Пираня

41.

Макар че небето бе ясно, палубата на застаряващия шейсетметров товарен кораб „Реина Азул“, или „Синята кралица“, се клатушкаше в бурното море, разбунено от една буря източно от Никарагуа. Дина Руис копнееше за източената си фрегата „Марискал Сукре“, която щеше буквално да пори водите, но тази мисия изискваше командване под прикритие. Беше избрала лично екипажа сред най-доверените й офицери, които бяха работили с нея и в контрабандната операция. Всички бяха оставили флотските си униформи във Венецуела.

Беше обяснила, че заминава да наблюдава съвместното учение ЮНИТАС от палубата на кубинска фрегата. Един кубински адмирал, който й дължеше услуга, щеше да й осигури необходимото алиби.

Намираха се на десет часа път от брега на Хаити. Доктора я бе уверил, че дестинацията на „Орегон“ е някъде по западния бряг, макар че не пожела да обясни откъде знае това. Руис намираше цялата ситуация за странно обезпокоителна. Не беше свикнала да я държат в неведение. Информацията беше власт, а по отношение на Доктора тя разполагаше с много малко и от едното, и от другото. Видеозаписите на „Орегон“ и екипажа му, които той й изпращаше понякога я убеждаваха, че информацията му е точна, но в същото време я вбесяваха. Най-новият запис показваше как корабът отплава от Пуерто Плата на запад към Хаити и Руис искаше да се погрижи това да е последната им среща.

Не можеше да става и дума да въвлече „Марискал Сукре“ в битка извън териториалните води на Венецуела, особено когато Руис възнамеряваше да атакува в такава близост до бреговете на друга страна. Коварството бе единствената алтернатива. С мизерната си максимална скорост от петнайсет възела и без средства за отбрана „Реина Азул“ очевидно не можеше да се мери с „Орегон“ в открит двубой, но на палубата й пред очите на всички бе скрита тайната, която щеше даде възможност на Руис да потопи противника.

Тя огледа хоризонта и не забеляза никакви кораби. Първобитният радар потвърждаваше, че са сами.

— Започнете теста – нареди тя на капитана.

Той предаде заповедта и Руис насочи очи към сивия контейнер, завинтен на палубата. Приличаше на всеки друг търговски контейнер на борда, само че криеше в себе си изненада.

— Издигане до позиция за стрелба – съобщи глас по интеркома.

Горната част се вдигна и започнаха да се издигат четири зелени тръби, с дължина две трети от дължината на контейнера, монтирани върху хидравлична основа. Във всяка тръба имаше по една руска „ЗМ-54 Клуб-К“ ракета за борба с кораби с двеста и седемдесет килограмова бойна глава. Турбореактивният двигател й позволяваше да лети на не повече от десет метра над вълните, докато ме достигне на пет километра от целта си; тогава се включваше двигателят на твърдо гориво, който я засилваше със свръхзвукова скорост. Ракетата беше изключително трудна за избягване и сваляне, а Руис имаше цели четири такива.

Беше придобила ракетите, за да ги продаде на клетка на „Хизбула“, която възнамеряваше да удари израелски кораби. Едно от малкото оръжия, които Хуан Кабрило не бе успял да унищожи при рейда си.

В крайна сметка щеше да го прати на дъното на Карибско море.

— Докладвайте – каза тя, след като тръбите бяха издигнати в позиция за изстрелване, удобно скрити от контейнерите от двете страни.

— Всички системи функционират нормално – доложи ракетният офицер от малката контролна кабина в товарния контейнер. – Но насочващият радар е напълно зависим от корабните системи, адмирале, а те са прекалено груби за прехващане на целта, особено ако в района има много кораби. Ракетата ще трябва да намери целта си по време на полет, затова ще трябва да ги изстрелваме една по една.

— Какво? – извика тя. – Неприемливо!

— Съжалявам, адмирале – заекна офицерът, – но не сме много запознати с тази оръжейна система.

