Пираня

8.

Мак Ди Лоулес беше залепнал за левия борд на „Сорокайма“ като Спайдърмен, противно на закона за гравитацията. До него бе Майк Троно, увиснал на шест метра над водата. Линда Рос стоеше на мястото си на „Дискавъри“ и през предния прозорец се виждаше лицето й, обърнато нагоре към тях.

Танкерът газеше дълбоко, защото резервоарите му бяха пълни с дизел, но катеренето по голата стомана си оставаше предизвикателство. Не че Мак Ди не беше готов за него. Поемането на тежки мисии като тази бе една от причините да постъпи в Корпорацията.

Той освободи електромагнитното прилепало на лявата си ръка и го премести нагоре, поставяйки гумираната плоска страна върху корпуса, преди да го задейства отново. Магнитът, който бе умалена версия на вградения в барабана, все още прикрепен към дъното на танкера, прилепваше към метала с достатъчна сила, за да издържи четири пъти по-тежко тяло от това на Мак Ди. Върховете на обувките им осигуряваха добро сцепление и им даваха солидна опора на отвесния борд.

Когато стигнаха до ръба на палубата, Мак Ди кимна на Майк и двамата бавно надигнаха глави да проверят за членове на екипажа. Бързият, но внимателен оглед не откри жива душа наоколо. И тъй като на мостика, никой не можеше да ги види от него, освен ако не гледа право надолу през парапета.

Първоначалният план бе Мак Ди и Майк да стигнат до трюмовете през аварийните отвори на палубата и да пуснат бактерията във всеки резервоар. Но след като откриха, че всички светлини на танкера са включени, стана ясно, че почти със сигурност ще бъдат забелязани от мостика, и последва дискусия дали да не зарежат изцяло мисията. Линда обаче посочи, че няма да им се отвори втора възможност, и Мак Ди и Майк се съгласиха с нея.

Обмисляха алтернативите в продължение на пет минути, преди Линда да предложи решение, което беше отхвърлено по време на планирането.

Тя каза на Мак Ди и Майк, че съвременните танкери използват отработените газове от вентилационната тръба на котелното да замести въздуха, останал в резервоарите. Лишеният от кислород газ беше инертен и елиминираше шанса случайна искра да подпали изпаренията в резервоара.

Бърз преглед на чертежите на „Сорокайма“ потвърди, че танкерът е оборудван с подобна система. Ако успееха да стигнат до контролните уреди в помпената станция, можеха да вкарат бактерията в шестте резервоара едновременно.

Палубата продължаваше да пустее, така че Мак Ди кимна на Майк и двамата се прехвърлиха през релинга, като оставиха магнитите закрепени за корпуса. Батериите на прилепалата имаха достатъчно мощност да издържат два часа, така че беше по-лесно да ги оставят на място за по-бързо измъкване.

Залепиха се за стената на надстройката до вратата. Мак Ди се чувстваше като гол на ярката светлина и това, че виждаше Майк, не засили увереността му. Облечен в черно от глава до пети, с омазано в черно лице и с черната раница, в която бяха трите контейнера с бактериите, Майк спокойно можеше да ходи и с тениска с надпис „Неканен гост“. Самият Мак Ди беше облечен по същия начин. Единственият им шанс да останат незабелязани бе да са безшумни и да се крият добре.

Нямаха нужда от справки с карта. Бяха научили наизуст маршрута през кораба, който им осигуряваше най-големи шансове да останат незабелязани. След като стигнеха помпената станция, Линда щеше да им обясни как да вкарат съдържанието на контейнерите в системата. Тя следеше напредъка им по закрепените на главите им камери и микрофони и можеше да им говори в слушалките.

Мак Ди кимна на Майк, който отвори леко вратата. Не държаха оръжията си в готовност. Всяка стрелба щеше да задейства алармите. Ако се стигнеше до конфронтация, уменията им в ръкопашния бой бяха предостатъчни да се справят с всеки член на екипажа, а моряците на борда на танкер едва ли носеха някакви оръжия.

