Пираня

32.

Манхатън

Не беше трудно да проследят белия микробус през оживения трафик на Ню Йорк. Логото в зелено и сиво на задната врата, изобразяващо тропически лиани, пълзящи по небостъргачи, служеше като мишена, която можеше да се забележи и от няколко пресечки разстояние. Ектор Базен беше по петите му, откакто микробусът на куриерската фирма „Ърбън Джънгъл“ беше напуснал склада на компанията.

— Не изпускай светофара – заръча той на шофьора. – Нямаме време да се връщаме и да следим друг микробус, ако изпуснем този.

— Слушам, сър. – Шофьорът задмина спрял автобус и натисна газта. При тези задръстени улици нямаше никакъв шанс водачът на микробуса да заподозре, че го следят.

След като качи Браян Уошбърн и Лорънс Кензит на хеликоптера, за да посетят „Сентинел“, Базен взе един от двата частни самолета и отлетя направо за Ню Йорк с информацията, че Хуан Кабрило и спътникът му ще посетят града. Мисията на Базен бе да ги пресрещне и да сложи край на разследването им, преди да е отишло прекалено далеч.

Микробусът зави надясно по една спокойна уличка в Гринидж Вилидж и спря неправилно пред сграда с табела на счетоводна къща. Шофьорът – бял мъж, мъничко по-нисък от Базен, облечен във фирмена униформа, състояща се от черен панталон, зелена риза, сако и шапка, всичките с логото на компанията – слезе от колата с пакет в ръце, присви се от мразовития вятър и побърза да влезе вътре.

Базен слезе, помъкнал своя пакет – кутия с размерите на самун хляб. Приближи небрежно микробуса откъм дясната страна и се увери, че никой не го гледа. Подобно на куриера, малцината минувачи по улицата бяха забили погледи в тротоара и гледаха да се скрият от вятъра.

Шофьорът беше заключил микробуса, но Базен пъхна тънка метална лента в рамката на прозореца и се справи с ключалката за секунди. Рязко дръпна нагоре, отвори вратата и се вмъкна вътре.

Заключи, намести се зад седалката на шофьора, извади глока си и зачака. Минута по-късно чу бързото приближаване на стъпки. Вратата на шофьора се отвори и в купето нахлу студен въздух. Куриерът се настани на мястото си със скърцане на пружини и хвърли четеца на електронни подписи на седалката до себе си.

Базен опря пистолета отстрани в ребрата му.

— Хей! – стреснато извика куриерът. Погледна надолу, видя оръжието и добави: – Господи!

— Тръгвай – нареди му Базен.

— Да, да. Добре, човече. Само не стреляй. – Той запали двигателя и потегли напред.

— Как се казваш? — попита Базен.

— Ленард О’Ший. Къде отиваме?

— Ще ти кажа къде да завиеш, Ленард.

— Не ме убивай, човече.

— Няма да ти направя нищо, стига да изпълняваш каквото ти казвам — с успокояващ тон каза Базен. – Разбираш ли?

О’Ший кимна така енергично, че тилът му се удари в облегалката за глава.

— Добре. Продължавай напред.

Караха десетина минути, докато Базен не му нареди да влезе в пуста алея на Хелс Кичън. О’Ший паркира и постави ръце на волана. Погледна умоляващо Базен в огледалото.

— Виж, човече, вземи каквото искаш. Така или иначе е застраховано. Пратките са предимно на богати банкери, които си продават разни неща един на друг. Няма да им липсват.

— За съжаление, Ленард, не съм тук за това.

На лицето на О’Ший успя да се изпише объркване, преди Базен да го халоса с пистолета в слепоочието. Ударът просна човека в безсъзнание, но Базен трябваше да е сигурен, че няма да се свести и да привлече внимание. Той издърпа О’Ший от шофьорското място и счупи врата му, след което го положи на пода между пакетите.

Базен вече беше с черни панталони, но се нуждаеше от останалите неща от униформата на О’Ший Съблече го и с разочарование откри, че ръкавите му са с пет сантиметра по-къси. Макар да бяха почти еднакви на ръст, което бе и причината Базен да избере нещастника, ръцете на О’Ший бяха необичайно къси.

Базен сви рамене и нахлупи шапката на „Ърбън Джънгъл“. Вече беше твърде късно, за да прави нещо по въпроса. Имаше пратка за доставяне.

Провери отново криптирания радиодетонатор в джоба си и сложи кутията на мястото до шофьора. Фалшивият етикет с логото на „Ърбън Джънгъл“ и обратен адрес ООН гласеше: „Глобъл Транслейшън Сървисис“, получател: Грег Хорн“.

