Пираня

34.

Берлин

От официалното начало на пролетта бяха минали няколко седмици, но зимата в Германия не се предаваше лесно. Десетсантиметров пухкав сняг покриваше берлинските улици, а снежинките продължаваха да се сипят. Кацането на летище „Тегел“ в северозападната част на града бе съпроводено с доста друсане, но Дребосъка Гундерсон приземи самолета на пистата без никакъв проблем. Пилотът смяташе да подремне в кабината, докато Хуан и Ерик приключат екскурзията си до Хумболтовия университет в Берлин.

Хуан взе последната кола с двойна предавка от платения паркинг – „Ауди“ комби, което досега се беше представяло чудесно. Единствено магистралите бяха почистени със снегорини, а пътищата и страничните улички тънеха в киша. Автобусите и автомобилите с двойна предавка едва пъплеха, докато вездесъщите трамваи се движеха с лекота, без да са спирани от снега.

След като пристигнаха, Ерик трябваше да рискува и да влезе онлайн в каталога на библиотеката, за да провери дали дисертацията на Лутцен все още се намира в основния кампус на университета, или е някъде в множеството пръснати из града библиотеки. Щяха да са били много път за нищо, ако дисертацията е била изхвърлена, унищожена при бомбардировките през Втората световна война или ако изобщо не е била каталогизирана.

Докато Ерик се ровеше в библиотечната база данни, Хуан направи няколко бързи обиколки по берлинските улици, за да се увери, че не ги следят. Макар да бяха взели всички предпазни мерки, за да не позволят на Лорънс Кензит да разбере къде отиват, Хуан изпитваше натрапчивото чувство, че пропускат нещо, някакво парче от пъзела, което дава възможност на Кензит да следи движението им.

Информацията на Макс за Ектор Базен само потвърди, че Кензит е готов да стигне до крайности, за да запази плановете си в тайна. Толкова опитен, а брутален наемник като Базен не излизаше евтино, а взривяването на офис в Манхатън беше огромен риск.

— Имам резултат – съобщи Ерик. – Гюнтер Лутцен. Реален човек е. Докторант по физика. Предал дисертацията си през 1901 г.

— Моля те, кажи ми, че още е в библиотеката – каза Хуан. – Дребосъка няма да е щастлив, ако ни види да се връщаме с празни ръце.

— Има я на фиш, но е странно, че не е дигитализирана. Ще трябва да я видим с очите си.

Хуан кимна, доволен, че са дошли в Берлин. Ако бяха потърсили онлайн с надеждата да прочетат дисертацията в Ню Йорк, щяха да разкрият на Кензит истинските си намерения.

— Къде можем да я намерим?

— В специалната колекция в центъра „Якоб и Вилхелм Грим“.

— Библиотека, кръстена на братя Грим? Колко подходящо. Да се надяваме, че тази приказка е от онези с по-щастлив край.

— Нова сграда в центъра на Берлин. Преместили са всички книги по естествени науки в друга библиотека, но повечето от старите дисертации и редки документи са в центъра „Грим“. За наш късмет, намираме се на десетина минути път от него. Знам маршрута.

— Можем ли да изнесем дисертацията?

— Не. Много е стара и може да се разглежда само в библиотеката. На всичкото отгоре нямаме библиотечна карта.

След като се увери, че нямат опашка, Хуан потегли, следвайки упътванията на Ерик.

— Как е озаглавена дисертацията на Лутцен? – попита той.

— Качих заглавието в преводача на телефона си, но не знам доколко се справя с научната терминология. Ще имаме по-точен превод, когато се върнем на

„Орегон“.

— Засега и приблизителен превод върши работа.

Ерик погледна намръщено екрана.

— „За посоката и възприемането на малките атомни частици и радиоактивното разпадане“.

— Какви са тези „малки атомни частици“?

— Не знам. Няма онлайн резюме, ако по онова време изобщо са писали резюмета. Може да означава субатомна частица.

— Това не ни е достатъчно да продължим. Защо Кензит иска така отчаяно това да остане тайна?

— В колежа изучавах тази епоха на физически експерименти и тя наистина е била вълнуващ период за науката. – Ерик се оживи, докато говореше по темата. – В рамките на десет години, от 1895-а до 1905-а, са били направени някои от най-ключовите открития и хипотези. През 1895 г. Вилхелм Рьонтген открил рентгеновите лъчи. На следващата година Анри Бекерел и Мария Кюри установили, че определени химични елементи излъчват лъчи, които осветявали фотографските плаки, и нарекли явлението радиоактивност. През 1897 г. Дж. Дж. Томсън открил електроните. Ърнест Ръдърфорд продължил труда им и през 1899 г. установил, че уранът излъчва алфа-лъчи и бета-лъчи. И така нататък до 1905 г., когато един служител от Швейцарското бюро за патенти в Берн публикувал своята специална теория на относителността.

— Не знаех, че Айнщайн е бил швейцарец.

— Мъчил се е да отърве казармата. Преместил се в Швейцария от Германия. Доста иронично, като се има предвид, че той се смята за бащата на атомната бомба.

