Зовът на костите

31

Когато затвори, видя действително на телефона си знака за входящо съобщение, но въпреки належащата потребност да види какво бяха успели да постигнат експертът и новаторската му програма с лицето на посетителя от клиника „Санта Мария де лас Ниевес“, сдържа любопитството си - в крайна сметка на телефона нямаше да получи качествен образ като на компютъра. Облече палтото си и едва когато отвори вратата на пекарната, загаси лампите и затвори. След яркото осветление вътре паркингът й се стори още по-тъмен. Постоя неподвижно няколко секунди, докато закопчаваше палтото си и пускаше отново ключа в джоба. Подкара към „Браулио Ириарте“ На минаване покрай входа на „Тринкете“ забеляза, че вътре свети, макар че барът беше безлюден и изглеждаше затворен - сигурно няколко двойки играеха на пала¹⁸ при стената. Интересът към този спорт в Бастан не отмираше, новите поколения като че ли следваха традицията. При все че някои хора не споделяха това мнение. Веднъж състезателят по пелота Оскар Ласа, Ласа III, й бе казал, че „ръката“ вече никога няма да е същата като едно време, защото сегашните младежи не притежавали култура на болката. „Много младежи съм се опитвал да обуча, някои от тях бяха доста добри, но щом ги заболи, се отдръпват като госпожици. „Ужасно ме боли“, викат, а аз им казвам: „Ако не боли, значи не го правиш както трябва“.

18 Баска игра, при която играчът хвърля малка топка срещу стена, наречена „фронтон“. - Б. пр.

Култура на болката - да приемеш, че ще боли, да знаеш, че ръката ще се подуе така, че пръстите ще заприличат на наденички, че болката, това страшно парене, сякаш си пъхнал дланта си в жарава, ще пропълзи като отрова по цялата ти ръка до рамото, че при следващия удар кожата ти ще се нацепи и ще прокърви, макар и леко. А понякога ударът по топката е толкова мощен, че се скъсва вена; от нея бликва кръв, но не може да изтече навън и образува корава и адски болезнена бучка, която не изчезва дори да я пробиеш, и се налага операция, защото е прекалено опасна.

Култура на болката - да знаеш, че ще боли, и въпреки това... Амая се замисли за Дюпри и за думите на Джонсън: „Мълчанието тук е присъда“.

- Тук също - прошепна тя.

Забеляза синкавите кълбета дим от цигарата му още преди да го види, и го позна по фирмените обувки още преди да е пристъпи крачка напред и да излезе на светло, защото, докато я бе чакал, подпрян на стената, бе крил лицето си.

- Здравейте, Саласар - каза Монтес.

Беше леко на градус. Не беше пиян, но блясъкът в очите и начинът, по който устоя на погледа й, потвърдиха заключението.

- Какво правите тук? - попита тя вместо отговор.

- Чакам ви.

- На пътеката пред дома ми? - каза тя и се огледа, за да подчертае нелепостта на постъпката му.

- Не ми оставихте друг изход, от няколко дни ме избягвате.

- От няколко дни чакам да спазите процедурата и да поискате среща в кабинета ми.

Той леко изви лицето си настрана и изкриви уста.

- Мама му стара, Амая, мислех, че сме приятели.

Тя го погледна удивено, почти с усмивка.

- Не мога да повярвам - каза и продължи да върви към къщата на леля си.

Монтес хвърли цигарата на земята и я последва, докато се изравни с нея.

- Знам, че онова, което направих, не беше хубаво, но пък вие разберете, че преживявах много труден момент в живота си, сигурно затова съм реагирал неадекватно.

- Това не ме интересува.

Той я изпревари, застана пред нея и я принуди да спре.

- Вдругиден ще се обсъжда дали да бъда възстановен на служба, как ще се изкажете?

- Запишете си час и елате в кабинета ми. - Тя го заобиколи и продължи пътя си.

- Вие ме познавате.

- Е, точно тук ми беше грешката, мислех, че ви познавам, но истината е, че не знам кой сте.

Той замръзна намясто и се обърна към нея.

