Пираня

5.

Червени бойни светлини озаряваха мостика на фрегатата „Марискал Сукре“ в адско великолепие, което допадаше неимоверно на адмирал Даяна Руис. Беше се издигнала до позицията си на най-високопоставената жена във въоръжените сили на Венецуела не само защото очакваше от подчинените си да бъдат перфектни във всяко отношение, но и заради способността си да командва кораб в сражение. Никога не беше губила учение, а сега имаше възможност да покаже уменията си в истинска битка.

Надяваше се само корабът на име „Долос“ да се окаже толкова страховит противник, колкото го описваха слуховете. Информацията, която бе получила за товарния кораб и капитана му беше дошла от офицер от либийския флот, с когото се бе срещнала на пазар за оръжия в Дубай. Той й разказа, че е изпитал лично способностите на митичния кораб, тъй като той едва не унищожил фрегатата му „Халил Сурт“ В „Залив Сидра“. Макар че бе чувала преразказани истории за подобен маскиран кораб, тя дотогава ги беше подминавала като измислици. Но разказът на очевидеца беше доста убедителен. Тя разпространи сред военноморската общност вестта, че с радост ще залови загадъчния кораб.

Тогава се появи Гао Ваншу от военноморските сили на Китай с информация, сходна с историята на либиеца. Той твърдеше, че корабът скоро ще се появи във водите на Венецуела, макар да смяташе, че пристанището ще бъде Пуерто Кабело. В последния момент Гао съобщи, че всъщност става въпрос за Ла Гуанта, и тя го изпрати при началника на пристанището, за да потвърди, че корабът е същият.

Сега изглеждаше, че има още повече основания да смята, че „Долос“ е шпионски кораб. Обаждането от лейтенант Домингес за двамата, които го бяха вързали, не можеше да е съвпадение.

Руис допи чистото си кафе, докато гневно чакаше телефонното обаждане от Пуерто Ла Крус. Идеше и да запрати чашата в прозореца, но скованото отражение, което я гледаше оттам, я накара да спре. Късата й черна коса, загорялото изсечено лице и високото, сякаш глътнало бастун тяло в безупречна униформа олицетворяваха репутацията й на командир със стоманена воля и студен като лед ум, готов да жертва всеки и всичко в името на победата. Всякакви театрални прояви щяха да унищожат този имидж и да накарат подчинените й латиноамерикански мачовци да се усъмнят в способностите й. Нямаше да позволи подобно нещо, но развоят на нещата поставяше под изпитание стоицизма й.

Лейтенант Домингес бе един от най-добрите й ученици и тя му бе доверила част от най-ценната информация за операциите, които трябваше да задвижат планираното й издигане във венецуелското правителство. В него вече имаше жена заместник-министър на отбраната, но амбициите на Руис бяха далеч по-високи. Уго Чавес бе неин идол и тя се виждаше как следва стъпките му.

Ала Домингес я беше подвел и империята й заплашваше да се срути.

Беше му се обадила да провери как върви операцията по контрабандата на оръжия. Когато той не отговори, тя позвъни на охраната на склада да видят къде е. Малко след като влезли в офиса, войниците открили Домингес с друг мъж, вързани в тоалетната. Руис незабавно нареди целия обект да бъде отцепен, за да открият неканените готи. Сега очакваше вести, че са ги заловили, тъй като никой не бе виждан да напуска базата.

Телефонът иззвъня и Руис грабна слушалката.

— Докладвайте – рязко нареди тя.

— Домингес е, адмирале – каза той. – Притиснахме ги в ъгъла.

— Къде?

Той прочисти гърлото си.

— На кораба. В товарния отсек са. Проснали са един от хората ми в безсъзнание и са се заключили вътре.

Руис трябваше да разбере кои са неканените гости, как са научили за операцията и дали някаква друга част от нея не е изложена на опасност.

— Искам да бъдат заловени живи – каза тя.

— Слушам, госпожо. Всички изходи са покрити.

— Ами товарната врата?

— Прекъснахме захранването в тази част на кораба. Няма начин да я отворят. В момента насам идват още петдесет души. Невъзможно е да се измъкнат.

— Знаете ли какво търсят?

Долови колебание.

— Не ме лъжете, лейтенант. Ще разбера.

— Взеха лаптопа и телефона ми – каза той и побърза да добави: – Компютърът е криптиран и повредих телефона, така че не могат да го използват.

Руис стисна толкова силно чашата, че заплашваше да я счупи.

— Гледайте да сте прав, Домингес, в противен случай ще ви превърна в мишена на стрелбището.

Чу как лейтенантът преглътна.

