Пираня

15.

Монтего Бей, Ямайка

Лек бриз зашепна в палмовите клони над откритата част на „Сънсет Клиф Спа“. Идиличното място на хотела беше избрано специално, за да предлага забележителна гледка към Карибско море. Туристи лудуваха на живописния плаж, който се простираше пред шестметровите отвесни скали, дали името на курорта. През деня върху поляната над тях издигаха бели шатри, за да могат посетителите да се насладят на масаж на открито, недостъпен за любопитните погледи на минувачите. Преди залез шатрите се махаха, в да могат гостите да съзерцават червените и оранжеви тонове на слънцето, докато потъва зад хоризонта.

Линда се беше отпуснала на един шезлонг и отпиваше от шампанското си, докато педикюристката се грижеше за ноктите на краката й. Джулия седеше до нея, обслужвана от друга педикюристка. Двете бяха първите, които слязоха от „Орегон“, когато пристигнаха в Монтего Бей тази сутрин, и сега се излежаваха увити в меки бели хавлии.

— Не помня откога не съм се отдавала на подобно нещо – каза Линда, посочвайки работата на педикюристката.

Джулия й се ухили.

— Доволна ли си, че те увещах да го направиш?

— Може да ми стане навик. – Макар че на „Орегон“ имаше джакузи и сауна, те просто не можеха да се сравняват с услугите на спа център.

— Трябва да помолим Хуан да наеме маникюристка на кораба — предложи Джулия. – Като корабен лекар със сигурност знам, че някои от момчетата определено имат нужда от подобни услуги. Ноктите им са отвратителни.

— Представяш ли си Морис като педикюрист?

Двете се разсмяха до сълзи при мисълта как достолепният стюард оформя ноктите на Франклин Линкълн. Пристъпите на кикот продължиха, докато педикюристките приключиха работата си и си събраха нещата.

— Признавам, че беше права, като настоя първо да караме сърф – каза Линда, като разтриваше натъртеното си рамо. – С нетърпение очаквам един добър масаж.

— А аз си признавам, че се забавлявах. Но това е по-добро.

Появи се една прислужница да ги заведе до шатрите и Линда и Джулия я последваха. От скрити тонколони се лееше лека класическа музика, която се чуваше по-добре тук, далеч от туристите на плажа. Шатрата беше отворена към океана и Линда чуваше как вълните се разбиват в скалите под тях. Уединеността на масите за масаж се осигуряваше от бял параван. В момента никоя от шатрите не беше заета.

Прислужницата съобщи, че масажистките им ще дойдат след няколко минути, и ги помоли да легнат по корем на масите. Показа им шкафчетата, в които да оставят дрехите си, и ги остави.

— Знаеш ли, щом ще дойдат след няколко минути, май ще си сипя още едно шампанско – каза Джулия.

— Остави на мен – предложи Линда и взе чашата й. – И аз не бих отказала още едно.

Докато Джулия влизаше шатрата, Линда се обърна да излезе. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение на сенки зад бялото платно. Не една, а две сенки.

Някой вече беше в шатрата с Джулия. Приглушено изскимтяване потвърди, че това не е масажистка.

Сетивата на Линда бяха изострени до краен предел. Тя захвърли чашите на земята и дръпна платното. Озова се пред мъж в черно, който беше запуши с длан устата на Джулия и вадеше нож от каниятана бедрото си.

Напълно инстинктивно, разчитайки на тренировките по самозащита, които бяха задължителни за абсолютно всички на „Орегон“ независимо от работата им, Линда грабна някаква бамбукова закачалка и замахна с нея като с тояга за кендо. Нападателят я видя в последния момент и пусна Джулия, за да се предпази от свирепия удар, но въпреки че успя да вдигне ръка, закачалката се стовари върху рамото му.

— Извикай помощ! – викна Линда, но преди Джулия да успее да побегне, втори нападател се хвърли от съседното отделение, където вероятно бе дебни за Линда. Той се метна над масата за масаж и грабна вързаната на опашка коса на Джулия. Линда заби закачалката в корема му и той изпъшка, пусна опашката и изтърва ножа си – гадно на вид оръжие с назъбено острие.

