Пираня

10.

Хуан нямаше намерение да води кораба си в сражение, облечен в прогизнала венецуелска униформа.

— Предай на Макс да ни разположи между Чимана Гранде и фрегатата – каза той на Еди. – Така ще спечелим малко време.

Еди кимна и предаде заповедта по радиостанцията, докато Хуан отиваше към каютата си.

Целта на „Орегон“ бе малка група необитаеми островчета на около шестнайсет километра на североизток. Макар че се намираха извън обхвата на торпедата и оръдията, венецуелските фрегати бяха оборудвани с ракети земя-земя „Отомат Марк 2“ с радиус на действие триста километра. Планинският терен на островчетата северно от сегашната им позиция, сред които бе и най-големият Чимана Гранде, щеше да попречи на фрегатата да ги засече на радара, докато военният кораб не ги подмине.

Хуан влезе в каютата си и завари главния стюард Морис, преметнал през ръка снежнобяла кърпа и със сребърен поднос с чаша димящо кафе. Изпълненият с достойнство седемдесетгодишен мъж бе елегантно облечен в безупречно черно сако, спретнато вързана вратовръзка и така лъснати обувки, че човек можеше да се огледа в тях. След като бе служил вярно на множество адмирали в Кралския флот, Морис се гордееше с умението си да предвижда нуждите на своя офицер и Хуан не остана изненадан да види чисти дрехи, положени на леглото секунди след като го бяха извадили от водата.

Взе чашата и отпи глътка, наслаждавайки се на топлата доза кофеин.

— Спасяваш живота ми, Морис.

— Да ви сервирам ли нещо леко в операционния център, капитане? – попита Морис с британски акцент, подходящ за Камарата на лордовете. Въпреки че останалият екипаж се обръщаше към Хуан с председателю. Морис настояваше да използва флотската терминология.

— Боя се, че ще трябва да изчака – рече Хуан, докато сваляше мократа униформа и обличаше избраната от стюарда синя риза.

— Добре, капитане. За вечеря след работа ще ви донеса филе миньон със сос беарнез, печени юконски картофи и аспержи соте. Разбира се, ще добавя и бутилка подходящо бордо. – Уменията на Морис като сомелиер нямаха равни на себе си. Демонстрираше пълна невъзмутимост пред предстоящия сблъсък с фрегатата и добре подбраните фрази показваха на Хуан пълната увереност на стюарда, че „Орегон“ няма нито да потъне, нито да бъде заловен от венецуелците.

Без нито дума повече Морис се измъкна от каютата безшумно като нинджа. Хуан приключи с преобличането и отиде в оперативния център, понесъл чашата кафе.

Настани се на стола на Кърк и поиска от Макс доклад за положението.

— Намираме се в сянката на Чимана Гранде по курс нула-четири-пет. Фрегатата, чийто капитан я идентифицира като „Марискал Сукре“, ще излезе в позиция за стрелба след трийсет минути, ако поддържа сегашната си скорост. – Дисплеят показваше, че „Орегон“ се движи с безметежните двайсет възела, много под максималната скорост, но подобаващо за древен товарен кораб, изстискващ всичко от двигателите си. Фрегата клас „Лупо“ като „Марискал Сукре“ развиваше максимална скорост от трийсет и пет възела.

— Време до Карака дел Оесте?

— Трийсет и две минути.

— В последния момент, а?

— Хей, идеята не беше моя.

„Орегон“ с лекота можеше да избегне фрегатата, ако Хуан наредеше. Вместо с типичните дизелови, корабът се задвижваше от революционни магнитохидронамични двигатели, които осигуряваха мощност чрез две гигантски тръби, минаващи по дължината му. Магнитни намотки взаимодействаха със свободните електрони в морската вода и я ускоряваха през тръбите. Със способността си да изтласква водата като въздух през реактивен двигател, но и в двете посоки с еднаква сила, „Орегон“ можеше да ускори като драгстер и да спре, сякаш се е блъснал в скалата на Гибралтар, като в същото време бе в състояние да изпревари всичко, по-бавно от скутер. Дюзите „Вентури“ позволяваха на кораба да се завърта по собствената си ос и тъй като се задвижваше с енергия, получавана от свободните електрони във водата, нямаше нужда от дизелов двигател и резервоари. Обхватът на „Орегон“ бе на практика безкраен.

Хуан се усмихна.

— Бавно и спокойно. Какво стана със „Сорокайма“?

