Пираня

26.

Жилищният отсек свършваше в средата на „Сиудад Боливар“ и палубата зад него представляваше открита площ от метал с отдушници. Хуан и групата му трябваше да пресекат една от товарните палуби, за да стигнат до машинното. Мария тръгна с тях. Освен че беше рисковано да я оставят, докато хората на Домингес претърсваха кораба, самата тя настоя да дойде.

Кренът продължаваше да намалява, което беше добре, защото слизането до машинното отделение на най-долното ниво при кърмата с помощта на въжета можеше да отнеме часове, с каквито не разполагаха. Мария познаваше кораба си по-добре от всеки друг и според преценката й щяха да имат десетина минути сравнително лесно придвижване, за което време палубата щеше да се наклони от трийсет и пет градуса наляво до трийсет и пет градуса надясно. Ако наклонът станеше по-голям, нямаше да могат да останат на крака, без да разчитат на въжета.

Разбира се, всичко това щяха да са само хипотези, ако изпразването причинеше непредвиден дисбаланс в центъра на тежестта на кораба или ако някоя от колите се освободеше и се стовареше върху останалите, запращайки ги към единия или другия борд на кораба. Тогава краят можеше да настъпи толкова внезапно, че нямаше да имат време да намерят изход. „Сиудад Боливар“ щеше да се превърне в тяхна гробница на три километра под повърхността на Карибско море.

Докато слизаха по стълбището, като стъпваха на парапета, Мария попита:

— Мислите ли, че рискът от неочаквано потъване ще спре онзи Домингес да прати хора в машинното отделение?

Хуан погледна Линк.

— За съжаление, с лейтенанта сме се виждали и преди и той разпозна Линк от срещата, която го злепостави сериозно пред началниците му, така че в случая има и личен мотив. Той е от хората, които ще направят всичко възможно да не се измъкнем живя, дори това да означава да рискува собствения си живот. Ако се върне с нещо по-малко, адмирал Руис ще набучи главата му на кол.

— Може би в буквалния смисъл – добави Линк.

Мария се опули.

— Адмирал Даяна Руис ли?

— Познаваш ли я? – попита Хуан.

— Срещала съм се с нея само веднъж, докато служех във военноморските сили. Беше три ранга над мен. Тя е блестящ тактик, но има репутацията на безскрупулен човек.

— И сега се убеждаваш колко точно е безскрупулна. Смятаме, че тя потопява кораби на компанията ви, за да ви извади от бизнеса и да доведе до банкрут собственика, с цел да получи политически изгоди от това.

— Откъде знаете? – Мария спря да слиза. – Чакайте малко. Не сте от някакъв случайно минаваш кораб. Знаели сте, че това ще се случи, че корабът ми е бил на прицел.

— Опитахме се да предупредим компанията, но не ни послушаха, затова тръгнахме насам.

— Американци сте, но не сте военни. Какви сте всъщност?

— Не мога да говоря по тази тема, но нека просто кажем, че Руис и Домингес не са особено щастливи след бизнес отношенията ни с тях.

Мария като че ли реши да не задълбава и продължиха надолу по стълбите, докато корабът се изправяше. Когато стигнаха палубата със строителните машини, Мария ги спря.

— От тази палуба се стига най-лесно – каза тя. – Можем да слезем по рампата в другия край до стълбището, което води до машинното отделение. Щом стигна до станцията, ще ми трябват само няколко секунди да спра изпразването на резервоарите. Да се надяваме, че ще успея да го направя, докато корабът е изправен.

Макар че Хуан искаше да стигне до машинното преди Домингес, останаха на стълбището, докато палубата не стана годна за преминаване. Макар че наклонът сега бе само трийсет и пет градуса, трябваше да внимават къде стъпват, иначе щяха да се търкулнат по склон от стомана.

С насочено напред оръжие Хуан стъпи на палубата. Гумените подметки му осигуряваха достатъчно опора, така че можеше да огледа огромния трюм.

Подвижната палуба отгоре бе вдигната, за да се направи място за огромните машини. Яркото флуоресцентно осветление осветяваше пространство като футболно поле във всички посоки. Единствено товарните рампи прекъсваха изгледа. Хуан остана нащрек няколко секунди, но не забеляза никакво движение. Огромното пространство тънеше в зловеща тишина.

— Чисто е — съобщи той на останалите. – Мария, води ни. Еди, плътно до нея. Линк, ти тръгни пръв.

