Пираня

18.

Мак Ди стана от масата и залитна назад, като събори стола си и се килна настрани, а Хали Каски и Майк Троно скочиха да го хванат. Никой от тях не изглеждаше по-добре. Масата беше затрупана с чашки за шотове и три бирени бутилки. Поръчваха уиски непрекъснато през последните двайсет минути, откакто бяха забелязали как онзи тип на бара хвърля крадешком погледи към тях.

Бар „Уотърфронт“ беше пълен с туристи от круизния кораб, които бяха предимно колежани в пролетна ваканция и млади двойки. Някои гледаха мачове по баскетбол и крикет на телевизорите по стените на заведението, но повечето се наслаждаваха на бриза от океана, питиетата и бургерите си, докато зяпаха къпещите се красавици на плажа от едната страна и минувачите от другата.

Мястото не се посещаваше много от местни, така че, когато забеляза самотния тип на бара, който явно залагаше на Западните Индии в мача по крикет срещу Англия, Мак Ди предположи, че е ямаец дошъл да гледа телевизия. Но по време на две прекъсвания за реклами, когато екранът потъмняваше, той видя, че мъжът наблюдава масата им в отражението на екрана.

Типът определено ги следеше, но те нямаха представа защо, докато Ерик не им се обади. Ако бяха белязани за убиване, премахването им в бара щеше да бъде гадна работа, при това щеше да остави много свидетели и да направи бягството трудно. Но ако ги изчакаха да излязат навън, нападателите можеха да ги застрелят и да се измъкнат, преди някой да е разбрал какво е станало.

Преди да получат предупреждението от Ерик, бяха решили да се позабавляват с човека, ако реши да им скрои някакъв номер. Всеки шот беше съпътстван с голяма глътка бира и с всяка следваща поръчка ставаха все по-гръмогласни и досадни. Но вместо да гълтат уискито, те прибягваха до стария трик и го изплюваха в преполовените бутилки бира. Онзи несъмнено вече беше предал на приятелчетата си новината, че целите им са здравата наквасени.

Онова, което започна като майтап, сега бе сериозно до смърт.

Мак Ди се запъти към тоалетната, като се олюляваше несигурно между масите. Мъжът на бара беше точно на пътя му. Докато вървеше. Мак Ди се хващаше за облегалките на столовете, уж да запази равновесие. Когато стигна наблюдателя им, ръката му се отплесна и бутна мъжа в гърба.

Онзи инстинктивно се извъртя. Ако Мак Ди беше някой друг, мъжът на бара със сигурност щеше да му извика да внимава къде ходи, но тъй като не искаше да се набива на очи, премълча.

— Прощавай, приятел – завалено изфъфли Мак Ди. – Не исках да те бутам.

— Awen pa konprann – отвърна мъжът и добави: – Няма английски. – И отново насочи вниманието си към телевизора.

Мак Ди се опули, сякаш беше видял отдавна изгубил се братовчед. Знаеше от Ерик, че нападателите може да са хаитяни, а мъжът бе казал „не разбирам“ на креолски. Мак Ди, който бе израснал в Луизиана, бе научил креолски и френски от дядо си и знаеше, че повечето хаитяни са двуезични. Хаитянският луизианският креолски си приличаха. Мак Ди реши да го свари неподготвен.

— Приятелю – възкликна той на креолски, ти говориш моя език! От Хаити ли си?

Мъжът определено не очакваше Мак Ди да говори родния му език и запелтечи.

— Аз… опитвам се да гледам телевизия.

— Наистина говориш креолски! Аз съм от низините на Луизиана. Това на практика означава, че сме роднини.

— Трябва да тръгвам. — Хаитянинът кимна на бармана за сметката.

Мак Ди го прегърна през рамо.

— Да тръгваш? Сега? Нека с приятелите те почерпим едно. Как се казваш?

— Наистина трябва да тръгвам.

Ръката на Мак Ди закачи твърд метален предмет на кръста на хаитянина, което потвърждаваше, че мъжът е въоръжен.

