Пираня

30.

Порт о Пренс, Хаити

Вонята от пристанището правеше проверката на товара противно занимание, но оборудването бе твърде важно и Лорънс Кензит не можеше да си позволи да остави задачата на руските учени и техници, които беше наел от една закрита лаборатория за разработка на термоядрени оръжия. Съдържанието на контейнера беше жизненоважно, ако искаха тестовете за втората фаза на „Сентинел“* да завършат навреме. Трябваше да научи веднага дали няма нещо повредено или липсващо, което беше напълно възможно, като се имаше предвид, че купуваше цели си хардуер на черния пазар.

[* Бдящ, пазител (англ.). – Б.пр.]

Физикът извика по списък групата, която разопаковаше контейнерите, за да бъдат натоварени на камиони за трудния преход по изровените пътища до крайната им цел. Въпреки ниския ръст и пискливи си глас, Кензит беше уверен, че екипът ще изпълни заповедите му и ще се погрижи чупливите инструменти да пристигнат невредими и готови за изпитанието.

Едва функциониращото пристанище, сериозно разрушено от земетресението през 2010 г., което уби четвърт милион души, служеше като сериозно напомняне защо светът има нужда Кензит да предприеме драстични действия, за да го спаси от самия него. Навсякъде се извисяваха купища боклуци. Срутилите се при труса сгради си оставаха в развалини. Един подемен кран беше килнат насред пристанището като Наклонената кула в Пиза, а основата му беше изцяло под водата. Мършави деца ровеха из боклуците и търсеха всякакви отпадъци, които могат да се продадат.

Картината беше олицетворение на мързела, корупцията и липсата на воля, характерни за всяка страна. Кензит се смяташе за твърде интелигентен, за да вярва в съдбата, но разпознаваше възможността, когато се появи, а наследството, което беше получил преди близо три години, бе тъкмо такава възможност. Ако радикалните теории бяха попаднали у някой друг, щяха да бъде пропилени: в ръцете на Кензит те щяха да дадат нова посока на цивилизацията, със самия него начело.

Откакто се помнеше, Лорънс Кензит се отличаваше от всички и виждаше в това не свои, а техен недостатък. Родителите му непрекъснато казваха, че е специален – факт, който той смяташе за очевиден, щом беше успял да овладее висшата математика на десетгодишна възраст. Не общуваше с другите деца, а възрастните го приемаха за странен или за забавен чудак, чиято роля е да изпълнява номера.

Кензит намираше изолацията за странно привлекателна. Хората бяха дразнещи и досадни с безсмислените си разговори и потребността да предразполагат другите към себе си. Вместо това той се потапяше в онлайн световете, където можеше да приеме ролята на могъщ черен рицар или магьосник, някой достоен за ръста, който не можеше да се надява да достигне в реалния свят, защото беше дребен и хилав на външен вид. В реалния свят неговият могъщ интелект предизвикваше завист и неудобство у онези около него и тези чувства буквално струяха от порите им, но онлайн той можеше да ги накара да се подчиняват на волята му, независимо дали желаят или не.

След като завърши Калифорнийския технологичен институт на осемнайсет с докторска степен по физика и компютърни науки, той бе канен от най-добрите университети. Макар идеята да се изолира от всички, да размишлява върху най-дълбоките въпроси на вселената да бе интригуваща, създаването на нови оръжия го привличаше повече. Военното приложение на дроновете правеше първите си стъпки, но Кензит видя потенциала да превърне опита си от компютърните игри в реалност.

Крайният резултат се оказа по-обезсърчаващ отколкото си бе представял. Елегантните му софтуерни дизайни се използваха от политици, които бяха по-загрижени за увеличаване на цивилните жертви, отколкото за убиването на терористи, или печеленето на войни – А дроновете бяха създадени точно за тази цел. Очите на Кензит бяха отворени за всички други проблеми, пред които беше изправена планетата. Когато виждаше отговорите в ума си, те му изглеждаха изключително прости, но когато ги обяснеше на другите, те бяха странно отвратени от решенията му.

И ето че един ден преди три години му се обади някакъв адвокат и го уведоми, че негова пралеля, която никога не бе виждал е умряла. Тъй като родителите му бяха починали млади от рак, Кензи беше единствения жив роднина на въпросната леля и тя му бе оставила малко наследство, включващо дневника на нейния чичо, германски учен на име Гюнтер Лутцен, загинал при изригването на Мон Пеле през 1902 г. Кензит едва не го изхвърли, без да го прочете, но все пак го прелисти небрежно и попадна на уравненията на този прачичо; това бе един от малкото пъти в живота му, когато бе наистина изумен като учен.

Кензит моментално разбра, че гениалността му е родова черта. Разбираше уравненията, но любопитството на Пиърсън, когато Кензит го помоли да му каже значението на някои думи, го накара да осъзнае, че ще се нуждае от професионален преводач, който да преведе немския текст. Когато прочете превода, Кензит разбра, че трябва сам да продължи труда на далечния си роднина. Ако представеше радикалните концепции на работодателите си – американското правителство, – те щяха само да ги пропилеят, както пропиляваха технологията на дроновете.