Мак Ди надникна и видя пуст коридор. Екипажът на „Сорокайма“ се състоеше само от двайсет души и той се надяваше, че в момента повечето бяха или на мостика, или в машинното отделение и търсеха мнимата повреда. Разбира се, по всяко време можеше да се появи неочаквано моряк и да оплеска всичко. Според преценката на Мак Ди половината успех на мисията зависеше изцяло от късмета им.

Двамата с Майк се запромъкваха напред, като общуваха само със знаци. Пътят до помпената станция беше ясен – третата врата вдясно беше към стълбище, после четири нива надолу до коридора, водещ право към целта.

Стигнаха третата врата. Мак Ди чу стъпки по металните стъпала и посочи някакво сервизно помещение от другата страна на коридора. Нямаха време да го проверяват, а се шмугнаха направо вътре. За облекчение на Мак Ди, стаичката се оказа празна и тъкмо затвориха, когато вратата на стълбището рязко се отвори. Стъпките отекнаха по коридора, след което се чу ново отваряне и затръшване на врата. Възцари се тишина.

— Дано не сме изразходвали целил си късмет тук – промърмори Майк.

— Татко ми винаги казваше: „Късметът не дарява, а дава назаем“ – подхвърли Мак Ди. – Да приключваме, преди да се наложи да връщаме заема.

— Амин, братко.

Мак Ди отвори и бързо пресякоха коридора. Не срещнаха никого по пътя до помпената станция. Шумът от другата страна на вратата бе твърде силен, за да са сигурни, че помещението е празно. Мак Ди открехна предпазливо, но не видя никого през тесния отвор. Изкушаваше се да влезе бавно, но отзад се чуха два гласа, говорещи на испански, така че времето изведнъж стана лукс. Дори моряците просто да минаваха оттук, щяха със сигурност да ги забележат.

Влязоха и моментално разбраха, че късметът им свършва. Линда изруга тихо в ушите им, защото виждаше същото, което и те.

Двама моряци се бяха привели над един монитор, обърнати с гръб към вратата. Не бяха чули влизането им; Майк забеляза, че вратата се затваря бързо зад него и сложи ръката си в процепа, за да й попречи да се затръшне. Намръщи се от болка, но запази мълчание. Мак Ди дръпна вратата, за да може Майк да махне ръката си, след което затвори леко, с едва чуто изщракване на метал. Мислено благодари на екипажа, че се е погрижил пантите да са добре смазани.

Моряците още не ги бяха забелязали, но едно обръщане на глава щеше да е достатъчно. Намираха се само на шест метра от клапана, който трябваше на Мак Ди и Майк. Нямаше как да стигнат до него, без да ги видят. Просваното на моряците в безсъзнание не беше възможност, тъй като щеше да се разбере, че е имало неканени посетители на борда.

Скриха се зад една вертикална тръба с дебелината на дъб, като държаха под око двамата моряци от скривалището си. Сега можеха само да чакат и да се надяват, че моряците ще тръгнат по задачи някъде другаде.

Минаха пет минути. После шест. Седем. Моряците не помръдваха.

— Не се получава – прошепна Линда, макар че те не можеха да отговорят. – Ако чакаме още, корабът ще потегли, преди да сте си свършили работата. Да видим да ги няма да успея да ги изкарам навън.

Три силни удара отекнаха през корпуса. Линда беше включила отново барабана.

Моряците рязко вдигнаха глави и се обърнаха, търсейки източника на шума. Единият заговори бързо на испански по радиостанцията си, като свиваше рамене и сочеше дисплея. Проблемът, какъвто и да бе той, очевидно не беше в помпената станция, защото я наблюдаваха, когато се чуха ударите.

Морякът свали радиостанцията и даде знак на колегата си да го последва навън. Вратата зад тях се затръшна и Мак Ди и Майк останаха сами.

— Откъде знаеше, че ще се получи? – попита Мак Ди, докато бързаха към контролния пулт.