Хуан стигна офиса на „Глобъл Транслейшън Сървисис“ петнайсет минути преди края на работното време. Каза на Ерик да го остави и да направи едно кръгче, за да си спестят проблемите с паркирането в Манхатън. Фирмата се оказа много по-малка, отколкото можеше да се очаква според името й. Лобито гледаше към Четиринайсета улица пет етажа по-долу и Хуан видя десетина бюра на преводачи със слушалки, които пишеха енергично, три отделни кабинета и заседателна зала.

Красива млада рецепционистка съобщи на Грег Хорн, че има посетител. Докато чакаше, Хуан гледаше трафика долу.

Дребен тъмнокос мъж, облечен в безупречен тъмносив костюм на тънки райета, отвори вратата в другия край на помещението. Това бе най-големият кабинет с дебела стъклена стена, през която се откриваше изглед към целия офис. Мъжът бързо пристъпи към Хуан със стегната усмивка под леко чипия си нос.

— Господин Кочран, аз съм Грег Хорн, президент и собственик на ГТС — представи се той и протегна ръка. Хуан беше решил, че е по-добре да използва един от псевдонимите си за тази среща.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете така бързо, господин Хорн – каза той с дружелюбна усмивка и нагласи очилата на носа си. – Доста сериозна фирма имате.

— Бизнесът ни не е кой знае какво – заскромничи Хорн, докато въвеждаше Хуан в кабинета си. – Повечето работа се прехвърля на външни изпълнители, с изключение на най-важните и деликатни поръчки, които се изпълняват тук.

Щом влязоха, затвори вратата. Хуан се настани на предложеното му място.

— Поръчката на Лорънс Кензит тук ли беше изпълнена?

Хорн сплете пръсти и го погледна.

— Извинете, господин Кочран, но каква е връзката ви с господин Кензит?

— Значи си спомняте за него и за дневника на доктор Лутцен?

— Разбира се. Но в дневника не се споменаваше, че е доктор. Макар че работихме по нея преди повече от две години, поръчката беше много интересна. Рядко се случва да превеждаме толкова стар документ. Откъде знаете за него?

— Представлявам колекционер, който проявява интерес и иска да го закупи. Не мога да разкрия самоличността му, но той е богат предприемач в областта на новите технологии, който колекционира редки научни дневници. Господин Кензит обмисля дали да не го продаде и затова искаме да потвърдим автентичността му.

В очилата на Хуан имаше вградена микрокамера. Ако успееше да убеди Хорн да му позволи да прелисти оригиналния немски текст или английския превод, щеше да разполага със запис, който да бъде анализиран по-късно на „Орегон“.

— Имате копие на документа – с надежда подхвърли Хуан.

Очите на Хорн се стрелнаха за момент към шкафа за документи.

— Както казах, случаят беше специален. На преводача ми, Боб Гилман, не му беше позволено да превежда на компютър. Такива бяха инструкциите на господин Кензит.

— Но вие имате физическо копие в онзи шкаф.

— Разбира се, че не! – с престорена обида възкликна Хорн. – Получихме изрично нареждане да унищожим и ръкописното копие.

Хуан кимна и погледна към лобито, сякаш обмисляше възможностите си. Някакъв куриер със зелено сако и кепе оставяше пакет на рецепционистката. На гърба на униформата му пишеше „Ърбън Джънгъл“ Униформата не му беше съвсем по мярка. Ръкавите бяха комично къси.

Хуан се обърна отново към Хорн, сякаш внезапно му бе хрумнала идея.

— Мога ли да говоря с господин Гилман? Може би той ще може да ми осигури нужната информация.

— За съжаление. Боб беше блъснат от кола пред офиса преди няколко месеца. Шофьорът избяга и така и не го откриха. Боб загина на място.

— О, съжалявам да го чуя.

— Да, голяма трагедия.

— Оставам с впечатлението, че сте запознат със съдържанието на документа.

Отново бърз поглед към шкафа.

— Преглеждам работата на много от служителите ни.

— Господин Кензит твърди, че дневникът описва радикално ново научно изследване, непознато по онова време. Можете ли да потвърдите това?

Хорн се размърда на стола си.

— Господин Кочран, може би е най-добре да помолите господин Кензит да се свърже с мен. Не мога да споделя поверителна информация без неговото писмено разрешение.

Хуан вдигна ръка.

— Разбирам. Не искам да разгласявате нищо, което би нарушило инструкциите на клиента ви.

— Освен това, макар че мога да превеждам научен текст от немски, това не означава, че разбирам самата наука.

— Това е напълно разбираемо. Но ако ми позволите само да погледна…

Хорн рязко стана.

— Господин Кочран, не разполагаме с копие на документа и съм възмутен от намека, че бихме злоупотребили по такъв начин с доверието на клиент.