Това беше денят, когато той започна да обмисля инсценирането на смъртта си. Трябваха му две години, последвани от още девет месеца работа по осемнайсет часа на ден, но вече беше почти завършил следващата стъпка към сдобиването с властта, която да му позволи да преправи света така, както му се харесва.

Когато последните проверки на оборудването приключиха и камионите потеглиха, беше време да позвъни по телефона. Намери едно по-тихо място на товарния док и се обади на адмирал Даяна Руис.

— Да – отговори тя на четвъртото позвъняване.

— Адмирале, не видяхте ли кой се обажда? – Гласът му беше променен от модулатор, така че подслушващият софтуер на Националната агенция за сигурност да не може да го разпознае.

— Да, Докторе.

— В такъв случай следващия път отговаряйте по-бързо. Губите ми времето с подобни дребнави игрички.

— Аз ли ви губя времето? – възмути се тя. – Вие сто онзи, който не потопя „Сиудад Боливар“. Изгубих дванайсет души в тази операция и ще трябва да отговарям на въпроса защо на борда е бил открит човек от военноморските сили на Венецуела. И къде са подводниците ми?

— Наложи се да ги потопя.

— Какво?

— Щяха да попаднат в американски ръце. Не можех да допусна подобно нещо.

Руис се развика толкова силно, че Кензит трябваше да отдръпне телефона от ухото си.

— Когато ви открия, ще ви унищожа, който и да сте!

— Фокусирате се върху неправилния човек – каза Кензит. – Би трябвало да насочите яда си към Хун Кабрило.

— Кой е пък този?

— Познавате го като Бък Холанд, капитан на „Долос“. Корабът му всъщност се нарича „Орегон“ и вие не го потопихте. Всичко беше сложна измама.

— Какви ги говорите? Откъде знаете, че потопихме „Долос“?

— Както казах, не сте го потопили. Потопихте негово копие.

— Глупости.

— Нима? Тогава как ще обясните, че лейтенант Домингес и хората му са били изненадани на борда на „Сиудад Боливар“?

— Вие. Вие сте били зад всичко това.

— Защо ми е да го правя? Сега няма да получа парите, които ми дължите. Какво постигам с подобно нещо? Адмирале, не е чак толкова трудно да го проумеете.

Последва пауза.

— Откъде да знам, че не ме лъжете?

Кензит чукна екрана на телефона.

— Вижте съобщението, което ви пратих току-що.

Беше снимка на Хуан Кабрило и Франклин Линкълн на борда на „Сиудад Боливар“, след като корабът едва не се бе преобърнал. Двамата стояха на релиига, а зад тях се виждаше „Орегон“.

— Разпознавате ли ги? – попита Кензит.

— Русия мъж не. Но черният беше в склада ми в Пуерто Ла Крус.

— Мъжът, когото не разпознавате, е Хуан Кабрило, известен също и като Бък Холанд. Корабът на заден план е „Орегон“.

— Размерите му са същите, но изобщо не прилича на „Долос“.

— Могат да преобразяват кораба си.

— Това е нелепо.

— Подозирах, че ще го кажете. Проверете отново съобщенията си. – Той й изпрати съкратено видео, показващо преобразяването на „Долос“.

Руис го изгледа и изръмжа:

— Ще открия проклетите шпиони и ще ги изпаря.

— Как? Нямате представа къде са.

— Но вие имате, така ли?

— Да, точно така.

— Не мога просто да напусна венецуелските териториални води с фрегата. Трябва ми повод.

— Знам. След три дни на Бахамите ще има съвместно военноморско учение на име ЮНИТАС.

— Известно ми е. Венецуела не беше поканена да участва.

— Нито пък Куба – напомни Кензит. – Но това не пречи на двете страни да изпратят наблюдатели. Когато приближите Хаити, ще отклоните кораба си и ще потопите „Орегон“.

— Защо толкова се стараете да ми помогнете? Какво ще ми струва това?

— Вие имате политически амбиции. Ще се погрижа да ги осъществите.

— Защо?

— Защото сте моят тип лидер. Директен. Държащ на действията, малко по-емоционален за вкуса ми, но ще го преживея. След като ви помогна да потопите „Орегон“, очаквам остатъка от парите си

— Вие сте луд!

— Не, така е съвсем честно. А ако не потопите „Орегон“, ще разкрия, че капитанът му ви е надхитрил. Репутацията ви във венецуелския флот ще стане на пух и прах. А после щe влезете в затвора, след като разглася подробности около контрабандата ви. Бъдете там след три дни.

Кензит затвори, без да чака отговор. Руис щеше да дойде. Нямаше друг избор.

Той прибра телефона и видя, че Ектор Базен върви към него.

— Докторе, Браян Уошбъри пристигна, както наредихте. В колата е. Да го доведа ли?

— Да. Щом се качим на борда, искам да заминете за Съединените щати. Капитан Кабрило ни причинява още проблеми.

