Пираня

16.

Стоманената палуба на „Орегон“ беше нажежена под безоблачното небе на свободния терминал на Монтего Бей. Ризата на Ерик вече беше подгизнала от пот, докато помагаше на Мърф с изграждането на преносимите рампи, парапети и високия два и половина метра улей, който Хуан с неохота му бе позволил да инсталира, за да превърнат кораба в импровизиран парк за скейтборд. Ерик смъкна очилата си, за да не се запотяват, докато се взираше в екрана на чисто новата си видеокамера. Беше коленичил, за да намери най-добрия ъгъл за снимане; един огромен круизен кораб му служеше за фон.

Обективът бе насочен към Мърф, който се носеше през препятствията, като тръскаше глава в такт с някакво хевиметъл парче, което можеше да чуе единствено той на слушалките си. Всеки път, когато се завърташе, от стърчащата изпод касата му коса хвърчаха капки пот. Ерик вече беше заснел няколко добри тупвания, но Мърф, облечен в торбест къс панталон, черна тениска с надпис „Добре дошли в Нюктаун^“, наколенки и налакътници, тутакси скачаше отново на крака и продължаваше. Само истинско просване по лице върху палубата можеше да го забави.

Телефонът на Ерик иззвъня и той продължи да снима, докато отговаряше.

— Ерик.

— Ерик, Линда е. – Беше задъхана и гласът й бе настоятелен. – В беда сме.

— Какво има?

— Двете с Джулия бяхме нападнати.

— Боже мой! Добре ли сте?

— Да, но имаме основания да смятаме, че и останалите от екипажа са на прицел.

— На прицел ли? От кого?

Тя описа нападателите, като добави и преценката си, че те са или французи, или хаитяни, което не говореше нищо на Ерик. Но заплахата в есемеса беше неоспорима: „Всички са забелязани. Атакувайте при първа възможност“.

Косъмчетата на тила му настръхнаха. Внезапно се почувства много уязвим на палубата.

— Свържи се с всички на брега и им кажи да се връщат на кораба – заръча му Линда. – След това подготви „Орегон“ за отплаване. Корабът е като мишена в стрелбище. Двете с Джулия пътуваме към пристанището. Ще пристигнем след десет минути. — Ясно.

Ерик затвори. Не се сдържа и се огледа, осъзнавайки, че някой може да ги наблюдава от всяко от стотиците удобни за целта места на оживеното пристанище.

Извика на Мърф да спре, но слушалките бяха надути толкова силно, че Мърф се беше отнесъл в някакъв свой свят. Опита се да го доближи и размаха ръце, но Мърф бе така погълнат от номерата си, че не му обърна внимание.

Ерик повече усети, колкото чу раздвижването на въздуха. В улея над мястото, където Мърф направи едно особено трудно извъртане, се появи дупка. Не се чу никакъв гърмеж, но Ерик можеше да познае дупка от куршум.

Снайперистът явно бе чакал Мърф да спре за момент, но е бил пришпорен от размахалия ръце Ерик. По всяка вероятност оръжието му бе със заглушител.

Мърф изобщо не подозираше за опасността. Само след няколко мига щеше да се озове в другия край на улея и отново да попадне в полезрението на снайпериста.

Ерик спринтира през улея. Мърф вече завиваше на отсрещната страна и се готвеше за следващото извъртане. Ерик се хвърли напред и Мърф ахна от изненада, когато видя приятеля си да лети към него.

Ерик го подхвана през кръста и от набраната скорост краката на Мърф се озоваха над ръба на улея. Двамата излетяха през ръба и се стовариха на палубата. Слушалките на Мърф отхвърчаха нанякъде

— Какви ги вършиш? – извика той и се хвана за крака. – Май си изкълчих глезена, фъстък такъв!

Ерик погледна надолу и видя кръв между пръстите на Мърф. Снайперистът не беше пропуснал напълно целта си.

— Дай да видя – настоя Ерик и дръпна ръката на Мърф. Куршумът беше преминал през прасеца и беше излязъл. Лицето на Мърф пребледня от гледката.

— Прострелян ли съм?

Ерик свали ризата си и превърза крака му, като стегна с всички сили, за да притисне раните.

— Линда се обади – каза той. – Двете с Джулия са били нападнати от двама в спа центъра. Есемес в телефона на единия показва, че и останалите сме на прицел.

— Защо? – попита Мърф и се намръщи, докато Ерик стягаше превръзката.

— Добър въпрос. Може да си останем тук, ако не се отървем от стрелеца.

— Къде е той?

Улеят се намираше на най-откритата част от палубата и най-близкият вход към вътрешността беше на трийсет метра от тях, така че тичането към него щеше да ги направи лесни мишени. В полиуретана на улея се появиха още дупки. Раздразненият снайперист стреляше слепешком, за да ги накара да побягнат или да ги убие, докато са скрити. Ерик предположи, че стрелецът е някъде в района на складовете за гориво на терминала. Не можеше да надникне над ръба, без да му пръснат главата.

Видеокамерата му обаче беше последен писък на техниката, със стократно оптично и цифрово увеличение. Ерик я подаде над края на улея и загледа екрана, докато я завърташе и търсеше най-вероятното място, на което би се скрил един снайперист недалеч от „Орегон“. Убиецът трябваше да е достатъчно високо, за да има добър изглед към кораба.

Насочи обектива към петнайсетметровите цистерни и увеличи образа, докато не бе в състояние да вижда всеки детайл. Първите две цистерни пустееха, но когато стигна до третата, различи силуета на мъж, легнал по корем отгоре й. Още държеше пушката си насочена към „Орегон“ и ги чакаше да се покажат.

— Хванах го – каза Ерик и показа образа на Мърф.

— Добре го е замислил – процеди през зъби Мърф.

— Няма начин да го очистим с гатлинга, докато е кацнал върху пълна с гориво цистерна.

— И бездруго не можем да открием огън в пристанището.

— И ти ли си мислиш същото, което и аз?

Ерик кимна.

— Време е да се обадим на полицията.

Той пренасочи обаждането през анонимен сървър, така че да не го проследят до кораба, и съобщи за стрелба при складовете за гориво на пристанището.

Секунди по-късно в далечината се чуха полицейски сирени. Камерата показа как стрелецът бърза върху цистерната към стълбата. Щеше да се измъкне, преди да пристигне полицията, но това вече не беше от значение за Ерик.

Трябваше да предупреди останалите. Предпочиташе да се обади първо на Хуан, но тъй като двамата с Макс бяха на лодка в морето и извън обхвата на мобилните телефони, единственият начин да се свърже с него бе чрез радиостанцията. Докато помагаше на Мърф да докуцука до лазарета, Ерик използва свободната си ръка да позвъни на Франклин Линкълн.