Зовът на костите

37

Нурия беше облечена в синя рокля и жилетка в същата гама. Беше сменила вълнената шапка с широка лента, която лъщеше като диадема върху съвсем късата й коса. Не беше гримирана, но Йонан забеляза, че е лакирала ноктите си с тъмен лак. Отвори им вратата още преди да стъпят на пътеката. Посрещна ги със срамежлива усмивка, която не слезе от лицето й, докато ги водеше към дневната. Предложи им кафе, което и двамата приеха. Инспектор Монтес я заразпитва за случилото се и дали не си е спомнила още нещо. Тя повтори основно същото, но сега в разказа й се усещаше непозната сила, която липсваше първия път. Описваше фактите някак от разстояние, като да се бяха случили на другиго - изглеждаше съвсем различна и Йонан осъзна, че наистина е така. Докато Монтес я питаше доколко Антонио Гаридо познава района, той забеляза, че върху дупката на вратата е залепен сладникав плакат с цветя, макар че отстрани следите от изстрела още си личаха и създаваха странно впечатление. До прозореца бе подпряна двуцевка нов модел.

- Редното е да я държите под ключ - предупреди я Монтес, преди да излезе.

- Тъкмо се готвех да я прибера, когато дойдохте.

- Сигурно... - отвърна Монтес.

Когато излязоха от къщата, валеше още по-силно.

- Какво ще кажете? - попита Йонан, когато стигнаха до оградата.

- Ще кажа, че ако тоя тип не се захване с нещо друго и дойде пак да търси жена си, тя ще го гръмне, без да й мигне окото, но... един мръсник по-малко.

И Йонан мислеше същото. Беше видял промяната в поведението, в облеклото й. Завесите в хола бяха все така дръпнати от край до край, за да се вижда кой приближава, беше пренаредила леко мебелите, бе поставила подръка до прозореца кафеник, бисквити и оръжие; най-вероятно спеше на дивана, за да наблюдава. Бе сменила развлечения анцуг с рокля, показваше без притеснение късата си коса, разкрасена с лъскавата лента, беше закрила следите от куршума със снимка на цветя и бе лакирала ноктите си. Беше истински снайперист.

Ечайде поклати невярващо глава, стиснал чадъра, който при този порой ставаше почти излишен. Дъждът бе наквасил плата и водата се стичаше по дръжката до китката му и пръскаше лицата им. Двамата крачеха към центъра по наводнените улици. Каналите не успяваха да поемат водата и се наблюдаваше любопитното явление на обратния дъжд, който пада устремно върху гладка повърхност и плисва нагоре. В резултат на това валеше откъм земята и нямаше чадър на света, който да те опази сух.

Минавайки по улица „Педро Ашулар“, двамата приближиха като привлечени от магнит до парапета край завоя на реката. Водата стигаше почти до ръба на паважа.

- Прогнозите излязоха верни, ако продължи да вали така, след половин час ще прелее.

- Нищо ли не може да се направи?

- Трябва да сме в готовност - каза Йонан не особено убедено.

- Цялото село ли ще залее?

- Не. Например до района, където живее лелята на испекторката, никога не стига, само тук; всъщност завоят на реката е причина за наводненията и язовир ,Чокото“ не помага.

- Но все пак върши работа или не?

- Вече не. Построен е, като повечето, заради електроенергията, едно от първите здания в другия край на улица „Хайме Урутия“ срещу покритата колонада е мелницата на Елисондо, възстановена през Х1Х век и превърната в електроцентрала в средата на ХХ. Ако се загледате, ще видите, че на отсрещния бряг има нещо като лифт за рибата; имаше предложение язовирът да бъде разрушен, та реката да тече безпрепятствено надолу, но жителите не дават и да се издума.

- Защо?

- Защото са свикнали с язовира, с гледката, с шума му, туристите се снимат на моста...

- Но след като им създава толкова проблеми...

- Не чак толкова, най-много веднъж годишно. Понякога с години нищо не се случва, това е една от компенсациите.

Монтес зарея поглед над все по-набъбващата река.