Линк постави ръка на палубата и тръгна напред като работник по покрив, покрит с хлъзгави керемиди. Еди хвана здравата ръка на Мария и й помогна да излезе от стълбището. Щом свикнаха с наклона на палубата, тръгнаха към рампата. Мак Ди ги последва, а Хуан остана последен.

След като излязоха на по-широко пространство, Хуан с лекота долови, че корабът бавно се изправя. След няколко минути палубата под краката им щеше да е напълно хоризонтална.

Товарната рампа се намираше само на шест метра пред тях. Щом я стигнеха, щяха да могат да се облегнат на лявата й стена за по-добра опора.

Някакво тракане отзад привлече вниманието на Хуан и той се обърна точно когато Домингес и петима от хората му скочиха в трюма от едно стълбище до мостика, на стотина метра от тях.

Хуан извика „Долу!“ миг преди венецуелците да открият огън.

Куршумите рикошираха от метала и пръскаха стъклата на машините. Хуан отвърна на огъня и сам откри колко е трудно да се прицелва, докато се мъчи да се задържи на под, наклонен под такъв ъгъл. Стреля по Домингес, но онзи се плъзна надолу и успя да намери опора за краката си в един булдозер. Куршумът на Хуан улучи друг от хората му, който изкрещя и изчезна от поглед.

Хуан видя, че групата му не е пострадала.

— Залегнете зад рампата!

Еди дръпна Мария и забърза напред след Линк, но още куршуми рикошираха недалеч от нея, та за момент изгуби концентрация и се подхлъзна.

Плъзна се по палубата, но Еди я последва, хвана я за раменете и буквално я метна към Линк, който сграбчи китката й с ръчището си и я придърпа към себе си.

От усилието Еди изгуби равновесие, ала Мак Ди не беше достатъчно близо, за да му се притече на помощ. Еди се мъчеше да намери опора, но вече се пързаляше бързо и нямаше за какво да се хване. Понесе се под някакъв автогрейдер.

Мария и Линк стигнаха до прикритието на рампата, където той легна по корем, за да се прицели по-добре в Домингес. Изстрелите на нападателите им бяха станали още по-неточни.

Хуан не обръщаше внимание на рикоширащите около него куршуми, а се втурна към автогрейдера и намери опора в едното му молело, докато Мак Ди го прикриваше. Погледна назад и с облекчение видя, че Еди се е хванал за оста на един камион надолу към левия борд.

Щяха да са му нужни няколко минути да се върне сам обратно. Това беше време, с което не разполагаха.

— Хвърли ми въжето си – каза Хуан на Мак Ди.

— Ще го вържа тук – отвърна той, докато го сваляше от рамото си.

— Не, ти и Линк трябва да отведете Мария до машинното отделение. Ако тя не успее да спре изпразването на резервоарите, с всички ни е свършено.

Мак Ди се намръщи на заповедта и хвърли въжето на Хуан, който го улови и го метна на рамото си. Линк откри огън, позволявайки на Мак Ди да стигне до него и Мария.

Хуан им махна да продължават. Поне за момента бе в безопасност, прикриван от греблото на автогрейдера пред него.

Той активира микрофона си.

— Как си, Еди?

— Ожулих се доста прилично, но май нямам нищо счупено. Мария добре ли е?

— Нищо й няма. Пратих я напред с Линк и Мак Ди. Искаш ли да дойда при теб?

— Не, аз ще сляза. Ще задържим Домингес тук, за да не ги гони.

Хуан завърза въжето за окачването на автогрейдера, за да може да контролира спускането си. То се разви чак до края на трюма. Еди успя да го хване и се пусна от оста на камиона.

Хуан контролираше скоростта си, докато се спускаше към Еди. Когато го доближи, забави повече, отколкото очакваше. Но причината не бе в него. А в кораба.

Изправянето на кораба се беше ускорило драстично. Когато се озова под камиона до Еди, корабът скоро щеше да започне да се накланя към десния си борд.

— Мисля, че… – успя да каже Хуан, преди куршумите да рикошират от шасито на камиона и да го принудят да се скрие зад колелото. Двама от хоров на Домингес бяха пропълзели под машините, за да се прицелят в него.

След секунда корабът щеше да се озове в хоризонтално положение, което означаваше, че ги грози по-непосредствена опасност от стрелящите по тях мъже.