— Добре — изсумтя тя, кипнала от гняв. – В такъв случай ще се наложи да атакуваме, когато около „Орегон“ няма други кораби.

— Тъй вярно, адмирале.

— Добре. Приберете ги. – Тя се обърна към капитана. – Имате ли новини от ескортиращите кораби?

Той кимна.

— Ще се срещнем с тях в Канал де Конаве край Порт о Пренс. Знаят само, че трябва да плават с нас.

— Отлично. Когато заемем позиция за изстрелване, пригответе катера. Веднага щом „Орегон“ бъде потопен, ще напуснем „Реина Азул“ и спътниците. Докато някой проумее какво е станало, ще сме отлетели от Хаити. – Фалшивите паспорти щяха да са поредната мярка да заличат всички следи, които биха могли да отведат към тях.

Руис не можа да се сдържи и се усмихна – необичайно изражение, което определено изнерви капитана. Тя се наслаждаваше на иронията, че ще унищожи Хуан Кабрило и „Орегон“, като използва собствената му стелт тактика срещу него.

Докато Базен вървеше към изхода на подземния комплекс „Сентинел“, естествените варовикови стени с техните несъвършенства и неравности рязко се смениха с гладките заоблени повърхности на прокопани от човешка ръка тунели. Никога не би го признал пред когото и да било, но преходът винаги го караше да диша мъничко по-леко. Доколкото знаеха, лабиринтът от пещери продължаваше километри. Никой не си бе направил труда да ги изследва цялостно, след като беше открита пещерата Оз, и на Базен не му харесваше идеята да се изгуби в тази тъмна плетеница.

Флуоресцентните лампи бръмчаха на равни интервали в тунела. Дебел електрически кабел пълзеше по тавана, за да осигури захранване на телескопа. Основният източник на енергия бе водноелектрическата централа, но тя бе толкова ненадеждна, че се допълваше от дизелов генератор, инсталиран в една от пристройките, и от резервни акумулатори в самата пещера Оз, които можеха да захранват телескопа в продължение на повече от два часа, ако всички други източници излязат от строя.

Когато стигна достатъчно близо до изхода, за да хваща сигнал на телефона си, който бе свързан към интернет заради несъществуващите клетки в района, той набра номера на Кензит.

— Състояние? – беше единственият кратък поздрав.

— Инженерите казват, че няма и не виждат потенциални механични проблеми около „Сентинел“.

Макар че за построяването на телескопа беше докаран голям контингент инженери, за поддръжката му бяха оставени само неколцина. Останалите бяха върнати със завързани очи, както и бяха дошли тук, като оставиха всички хартиени и електронни документи, свързани с работата им. Базен знаеше, че Кензит възнамерява да използва отново уменията им, но всеки един от тях знаеше само малка част от целия дизайн и никой не познаваше софтуера, използван за работа с оборудването. Ако знаеха как работи телескопът, Базен отдавна щеше да ги е наел лично, да е убил Кензит и да е поел нещата в свои ръце. Вместо това се беше превърнал в негова вярна дясна ръка.

Базен можеше да живее като втори по сила човек в света. Засега.

— Ами захранването? – попита Кензит.

Базен мина покрай бръмчащия генератор, разположен в сградата, от която започваше тунелът.

— Дизеловите генератори са с пълни резервоари, акумулаторите са заредени. Всичко ще работи за операцията сутринта.

— След това затваряме.

— Колко време ще отнеме пускането на „Сентинел 2“?

— Вчерашните тестове бяха успешни, така че според мен ще заработи след по-малко от три месеца, след като изкопаем тунел до новата пещера. Ще докараме отново всички инженери, но този път те ще останат за постоянно.

— А копачите?

— Ти се справи добре с хаитяните. Сигурен съм, че ще намериш предостатъчно мексиканци да свършат работа. Не забравяй, пази „Сентинел“ в безопасност до девет сутринта. Тогава ще бъде изпълнена мисията по прехващането. – „Еър форс 2“ щеше да е почти директно над тях, преди да бъде свален от дроновете

— Какви са последните новини за плановете на Хуан Кабрило?

