Пираня

39.

Беше почти полунощ, когато Хуан и Ерик се срещнаха с „Орегон“ в Сан Хуан, Пуерто Рико. Хуан се почувства горд от съобразителния си екип, докато четеше доклада за събитията в Сен Пиер. „Орегон“ беше отплавал от Мартиника, след като Макс и екипажът дадоха показания пред местните власти, а пътниците от подводницата потвърдиха, че хората на кораба съвсем случайно са се оказали на подходящото място и в точното време, за да спасят благодарните заложници. Когато пое отново командването, Хуан направи основателно предположение накъде ще ги отведат данните от „Рорайма“ и нареди да се насочат на запад.

Той и другите старши офицери бяха спали по време на пътуванията си, така че свика късна среща в заседателната зала, за да планират следващия си ход. По пътя се отби в каютата на Мария Сандовал. Тя отвори вратата, облечена в копринена пижама, заета й от Джулия Хъксли. Хуан си помисли, че й отива много, но не коментира.

— Благодаря, че идвате да ме видите, капитан Кабрило.

Хуан се облегна на вратата, давайки да се разбере, че визитата ще е кратка.

— Добре ли се отнасят с теб?

— Във всяко едно отношение. Удобствата ви са невероятни. Иска ми се да ги имах и на моя кораб.

— Предимствата на избраната професия. – Не задълба, за да потвърди впечатлението й, че са просто контрабандисти. – Разбрах, че си се обадила на компанията и приятелката си, за да им кажеш, че си жива и в безопасност.

— Да, благодаря за възможността.

— Вече няма смисъл да се крие новината. Конспираторите така или иначе знаят, че си оцеляла при корабокрушението. — Хуан не обясни откъде е научил това. – Разбира се, все още можеш да си тръгнеш по всяко време, но животът ти може да бъде в опасност, докато не намерим решение на ситуацията.

— Скоро ще трябва да замина. Компанията настоява да чуе доклада ми.

— Надявам се, че след още няколко дни ще успеем да намерим допълнителни доказателства, че зад атаките стои адмирал Руис. Това би трябвало да изчисти напълно името ти пред компанията.

— Именно адмиралът е причината да поискам да поговорим. Капитаните от транспортната индустрия в моята страна поддържат тесни връзки помежду си и един от тях ми каза, че я е видял в Карупано, малко пристанище на източния бряг на Венецуела. Говорих и с неколцина приятели, които още са във флота и не я обичат особено. Те ми казаха, че е напуснала щабквартирата с част от хората си, за да се присъедини към кубинския флот и да наблюдава съвместното американско-карибско учение на Бахамите.

— Какво е правила в Карупано?

— Приятелите ми не знаеха, но казаха, че се е качила на малък товарен кораб. Била е в цивилно облекло. Правителствената кола привлякла вниманието им.

— Някаква представа какъв е товарът на кораба?

Мария поклати глава.

— Само някакви контейнери.

— Благодаря за информацията. Вероятно е свързано с контрабандната й операция. Ще ти кажа, ако научим нещо повече.

Хуан й пожела лека нощ и продължи към заседателната зала. Когато влезе, Мърф разказваше на Ерик за събитията с подводницата.

— И тогава засилих Малкия маниак под падащата греда на „Рорайма“ – каза той, вдигнал ръце зад тила си. – Разбира се, роботът отиде на кино, но нямах избор.

Еди продължи разказа.

— Макар че Малкия маниак ме спаси от премахване, все пак останах заклещен. Държах кутията, но не можех да се измъкна, а знаех, че бомбата в бидона тиктака. Линк ме измъкна. Междувременно краката ми бяха изтръпнали, така че му се наложи да ме мъкне, докато кръвообращението ми не се възстанови.

— Иска ми се да се бяхме скрили напълно зад онези корали преди бомбата да гръмне — отбеляза Линк, който дъвчеше ябълка. – Докторът смята, че поне няколко седмици ще стоиш далеч от водата. – Единствената жертва от тяхна страна бе спуканото тъпанче на Еди.

Хуан зае мястото си начело на масата.

— Всички свършихте чудесна работа. Ще престана да си правя такива екскурзии, за да не си помислите, че можете да се оправяте и без мен.

— Няма начин – изтъкна Макс. – През цялото време се потях като прасе в сауна.

— Никак не ти е било лесно да запазиш плана си в тайна, но и аз бих постъпил по същия начин. Докъде стигнахме с плодовете на труда ви?

— Кевин Никсън и техниците в лабораторията отвориха кутията – докладва Линда. – Беше поцинкована и запечатана с парафин, така че не е ръждясала и водата не беше проникнала в нея. Вътре намерихме четири фотографски плаки.

