Пираня

44.

Хуан и Троно продължаваха напред, а показанията на гайгеровия брояч се засилваха – далеч под опасните нива, но достатъчно, за да ги насочват в правилната посока. Въпреки това се натъкваха на слепи тунели и прекалено тесни проходи, и им се налагаше да се връщат, което значително намаляваше оставащото им време. Ако не обърнеха скоро назад, нямаше да им остане достатъчно въздух. Това бе причината изследването на подводни пещери да е един от най-опасните спортове на света.

Стигнаха един въздушен джоб и изплуваха. Свободното място едва стигаше да подадат главите си над повърхността.

— Как си с въздуха? – попита Хуан.

— Почти преполовен.

— И при мен е така. Радиацията се засилва, но не мога да кажа колко още ни остава. Поне се издигаме. Ако не стигнем до повърхността през следващите пет минути, връщаш се.

— Искаш да кажеш, връщаме се.

— Кензит е планирал нещо за днес, така че трябва да се доберем до телескопа му, преди да се е случило.

— В такъв случай идвам с теб. Ако мислиш, че можем да успеем, това ми е достатъчно.

Хуан видя, че Троно няма да го остави да продължи сам, независимо от доводите му, затова предпочете да не спори.

— Добре. Ако не стигнем до суша през следващите пет минути, обръщаме.

Сложиха маските и продължиха напред. Хуан се опита да си представи как Гюнтер Лутцен се е лутал тук преди сто години, само с едно въже, фенер и неудобния си фотоапарат. Вероятно беше изследвал местните пещери седмици наред, преди да се натъкне на тази, която доказвала теориите му.

Пет минути по-късно Хуан още не виждаше признаци, че приближават залата, кръстена от Лутцен Оз. Въпреки това продължи напред, като разчиташе, че на връщане ще могат да пестят повече въздух.

Рискът се оказа оправдан, когато светлината на фенера му хвърли отблясъци от водната повърхност. Заплува напред с надеждата, че не са попаднали просто на поредния малък въздушен джоб.

Подаде глава от водата и вместо да бъдат приглушени от тясното пространство, хриповете на регулатора му отекнаха от широко разположени стени и висок таван.

Свали мундщука си, завъртя се на триста и шейсет градуса и не видя никакви признаци на светлина. Даде знак на Троно. Двамата изпълзяха на мокрия варовик и свалиха екипировката, освен неопрените. Автоматите им със заглушители МР-5 бяха надеждно оръжие за затворени пространства и щяха да им послужат идеално в пещерата. След като изтръскаха водата от цевите и затворите, двамата продължиха напред, водени от гайгеровия брояч.

Разширяващата се пещера често се разклоняваше в различни посоки, но всеки път само един проход показваше по-силна радиация. Едва след третото разклонение Хуан зърна светлина в далечината. Държеше фенерчето си насочено надолу, за да не забележат приближаването им.

Когато стигнаха на петдесетина метра от целта, Хуан видя, че лъчът на фенерчето му започва да се отразява от зелени кристали по варовиковите стени и тавана. Това трябваше да е мястото, където Лутцен бе направил снимката си.

Когато приближиха призрачната зелена светлина от основната зала, Хуан и Троно застанаха от двете страни на прохода и долепиха гръб в стените, за да останат скрити колкото се може по-дълго. Нямаше да е възможно да се промъкнат незабелязано в залата, щом беше така добре осветена. Трябваше да разчитат на пълната изненада и предположението, че повечето въоръжени противници са навън в циментовия завод.

Хуан остави гайгеровия брояч и вдигна три пръста към Троно, който беше опрял приклада на автомата на рамото си. Хуан отброи с пръсти. Когато ръката му се сви в юмрук, двамата с Троно се втурнаха в залата.

Отначало цялото внимание на Хуан беше насочено към мъжете вътре. Двама бели седяха на столове до една конзола, бяха облечени в ризи с къси ръкави и жълто-кафяви панталони. Моментално ги изключи като евентуална заплаха. Погледа му привлече някакво движение на повече от трийсет метра разстояние, в другия край на залата; едва сега започна да осъзнава, че тя е много по-голяма, отколкото беше очаквал.

Двама мъже стояха на пост до входа на прокопания тунел, който сигурно водеше към циментовия завод. И двамата бяха в камуфлажно облекло, с автомати и изглеждаха отегчени, че трябва да киснат пещерата.

Хуан и Троно се появиха толкова бързо и неочаквано, че наемниците нямаха време да реагират. Хуан изстреля три куршума по онзи вдясно, а Троно се погрижи за другия. Приглушените гърмежи отекнаха в пещерата, но едва ли бяха стигнали до края на тунела.

Хуан огледа залата, но тя беше празна. Двамата ужасени цивилни бяха вдигнали ръце без подканване. Хуан най-сетне можеше да разгледа пещерата в цялото й великолепие.

Централната част бе заета от електронно оборудване, метални тръби и всякакви научни джаджи, които създаваха впечатлението, че се намира в ядрен реактор. Цялата апаратура се издигаше от пода до тавана и бе с размерите на голям камион. Машината бе заобиколена от метална решетка, служеща като под за достъп до оборудването от нивото на повърхността. Няколко големи сандъка с надпис „Чупливо: научна апаратура“ бяха струпани до началото на тунела.

Това трябваше да е неутринният телескоп. Устройството бе както сложно, така и елегантно.

Но колкото и изумително да изглеждаше, телескопът не бе най-невероятната част от пещерата.

Грамадното като катедрала пространство бе изпълнено с полупрозрачни зелени кристали. Ако Ерик беше прав, те трябваше да са селен с медни включения. Хуан внезапно си даде сметка, че Лутцен бе фотографирал точно това място. Не беше документирал просто една геода, а самата зала.

Причината за подвеждането им бе, че никой от тях не си бе представял огромните размери на кристалите. Много от тях бяха колкото секвои – прекрасни, неравни диагонални стълбове с остри като ножове ръбове. Някои висяха от тавана, други стигаха чак до пода, а между тях бяха пръснати огромни купчини кристали, подобни на скални бонбони. Хуан се завъртя в кръг, зяпнал от великолепието на безбройните фасети.

Гюнтер Лутцен беше напълно прав. Сякаш наистина се бяха озовали в Изумрудения град на Оз.