Хуан също се изправи. По-нататъшното притискане нямаше да доведе до нищо. Но според преценката му за охраната на сградата изобщо нямаше да е трудно да проникнат още вечерта и да снимат дневника, който очевидно се държеше в онзи шкаф.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо повече за вас – каза Хорн, докато изпращаше Хуан в лобито. Всички преводачи вече си бяха тръгнали и рецепционистката беше единствената останала служителка в офиса. – Моля, кажете на господин Кензит да ми изпрати нотариално заверено искане и проверка на автентичността на превода и с радост ще ви помогна.

Момичето му връчи пратката, оставена на рецепцията.

— Това дойде спешно от ООН, господин Хорн.

— Благодаря, Джил – отвърна той и взе кутията под мишница. – Довиждане, господин Кочран.

Хуан стисна ръката му и Хорн се върна в кабинета си. Хуан звънна на Ерик да разбере къде е и погледна надолу към улицата с надеждата, че ще го забележи.

Не го видя, но куриерът от „Ърбън Джънгъл“ още беше там и гледаше към сградата. Щом зърна лицето му, Хуан моментално го позна.

Беше същият, който се беше опитал да го убие в Ямайка. За момент Хуан си помисли, че убиецът го чака да излезе от сградата.

И тогава си спомни пратката.

Чу как Хорн затваря вратата след себе си. Убиецът видя, че Хуан го гледа, и му махна с гадна усмивка. Вдигна малък черен предмет в ръката си, за да му го покаже. Палецът му беше надвиснал над червено копче. После с рязко и категорично движение се спусна надолу.

Хуан се метна през рецепцията и подхвана Джил, преди тя да е осъзнала какво става, като я закри с тялото си. В мига, в който паднаха на пода, от кабинета на Грег Хорн се разнесе оглушителен взрив и по бюрата на преводачите се посипаха парчета разбито стъкло и паркет.

Хуан тръсна глава, за да я проясни, и скочи на крака да помогне на Хорн, но нямаше какво да направи. Стаята беше изпълнена с дим и пламъци. Експлозията беше толкова силна, че бе разбила пожарогасителната система и навсякъде пръскаше вода.

Джил се бе свила на кълбо и пищеше като обезумяла. Хуан я вдигна на ръце и я отнесе на стълбите, където много други хора бягаха от пожара. Тя беше в състояние да ходи, така че той я прегърна през раменете и я поведе, като се оглеждаше непрекъснато за убиеца.

Когато излязоха от сградата, пожарните и линейките вече пристигаха. Хуан предаде Джил на един парамедик и пресече тичешком улицата.

Микробусът на „Ърбън Джънгъл” беше изчезнал. Ерик си проби път през тълпата зяпачи.

— Председателю! Добре ли си?

Хуан кимна.

— Пак бяха хаитяните. Знаели са, че идваме.

— Как? Изключихме всички устройства, които може да се проследят.

— Не знам. Системата им за следене явно е по-мощна, отколкото предполагахме. Трябва да са разбили кодирането на комуникациите ни.

— Трудно ми е да го повярвам.

Хуан погледна към пламъците, бълващи от петия етаж.

— Мисля, че трудността ти да повярваш гори там.

— Не успя ли да се сдобиеш с копие на дневника?

— То съществуваше, но Хорн отказа да ми го покаже. Сега е горе в дима, заедно с единствения човек, освен Кензит, който го е чел.

Полицейските коли започнаха да пристигат на групи.

Да вървим – подкани Ерик – оставих колата на следващата пресечка.

Все пак се сдобих с някаква информация – каза Хуан, докато търкаше раздразнените си от дима очи.

— Каква?

— В дневника на Лутцен изобщо не се споменава, че е доктор.

Ерик се замисли за момент, после се ококори.

В книгата на господни Перлмутер пишеше, че хабилитацията му е продължение на работата му в Берлинския университет.

Хуан кимна.

— Докторската му дисертация би трябвало да се пази в библиотеката. Трябва да разберем върху какао е работил.

— И тъй като дневникът не споменава дисертацията му, Кензит може да не знае за съществуването й. Мога да проверя онлайн дали все още е в библиотеката.

— Не. Не знаем до каква степен Кензит е проникнал в мрежата ни, нито как работи системата му. Ако разбере, че търсим дисертацията, хората му могат да ни изпреварят и да я унищожат, както направиха с копието на дневника у Хорн.

— Значи не можем да кажем дори на момчетата на „Орегон“?

Хуан поклати глава.

— Ще им разкажем за станалото тук и че може би си имат компания в Мартиника, но само ти и аз ще знаем къде отиваме. Няма да кажа дори на Дребосъка. Ще научи, че летим за Берлин едва когато стигнем „Ла Гуардия“.