Тя махна покривалото от бяло платно, на което лежаха четирите стъклени плаки с размери единайсет и половина на шестнайсет и половина сантиметра. Емулсията от сребърен бромид беше запазена идеално. Две от плаките имаха пукнатини в средата, но другите бяха непокътнати.

— Ако искате, можете да гледате оригиналите, но аз лично не бих ги докоснала – каза Линда. – Освен че са много деликатни, открихме по тях остатъчна радиация. – Видя, че Хали се дръпва по-далеч от тях, и добави: – Не е достатъчно, за да представлява опасност, но за всеки случай е по-добре да внимаваме. Копирахме изображенията в цифров вид, за да можем да ги разгледаме по-подробно.

Тя спусна екрана и включи проектора. Първата снимка показваше мъж на кей в черно палто и панталони, с ботуши и широкопола шапка. Изражението му беше сериозно, но очите му горяха със сила, която се долавяше дори на старата снимка. На кораба зад него беше изписано името „Рорайма“.

— Изглежда щастлив — отбеляза Мърф и погледна към Ерик. – Това ли е Гюнтер Лутцен?

— Не знам. Така и не намерихме негова снимка.

— Най-вероятно е той – каза Линда, – но няма как да сме сигурни. Показвам ви снимките в обратен ред, за да се опитам да проследя пътуването му от времето, когато стигнал до „Рорайма“. Както виждате, номерата на плаките са отбелязани в долния десен ъгъл. За съжаление, няма информация къде са били направени самите снимки. И няма ориентири, по които да се водим.

Тя продължи със следващата снимка. На нея се виждаха вградени в скала кристали, чиито страни отразяваха светкавицата на фотоапарата. Изображението бе нарушено от пукнатина през средата.

— Приличат ми на геоди – каза Ерик.

— Да – съгласи се Мърф, – но на снимката няма нищо друго и не можем да кажем какви са размерите им. Кристалите обаче не са прозрачни като кварцовите в типична геода. Изглеждат по-тъмни. Възможно е да е аметист.

— Може и да са зелени. В дисертацията на Лутцен се споменава, че методът му за засичане ще зависи от кристали от селен, мед и уран, а медните включения им придават зелен оттенък. Уранът може да обясни и радиоактивността на плаките.

— Може да е колекционирал скъпоценни камъни – предположи Линк. – Каквито и да са, тези кристали може да са още в „Рорайма“. Не че ми се иска да се връщам и да ги търся.

Линда показа третата плака. И тя имаше пукнатина, която разделяше пещерна зала, пълна със сталактити и сталагмити. В далечината се виждаше тунел, който изчезваше в мрака.

Хуан почувства лъч надежда.

— Сега вече стигаме донякъде. Тази снимка стеснява значително търсенето ни.

— Защо? – попита Хали.

— Защото подобни пещери се образуват само в определени варовикови терени, известни като карстови. Това изключва Мартиника и другите вулканични острови.

Линда кимна.

— Хуан е прав. Проблемът е, че пак ни остават още много територии за претърсване. Дори да се ограничим с Карибско море, мястото може да е навсякъде, от Пуерто Рико до Мексико и Флорида.

— Мисля, че най-вероятно става дума за Хаити – заяви Хуан. – Не забравяйте, че ватманът любител Ектор Базен е оттам.

— Последната плака може би ще потвърди това – каза Линда.

Снимката показваше тропически пейзаж с хребети, хълмове и долини, покрити с джунгла. На преден план се виждаше същият мъж, този път усмихнат до уши, наперено стъпил с единия си крак върху камък. Той сочеше плитката клисура зад себе си, където зееше входът на пещера. По дъното на клисурата течеше река.

— Не искам да помрачавам ентусиазма – попита Хуан, – но как точно ни помага тази снимка? Виждам някакъв вход на пещера и нищо, което да ми подскаже къде се намира той.

— Хребетът на заден план – посочи Мърф. – Виждаш ли характерното очертание? Имайки предвид височината на Лутцен – ако това наистина е той, – определена по снимката пред „Рорайма“, чиито размери са ни известни, пресметнах колко далеч е хребетът. Разстоянието не е съвсем точно, но достатъчно, за да направя сравнение с топографската ни карта – нали се сещаш, онази от Националната разузнавателна служба, която е с десетина пъти по-висока резолюция от картите на Националната агенция на океанските и атмосферните изследвания.

— Извинявай, че се усъмних в теб – каза Хуан. – Колко време ще отнеме?