- Ще ме прецакаш, нали?

Амая не отговори.

- Ясно, ще ме прецакаш, дяволите да те вземат. Поредната проклета мръсница от това семейство, не можете да устоите на удоволствието на съсипете един мъж, дали ще го приковете към инвалидната количка, или ще му пръснете черепа, няма никакво значение. Питам се колко ли време ще ти отнеме да съсипеш тоя мухльо Джеймс.

Амая рязко спря, заслушана в гъстата черна отрова, която бликаше от душата на Монтес. Призова зравия си разум, защото разбираше, че целта му е да я предизвика, но вътре в нея отекна глас: „Да, ясно ми е какво се опитва да направи, но защо да не му дам това, което си проси?“.

Тя се върна решително назад и спря на няколко сантиметра от Монтес. Подушваше бирата в дъха му и марковия парфюм, който при него беше знак за самоличност.

- Не е нужно и пръста си да помръдвам, Монтес, не е нужно да предприемам каквото и да било срещу теб - заговори му тя на ти напук на формалностите. - Да, прецакан си, така е, но ти сам се прецака. Пренебрегна правилата и процедурите, заряза текущо разследване с всичката липса на уважение, което това предполага към колегите, към жертвите и към техните семейства. Наруши преки заповеди, изложи на провал следствието, като изнесе доказателства от участъка, насочи оръжие срещу цивилно лице и за капак насмалко не си пръсна и капката мозък в главата. И ако двамата с Ириарте не бяхме ти попречили, вече цяла година щеше да гниеш в гроба, на който никой нямаше да дойде да сложи и едно цвете. Кажи ми какво се промени през тази година?

- Имам положителни доклади от психиатъра, които препоръчват връщането ми на служба.

- Как се сдоби с тях, Монтес? Нищо не се е променило, абсолютно нищо, ти си като умрял, превърнал си се в нещо като зомби, в жив труп. Не си направил и крачка напред оттогава. Не си ходил на терапия, все още не признаваш старшинството ми и си оставаш същият тъпак, на когото не може да се гласува доверие и който само гледа как да се оправдае: „О, това беше много труден момент в живота ми - изписка тя подигравателно като малко момиченце, -учителят ми има зъб. Мене никой не ме обича“.

Лицето на Монтес бе станало сивкаво. Докато тя говореше, той бе стиснал устни, сякаш вместо уста имаше права черна черта.

- Та ти си полицай, за бога! Вземи се в ръце, направи това, което трябва да направиш, и престани да хленчиш като малко момиченце, че ми призлява от тебе.

Неочаквано Монтес я сграбчи за ревера на палтото и вдигна свитата си на юмрук ръка. Амая се уплаши - беше сигурна, че ще я удари, но въпреки това не спря:

- Ще ме удариш ли, Монтес? Ще ти се да ми затвориш устата, за да не чуваш истината, нали?

Той я гледаше в очите и Амая видя напиращата ярост в тях, но Монтес изведнъж се усмихна, пусна ревера й и разтвори вдигнатия си юмрук.

- Не, няма да ви ударя, разбира се - усмихна се той злобно и престорено. - Знам какво целите. Господ ми е свидетел, че с радост бих ви размазал физиономията, но няма да го направя, няма, инспекторке, понеже носите значка и пистолет. Все едно сам да си изкопая гроба. Няма да ви играя по свирката.

Амая го погледна, клатейки невярващо глава.

- Монтес, ти си по-зле, отколкото очаквах. Това ли си мислиш за мен? Не си се отказал от теорията си, че целият свят заговорничи против теб...

Тя свали ципа на палтото, извади значката и пистолета си, подмина Монтес и влезе в тясната уличка между две къщи, към която не гледаха никакви прозорци и където се въргаляха разни вехтории: голяма бъчва, табла от старо легло, която всеки антиквар с радост би отнесъл, старовремско рало. Сложи значката и пистолета си върху бъчвата и застана там, вперила очи в Монтес.

Той се приближи усмихнат, но този път усмивката му беше истинска; когато стигна обаче до началото на уличката, спря.