Джулия залитна назад и в опита си да се задържи на крака се хвана за подложката за глава на масата и я измъкна. Падна тежко, но продължи да държи меката подложка, чиито тънки стоманени пръчки за прикрепване към масата стърчаха напред.

Вторият нападател се хвърли към Джулия, но още не се беше съвзел от удара в корема. Линда го препъна и той полетя към Джулия. Падна върху нея и тялото му моментално се отпусна. Метална пръчка стърчеше от едната му страна, а другите се бяха забили дълбоко в гърдите му.

Преди Линда да успее да помогне на Джулия да се изправи, някой я сграбчи отзад в мечешка прегръдка. Нападателят я помъкна през шатрата към скалата с намерението да я хвърли от ръба. Тя пое дълбоко дъх, за да прогони инстинктивната паника, която заплашваше да овладее ума й, и отново прибягна до наученото на тренировките.

Мъжът бе твърде висок за нея, така че не можеше да отметне глава назад и да счупи носа му. Вместо това прехвърли тежестта си и пристъпи настрани, като освободи ръката си и замахна с юмрук към чатала му. Силата на трицепса й бе достатъчна да нанесе съкрушителен удар.

Нападателят я пусна и Линда използва момента да забие лакът в брадичката му. Главата му полетя нагоре, пръсна слюнка. Линда го изрита в гърдите и инерцията запрати нападателя й през ръба. Тя изтича и видя мъртвото му тяло, проснато върху назъбените вулканични скали, наполовина залято от водата. В заливчето долу се поклащаше малка лодка.

Върна се в шатрата и завари Джулия да се мъчи да изпълзи изпод другия труп. Линда избута тялото настрани и й помогна да се изправи.

— Добре ли си? – попита тя.

Джулия беше разтреперана, но кимна.

— А ти?

— Един масаж и всичко ще е наред.

— Не мисля, че е добра идея да чакаме масаж.

— И аз. Да метнем и този тип от скалата. Нали не искаме да отговаряме на куп въпроси на местната полиция.

Линда претърси джобовете на мъжа и намери само малко пари и мобилен телефон. Измъкна подложката от тялото му и двете го замъкнаха до ръба и го хвърлиха долу. Тялото падна до другото. Когато полицията проумееше странното положение на труповете, двете отдавна нямаше да са тук.

— Какво стана? – попита Джулия, докато увиваше окървавената подложка за глава в една кърпа и я криеше под хавлията си.

— Не беше случайно нападение – изтъкна Линда. – Били сме набелязани мишени.

— Но защо? Всичките ни вети са в шкафчетата.

— Именно. Прилича ми на опит за убийство. Искали са да го направят тихомълком и затова са оставили лодката си долу и са се покатерили по скалата, за да ни издебнат.

— Какво…?

— Не знам. Нека проверя телефона.

Беше еднодневка, вероятно купен сутринта с намерението да бъде изхвърлен в океана след изпълняването на задачата. Собственикът му дори не си беше направил труда да го защити с парола. В указателя имаше само пет номера без никакви имена.

— Имаме късмет, че останахме живи – каза Линда. – Тези типове са професионалисти. – Нямаше нищо, което да ги отведе до някого. Ако беше помислил, че има и най-малък шанс за неуспех, убиецът щеше да сложи парола на телефона си.

Провери есемесите. Имаше само един, изпратен на всички номера от списъка и написан на френски.

Tous ont été apercus. Attaquer dés que vous voyz une opportunité.

— Знаеш ли френски? – попита Линда.

— Учих френска литература в колежа, но беше отдавна. – Джулия погледна съобщението, като шепнеше думите, докато ги четеше. После очите й се окръглиха като паници.

— Какво пише?

Джулия преглътна с мъка.

— „Всички са забелязани. Атакувайте при първа възможност.“

Не само двете. Всички.

— Трябва да предупредим останалите. Някой се опитва да ликвидира целия екип.

Двете с Джулия се втурнаха към съблекалнята за телефона на Линда, като едва не събориха масажистките си в бързането да спасят екипажа на „Орегон“ от убийство.