- Хората от Елисондо са много своенравни - продължи Йонан, докато тръгваха по „Хайме Урутия“. - Преди години имало голямо наводнение, не знам дали щеше да е по-малко, ако язовирът го нямаше. Вижте тук - посочи той къщата на Серора, - на тази табела е отбелязано докъде е стигала водата в старинната къща на Серора, която била нещо като прислужница на свещеника, а ей там се е намирала старата църква - допълни той, махвайки с ръка към малък площад, на който се виждаше само една чешма. - Рухнала при поредното прииждане на реката.

- И казвате, че язовирът ги компенсира?

- Тогава водата спряла по-нагоре: реката се запушила от дънери и камъни, но скоро преодоляла тапата и придошла с такава сила, че отнесла всичко пред себе си. Едва ли щеше да е много по-различно, ако го нямаше язовира, аз съм убеден, че проблемът е в завоя, който реката прави тук, логично е водата да прелива на това място.

Монтес забеляза, че повечето търговци бяха запечатали вратите на магазините си с дебели дъски и полиуретанова пяна; някои бяха натрупали дори чували с пясък, предвиждайки неминуемата приливна вълна. По-голямата част от магазините изглеждаха затворени, но там, където улицата гледаше към реката, имаше и незащитени входове.

- Жалко, че никой не се грижи за тези сгради - отбеляза той.

- Някои от тях са необитаеми, но наистина е жалко, защото имат голяма историческа стойност. Ето например този постройка - Йонан посочи старинна сграда. - Нарича се Оспиталенеа. В продължение на векове е била болница, главно за поклонниците, изминаващи Пътя на Сантяго, които пристигали съсипани: да прекосиш Пиренеите, било голямо изпитание и мнозина оставяли костите си тук.

Монтес вдигна очи, за да огледа сградата по-добре. Затворените капаци на прозорците бяха добили сивкавия цвят на прекалено старото дърво, балконът на последния етаж изглеждаше увиснал от фасадата и беше подпрян с три греди, а на първия етаж белееше нечетлив заради дъжда надпис.

- Какво пише там?

- Годината, в която е била купена и реставрирана, 1811, доколкото помня.

Продължиха по пътя си, но Монтес изведнъж се закова на място и подаде чадъра на Йонан.

- Изчакайте ме тук - каза и се върна назад.

Младши инспекторът щръкна насред улицата с чадъра в ръка, наблюдавайки как Монтес бързо изчезва от погледа му по посока на завоя на реката зад дворец Арискуненеа.

Монтес се върна там, където се бяха навели над реката. Заради леещия се дъжд водната повърхност бе загубила свойството си на огледало и светлините се отразяваха във водата като подвижни петна. Той се хвана с две ръце за парапета и мислено преброи фасадите, обърнати към реката. Преброи ги втори път и се взря. Валеше като из ведро, дрехите и косата му бяха вир вода, а дъждът пълнеше очите му и му пречеше да вижда. Той вдигна ръката си като козирка, преброи отново и зачака. Тогава я видя. Светлината премигваше като пламък на свещ, зад прозореца без перваз се мярна неясна сянка и сиянието угасна. Монтес почувства, че водата залива обувките му и когато погледна, установи, че реката е прехвърлила зида и напредва като малка вълна към улицата. Хукна да бяга и след като зави зад ъгъла на дворец Арискуненеа, продължи с пълна скорост към Йонан, броейки за пореден път фасадите и вадейки пистолета си.

Йонан погледна объркано към двете страни на пустата улица.

- Ама какво правите?

Монтес стигна до него и задъхано почна да му обяснява, докато го влачеше към вратата на изоставената постройка.

- Той е тук. Как каза, че се нарича къщата?

- Оспиталенеа - отговори Йонан, отгатвайки подозренията на Монтес - и едно време е била болница за поклонници. „Ще те заведа в болницата“, така й е казал.

- Носиш ли пистолет?

- Естествено - каза Йонан, пусна чадъра на земята и извади своя глок заедно с едно фенерче.

- Мислех, че археолозите носят кирка и четка - ухили се Монтес.

- Ще повикам подкрепление.

Монтес постави ръка на рамото му.

- Не можем да чакаме, Йонан, ако гледа през прозореца, а той сигурно гледа, вече ни е видял, че сме спрели пред сградата. Мисля, че имаше свещ, и мисля, че ме забеляза, защото я загаси. Ако изчакаме подкреплението, ще го заварим мъртъв, а е много важно да го разпитаме. Той е горе, първата врата, стаята отляво.

