Пираня

42.

Първите предвестници на изгрева надникнаха над хълмовете, вече оголени от гъстите гори, които Линда беше видяла на снимките на Гюнтер Лутцен на същия район от 1902 г. Растенията, поникнали на мястото на джунглата, бяха групички хилави дръвчета и храсталаци, които покриваха деретата и хребетите около езерото Пелигре.

От позицията им на оголената скала тя и Ерик имаха ясен изглед към циментовия завод, намиращ се на петстотин метра на изток, на самия бряг. Въздухът не трепваше и по водата на езерото, отразяваща осветените от слънцето пръснати облаци, нямаше нито една вълничка.

Бяха оставили Прасето на километър и половина назад и бяха стигнали пеша до това пустеещо място. Линда огледа района с военния си бинокъл „Щайнер“ 20x80. Вече беше достатъчно светло да види чакъления път, идващ от запад успоредно на далекопроводите от близката водноелектрическа централа. Различи няколко мъже на пост и други, които патрулираха между сградите.

— Каква е преценката за числеността на противника – попита Ерик.

— Засега виждам най-малко десет души, но сградите са достатъчно големи, за да поберат цял полк. Как е Прасето?

Ерик направи справка с дистанционното и погледна часовника си.

Всичко е наред, но не мога едновременно да карам и да управлявам оръжията. Ако Хали и Мак Ди не се върнат скоро, ще трябва да редуваш наблюдаването на комплекса със стрелбата.

Зад тях изшумоля храст и за момент сърцето на Линда заби лудо. Тя рязко се обърна и вдигна автомата си.

— Чудех се защо ушите ни горяха, а то вие си говорите за нас подметна Мак Ди. Хали беше зад него.

Линда свали оръжието.

— Нагласихте ли пакета?

Мак Ди зае позиция до нея със снайперистката си пушка „Берета“ 50-и калибър.

— Сложихме го на място, където никой няма да го забележи, дори да е застанал отгоре му.

— Тракерът е активиран – каза Хали, докато лягаше на земята. – Председателят не би трябвало да има проблеми с намирането му.

Отдолу този хребет изглежда почти като от снимката на Лутцен – каза Мак Ди. – Като изключим оголването.

— При липсата на друго гориво местните са изсекли горите за огрев – изтъкна Линда. — Без дървета, които да задържат почвата, язовирът се е напълнил с тиня и електроцентралата изгубила мощност.

Все пак им е останало достатъчно електричество за циментовия завод.

— И за неутринния телескоп – добави Еди. Той огледа района през инфрачервения мерник. – Засичам силен топлинен източник в сградата до купола.

Линда насочи бинокъла си и видя какво имаше предвид Еди. На засилващата се светлина можеше да различи грубите отдушници, изрязани в покрива.

Там трябва да са резервните им генератори. Едва ли биха разчитали изцяло на захранване от електроцентралата, особено в това й състояние. Според ЦРУ турбините спирали за по няколко часа.

— Значи това е цел номер две, така ли? – попита Хали.

— Да. – Линда погледна часовника си. Точно седем сутринта.

Тя вдигна радиостанцията.

— Водно конче, тук Мармот. Каква е позицията ви?

— Тук Водно конче, Мармот – отвърна председателят през боботенето на перките на хеликоптера. – Движим се по график. Мисията започва.

— Разбрано, Водно конче. Пакетът е доставен.

— Разбрано. Ако не ни чуете четирийсет минути след кацането, прекратете мисията.

Това не само че беше много време, през което да отвличат вниманието на хората на Базен, но и в своята част на мисията председателят почти нямаше възможност за грешки. Линда погледна екипа си. Мак Ди леко поклати глава. Тя споделяше чувствата му, но беше и командващ офицер.

— Разбрано, Водно конче. – В Корпорацията се смяташе за лош знак да пожелаваш късмет на някого, така че Линда завърши с: – Приятен лов. Край.

— Добре, Ерик – каза тя. – Пусни фойерверките.

Той кимна на Хали, който беше готов със своето дистанционно и екрана си. Ерик бутна лостчето напред и камерата в предната част на Прасето се завъртя, докато не се насочи право в един от стълбовете на далекопровода.

— Цел първа – съобщи Хали и чукна дистанционното.

От Прасето излетя ракета и пръсна стълба на парчета. Кабелите паднаха сред дъжд от искри. Трясъкът долетя до тях няколко секунди по-късно.

— И светлината угасна – каза Хали.

Линда насочи бинокъла към циментовия завод. Светлините примигнаха за момент и отново светнаха. Малкото наемници, които виждаше, се мотаеха объркано.

— Продължи към следващата цел – нареди Линда.

Ерик бутна лостчето напред и осемстотинте коня на Прасето го подкараха с главоломна скорост. Линда погледна към пътя и видя машината да се появява зад хълма.

— Целта е прехваната – докладва Хали.