— Къде във всичко това е мястото на Гюнтер Лутцен?

— По онова време Берлинският университет е бил един от основните центрове по теоретична ядрена физика и квантова механика. Макс Планк е бил един от първите физици, приели теорията на Айнщайн, която била посрещната изненадващо противоречиво. Планк, който по-късно спечелил Нобелова награда за физика, бил и професор в университета. Ако Лутцен е работил по дисертацията си там, значи е бил сред някои от гигантите в областта.

— Ако работата на Лутцен е била толкова епохална, защо не сме чували за него?

Ерик сви рамене.

— Прегледах набързо литературата. Никога не е публикувал каквото и да било, а дисертацията му не се цитира в статиите на други учени. Ако нещо не се появи в научно издание, то на практика не съществува. Възможно е Лутцен да е подготвял откритията си за статия, когато е загинал. Те може да са описани в дневника, попаднал у Кензит. Възможно е също работата му да е била прекалено повратна.

— „Прекалено повратна“ ли?

— Възможно е идеите на Лутцен да са били толкова новаторски, че да е имал проблеми с публикуването им. Енрико Ферми, един от учените, работили върху проекта „Манхатън“, представил през 1934 г. статия за списание „Нейчър“, в която обяснява строежа на атома такъв, какъвто го знаем днес, и тя била отхвърлена като „прекалено отдалечена от реалността“. Ако работата на Лутцен е изпреварила времето си, вероятно той се е опитвал да намери повече доказателства в своя полза.

— В Карибско море?

— Няма как да знаем какво е търсил, докато не видим дисертацията му.

— Ще ни трябват само няколко минути с нея – каза Хуан. Очилата с камерата още бяха у него. Когато стигнеха библиотеката, щяха да поискат дисертацията и тя щеше да им бъде доставена на масата. Хуан щеше да я прелисти, за да направи снимки с висока резолюция на всяка страница, след което да прати документа на Овърхолт за пълен превод от ЦРУ.

Хуан намери място за паркиране на улицата пред центъра „Грим“ – сива бетонна сграда, цялата в прави ъгли и тесни цепки вместо прозорци. Предвид аскетичната фасада, името на центъра изглеждаше още по-подходящо.*

[* Мрачен, суров (англ.), – Б.пр.]

Двамата с Ерик влязоха вътре и тръгнаха към рецепцията, като изтръскваха снежинките от дрехите си. Насочиха ги към библиотекар на шестия етаж, който можел да им помогне със специалните колекции.

Пътят им минаваше през централния атриум на сградата и Хуан за момент се стъписа. За разлика от студената и неприветлива външност на центъра, атриумът бе изумително архитектурно постижение, изпълнено с топлина и светлина. От партера започваха терасите на читалните, същинска гора от зелени маси, издигаща се до шестия етаж. Стените бяха облицовани с дърво и голяма част от осветлението се осигуряваше от големите прозорци на тавана. Дебелите килими заглушаваха шумоленето на хартията и водените шепнешком разговори.

Когато стигнаха библиотекарската станция, някаква студентка с плитки и табелка с надпис „Трета“ каза нещо на немски. Макар да говореше свободно испански, руски и арабски, немският на Хуан беше слаб.

— Надявам се, че говорите английски – каза той.

— Английски, да – отвърна тя с усмивка и силен акцент. – Малко.

— Бихме искали да видим една дисертация от 1901 г. на докторант на име Гюнтер Лутцен. – Ерик й показа заглавието.

Грета сбърчи чело и погледна Хуан.

— И вие ли искате този документ?

— Мускулите на Хуан се напрегнаха.

— Какво означава „и вие ли“?

— Преди няколко минути дойде някакъв мъж, за да го види. Библиотекарят, хер Шмид, току-що го заведе.

— Как изглеждаше този мъж?

— Той е… о, как се казваше… schwarz? – Тя потърка кожата на ръката си и посочи един черен телбод.

— С тъмна кожа ли? – попита Хуан.

Грета кимна.

— Ja. Много тъмна.

Базен. Беше предвидил отново действията им въпреки всички предпазни мерки на Хуан. Ако се добереше до дисертацията и я унищожеше, мажеха да изгубят последната връзка между Гюнтер Лутцен и Лорънс Кензит.

— Къде отидоха?

— В архива на този стаж – каза тя, объркана от внезапната настойчивост на Хуан. – Натам. – Грега посочи към другия край на сградата.

Хуан и Ерик се втурнаха по коридора. Когато останаха сами, Хуан спря и дръпна крачола си, за да стигне до скрития панел на бойния си крак. Извади „Колт Дефендър“ 45-и калибър и затвори отделението на крака, като скри оръжието под якето си. Ерик не беше въоръжен, но и не го биваш особено с оръжия, тъй като не беше обучен за бой. Хуан си помисли дали да не го прати да извика охраната на библиотеката, но тя също щеше да е невъоръжена. По-добре беше да се обадят в полицията, но докато тя пристигнеше, всичко щеше да е приключило.