— Хайде, братко – изломоти Мак Ди. – Едно питие няма да те убие.

Барманът постави сметката пред мъжа.

— Трябва да тръгвам – отново каза хаитянинът.

— Нека поне ти платя сметката.

Мак Ди се наведе напред и подхвърли двайсет американски долара върху сметката. В същия миг грабна пистолета от колана на хаитянина и го заби в бъбрека му.

— Нямам проблем да те убия и тук – прошепна му той. – Схващаш ли? Ако да, кимни бавно.

Хаитянинът се подчини.

Мак Ди грабна една салфетка и покри ръката си с пистолета. Кимна на Хали и Троно, които моментално зарязаха пиянското представление и станаха. Четиримата се оттеглиха в дъното на заведението, при тоалетните. Вкараха хаитянина в мъжката тоалетна и заключиха вратата.

Хали остана на пост, докато Мак Ди и Троно обискираха хаитянина. Като не се брои сгъваем нож, единственото му оръжие бе пистолетът „Зиг Зауер“ 40-и калибър, който сега беше у Троно. Освен това имаше телефон със същия есемес на френски, който бе открила и Линда. Още две съобщения показваха, че е общувал с някого извън „Уотърфронт“.

— Кой си ти? – попита го Мак Ди на креолски.

— Няма да ви кажа нищо.

— Ще си кажеш всичко, щом те замъкнем на кораба.

— Не, няма.

— Не си аматьор, но точно в това не си от най-добрите. Войник си, нали?

Хаитянинът не отговори.

— Виж, войниците ги бива да атакуват, но не ги бива като шпиони – продължи Мак Ди. – Ние, от друга страна, имаме известен опит в подобни неща. Неща като разпити.

Хаитянинът го изгледа предизвикателно.

— Да не мислите, че можете да ме уплашите?

— Ще видим. Кой е отвън?

— Никой – отвърна с усмивка хаитянинът.

— Значи можем просто да си излезем от задния изход?

— Давайте – без никакво колебание ги подкани хаитянинът.

— Разположили са хора отпред и отзад — съобщи Мак Ди на Хали и Троно.

— Каза ли колко са? – попита Троно.

— Не. И тук няма да изкопчим нищо от него. Ще се наложи да го закараме на кораба, за да разберем кой е.

— Как ще се махнем оттук? – попита Хали. – Ще го използваме като заложник ли?

— Може да не им пука за него – предположи Троно. Кой знае, може да го застрелят заедно с нас.

— Прав си – съгласи се Мак Ди. – Дай да видя телефона. Стой при него. – Той взе пистолета, като остави Троно с опрян в гърлото на хаитянина нож. Написа есемес на френски: „И тримата излизат от предния вход след две минути. Свирнете два пъти за потвърждение“.

Есемесът замина. Секунди по-късно отляво се чуха две къси бибипкания. Мак Ди надникна и видя джип „Тойота“ с двама хаитяни в него да чака край бара. И двамата се взираха напрегнато към входа на заведението.

Мак Ди отиде при едни американски колежани, които си бяха спретнали колекция от бира на масата. Единият носеше панамена шапка и карирана риза върху тениска. Двамата с Мак Ди бяха горе-долу еднакви на ръст.

— Давам ти сто долара за шапката и ризата – предложи Мак Ди.

Студентът погледна тримата си приятели, после Мак Ди.

— Майтапиш ли се, човече?

— Няма майтап. – Мак Ди извади чисто нова стодоларова банкнота. – Правим сделката веднага.

— Еха! – разсмя се студентът и свали ризата и шапката. Грабна банкнотата от Мак Ди и плесна дланта на момчето до него, след което поръча по още една бира.

Мак Ди облече ризата и си сложи шапката. Двамата в колата нямаше да очакват от бара да излезе само един, а и различните дрехи го правеха на практика невидим.

Излезе навън, сякаш просто иска да се поразтъпче, като държеше под око отворения прозорец и не гледаше към тойотата. Шапката скриваше лицето му.

