Пираня

11.

Адмирал Даяна Руис се усмихна, загледана в горящия на хоризонта кораб. Ракетата си беше свършила работата и „Долос“ едва пъплеше.

— Да ги довършим ли, адмирале? – попита капитан Ескобар. Лицето му бе окъпано в червено от бойните светлини на мостика на „Марискал Сукре“

Руис свали бинокъла.

— Не. Искам да заловя кораба непокътнат. Или толкова непокътнат, колкото ще бъде, ако успеят да потушат пожара.

— С тази скорост ще ги настигнем след петнайсет минути.

— Свържете се с тях.

Капитан Холанд – или както му беше името в действителност – отговори.

— Обаждате се да злорадствате ли?

Руис чуваше кашляне на заден план, несъмнено от дима, обвил кораба.

— Вече виждате, че от самото начало нямахте шанс – каза тя. – Предайте се и обещавам снизходително отношение към екипажа ви.

— Още не сме приключили.

— Капитане, корабът ви гори. Или ще потънете, или торовете в трюма ви ще се взривят. Помислете за хората си.

— Нищо му няма, иска само едно пребоядисване.

— Възхищавам се на упоритостта ви, капитане, но трябва да осъзнаете, че положението ви е безнадеждна

— Ще видим.

Връзката прекъсна.

— Упорит кучи син – процеди ядно Ескобар.

— Ако служеше във флота, щях или да го разжалвам, или да му дам командването на цяла ескадра.

— Руис намираше много от самата себе си в противника. Щеше да й е интересно да вили дали ще запази самообладание, след като се озове във военноморската база Пуерто Кабело.

Фрегатата продължи да пори вълните още десет минути, докато не се озова само на пет километра от целта си, която се мъкнеше южно от най-близкото островче. Очевидно беше, че борбата с пожара не вървеше добре. Кърмата още гореше.

— Ще изчакаме тук – каза Руис и Ескобар заповяда стоп машини. Ако приближаха повече, имаше опасност да пострадат, в случай че „Долос“ експлодира.

Руис нареди да се организира щурмова група. Искаше да бъде готова, когато капитанът размислеше и решеше да се предаде. Разбира се, стига да успееше да спаси кораба си.

— Има ли спасителни лодки във водата? – Благодарение на пламъците би трябвало да ги забележат лесно въпреки тъмнината.

— Засега не виждаме нито една, адмирале – отвърна Ескобар. – Екипажът сигурно продължава да се мъчи да изгаси огъня.

— Само се заблуждават. Струва ми се, че пожарът се разраства. Въпрос на време е да стигне до товара.

— Адмирале! – извика операторът на радара. – Врагът се движи.

— Какво? – Руис забърза към конзолата. И наистина, „Долос“ се отдалечаваше.

— Скорост?

— Петнайсет възела и ускорява. Заобикалят южния край на острова и се насочват към пролива между Исла Карака дел Оесте и Исла Карам Есте.

— Двигателите им изглеждаха извън строя – промърмори Ескобар. – Как са успели да ги поправят толкова бързо?

— Няма значение. Пригответе главното оръдие.

— Но те са скрити зад най-близкия остров.

Руис изпита чувството, че ще трябва да обяснява на малко дете.

— Използвайте траекторията и скоростта им и предвидите местоположението и стреляйте през острова. Впечатлете ме.

— Да ги последваме ли?

Руис обмисли подходящия курс за преследване. Минаването през тесния пролив беше рискована. И ако оръдието не улучеше целта си, предпочиташе да се намират между островите и открито море.

— Не – каза тя. – Начертайте път за прехващане около острова. Ще ги изпреварим, в случай че не ме впечатлите.

„Марискал Сукре“ ускори и се понесе на север. Предният оръдеен купол се завъртя към десния борд и хидравличните мотори завиха, докато издигаха 127-милиметровото оръдие за стрелба по висока дъга.

— Траекторията е изчислена – докладва Ескобар.

— Огън – спокойно нареди тя, макар че сърцето й биеше бясно.

Ескобар предаде командата. Фрегатата се разтърси от оглушителния гръм, когато оръдието изстреля трийсет и пет килограмовия снаряд. Той бързо бе последван от три други.

Неравният терен на острова закриваше товарния кораб, така че можеха да регистрират само последиците от стрелбата. Падналите във водата снаряди нямаше да бъдат видени. Единствено при попадение щяха да станат свидетели на огнено кълбо.

Оръжейният офицер броеше времето. Първият изстрел не беше намерил целта си. Вторият също бе пропуснал. Когато и третият нямаше очаквания ефект. Руис видя как по челото на Ескобар изби пот.

Последният снаряд обаче компенсира пропуските – ярко сияние освети облаците. По целия мостик се разнесоха ликуващи викове.

— Отлична стрелба, капитане – каза Руис. – Ще включа похвала в доклада.

— Благодаря, адмирале.

— А сега заобиколете острова. Искам да видя дали е останало нещо за прибиране. Огледът на останките може да разкрие кой стои зад мисията им. Искам също да разпитам евентуалните оцелели. По зазоряване ще вдигнем хеликоптера да проверим дали някой не е успял да се добере до островите.

След пет минути фрегатата заобиколи северозападния край на Исла Карака дел Оесте и „Долос“ се появи пред тях, неподвижен в пролива между островите.

Шпионският кораб нямаше да плава повече. Пожарът беше обхванал цялата задна половина и осветяваше унищожената от снаряда надстройка на мостика.

Руис беше разочарована. Не мажеше да си представи, че капитанът, който й бе създал толкова главоболия, е напуснал поста си. Несъмнено беше загинал на мостика. Щяха да са късметлии, ако намерят нещо от него.

— Какви са заповедите ви, адмирале? – попита Ескобар.

—Остава ни само да чакаме – отвърна тя. – Вече е само въпрос на време.

Руис много добре знаеше кога един кораб е в предсмъртна агония.