Монтес хвана ръждясалата топка на бравата и я завъртя.

- Заключено - прошепна. - На три. Едно. Две.

Блъсна вратата с рамо и набъбналото от влагата дърво поддаде, но после се запъна, оставяйки пролука от двайсетина сантиметра. Монтес промуши ръката си през нея и с натискане съумя да разшири още малко отвора. Ечайде го последва. Завтекоха се нагоре по стълбите. Чуха как дървото изскърца и видяха как перилото се разклати като от земетресение, докато тялото падаше с ужасяващ пукот в празното пространство. Двамата насочиха натам сноповете на фенерчетата си.

- Да го вземат мътните - изкрещя Монтес, слизайки обратно по стълбите. - Обесил се е.

Като стигна долу, той прихвана мъжа през краката и го повдигна, опитвайки се да охлаби натиска на въжето върху шията му.

- Тичай горе, Ечайде, срежи въжето, срежи въжето - викаше той.

Йонан изкачи стълбите две по две, търсейки с фенерчето къде е завързано въжето. Откри възела върху счупения парапет, предизвикал пращенето, което бяха чули. Въжето беше доста дебело, много добре: по-тънкото би прерязало гърлото му Големият диаметър на въжето щеше да го лиши от кислород, но едва ли щеше да прекърши врата му или да прекъсне трахеята. Той чу виковете на Монтес отдолу, затъкна пистолета в колана си, поглеждайки със страх към тъмните стаи, в които не бе успял да надникне. Монтес крещеше като обезумял. Йонан се опита да подпъхне пръсти между въжето и парапета, за да развърже възела, но натискът, предизвикан от тежестта, не му позволяваше. Огледа се за нещо, с което да среже въжето, докато Фермин продължаваше да вика отдолу:

- Срежи го, срежи го, мамка му

Йонан извади пистолета си, прицели се и стреля. Въжето отскочи като змия и освободено от напрежението, падна в кухината. Той хукна надолу по стълбите и при пристигането си видя, че Монтес се е навел над мъжа и се мъчи да го развърже. Инспекторът се изправи тържествуващ.

- Жив е мръсникът.

И сякаш за да потвърди, мъжът се закашля и простена, хриптейки неприятно.

- Какво, по дяволите, правеше горе? Забави се цяла вечност. - Монтес разпери ръце и посочи с погнуса дрехите си. - По-добре ти да се обадиш, тоя изрод ме напика.

Телефонът звънна, когато сядаха да вечерят.

- Шефке, пипнахме Гаридо. Криеше се в старата болница за поклонници, но при влизането ни направи опит да се обеси. Жив е, Монтес му попречи да умре, но е зле. Вече повикахме линейка.

Изведнъж в съзнанието й изникна образът на Фреди отпреди година, интубиран и прикован за болничното легло.

- Идвам. Ако линейката пристигне преди мене, не се отделяйте от него нито за секунда, не допускайте никого до него, не му позволявайте да говори с никого и да не остава сам нито за миг - каза тя, преди да затвори.

Може би заради продължаващия порой спешното отделение на болница „Вирхен дел Камино“ беше необичайно пусто. Като че ли всички бяха решили да отложат посещението при лекаря за следващия ден и в чакалнята имаше само пет-шест души.

Двамата с Ириарте се приближиха до регистратурата и показаха значките си.

- Антонио Гаридо, докаран е с линейка от Бастан.

- Трета зала. В момента го преглеждат, идете в чакалнята.

Без да обръщат внимание на регистраторката, те тръгнаха по коридора към приемните зали, но още преди да открият номер три, Йонан излезе насреща им.

- Не се тревожете, Монтес влезе с него.

- Как е той?

- В съзнание е, диша добре, има доста грозно охлузване на врата, но не може да говори. Предполагам, че си е смачкал трахеята, но няма да умре и може да движи краката си: не спираше да рита, докато Монтес го държеше, а после и на пода.

- Какво става вътре?

- Направиха му рентгенови снимки на врата още щом пристигнахме, и сега го преглеждат.

Вратата се отвори и отвътре излязоха двама лекари, мъж и жена, следвани от медицинска сестра.

- Какво търсите тук! - сопна им се тя, щом ги видя.

- Окръжна полиция - каза Амая. - Охраняваме задържания, Антонио Гаридо. Как е той?