— Преструва се, че ще предприеме фронтална атака, но си мисля, че ще се опита да се промъкне тайно.

— Как?

Последва кратка пауза.

— Не знам. Разтовариха камион, който прилича на голяма цистерна за гориво. Отстрани има лого на някаква петролна компания. Ще ти пратя снимка, за да знаеш за какво да се оглеждаш.

— Къде са те сега?

— Следя Хуан Кабрило и „Орегон“, така че изгубих дирите на камиона. В него има само четирима души. Едва ли представляват заплаха.

Базен си заповяда да премълчи. Кензит разчиташе твърде много на свръхсилите си и това го правеше прекалено самоуверен. Базен пък знаеше, че врагът не бива да се подценява, особено ако е като екипа на „Орегон“, който беше надхитрил напълно и него, и хората му.

— Ще ти съобщя, когато Кабрило започне атаката си. Дотогава подготви хората си и защитните средства.

— Разбрано. Аз също имам някои изненади, благодарение на вашата приятелка адмирал Руис.

— Ще ти пращам новини като текст. Няма да се обаждам до началото на атаката на дроновете.

Кензит затвори.

Базен спря при следващата сграда. Дебелите стени бяха построени с цимент, произведен от самия завод. Той влезе вътре да провери двамата наемници, които стояха на пост в преддверието. Погледна през прозореца и видя жалките фигури на Дювал и останалите копачи. През процепите на вратата до носа му достигаше вонята на немити тела и на изпражнения от кофите, пръснати из помещението. Мъжете бяха в окаяна форма, тъй като през последните няколко дни получаваха само толкова храна и вода, колкото да останат живи. Дори Дювал нямаше сили за повече от кръвнишки поглед. Базен помнеше добре този поглед от детството им – Дювал го поглеждаше така всеки път, когато не му харесваше някоя постъпка на по-малкия му съквартирант.

Базен кимна удовлетворено. Лишенията бяха постигнали целта си. Тези мъже вече не представляваха заплаха, но нямаше да умрат, преди да бъдат вкарани в тунелите и затворени вътре, когато дойде време да взривят „Сентинел“. Копачите, създали първата версия на неутринния телескоп, щяха да загинат с него.

Направи едно последно посещение, преди да събере хората си, за да ги запознае с плановете за отбрана. Влезе под големия навес, под който се пълнеха бетонобъркачките. Тях отдавна ги нямаше и бяха заместени от четири южноафрикански леки бронетранспортьора „Рател“, ветерани от войната в Ангола. Беше ги осигурил Кензит благодарение на адмирал Даяна Руис и контрабандната й операция. Всяка от машините с шест колела беше въоръжена със скорострелно 20-милиметрово оръдие и две картечници.

Базен винаги бе смятал, че ще ги използва за първи път, когато влезе в Порт о Пренс да поеме управлението в планирания преврат. Сега трябваше да ги изпита срещу Хуан Кабрило и хората му, ако са достатъчно дръзки да опитат да атакуват. С нетърпение очакваше да види колко щети могат да нанесат бронебойните патрони.

Ухили се, когато си представи как Кабрило се взира в дулото точно преди да дръпне спусъка.

На Кензит му липсваха само пуканки. Да седнеш в станцията за наблюдение бе като да гледаш непредсказуемо риалити шоу с най-отворения край, създавано някога. И ако му станеше досадно, винаги можеше да смени канала. Точно в момента беше пуснал любимата си програма – „Шоуто на Хуан Кабрило“.

В момента Кабрило беше в заседателната си зала и разговаряше с четирима от хората си – Еди Сенг, Франклин Линкълн, Майк Троно и Гомес Адамс. Усилията на капитана да му попречи бяха наистина вдъхновени, но в крайна сметка щяха да бъдат сведени до нула, тъй като Кензит можеше просто да наблюдава обсъжданията и ходовете им в реално време.

— Ще излетим с хеликоптера половин час преди началото на мисията – каза Кабрило.