— Програмата работи от няколко часа и би трябвало всеки момент да ни даде списък с възможните места. О, освен това реших да започна с Хаити. Ако не намерим следи там, ще ни е нужно много повече време, докато претърсим Доминиканската република, Куба и Мексико. Поне Флорида отпада, защото е равна като тепсия.

— Добре. След като разберем къде да търсим, ще измислим план. Не забравяйте, че ни остава само ден, преди Кензит да вкара в играта онова, което щяло да промени света. Подходът ни обаче ще бъде труден заради неутринния телескоп, който е създал той според Ерик.

— Кой измисли това име? – попита Мърф.

— Аз – отвърна Ерик. – Макар че съществуването на неутриното е било предположено за първи път от Волфганг Паули през 1930 година, частицата, която Лутцен описва в дисертацията си много по-рано, несъмнено е същата. Просто не е имал име за нея.

— Да, да, името е страхотно – съгласи се Линк. – Как действа?

— Доколкото мога да кажа, Лутцен е предположил, че засеченото неутрино може да се използва по такъв начин, че да пресъздаде състоянието на мястото, през което е минало.

— Като рентгенов лъч ли?

— Да, но далеч по-добре. Технологията би могла да ти покаже буквално всяка точка на земята. И не само това, ами можеш да чуваш и какво става на въпросното място, защото улавя и въздушните молекули, които пренасят звука.

— Само си помислете какво би направила Националната агенция за сигурност с подобна технология – вметна Мърф. – Сбогом, тайни.

— И си мислите, че Кензит е създал това нещо? – насмешливо попита Линк. – Телескоп, който може да вижда през стени? И по целия свят? Да не би да е разгадал и кода на свръхсветлинния двигател?

— Знам, че звучи шантаво, но си представете, че ви се наложи да обясните идеята за рентгеновите лъчи преди откриването им – каза Хуан. – Трябва да действаме според презумпцията, че въпросният неутринен телескоп съществува. Кензит и Базен бяха предвидили всеки наш ход. Изпревариха ни в Ямайка, Ню Йорк и Берлин, като всеки път знаеха съвсем точно къде сме. Възможно е Кензит да е гледал как въвеждаме имена и пароли, което му дава пълен достъп до комуникациите ни и компютърните мрежи.

— Затова ме накара да изключа всякакъв външен достъп до основния компютър – закима Мърф.

— Именно. В случая с Берлин Базен знаеше къде ще бъдем, макар че не споменах нито думичка в разговорите с вас. Напълно е възможно и в този момент да гледа и слуша тази среща.

Всички притихнаха, мъчейки се да приемат идеята, че за поверителност вече не може да става и дума. Накрая Хали наруши мълчанието.

— Тогава как бихме могли да победим този тип? Той ще знае всеки план, който измислим.

— Очевидно е, че не е безпогрешен – отбеляза Хуан. – Самите вие го доказахте, като осуетихте плана му с подводницата в Мартиника. Ерик има теория защо.

Ерик прочисти гърлото си.

— Мисля, че той може да вижда само едно място в даден момент. Това му позволява да шпионира плановете ни, но ако едновременно се случват много неща, ще трябва да избира какво да наблюдава.

— Имаме и друго предимство. – Хуан погледна внимателно всички един по един. — Общата ни история. Ако разговаряме кодирано и предаваме ключова информация за плановете си, използвайки миналия ни опит, известен само на нас, той никога няма да успее да я дешифрира, дори да ни подслушва. Това е идеята на Макс да изчакаме и да разкрием тактиката си в последния момент, ни дава шанс срещу Кензит.

Таблетът на Мърф издаде мелодичен звук.

— Резултатите са готови. Имаме две съвпадения с повече от петдесет процента вероятност и само едно, при което сходството е над деветдесет и пет процента. – Мърф чукна екрана и изстена, когато видя резултатите.

— Какво има? – попита Макс. – Да не би да е фалшива следа?

— Не, съвпадение е. Но няма да повярвате къде се намира пещерата. – Той пое главния екран от Линда и зареди картата от таблета си.

Жълтата точка беше наложена върху сателитна снимка на района, а хребетът беше показан в червено. Вместо в зелена долина, точката се намираше в сините води на езеро.

— Моделът ти на сравняване трябва да е погрешен – каза Еди. – Как е възможно пещерата да е на дъното на езеро?

— Защото става дума за езерото Пелигре на река Артибонит в централната част на Хаити – обезсърчено промърмори Мърф, докато четеше от екрана си. – Образувало се е след построяването на хидроцентралата Пелигре през 1956 година, повече от петдесет години след като Гюнтер Лутцен е бил там. Сега входът на пещерата е на дванайсет метра под водата.