Въпреки това Ерик не можеше да дойде с него с празни ръце. Хуан извади пакета С-4, капсул-детонатора и ключа за активиране и ги напъха в ръцете му.

— Какво да правя с това? — попита Ерик.

— Не съм сигурен. Ще измислиш нещо. Стой зад мен.

Продължиха към врата с надпис „Archiv“ Хуан я отвори предпазливо, смазаните панти не издадоха никакъв звук. Той приклекна и пристъпи вътре с насочен напред пистолет. Огледа бързо дългото помещение, пълно с купчини подвързани дисертации и редки книги.

Запромъква се покрай рафтовете, докато не стигна до края, а Ерик тръгна в другата посока. Хуан се огледа наоколо и видя Базен зад висок слаб мъж, който трябваше да е Шмид. Нямаше някакви угризения да застреля убиец като този без предупреждение, но Базен бе почти напълно скрит зад библиотекаря, който стоеше с гръб към Хуан и с вдигнати ръце.

Базен беше насочил пистолет към него. Дисертацията беше в другата му ръка.

Хуан нямаше време да заеме по-удобна нотния за стрелба.

— Пусни го, Базен! – извика той, готов да открие огън.

Базен опря дулото в слепоочието на очилатия мъж, като внимаваше да държи ужасения библиотекар между себе си и Хуан. Лицето му бе напълно скрито зад главата на Шмид. Дори с лазерния мерник „Кримсън Трейс“ на колта си Хуан нямаше възможност да стреля. Лакътят на Базен се помръдна, сякаш пъхаше дисертацията под мишницата си.

В архива вероятно нямаше никого друг.

— Дойде по-бързо, отколкото очаквах, Кабрило – каза Базен с френски акцент, докато пристъпваше към една врата в противоположния край на помещението.

— Откъде разбра, че ще дойда?

— А, това е въпросът, нали? – Базен продължи предпазливо към вратата.

— Не би могъл да го направиш с подслушване на комуникациите ни.

— Определено е загадка. Онзи номер с идентифицирането ми с очилата беше доста добър.

— Даваш си сметка, че никога няма да успееш да се измъкнеш от Германия.

— Това не ме безпокои.

— А какво те безпокои?

Базен стоеше до вратата.

— Нищо, когато имаш предимства като моите.

— Знам, че работиш за Лорънс Кензит.

— И без дисертацията няма да научиш нищо повече.

До вратата имаше полирана метална табела с името на департамента в следващото помещение. Хуан различи лицето на Базен в отражението.

— Базен, виждам те.

Базен погледна към огледалната повърхност.

— Ще трябва да застреляш него, за да стигнеш до мен.

— Нямам предвид това. – Хуан насочи пистолета към табелата. Изчака Базен да го погледне подигравателно и включи лазера.

Базен изкрещя, когато мощният лъч го заслепи, и пусна Шмид, който се втурна панически към Хуан. Нямаше начин да стреля, докато библиотекарят не се махнеше.

— Долу! – извика Хуан. Шмид се препъна в собствените си крака и се просна на пода, като удари главата си в един метален рафт. Хуан най-сетне имаше пряк изглед към Базен, който продължаваше да примигва, заслепен от лазера.

Вратата към коридора се отвори и през нея се втурна друг хаитянин, стрелящ с два пистолета. Хитрият Базен беше печелил време в очакване човекът му да пристигне и да изненада Хуан отстрани. Хуан имаше време само за два изстрела напосоки, преди да се хвърли към най-близкото укритие.

В същото време пакетът С-4 прелетя над рафта и падна до мъжа с двата пистолета. Той изгледа с любопитство устройството, преди то да експлодира.

Взривът го запрати като парцалена кукла към рафта, който падна, събаряйки и други рафтове като плочки за домино.

Базен се възползва от суматохата и се шмугна през вратата.

— Ерик! – извика Хуан. – Добре ли си?

— Нищо ми няма. Само съм малко натъртен от книгите.

Хуан вдигна на крака замаяния Шмид и посочи към Ерик.

— Помогни му. — Библиотекарят кимна и Хуан се втурна през вратата след Базен.

Излезе в коридора и видя хаитянина да тича към ъгъла. Щом го зърна, Базен смени курса и стреля в стъклото на прозореца, гледаш към централния атриум. Скочи на една маса и се затича покрай студентите, които вече бягаха към изходите, изплашени от взрива и стрелбата.

Хуан се втурна след него. Студентите долу му пречеха да стреля по Базен, който скачаше от една тераса на друга.

Хуан беше една тераса зад него. Скоковете им от ниво на ниво бяха като синхронизирани. Когато стигна партера, Базен не се насочи към главния вход, през който бягаха студентите, а свърна към аварийния.

Хуан нахълта през вратата секунди по-късно и се озова в почти снежна буря. Вятърът виеше, ледените снежинки бодяха като игли откритата му кожа. Единственото хубаво нещо на това време беше, че можеше да прецени накъде точно е тръгвал Базен.

Спринтира след пресните следи.