— Ще бъда готов – отвърна пилотът Адамс. Енергичният му и дързък външен вид подсилваше усещането на Кензит, че гледа телевизионен сериал, макар и с неограничен бюджет.

— Еди, екипирай ни като за аржентинския набег.

Говореха на този жаргон с позовавания на минали мисии, откакто научиха за съществуването на неутринния телескоп. На Кензит му се искаше да се запознае подробно с тях, но външният достъп до базите данни на „Орегон“ беше напълно отрязан. „Сентинел“ не можеше да вижда компютърен код.

— Техниците работят по оборудването – каза Сенг.

— Ще сляза при тях веднага след инструктажа.

— Добре – кимна Кабрило. — Ще се придържаме към простотата. Ще кажа на Гомес къде ще кацнем, когато приближим целта. Ще се разделим и ще опитаме да проникнем в циментовия завод като два екипа. Еди и Линк в единия и аз и Троно в другия. Екипът на Линда ще ни осигурява информация след кацането.

Кензит вече беше проверил радиостанциите им, но те използваха хардуерно кодиране на базата на променящи честотата алгоритми, така че Базен нямаше да може да подслушва разговорите им без неговата помощ.

— След като заловим Кензит и овладеем неутринния телескоп, ще го изключим, докато не решим какво да правим с него.

Кензит се усмихна. Кабрило нямаше идея, че той е на стотици километри от мястото.

Кабрило огледа хората си.

— Въпроси?

— Изглежда ми напълно ясно – каза Линкълн.

Троно кимна.

— Но проблемо.

Кензит се възхити на небрежния начин, по който тръгваха към смъртта си.

— Добре – каза Кабрило. — Сега е двайсет и един нула нула. След час трябва да сме на позиция в Бая де Гран Пиер. Гледайте да поспите няколко часа, след като приготвите екипировката си.

Всички кимнаха. Кензит погледна картата и видя, че Бая де Гран Пиер е изолиран залив на западния бряг на Хаити. Беше добре избран. Кабрило можеше да вдигне хеликоптера си през деня, без да бъде забелязан, и мястото се намираше само на осемдесет километра от циментовия завод, около двайсет минути полет.

Другите излязоха, но Кабрило остана загледан в масата, сякаш обмисляше трудно решение. После погледна нагоре право към Кензит, все едно знаеше къде е камерата.

— Лорънс Кензит – произнесе той, – имам да ти кажа нещо.

Кензит се стресна, колкото и необичайно да бе това за него. Би трябвало да очаква подобно директно обръщение, но въпреки това го побиха тръпки.

— Не знам дали ме гледаш и слушаш – продължи Кабрило. – Може да си говоря сам, но ако ме виждаш и слушаш, трябва да знаеш нещо.

Отърсилият се от изненадата Кензит се наведе напред. Връзката между двамата бе почти осезаема.

Изражението на Кабрило излъчваше злоба като на цирков тигър, на когото му е дошло до гуша от пръчката на дресьора. Пронизващата настойчивост, проникваща през телескопа, смрази кръвта на Кензит.

— Ще го кажа само веднъж и никога повече няма да ме чуеш да ти говоря – каза Кабрило. – Може и да се смяташ за гений, Кензит, но не си непогрешим. Направи огромна грешка, когато посегна на екипажа ми. Те са моето семейство. Може би самотник като теб не разбира колко е важно семейството, но твоите атаки направиха нещата между теб и мен лични. Не ми пука какви предимства си мислиш, че имаш, но ти обещавам, че ще те намеря. И когато го направя, ще откриеш, че отмъщението ми е бързо и безпощадно. – Кабрило стана и се ухили. – Прекарай нощта добре, Кензит. Може да е последната ти.

Кабрило се засмя, докато излизаше от стаята.

— Беше по-забавно, отколкото предполагах.

Но Кензит не се смееше. Колкото и да се опитваше да приеме думите на Кабрило просто като перчене, той изпита безпокойство за първи път, откакто беше започнал да разработва „Сентинел“.