Пираня

40.

По пладне „Орегон“ беше стигнал до Пуерто Плата, най-голямото северно пристанище на Доминиканската република. Езерото Пелигре се намираше почти в центъра на Хаити и до него се стигаше по лъкатушещи и изровени пътища; щяха да са нужни седем часа, за да може Линда и екипът й да изминат разстоянието от четиристотин и четирийсет километра. По-лесната част бе да вкарат транспорта си в страната.

Обикновено за разтоварването се изискваше разрешение от митницата, но няколко рушвета, бутнати на ниско платените служители на Доминиканската република, се погрижиха за липсващото разрешително. След трийсетте минути, необходими за свалянето на Прасето, „Орегон“ отново излезе в морето. Безпроблемното пресичане на границата с Хаити по суша щеше да изисква още един щедър подкуп.

Линда провери, но никой не ги следеше. Ерик, който седеше на мястото до шофьора в четириместната кабина, потвърди, че не ги следят и електронно. Нямаше начин да знаят дали Кензит не ги наблюдаваше с неутринния си телескоп. Мак Ди и Хали седяха на задната седалка и проверяваха екипировката си.

Тъй като Макс беше човекът, проектирал превозното средство, той бе получил честта да му бъде кръстник. Нарече го „Подсилен наземен разузнавач“, но за негов яд всички останали от екипажа го наричаха Прасето. Това бе сухопътната версия на „Орегон“ на Корпорацията. За страничния наблюдател Прасето беше просто очукан товарен камион, превозващ цистерни; имаше си дори лого на измислена петролна компания отстрани. Задната част можеше дори да бъде отворена от пристанищните инспектори, които щяха да видят шестте пълни цистерни, които служеха като допълнителни резервоари, даващи възможност на камиона да измине хиляда и триста километра. Махането на първата редица цистерни разкриваше втора, която беше просто фасада, скриваща останалата част от вътрешността на Прасето. Бяха поели пресметнатия риск, че никой няма да си направи труда да разтоварва напълно каросерията.

В действителност Прасето беше всъдеходна платформа върху шаси на „Мерцедес Унимог“ с турбодизелов двигател с мощност осемстотин конска сили с допълнителен усилвател на азотен оксид, който увеличаваше мощността до хиляда конски сили. Четири местната кабина и товарният отсек, способен да побере десет войници в пълно бойно снаряжение бяха бронирани и можеха да издържат на бронебойни патрони, а колелата със самовъзстановяващи се гуми бяха окачени на височина шейсет сантиметра и бяха способни да преодолеят всякакъв терен, с изключение на отвесни скали.

Прасето можеше да бъде конфигурирано според нуждите на мисията и да служи като машина за издирване и спасяване, мобилен команден център и база за сухопътни операции. Зад предната броня се криеше картечница 30-и калибър, а скритите стойки отстрани се спускаха надолу, за да изстрелят управляеми ракети. Люкът на покрива позволяваше да се използва скритата минохвъргачка, а генераторът за пушек отзад създаваше димна завеса за маскировка.

Най-новата модификация беше добавянето на средства за дистанционно управление. Жичната система позволяваше машината да бъде управлявана от километри. Операторът използваше монтираните отпред и отзад камери, способни да виждат както през деня, така и нощем.

Линда направи няколко резки промени в курса, докато бяха в града. Ако Кензит не ги следеше с неутринния си телескоп, вече нямаше как да ги открие. Макар че рядко й се удаваше възможност, тя винаги караше с удоволствие Прасето по добрия старомоден ръчен начин. Нямаше нищо по-яко от това да възседнеш огромните гуми и да се озовеш високо над всички други превозни средства в кабината на камион, способен да изпревари всичко, движещо се на четири колела.

— Мислиш, че Кензит ни наблюдава ли? – попита Хали от името на всички останали.

— Да се надяваме, че вниманието му е съсредоточено изцяло върху председателя – отвърна Линда, докато извеждаше Прасето на крайбрежната магистрала.

Това беше основната причина да са само четиримата, а не цял щурмови екип. Целта бе да накарат Кензит да си помисли, че са тръгнали просто на разузнавателна мисия, така че да насочи вниманието си другаде.

— Готови ли сте за инструктажа? – попита Ерик.

— Давай – подкани Линда, без да дава израз на опасенията си. Не й харесваше да говорят открито, но рано или късно това трябваше да се направи.

— Добре, входът на пещерата е под вода, но на около километър от нея има стар циментов завод, намиращ се между планината и езерото, до който се стига по черен път. Хаити е богат на варовик и произвежданият от завода цимент е бил използван за построяването на бента на езерото Пелигре. След завършването на язовира заводът е бил изоставен, но преди две години е заработил отново, след като бил купен от компания с неизвестен собственик.