— Имали са няколко засечки, но бактерията е вкарана успешно в резервоарите. Само един малък инцидент. Ръката на Майк Троно е пострадала, но според Линда няколко аспирина ще го държат, докато не ги вземем. Вече уведомих Джулия.

Хуан не се съмняваше, че Джулия Хъксли, медикът на „Орегон“ и бивш лекар от военноморските сили, ще върне за нула време Майк в строя. Това нямаше да е проблем за кораб, оборудван с травматологично отделение и операционна, достойни за всяка добра болница.

Хуан погледна към станциите за управление на кораба и оръжията, разположени най-близо до предната стена, под огромния екран. Те бяха заети от други членове на Корпорацията вместо от Ерик Стоун и Марк Мърфи, които бяха заминали на мисия. Линда също я нямаше, така че Макс на машинната станция и Хали Касим на средствата за свръзка бяха единствените старши офицери в оперативния център.

— Ерик и Мърф приключиха ли? – попита Хуан.

— Подготвили са всичко и пътуват към нас с НМТК. Срещата е след десет минути.

Надуваемите моторници с твърд корпус, каквито използваха тюлените, имаха метално тяло с надуваеми тръби от двете страни, които ги държаха на вода като стиропор. Ерик бе служил във флота в отдела за проучвания и развой, вместо в открито море, но след постъпването си в Корпорацията бе станал отличен кормчия, отстъпваш по умения единствено на Хуан. Той щеше да настъпи газта, за да прибере НМТК на борда на „Орегон“.

— Е, в такъв случай да не караме повикващите да чакат повече – каза Хуан. – Господин Касим, свържете се с венецуелските ни приятели.

След няколко секунди Хали докладва:

— Капитан Ескобар е на линия.

Хуан превключи на провлечения говор на Бък Холанд.

— Капитан Ескобар, говори Бък Холанд, капитан на „Долос“ – бодро поздрави той. – Какво мога да направя за вас?

— Нареждам ви моментално да спрете – отвърна глас със силен акцент. – Вие и екипажът ви ще бъдете арестувани и обвинени в шпиониране и саботаж, а корабът ви ще бъде конфискуван.

— Доста сериозни обвинения. Какви са ви доказателствата?

— Екипажът ви е атакувал пристанищната полиция и откраднахте танк, като при това унищожихте един кораб и док.

— О, това беше просто недоразумение.

Ескобар щеше да получи удар от наглостта на Хуан.

— „Недоразумение“ ли? Ще извадиш късмет, ако не бъдеш застрелян за престъпленията си, боклук такъв.

— Хайде, хайде, не е нужно да се наричаме с обидни епитети.

— Спрете незабавно кораба си!

— Защо да го правя?

— Защото, ако не се подчините, ще ви издухаме от океана.

— Хм. Арест или унищожаване. Не ми допада нито едното, нито другото. Избирам онова зад третата врата.

— Какво?

— Нямате ли телевизионни игри по тези части на света?

— Аз не…

Връзката прекъсна за момент, след което се разнесе женски глас, отсечен и по-властен от този на Ескобар.

— Капитане, зарежете театъра – каза тя с едва доловим акцент. – Знам, че вие сте отговорен за случилото се в склада.

— Адмирал Руис, предполагам – каза Хуан. Провлеченият тон беше изчезнал. – Надявах се да сте на борда.

— Каквото и да си мислите, че сте постигнали с операцията ви в Пуерто Ла Крус, бъдете сигурен, че е като убождане с игла.

— А потопеният танкер балон ли трябва да бъде според вашата аналогия? Защото пукна доста добре

— За това ще си платите, по един или друг начин

— О, да. Арест или унищожаване. Защо не дойдете да ни хванете?

— Смятам да го направя. Предпочитам да се срещнем лице в лице, за да видите кой ви е бил. Но ще се задоволя и с пращане на кораба ви на дъното, ако се стигне дотам.

— Можете да опитате.

Руис се разсмя.

— Ще направя повече от опит. Разговорът беше интересен, капитане. Надявам се да се срещнем някой ден.

— Чувството не е взаимно. Adios. – Хуан даде знак на Хали и връзката прекъсна.

— Изглежда чаровна – отбеляза Макс.

— При това с добър морски командващ – добави Хуан. – Независимо дали си мъж или жена, можеш да станеш адмирал само по два начина – с чар или с безпощадност. Според мен Руис владее и двете, използва ги в зависимост от ситуацията. Не бива да я подценяваме.

— Не я подценявам. Първата ми жена говореше със същия тон, преди адвокатът й да ми измъкне всичките пари. И няма да позволя да разделим „Орегон“ наполовина заради Руис.