— Тъй вярно, адмирале.

— Опишете ми онези мъже.

— И двамата бяха във флотски униформи. Единият беше едър чернокож. Вторият… ами, можех да се закълна, че е капитан Ортега. Но пък той си помисли, че сте мъж. Канех се да го арестувам, но той и другият бяха толкова бързи…

— Достатъчно. Ще прочета доклада ви по-късно. Обадете ми се веднага щом ги задържите.

Тя затвори, без да чака отговора му.

Новината, че са се сдобили с компютъра и телефона, не бе най-смущаващата част от доклада на Домингес. Руис щеше да оцелее, дори операцията по контрабанда на оръжия да бъде разкрита, но ако някой извън вътрешния й кръг научеше за другата страна на действията й, с положението й във Венецуела щеше да е свършено. Щяха да я екзекутират като предател.

Оттегли се в каютата си. Следващите разговори трябваше да се проведат насаме.

Набра запомнен наизуст номер. Изтриваше го след всяко позвъняване от телефона си.

— Какво? – отговори отсечен глас след второто позвъняване.

— Имаме инцидент, Докторе – каза тя на съвършен английски, използвайки единственото обръщение, с което го познаваше.

— И какво?

— Искам да се уверя, че няма да изложи на риск плановете ми. „Сиудад Боливар“ по график ли се движи? – попита тя.

— Ще бъде на позиция след трийсет и шест часа, точно както казах.

— Забелязали ли сте някакъв интерес към действията ни?

— Не – отвърна мъжът. – Очаквам последното плащане да пристигне веднага щом „Боливар“ потъне.

— И в замяна ще ми продадете ли криптирания софтуер за контролиране на дроновете, както се уговорихме.

— Да – каза Доктора.

— В такъв случай ще продължим. Домингес ще докладва, когато „Сиудад Боливър“ бъде потопен. Погрижете се дроновете да са готови утре вечер.

— Разбира се. Затова ми плащате.

Той затвори. Руйс не беше свикнала да се отнасят с нея така непочтително, но специалните умения на Доктора изискваха да търпи наглост, за която всеки моряк би си изпатил здравата.

Следващото обиждано беше до началника на пристанището Мануел Лозада. Руис се страхуваше, че „Долос“ ще отплава по-рано и ще зареже шпионите, ако стане ясно, че са притиснати и рамо или късно ще издадат какво всъщност представлява корабът.

— Радвам се да ви чуя, адмирале – каза Лозада, след като вдигна – Тъкмо се канех да…

— Искам да арестувате „Долос“. След десет минути ще дойдат трийсет войници, за да помагат на полицията. – Щеше да препрати част от подкрепленията на Домингес към пристанището Ла Гуанта.

— Но аз точно затова се канех да ви се обадя, адмирале. „Долос“ току-що отплава.

— Какво? Дадохте ли му разрешение?

— Да, Вие ми казахте, че ще го заловите в открито море и си помислих…

Руис кипна. За нея работеха пълни идиоти. Но все пак успя да се овладее и да говори спокойно.

— Лозада, направете всичко по силите си да ги забавите. Ако напуснат териториалните ни води, преди да стигнем, залавянето им ще доведе до международен инцидент.

— Веднага, адмирале.

— И използвайте всяка информация, която може да ви даде Гао за кораба. Така може да получите тактическо предимство.

— Отлично предложение, адмирале. Ще направим всичко по силите си да им попречим да се измъкват

— Искам редовно да ми докладвате за местоположението им.

Затвори и се върна на мостика. Погледна местоположението. Намираха се на шейсет и пет километра от Пуерто Ла Крус. С тази скорост щяха да стигнат пристанището за малко повече от час.

„Марискал Сукре“, фрегата клас „Лупо“, беше гордостта на венецуелския военноморски флот. Беше въоръжена със сто двайсет и седем милиметрово оръдие на носа, осем ракетни установки земя-земя „Отомат Марк 2“ и две тройни торпедни цеви „Марк 32“. Руис нямаше да се поколебае да отприщи арсенала си срещу шпионския кораб, независимо дали е отлично въоръжен, или напълно беззащитен.

Само трябваше да се погрижи да стигнат навреме.

— Капитан Екнобар – излая тя на командира на кораба. – Не ми пука дали турбините ще прегреят. Изстискайте цялата скорост, на която сте способни.

След отсеченото „Тъй вярно“ Руис усети как корабът завибрира от увеличената мощност в унисон с прилива на адреналин в кръвта й. Никога не се бе чувствала по-готова за битка и нямаше начин някой да й оспори победата.