— Доста съмнително, ако питате мен – отбеляза Мак Ди.

— Прав си – съгласи се Ерик. – Заводът произвежда цимент, но едва-едва. Според източници на ЦРУ продукцията му не е достатъчна за издръжката на толкова голямо предприятие. Освен това циментът е с много ниско качество. Едва ли бихте поискали да си построите къща с него.

Хали се наведе към облегалката на Ерик.

— Значи смяташ, че заводът е прикритие за прокопаване на тунели до пещерата, така ли?

— Точно така. Тъй като оригиналният вход сега е недостъпен, Кензит е трябвало да влезе по друг начин в нея. Ако Гюнтер Лутцен е оставил някаква карта на пещерната система. Кензит може да е сондирал планината, докато я намери, след което е прокопал достатъчно широк тунел, за да вкара оборудването си вътре. Един завод за цимент е отлично прикритие за извозване на изкопания материал, без никой да забележи.

— Може и да не съм най-острият ум в бараката – намеси се Мак Ди, – но ако пещерата е под вода, как е успял Кензит да построи телескопа си в нея?

— Или е построил преграда и е изпомпал водата, или използва част от пещерата, която е над нивото на езерото – обясни Ерик. – Не забравяй, че пещерните системи често имат много големи денивелации.

— Какво знаем за охраната на завода? – попита Линда.

— Нищо. Трябва да приемем, че Базен държи хората си нащрек в очакване на неканени гости.

Параметрите на „разузнавателната“ мисия бяха определени на „Орегон“. Планирането беше доста тромаво заради предпазните мерки, които трябваше да вземат. Без да споменава името, Хуан заговори за потопения кораб от най-студената им мисия. Всички от екипа моментално разбраха, че има предвид китайската джонка „Спокойно море“, потънала край бреговете на Антарктида. Утрешната им мисия трябваше да започне в 16:00 часа минус броя на буквите в името на кораба плюс две. Иначе казано, началото на мисията беше в шест сутринта. По изгрев-слънце.

Колкото до ролята на мисията, Хуан заяви, че ще бъдат неговият „Аги Джонстън“. Това бе името на един супертанкер, който бе послужил като параван на „Орегон“, за да се промъкне до противникова фрегата край бреговете на Либия. Мисията на Линда бе да осигури прикритие за председателя. Тя и хората й трябваше да отвлекат вниманието от онова, което смяташе да направи той.

Хуан възнамеряваше да се промъкне покрай охраната в циментовия завод по същия начин, по който го беше направил в Карамита; Кензит нямаше как да знае, че това е неработещо вече гробище за кораби в Индонезия. Хуан заръча на Линда и екипа й да вземат два комплекта екипировка, които да бъдат използвани в мисията. Не можеха да вземат нещата от складовете на „Орегон“, без да бъдат видени, затова смятаха да ги купят на място с надеждата, че Кензит ще продължава да държи под око кораба. На Линда не й харесваше идеята да използва готови неща, но смяташе да ги подложи на внимателен оглед, за да е сигурна, че ще свършат работа.

— Още колко остава? – попита тя.

Ерик погледна джипиеса, проточи врат и посочи.

— Би трябвало да е сега вляво.

Табелата магазина гласеше „Buceo De Diego“. До името имаше червен флаг с бяла диагонална ивица – международния символ на гмуркане с акваланг. Магазинът имаше репутацията, че предлага най-добрата екипировка извън Санто Доминго.

Четиримата слязоха от Прасето и влязоха вътре. Магазинът не беше голям, но стените му бяха покрити с най-новите модели бутилки, регулатори, плавници и баластни компенсаторни жилетки.

Атлетичният магазинер, който приличаше на леководолаз, тъкмо разопаковаше кутия с маски.

— Buenos dins – поздрави ги той. – Мога ли да ви помогна? – От далеч си личеше, че не са местни.

— О, слава богу, че говорите английски – възкликна Линда, сякаш бяха туристи, доволни, че няма да им се наложи да говорят на развален испански.

— Тук идват много американци, разбира се. От екскурзия с гмуркане ли се интересувате?

— Да, но смятаме да идем сами и бихме искали да си купим екипировка. – Тя извади дебела пачка от джоба си.

Гледката накара магазинера да скочи на крака и напълно да забрави за маските.

— Няма да съжалявате – каза той, като напразно се мъчеше да не зяпа купчината американски долари.

— Във водите на Доминиканската република се намират много от най-красивите рифове на света.

— Всъщност – каза Линда, посочвайки една бутилка „Номад“, която се монтираше странично. – смятаме да изследваме подводни пещери.