След три провалени брака единствената истинска любов на Макс беше корабът му.

— Председателю, Ерик с моторницата е на километър и половина от носа ни – съобщи Хали.

— Стоп машини. Отворете гаража за лодки.

„Орегон“ спря и една скрита врата се плъзна на нивото на водата, разкривайки широк пристан, от който биваха пускани и прибирани спомагателните съдове на кораба. Предният екран в оперативния център показа картина от гаража. Когато НМТК стигна „Орегон“, Ерик Стоун я вкара майсторски през отвора, а Марк Мърфи хвърли въжето на чакащия техник. Без никакви фанфари двамата скочиха на дока и излязоха от гаража.

— Затваряй – нареди Хуан. – И малко повече газ за няколко минути, за да наваксаме изгубеното време.

Корпусът замърка, когато криопомпите заработиха и започнаха да изхвърлят вода зад кърмата.

Минута по-късно Ерик и Мърф влязоха в оперативния център. Изглеждаха доволни от себе си.

Двамата бяха най-младите старши офицери на кораба. Завършилият в Анаполис Ерик с меки кафяви очи и сериозна физиономия свали анорака си, разкривайки обичайната си бяла риза и жълто-кафяви панталони. Беше постъпил в Корпорацията по препоръка на командващ офицер, който бе служил във Виетнам с Макс. На борда на „Орегон“ техническите и компютърните му умения отстъпваха единствено на майсторството на човека, когото бе довел тук – Марк Мърфи.

Мърф не бе служил във флота, но бе работил с Ерик върху свръхсекретен ракетен проект като цивилен контрактор и бе единственият член на екипажа без военен или разузнавателен опит в досието си. Гений в областта на военните технологии с докторска степен от МТИ, получена, преди да навърши двайсет и пет, Мърф пасваше идеално за ролята си на оръжеен офицер на „Орегон“.

Мърф, който се отнасяше с презрение към всякакво подобие на благоприличие, оставяше черната си коса рошава като храст и сега тя беше в още по-голям безпорядък от вятъра. Имаше рехава брадица, която отказваше да расте, а длъгнестото му тяло бе облечено в тениска с надпис „Горила Бискуитс“; Хуан подозираше, че това е името на някоя от пънк бандите, които Мърф пускаше по уредбата в каютата си с такава сила, че можеше да събуди и Дейви Джоунс.

Младшите членове на екипажа освободиха станциите и Ерик зае мястото си на щурвала, а Мърф сана зад конзолата за управление на оръжията.

— Като ви гледам доволните физиономии, май всичко е минало тип-топ – каза Хуан.

— Тъй вярно, председателю – отвърна Ерик. – Всичко е на място.

— Иска да каже, че този път надминахме себе си – добави Мърф. – Сами ще се убедите.

Преди Хуан да успее да отговори, се намеси Хали.

— Радарен контакт. Летателен апарат на шестнайсет километра, курс едно-осем-девет, приближава със сто и петдесет възела.

— Това трябва да е хеликоптерът на „Марискал Сукре“ – каза Хуан. – Оценка на опасността?

Мърф, който беше истинска база данни за оръжейна информация, не закъсня.

— Фрегатите клас „Лупо“ носят по един „Огъста-Бед АБ-212^“. В ролята си на хеликоптер за борба с подводници той може да бъде оборудван с две торпеда „Марк 46“ и четири противокорабни ракети AS. 12.

— Какъв е обсегът на ракетите?

— Максимален обхват седем километра и двеста и петдесет метра, но могат да пуснат торпедо от единайсет километра.

— Малко вероятно е да използват торпеда на оживен морски път, но за всеки случай да ги държим на почтително разстояние. Дай картина на целта.

Мърф включи радара за прицелване, който моментално прехвана приближаващия хеликоптер. Пилотът му щеше да чуе пронизителния сигнал, показваш, че във всеки момент от кораба може да бъде изстреляна ракета.

Хуан не искаше да влиза в бой, но свалянето на хеликоптера щеше да е лесна работа, ако се стигне дотам. Под плъзгащите се панели на корпуса на „Орегон“ се криеше внушителен арсенал. На носа имаше сто и двайсет милиметрово оръдие на танк, а три контролирани с радар двайсетмилиметрови картечници „Гатлинг“ можеха да послужат за защита от въздуха и от малки кораби. Освен водните оръдия във фалшивите резервоари на палубата бяха скрити дистанционно управлявани картечници петдесети калибър, способни да отблъснат опитите за абордаж.

