Не искам тук да стане цирк. Защото освен това смятам, че тези гробове са разровени от осквернителя на църквата в Арискун, нямам предвид онова клето момче, и ако го обявим публично, ще го подплашим. Какво ще кажете?

- Че не бих позволил да разрушат гробището на моето семейство.

Тя кимна трогната, неспособна да продума. Тръгна към вратата, скривайки отново косата си под качулката.

- Сега да продължим.

Възобнови инспекцията от последната дупка, която бе прегледала, и в следващите две откриха още три скелета. Малките кости бяха изпочупени и силно повредени, едва се познаваше за какво става дума, но от третата се подаваше плат, разнищен като валмо мръсни кълчища. При вида на останките от плетена бебешка пелена тя почти се разплака. Коленичи на мократа земя и се зае да отстранява калните слоеве, докато отдолу се подаде вързопчето, което незнайна майка бе направила с много любов от своето детенце. Навосъченото платно бе послужило за покров, но точно пелената късаше сърцето й, тя въплъщаваше за Амая болката на майката, положила детето си да спи в земята, като не бе забравила да го завие, за да го предпази. Почувства как студената влага прониква в джинсите й и очите й се замъглиха от сълзи, които закапаха върху костите на обичаното създание, може би на същото място, където бяха капали преди години и сълзите на една друга майка. Нейната прабаба? Или прапрабаба? Млада, съсипана от мъка жена, която на свечеряване бе положила детето си в земята и го бе завила с пеленката. Разтвори тъканта там, където бе разкъсана, и малките, изненадващо цели кости, надигнаха глас от гроба си, обявявайки, че са станали жертва на посегателство. Тя покри скелета с пелената, затвори вързопчето и го засипа с пръст.

Ириарте, който стоеше мълчаливо до нея, опитвайки се напразно да я предпази с чадъра, й подаде ръка, която тя пое, за да стане. Отстъпиха назад към страничната стена на къщата и Амая се обърна да погледне следите от малките разровени гробове, които дъждът постепенно щеше да уеднакви. Загледана в нищожните купчинки земя, тя усети върху плещите си мъката на поколения жени от нейното семейство, сълзите, които бяха пролели над тази ивица пръст, превърнала се в коридор за души, и коварното въображение я накара да се види сама да полага Ибай в калта. В същия миг всичкият въздух в дробовете й излезе наведнъж, тя пребледня и усети, че й прималява.

- Шефке? Добре ли сте?

- Да - отвърна и тръгна напред, докато възвръщаше самообладанието си. - Извинете ме -прошепна.

Ириарте сложи куфарчето в багажника и й отвори вратата до шофьора. За миг Амая си помисли дали да не отиде пеш до дома на леля си, защото улица „Браулио Ириарте“ беше от другата страна на „Тринкете“, но забеляза мръсния си и мокър панталон и болката, пълзяща по крайниците й като при болест, и се качи в колата. Стори й се, че различава дебнещо лице сред лозниците, и разпозна враждебния поглед на стареца, който обработваше градината.

На завоя при ,Чокото“ видяха Фермин Монтес, който въпреки дъжда стоеше пред бара и пушеше под стряхата. Ириарте отвърна на поздрава му, леко вдигайки ръка, и продължи нагоре по улицата до къщата на Енграси.

Преди да слезе от колата, Амая се обърна към него.

- Имам ли думата ви?

- Имате я.

Тя го погледна втренчено, без да се усмихва, и кимна.

Още не беше излязла от колата, когато Фермин, който ги бе последвал с широки крачки, се приближи до отворената врата с чадър в ръка.

- Инспектор Саласар, бих искал да говоря с вас.

Амая го погледна почти без да го вижда, обзета от изтощение, което ставаше все по-видимо.

- Не сега, Монтес.

- Но защо не? Можем да отидем в бара, ако искате, и да поговорим малко.

- Не сега... - повтори тя, докато се навеждаше да вземе нещата си от седалката.

- Докога ще ме пращате за зелен хайвер?

- Поискайте среща - каза тя, без да го погледне.

- Не разбирам защо постъпвате така с мен... - възмути се Монтес.

Ириарте слезе от колата, заобиколи я и застана между двамата.

- Не сега, инспектор Монтес - отсече той, - не-се-га - повтори той напевно, сякаш говореше на малко дете.

Монтес отстъпи с неохота.

Амая тръгна към вратата и остави двамата мъже един срещу друг под дъжда.

Влезе вкъщи, влачейки крака. Чувстваше се болна физически и в противовес на влагата навън сухата и уханна топлина от камината предизвика у нея толкова силни тръпки, че тялото й видимо потрепери. Джеймс подаде детето на лелята, стреснат от вида й.

- Какво ти е? Болна ли си, Амая?

- Само уморена - отвърна тя и седна на стълбите да събуе калните ботуши.

Джеймс се наведе да я целуне и се отдръпна притеснен.

- Нищо подобно, имаш температура.

- Не - възрази Амая, осъзнавайки, че е прав; да, имаше температура.

- Върви да свалиш тия мокри дрехи и си вземи горещ душ - нареди лелята, докато слагаше бебето да легне в количката. - След десет минути ще се кача да те видя.

- Ибай - прошепна Амая, протягайки ръка към детето.

- Амая, по-добре е да не го пипаш сега, докато не разберем какво ти е, едва ли искаш да го заразиш

Джеймс й помогна да съблече дрехите си, залепнали за тялото от дъжда, и да се пъхне под душа. Щом усети горещата струя върху кожата си, Амая разбра какво става с нея. Тялото й реагираше, от няколко дни не кърмеше Ибай както трябва. Кожата на гърдите й беше напрегната, топла и много болезнена. Излезе от душа, глътна две противовъзпалителни и потърси в джоба си кутийката с две дози от ония хапчета, които щяха да сложат окончателно край на възможността да кърми сина си и които не бе пожелала да изпие преди няколко дни. Пъхна ги и двете в устата си и ги преглътна заедно със сълзите на провалена майка. Сломена и объркана, тя седна на леглото и не разбра дори, че заспива. Джеймс се върна с бутилката вода, която бе поискала, и като я видя така, заспала гола в пълно изтощение, се загледа в нея, питайки се дали завръщането в Бастан беше добра идея. Метна една завивка отгоре й, легна до нея и много внимателно прехвърли ръка през горещото й от треската тяло, чувствайки се като пътник, който се промъква на круизен кораб без билет.