Лекарите спряха пред нея.

- Оживял е като по чудо, дължи живота си на вашия колега. Ако не беше отхлабил натиска върху трахеята, е щял да умре от задушаване. Имал е късмет, не е скочил от голяма височина, парапетът е поддал, а и въжето очевидно е било доста дебело, затова прешлените са на мястото си, макар че, както ви споменах, трахеята е доста увредена.

- Може ли да говори?

- Трудно, но достатъчно, за да поиска да си тръгне срещу подпис, така че...

- Поискал е да го изпишете?

- Сестрата подготвя документите, за да ги подпише - каза лекарят с неудобство. - Вижте, ние вече го предупредихме колко сериозна е травмата и че макар сега да е добре, през следващите часове не е изключено състоянието му да се влоши. Той ни разбра, схвана какво му казваме, поиска болкоуспокояващи и настоя да го изпишем. Поставих му яка, погрижихме се и за това, което е останало от ухото му По наше мнение има нужда от хирургическа намеса, но той не иска и да чуе, така че щом подпише, е на ваше разположение.

Амая погледна смаяно Ириарте.

- Какво си е наумил този човек?

Ириарте я погледна и поклати глава.

- Не знам.

- Ще повикам съдията и ще го закараме в централата.

Стаята за разпити на полицейското управление в Памплона беше съвсем същата като тази в Елисондо. Огледална стена, маса, четири стола и камера на тавана. Униформен полицай стоеше на пост до вратата.

Наблюдаваха Гаридо през огледалната витрина. Около очите му имаше няколко червени петна, а лицето изглеждаше сгърчено от твърдата яка около шията. Дебела превръзка закриваше ухото му и частта от главата, където косата липсваше, а малките белезникави драскотини от същата страна на лицето, причинени от остатъците от барут при изстрела, бяха покрити с мазен мехлем. Иначе той седеше спокойно, с наведени към масата очи, в ръцете си въртеше малката бутилка вода и тубичката с разтворими обезболяващи, които му бяха дали в болницата. Ако се притесняваше или се чувстваше неудобно, не го показваше;

видът му беше на човек, който стои и кротко чака, със съзнанието, че каквото и да направи, времето няма да потече по-бързо.

В стаята влязоха Монтес и Ириарте. Ириарте седна срещу него и го загледа втренчено. Монтес остана прав. Гаридо не даде признак да е забелязал някаква промяна около себе си.

- Антонио Гаридо, нали? - попита Ириарте.

Мъжът го погледна.

- Колко е часът?

- Вие сте Антонио Гаридо, нали?

- Знаете, че е така - отговори той едва чуто. - Колко е часът?

- Защо искате да знаете?

- Трябва да си изпия лекарството.

- Шест сутринта.

Гаридо се усмихна и лицето му се сгърчи още повече.

- Губите си времето.

- Така ли? Защо?

- Защото ще говоря само с прочутата полицайка - каза той и се ухили глупаво.

Зад стъклото Амая погледна към Йонан и въздъхна с нарастващо усещане за нещо вече видяно и преживявано при ареста на Киралте. Явно бяха подготвяни от един и същ учител.

- Не знам кого имате предвид - отговори Ириарте.

- Имам предвид онази там - каза арестантът, сочейки огледалото с един от отрязаните си пръсти.

- Ще говорите с инспектор Саласар?

- Да, но не сега, все още не.

- Кога?

- По-късно, но само с нея, с прочутата полицайка. - И пак се ухили по същия глуповат начин.

Монтес се намеси.

- Като те фрасна веднъж, ще ти избия зъбите и ще спреш да се хилиш.

- Няма да ме фраснеш, щото си моят шибан ангел пазител. След като ми попречи да умра, сега съм твоя отговорност, не си ли го чувал? Според някои култури ще трябва да ме пазиш, докато съм жив.

Монтес се усмихна.

- Значи сега аз отговарям за теб, понеже съм ти попречил да умреш, така ли? А защо си такъв страхопъзльо, та реши да се самоубиваш, преди да си си свършил работата? Твоят господар май не е много доволен от услугите ти.

Всички мускули на мъжа се напрегнаха под ризата.

- Служих му добре - прошепна.

- Да, бе, забравих как използва едно нещастно хлапе, за да потрошиш църквата посред нощ. - Гаридо погледна втренчено към огледалата и Амая разбра защо го прави. - Едно нещастно и насинено от бой момче, не те ли е срам?