Освен това корабът имаше люкове, от които можеха да бъдат изстрелвани противокорабни ракети „Ексосет“ и крилати ракети срещу наземни цели, а тръбите под ватерлинията бяха заредени с руски торпеда. Ракетите земя-въздух също бяха готови, в случай че пилотът на хеликоптера не е схванал намека.

Все още не бяха изпробвали най-новата си система – стоцевно оръдие, разработено от компанията „Метал Сторм“. За разлика от шестте въртящи се цеви на „Гатлинг“, които изстрелваха куршуми, подавани от лента, „Метал Сторм“ беше изцяло електронна и нямаше движещи се части, което означаваше, че засечките са невъзможни. Патроните се зареждаха в цевите един зад друг. Електронният контрол позволяваше прецизна стрелба, в сравнение, с която скорострелността на „Гатлинг“ от три хиляди куршума на минута изглеждаше жалка. Всяка цев на „Метал Сторм“ изстрелваше по четирийсет и пет хиляди куршума в минута и цялата система можеше да бълва волфрамови снаряди със зашеметяващата скорост от четири и половина милиона изстрела в минута.

— Хеликоптерът обръща – докладва Хали.

Хуан не беше изненадан. Най-новите изстрелвани от рамо ракети земя-въздух изглеждаха подходящи за лековъоръжен шпионски кораб и пилотът беше проявил благоразумието да стои на разстояние. Той нямаше как да знае, че ракетите на „Орегон“ са далеч по-мощни.

— Уведомете ни, ако промени решението си, господин Касим.

Следващите двайсет минути минаха без инциденти. Трите островчета, към които плаваха, бяха наредени едно до друго в трикилометрова скална дъга, стърчаща над водата. Намираха се точно срещу два необитаеми полуострова. Самите островчета бяха толкова близо едно до друго, че „Орегон“ едва можеше да мине между тях.

Когато Исла Карака дел Оесте се озова отляво на носа, Хали извика:

— Контакт на повърхността! Курс едно-шест-осем на шестнайсет километра от нас. Това е „Марискал Сукре^“. Явно изцеждат всичко от двигателите.

„Орегон“ се виждаше съвсем ясно и действията на фрегатата бяха предвидими, но въпреки това следващите думи на Хали привлякоха вниманието на Хуан.

— Засичам изстрелване на ракета!

Хуан се наведе напред в стола си, вперил поглед в картата на екрана, която показваше червена точка, носеща се към символа на „Орегон“. До картата имаше картина предавана от една от камерите на палубата. Ракетата още не се виждаше, но скоро щеше да се появи.

— Време до сблъсъка?

— Петдесет и две секунди – отвърна Мърф. Ракетата летеше почти със скоростта на звука.

— Подготви батареята „Метал Сторм“. Да видим на какво е способна. Но за всеки случай активирай и гатлинга на кърмата.

„Метал Сторм“ се вдигна в позиция за стрелба от гнездото си зад кърмовия трюм. Плочата, покриваща картечницата „Гатлинг“, се отвори и цевите се завъртяха в готовност за стрелба.

— И двете оръжия държат ракетата на прицел – обяви Мърф.

— Не стреляй, докато не стигне на шестстотин метра от нас – напомни му Хуан. Това означаваше две секунди преди попадението.

— Всичко е в готовност и очакване – увери го Мърф. – Системата е програмирана да стреля автоматично при такова разстояние.

На предния екран в нощното небе блесна огнена точка, която с всяка следваща секунда ставаше все по-ярка и се носеше над водата. Когато ракетата стигна границата от шестстотин метра, батареята „Метал Сторм“ откри огън, без да е нужно Марк да отмества пръста си от предпазителя на гатлинга.

На шестцевната картечница щяха да са я нужни десет секунди да изстреля петстотин куршума. „Метал Сторм“ се справи за миг. Стана толкова бързо, че камерата регистрира само кратък проблясък, последван от тътен, който отекна по кораба като удар на пневматичен чук.

Ракетата нямаше никакъв шанс. Мърф бе програмирал „Метал Сторм“ да стреля така, че куршумите образуваха непреодолима стена от волфрам във въздуха. „Отомат“ се сблъска с нея на триста метра от кърмата на „Орегон“ и експлоатира в огнено кълбо, което временно извади от строя камерата на борда и екранът потъмня.

Въпреки унищожаването на ракетата, „Орегон“ не излезе от сблъсъка без драскотина. Когато образът се появи отново, на палубата бушуваше пожар.