Мина покрай джипа и още една кола, след което се шмугна настрани и заобиколи. В страничните огледала се виждаше, че двамата в джипа продължават да наблюдават съсредоточено входа на „Уотърфронт“.

Отиде небрежно до тойотата и отвори задната врата. Преди двамата да успеят да реагират, вече беше вътре, опрял пистолет във врата на шофьора.

— Не мърдайте – каза той на креолски. – Разбрахте ли?

Двамата кимнаха. Той се облегна назад и опря дулото на пистолета в ролка тоалетна хартия.

— Заглушителят на бедняка – обясни Мак Ди. – Не ме принуждавайте да го използвам. — И двамата държаха в скута си автомати „Хеклер и Кох“ МР7. – А сега искам много бавно да махнете пълнителите от железата си и да ги пуснете зад вас. После дръпнете затворите и ми покажете, че са празни.

Двамата се спогледаха, после изпълниха инструкциите му.

— Браво на вас. А сега ги пуснете отзад един след друг. Ще започнем с шофьора.

Шофьорът се завъртя на седалката и вдигна автомата си. После го запрати надолу, а в същото време съседът му се хвърли към Мак Ди с нож в ръката.

Внезапната атака остави Мак Ди без избор. Или той, или те. Застреля първо нападателя, после шофьора през облегалките, като използва тоалетната хартия като заглушител. Двамата клюмнаха напред. Джипът се изпълни с миризма на изгорял барут. Мак Ди провери дали са мъртви, после огледа улицата. Никой не бе забелязал кратката схватка.

— Яд ме е, че ме принудихте да го направя – каза той на двата трупа и се обади на Хали.

— Отпред е чисто. Можете да го изведете.

— Имаме ли транспорт?

Макар че му се искаше да вземат джипа, нямаше как да махнат трупа от мястото на шофьора, без да ги видят.

— Ще се наложи да вземем такси.

— След малко излизаме.

Мак Ди сложи коланите на двата трупа и ги нагласи така, че да изглеждат като задрямали. После забърса всички повърхности, на които би могло да е оставил отпечатъци.

Троно и Хали излязоха от бара, подкарали хаитянина пред себе си. Троно го държеше в ключ от крав мага, който му позволяваше да контролира пленника си, а в другата си ръка стискаше ножа.

Мак Ди отиде при тях.

— Приятелите ти не пожелаха да сътрудничат – каза му той на креолски.

Хаитянинът зяпна към партньорите си в джипа. Досегашното му самочувствие се изпари.

— Не – паникьосано рече той. – Не можете да ме вземете. Ще избият цялото ми семейство, ако си помислят, че ви помагам.

— Кой? – попита Мак Ди. Приближаваше някакъв камион. – За кого работиш?

— Моля ви, убийте ме още сега!

Мак Ди поклати озадачено глава. Някой упражняваше тотален контрол върху тези хора.

— Иска да го убием – каза той на Хали и Троно.

Двамата реагираха едновременно и с еднакво изумление.

— Какво?

— Майтапиш се.

Преди Мак Ди да успее да обясни, хаитянинът се освободи от хватката на Троно, като си счупи два пръста, и се хвърли на улицата право пред камиона. Бронята го блъсна и го запрати под колелата. Няколко жени изпищяха. Двама мъже се хвърлиха да му помогнат, но отстъпиха назад, когато видяха в какво състояние е тялото.

Всички бяха шокирани от готовността на мъжа да се самоубие, вместо да бъде взет в плен.

— Да се махаме оттук – каза Мак Ди.

Докато вървяха до съседната улица да намерят такси. Мак Ди позвъни в „Орегон“. Отговори Линда.

— Къде сте? — попита тя.

— На път към кораба.

— Всички ли са добре?

— Нищо ни няма. Ще докладвам, когато дойдем.

— Връщайте се веднага. Подготвяме се за отплаване.

— Всички останали ли са на борда?

— Не. Точно това е проблемът. Не можем да се свържем с Макс и председателя.