- Без отмъщения и без последствия, нали? - запита.

- Давам ти думата си, а ти знаеш, че моята поне на две не става.

Въпреки това той се поколеба.

Но Амая не се колебаеше, вече не, до гуша й бе дошло от тоя нещастник. Една част от нея, която тя самата не познаваше, искаше да го срита, да му даде хубав урок. Тази мисъл я развесели и при все че Монтес беше поне с четиресет кила по-тежък, в този момент й беше все едно. Щеше да отнесе някой и друг шамар със сигурност, но и той щеше да си го получи. Тя го погледна и видя нерешителността в очите му. Почти се почувства разочарована.

- Хайде, ревльо, идвай или сега ще дадеш заден? Нали уж искаше да ми размажеш физиономията? Хайде, сега ти е паднало, друга възможност няма да ти се удаде.

Постигна своето. Монтес се втурна в уличката като побеснял бик; дори по-късно, когато си го спомняше, го виждаше като бик. Главата - леко приведена напред, юмруците - свити, очите - премрежени, горящ от желание да наложи силата си. Тя го изчака до последната секунда и неочаквано се отдръпна, като същевременно му нанесе страничен удар, който попадна в хълбока му и го запрати към стената, където се блъсна с другото рамо.

- Скапана курва - изрева той.

Тя се ухили; момичетата от полицейската академия си имаха една стара закачка: „Ако някой идиот те нарече „курва“, то е, защото не е успял да те прекара“.

Рамото със сигурност здравата го болеше, но Монтес се изправи като бик, какъвто си беше, и изръмжа:

- Много ми се ще да знам какво щеше да си помисли онова твое приятелче, педалчето, ако те беше чуло как обиждаш в женски род.

Тя на свой ред се усмихна с физиономия: „О, не си познал, драги“.

- Младши инспектор Ечайде е с хиляда обиколки пред тебе като полицай, освен това е посмел, по-честен и повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш. Сладурче.

Той отново й налетя, но този път не затвори очи; разстоянието помежду им беше по-малко, отколкото при първата атака, което не беше в полза на Амая. Юмрукът на Монтес я застигна като мълния и само леко я докосна по бузата, но това бе достатъчно, за да отметне главата й към зида и да си удари черепа. За миг всичко потъна в мрак, но острата болка в скулата я върна в действителността. Монтес почти се беше надвесил над нея и тя се възползва от това, за да го блъсне с всички сили в корема - оказа се по-мек, отколкото бе очаквала. Вдигна коляното си, което като в съвършена хореография пресрещна устата на Монтес в момента, в който той се прегъваше надве, притиснал стомаха си с ръце. Сухите му устни се разцепиха и се оцветиха в червено, докато я поглеждаше смаян за пореден път. Амая го бутна, едва докосвайки рамото му, но той се залепи за стената. Останаха така няколко секунди, запъхтени и вперили очи един в друг, после Монтес подгъна колене, свлече се по стената и седна на земята. Тя го последва.

Чуха приближаващи се гласове. Момчетата, които излизаха от „Тринкете“ със спортни сакове в ръце, вървяха по улицата и коментираха играта. Когато подминаха уличката, Амая извади пакет хартиени кърпички и го подхвърли на Монтес. Той използва няколко, за да попие кръвта по разцепената си устна, и каза:

- Биете се като момиче. - И се разсмя.

- Е, вие също.

- Да, мислех, че съм в по-добра форма - съгласи се Монтес и наведе очи, преди да продължи: - Имате право, постъпих като глупак, но... Не че се оправдавам, просто искам да обясня.

Тя кимна с разбиране.

- Флора... Всъщност, изглежда, съм бил влюбен... - той като че ли размисли. - Какви ги дрънкам! Направо бях луд по нея. Никога не съм срещал такава жена. Но знаете ли кое е най-лошото? Че въпреки случилото се мисля, че още я обичам.