— Не знаех – призна Линда. – Но това беше единствената ни възможност. Сигурно вече са убедени, че проблемът е в машинното отделение.

Майк, който не можеше да държи нищо с наранената си дясна ръка, извади контейнерите от раницата си с лявата.

— Ами ако капитанът реши да обърне назад?

—Това е риск, който трябваше да поема. Освен ако, уредите не му покажат нещо друго, да се надяваме да си помисли, че става дума за някакъв случаен шум, за който да докладва на ремонтния екип, когато стигне целта си.

Докато Майк стоеше на пост до вратата, Линда обясни на Мак Ди как да вкара бактерията. Воден от указанията й, той закрепи шестте контейнера към клапаните и пет минути по-късно бактерията вече се размножаваше в резервоарите на „Сорокайма“.

Планът им беше да не оставят никакви следи от посещението си, също като къмпингуващи в национален парк. Мак Ди се огледа, за да се увери, че всичко е чисто, и започна да прибира контейнерите в раниците.

Преди да приключи, усети как подът завибрира.

— Това ти ли си? – попита той Линда.

— Не. Включили са двигателя. Танкерът потегля. Махайте се веднага!

Сроковете бяха съкратени и Мак Ди не мажеше да възрази на тази заповед. Напъха последния контейнер в раницата и я даде на Майк, който я метна на гръб.

Върнаха се по обратния път. Когато прекосиха горния коридор и стигнаха края му, видяха отвън трима мъже, които пушеха и си приказваха, очевидно доволни, че отново са на път.

— Побързайте – подкани ги Линда. – Вече се движите с пет възела. Няма да мога да поддържам тази скорост още дълго.

— Не можем да стигнем до прилепалата – обясни Мак Ди. – Изходът на левия борд е блокиран.

— Май този път няма да можем да ги изчакаме каза Майк и посочи другия край на коридора, който водеше към десния борд.

—Какво ще кажеш да поплуваме?

Мак Ди сви рамене.

— Защо не?

Спринтираха по коридора, очаквайки всеки момеят някой моряк да се появи пред тях. Когато стигнаха края. Мак Ди провери изхода. Беше чисто.

Отвън вятърът се носеше по палубата, а танкерът набираше скорост.

— Линда, скачаме от десния борд – съобщи Мак Ди, който знаеше, че електрониката им ще излезе от строя веднага щом паднат във водата. – Ще сме ти много благодарни, ако дойдеш да ни прибереш при първа възможност.

— Разбрано – отвърна тя. – Тръгвам.

Огледаха се за последно дали са сами и прекрачиха релинга, след което се хвърлиха напред, сякаш се съревноваваха кой ще се гмурне по-добре. Макар да влязоха с писък във водата. Мак Ди беше сигурен, че никой на танкера нямаше да ги забележи в тъмното.

Подаде се на повърхността в дирята на „Сорокайма“, който вече пътуваше с пълен напред към Северна Корея. Майк изникна до него.

— Как е ръката? – попита го Мак Ди.

— Една кофа с лед и ще е като нова – отвърна Майк.

Три минути по-късно, след като танкерът се бе отдалечил достатъчно, „Дискавъри“ изплава на повърхността и Линда подаде глава от люка.

— Май се справихте чудесно, но за скоковете ви пиша тройка – с усмивка рече тя. – Следващия път искам да видя превъртане или винт.

Мак Ди погледна към Майк.

— Аман от критици.

— При това сепии.

Така „сухите дупета“ наричаха онези, които бяха служили във флота.

— Продължавайте да ме наричате така и ще ви оставя да плувате – предупреди ги Линда.

Минута по-късно бяха в подводницата с кърпи и чаши кафе в ръце и зачакаха „Орегон“ да се върне да ги прибере.

Барабанът, вече откачен от „Сорокайма“ и с прибрана тръба, потъваше към дъното на Карибско море. Бяха оставили след себе си единствено магнитите на корпуса, но батериите им щяха да се изтощят и те щяха да паднат, заличавайки и последната следа, че танкерът е имал неканени гости.