— Да го убия ли?

— Ако можете. Но след като вече е научил за подводниците „Пираня“, американските военни сигурно ще заподозрат, че някой от старата ми оръжейна програма е продал плановете, така че основният ти приоритет е да елиминирате всички останали връзки между мен и проекта „Сентинел“. Ще ви инструктирам за целта, след като изветите.

— Слушам, сър.

— Доведете губернатора.

Базен се върна с Уошбърн, който изглеждаше така, сякаш не искаше обувките му за шестстотин долара да бъдат излагани на тукашния въздух, още по-малко да докосват дока. Когато приближи Кензит, той протегна ръка и включи чара си.

— Вие трябва да сте Доктора – каза с усмивка Уошбърн. – За мен е удоволствие да се срещна с вас.

— Не, не е – отвърна Кензит, без да обръща внимание на ръката. – Повиках ви и вие дойдохте. В тези отношения няма равновесие на силите. Свикнали сте да бъдете онзи, който дава нарежданията. Но не и в случая. Сега работите за мен.

Усмивката на Уошбърн изчезна, за да се смени с подигравателна физиономия.

— За какъв се мислиш бе, съсел дребен?

— Наричали са ме как ли не през живота ми, така че си спестете мъжкарските пози. Разполагам с видеозапис, на който убивате човек. Можете да си тръгнете сега и да бъдете осъден на смърт или доживотен затвор. Може да се опитате да ме убиете и Базен ще ви счупи врата, преди да стигнете до мен. Или можете да правите каквото ви казвам и да станете президент на Съединените щати. Избирайте.

Уошбърн погледна към Базен, после отново към Кензит и осъзна, че е напълно превъзхождан както физически, така и умствено. Презрителната му усмивка се стопи.

— Добре. Но защо ме доведохте на това затънтено място? То смърди в буквалния смисъл на думата.

— Така става, когато имате град с население три милиона души и без работеща канализация. На ваше място не бих плувал в пристанището. Ще се повозим на „Виктория“.

Кензит посочи бялата трийсетметрова яхта клас „Люрсен“ със сателитна чиния на предната палуба.

— На круиз ли отиваме? – попита Уошбърн.

— Първо ще ви покажа комплекса си. Място, което наричам Оз.

Устните на Уошбърн се извиха нагоре.

— Шегувате се.

— Дотук шеговито ли бях настроен?

Уошбърн вдигна ръце.

— Добре. Оз. Къде се намира това място?

— Няма да разберете, но ще ви го покажа, защото искам да повярвате, че мога да правя всичко, което казвам, че мога.

— И какво по-точно е това?

— Разполагам с революционно нова система за наблюдение. Система, която трябва да бъде видяна, за да се повярва в съществуването й. Нарича се „Сентинел“. Освен това искам да бъдете с мен, когато завършим най-важната си мисия благодарение на способностите на „Сентинел“. Дадохте ли на компанията си извинението, което ви казах?

Уошбърн кимна.

— Тук съм, за да видя как върви помощта ни след земетресението в Хаити.

— Добре. Това ще издържи на проверка. Не че някой ще заподозре, че имате нещо общо с онова, което ще се случи.

— И какво е то?

Кензит не обърна внимание на въпроса му.

— Кой стои на пътя ви за следващите президентски избори?

— Все още никой не е обявил намеренията си, но Джеймс Сандекер има преднина като вицепрезидент, ако възнамерява да седне на президентския стол. Да не искате да кажете, че имате нещо и за него?

— Не, той е противно чист. Но вие ще се нуждаете от предимство, за да спечелите първичните избори. Затова ще трябва да ви направим вицепрезидент.

— И как ще стане това?

— Ще убия Сандекер.

Уошбърн се опули.

— Искате да участвам в убийството на вицепрезидента на Съединените щати?

— Вече сте убивали. Ще трябва да убивате отново, ако станете президент, просто ще пращете дронове и войници да го правят вместо вас. Вътре в играта сте, също като мен.

— И мислите, че убиването му ще ме направи президент?

— Вие бяхте вторият кандидат за вицепрезидент на изборите. Почти със сигурност щe ви посочат като заместник, с което моментално ще се превърнете в основен претендент.

— Но това е безумно! Дори да се съглася да играя по свирката ви, никога няма да успеете да го постигнете. Тайните служби охраняват и него, не само президента.

— Останете това на мен.

Уошбърн по изгледа с неразгадаемата физиономия на политик от кариерата.

— Щом залагам всичко, мисля, че заслужавам да знам какво сте намислили.

Кензит въздъхна раздразнено, но реши, че вече няма да има вреда, ако разкрие целта на мисията. Всички електронни устройства на Уошбърн бяха конфискувани от Базен, така че нямаше начин той да предаде информацията на някого преди работата да бъде свършена. А тогава щеше да е твърде късно да се измъква.

— След три дни вицепрезидентът ще се връща от среща на върха в Рио де Жанейро – каза Кензит. – Докато лети над Карибско море. „Еър форс 2“ ще бъде свален.