- На него му хареса, повярвай ми, едва ли някога ще направи нещо по-голямо, не му стиска да направи каквото трябва.

- А какво трябва да направи според теб?

- Да очисти баща си.

Амая извади телефона си и набра.

- Сабалса, иди с патрулката до дома на Бенят Салдуа и доведи момчето тук. Гаридо току-що каза, че трябвало да очисти баща си, но не му достигала смелост, да не се окаже, че я е събрал.

- Благодаря - отговори Сабалса.

Отговорът я учуди, но Сабалса беше странен тип. Монтес продължи.

- Ясен си ми като бял ден, уплашени хлапета и немощни жени, истински мачо, няма що, или си бил такъв едно време, защото в интерес на истината нищо не си свършил както трябва: не си успял да сплашиш достатъчно малкия и той те изпя още щом го попитахме, а жена ти направо ти е разказала играта, виж как те е разкрасила.

- Млъкни - изломоти Гаридо.

Монтес се усмихна и мина зад гърба му

- Аз я видях, знаеш ли? Доста е хубава, малко слабичка, но... Колко ли тежи? Четиресет и пет килца? Едва ли има и толкова, ама ти е отпрала ухото, а ако й дадем възможност, ще ти откъсне и топките. Получил си заслуженото, ако питаш мене.

От гърлото на мъжа се чу приглушено ръмжене и Амая беше сигурна, че ще скочи, но Гаридо се заклати ритмично напред-назад, сякаш се люлееше, мърморейки нещо несвързано. Повтори движението десетина пъти и спря. После отново се усмихваше.

- Ще говоря по-късно.

Монтес даде знак на Ириарте и двамата излязоха. Преди вратата да се затвори, Гаридо промърмори.

- Инспекторе.

Монтес се обърна да го погледне.

- Съжалявам, че ви напиках - захили се онзи.

Монтес понечи да се върне, но Ириарте го изтласка навън.

Прикриха усмивките, докато Монтес влизаше.

- Доста го поразклатихте с думите за жена му - каза Йонан.

- Е, да, какво може да засрами повече такъв тип от това, че жена го е ударила?

Амая се усмихна: тези думи й звучаха доста познато.

- ...Само че не беше достатъчно - оплака се Монтес.

- Какво ли чака? Дали ще говори с вас, как мислите? - запита Ириарте.

- Не знам, но явно печели време. Мисля, че е опитал да се самоубие, защото това е трябвало да направи, в случай че го хванем, но сега има друга мисия. Както каза, служил е

добре на своя господар, като е извършил оскверняванията, но според мен това е план „Б“

- План „Б“?

- Вторият вариант, ако не успее да осъществи първоначалния замисъл, както се случи. Щом Тартало поема риска да измъкнем нещо от него, значи се нуждае от това.

- Можем пак да опитаме - предложи Ириарте. - За миг успя да го извадиш от равновесие -каза той на Монтес.

- Да, но какво точно правеше? Какво си мърмореше? - запита Амая.

- Аз го чух - каза Ириарте, - повтаряше: „Тя не е важна“.

- Шефке, може ли за момент - помоли Монтес, излизайки от стаята и повеждайки я към един ъгъл. - Това е техника за овладяване на гнева. Трикове, които научаваш по време на терапията за потискане на агресивно поведение, а тя е една от алтернативите, предлагани в затвора. Намаляват ти присъдата, затова всички тия откачалки ходят на терапия. Истината е, че ако не си твърдо убеден, нищо не постигаш; научаваш се да се контролираш, да се преструваш на нормален, но само за пред хората, отвътре си оставаш същият. Онова, което не съумееш да изкараш навън, остава вътре в теб и постепенно те скапва, просто така. Макар да не си личи, аз също ходех на терапия, но единственият резултат беше, че се почувствах още по-зле, честна дума, заради това се отказах. Помня, че и след шестия сеанс още смятах, че трябваше да я убия.

Амая го погледна, изненадана от откровеността му

- Или аз вас...

- Така е - каза той помирително, но бях направо бесен на... На много неща, но най-вече на вас, а терапията за овладяване на гнева, според личния ми опит поне, те научава само на едно - да се преструваш, че не си гневен.