Амая въздъхна. Дали любовта оправдаваше всичко? Май че да. През живота си на полицай бе наблюдавала неведнъж този вид противна любов. Знаеше, че това не е любов, а любов на живи мъртъвци, неспособни да осъзнаят, че са мъртви, „мъртъвците правят каквото могат“. Запита се какво ли мисли Ласа III за културата на болката в любовта, може би единствената

област, в която обществото все още оправдаваше страданието.

- Йонан ми допада - каза неочаквано Монтес. - Не знам защо изрекох ония думи, аз също го смятам за добро ченге, освен това е свестен човек... Преди два месеца се засякохме в един бар, аз бях доста наква... Е, бях леко подпийнал. Разприказвах се пред него, а той умее да слуша, така че продължих да пия. Когато излязохме от бара, понеже не бях в състояние да шофирам, в крайна сметка преспах на неговия диван... Предполагам, че не ви е казал нищо, нали?

- Не, не ми е казал, разбира се, а след това го виждате в участъка и не си правите труда дори едно кафе от автомата да го почерпите.

- По дяволите, знаете как стоят нещата, той е... Добре де, другите колеги се чувстват неудобно.

- Би трябвало да огледате тефтерчето си, Монтес, някои от мачовците, с които се перчите около автомата за кафе, биха тръгнали по-скоро след вас, отколкото след мен.

Той се ококори.

- Ириарте?

Тя прихна да се смее, докато сълзите й не потекоха по възпалената кожа на зачервената скула. Когато си върна дар словото, предложи:

- Нека оставим този разговор, нищо не съм ви казала.

Той се изправи с мъка и й подаде ръка, която тя прие. После взе значката и пистолета си от капака на бъчвата и си ги прибра.

- С удоволствие бих продължила да си бъбря с вас - каза, - но като се прибера вкъщи, имам още работа.

Двамата излязоха от тясната уличка и повървяха до входа на дома й. Амая извади ключовете и се приближи до вратата.

- Лека нощ, Монтес - промълви уморено.

- Шефке.

Тя се обърна изненадана. Застанал мирно, Монтес бе вдигнал ръка към челото си и козируваше.

- Монтес, това не е нужно.

- А аз мисля, че е - отвърна убедено той.

И Амая разбра, че това ще бъде най-близкото нещо до извинение, което щеше да получила от мъж като Монтес, така че го прие. Застана мирно пред него и също козирува.

Когато затвори вратата зад гърба си, на лицето й играеше широка усмивка.

Усети мълчаливото присъствие на леля Енграси, която я чакаше, седнала пред огнището, както когато беше още малка. Амая се събу до вратата, влезе в гостната и веднага установи, че леля й е заспала. Вълна от силна обич нахлу в гърдите й; тя се наведе над нея и леко я целуна по челото.

- Кое време е, момиче, защо се прибираш чак сега?

Амая се отдръпна с усмивка.

- Мислех, че спиш.

- Тревогата никога не заспива и докато ти шеташ насам-натам, аз не мога да мигна.

- Е, лельо... - смъмри я Амая, докато се отпускаше в съседното кресло.

- Говоря сериозно, Амая. Знам, че работата ти е трудна и че по някаква причина това, което вършиш, не се вписва в представите на някои хора за нормалното, но... Пак си се обаждала.

Амая наведе очи.

- Търсиш си белята, Амая Саласар.

- Само той може да ми помогне.

- Не е вярно.

- Вярно е, лельо, ти не разбираш. Ходих в Сан Себастиан, гробът е празен, аз трябва да знам.

- Добре, той каза ли ти нещо, което вече да не знаеш? Помисли си - каза лелята и се изправи с мъка. - Сега отивам да спя, но ти си помисли.

След дългото седене стъпките й бяха неуверени. Амая я придружи по стълбите нагоре до стаята й. Когато я целуваше по бузата, Енграси забеляза подутината.

- Какво ти се е случило?

- Един бик ми налетя - отвърна Амая през смях.

- Е, щом се смееш, значи не е сериозно. Лека нощ, скъпа.

Амая се поколеба за миг.

- Лельо, мъртвите...

- Да? - заинтересува се леля й.

- Те... могат ли... да направят нещо?

- Мъртвите правят каквото могат.