— Огън – заповяда Линда.

От люка на покрива на Прасето бяха изстреляни две мини, които описаха невидима дъга и паднаха върху сградата с дизеловите генератори. Цистерните за гориво явно също бяха вътре, защото първоначалният взрив на мините беше погълнат от последвалата експлозия.

Този път светлините угаснаха окончателно.

Наемници тичаха във всички посоки в търсене на нападателите. Картината не приличаше на контролиран хаос. А само на хаос.

Докато пожарът бушуваше, Линда долови доближаващото боботене на ротори. Хеликоптерът се понесе през езерото непосредствено над водата.

Когато стигна на няколкостотин метра от мястото за кацане, Линда каза:

— Огън по цел номер три.

— Превключвам на дим – отзова се Хали и пръстите му затанцуваха върху дистанционното. – Огън.

Още три мини излетяха от минохвъргачката, насочени към място до завода, недалеч от езерото. Паднаха точно в целта и забълваха гъст бял дим.

Линда беше впечатлена. Въпреки че беше планирана в движение и обсъдена с кодови думи, мисията вървеше по план. Бяха осигурили идеалното отклоняване на вниманието и сега хората на Базен щяха да заемат отбранителни позиции и да чакат атака, която нямаше да се състои.

Отново погледна към циментовия завод. Някакво движение до една от сградите привлече вниманието й. Когато видя какво излиза отвътре, тя моментално разбра, че мисията няма да продължи според плана.

Заговори бързо по радиостанцията:

— Вол по конче, Базен има бронетранспортьори, въоръжени с двайсетмилиметрови оръдия.

— Благодаря за информацията, Мармот. А сега кажи лошата новина.

— Един от тях се насочва към вас.

В краката на Кензит се търкаляха празни кутии „Ред Бул“; през последните двайсет часа бе станал от мястото си само веднъж, за да отвори вратата на един от хората на Базен, който изпълняваше ролята на екипаж на яхтата и му носеше храната. За щастие, разполагаше с предостатъчно празни бутилки от минерална вода, които правеха отскачането до тоалетната ненужно.

Дроновете вече бяха излетели от база „Тиндал“ във Флорида и се носеха над Евърглейдс – шест безпилотни QF-16, ескортирани от два F-15, въоръжени с ракети въздух-въздух. Кензит още не беше поел управлението им, но данните, които компютърът му получаваше от навигационните системи на изтребителите, показваха точното им местоположение във всеки момент, така че нямаше нужда да използва „Сентинел“.

Освен това знаеше обозначаващия код на „Еър форс 2“ и следеше движението му над Западните Индии. Беше излетял половин час по-рано, така че дроновете щяха да го пресрещнат в 8:30. Губернатор Уошбърн щеше да се присъедини към него и да гледа унищожаването на вицепрезидентския самолет.

Докато двете групи самолети се приближаваха на екрана, той можеше да следи движението на Хуан Кабрило с помощта на „Сентинел“. Кабрило, Еди Сенг, Франклин Линкълн и Майк Троно се бяха качили в хеликоптера, облечени в зелени камуфлажни униформи, които отговаряха на растителността около циментовия завод, а Макс Хенли и Марк Мърфи останаха като старши в оперативния център на „Орегон“. И четиримата в хеликоптера бяха тежковъоръжени с автомати и няколко гранатомета. Вместо да гледа отблизо в кабината, където щеше да му е трудно да чува разговорите заради шума на двигателите, Кензит предпочете да следи хеликоптера отвън. След като кацнеха, щеше да продължи да наблюдава Кабрило и да съобщава за действията му на Базен.

— Хеликоптерът се насочва към източната страна на завода – каза той в микрофона си.

— Пратих натам единия от бронетранспортьорите. Но свалянето му ще е трудно заради дима.

Кензит се изправи в стола си.

— Какъв дим? – И го видя, когато хеликоптерът зави и полетя към брега. Трасиращите куршуми от 20-милиметровото оръдие пронизаха небето, но бяха много далеч от целта си.

Хеликоптерът се спусна в дима, преди Кензит да успее да види кабината отблизо. Той увеличи образа и картината се потопи в гъстия облак, бълван от димките.

Десет секунди по-късно хеликоптерът се издигна и излезе от дима без пътниците си.

Кензит вкара виртуалната камера на неутринния телескоп в дима, но все едно гледаше през матово стъкло. От време на време виждаше част от облекло или ръка, които се появяваха и тутакси изчезваха.

Завъртя камерата така, че да гледа право надолу към мястото на кацане, но димът вече покриваше район колкото три футболни полета, от периметъра на циментовия завод до езерото и нагоре до най-близкия хълм, чиито храсталаци спокойно можеха да скрият пълзящ човек. Когато се отдръпна достатъчно, за да види как бронираната машина приближава облака, Кензит осъзна, че Хуан Кабрило е изчезнал.