Пираня

2.

Пуерто Ла Крус,

Венецуела Наши дни

Началникът на пристанището Мануел Лозада поклати невярващо глава, докато катерът му приближаваше ръждясалото корито, което трябваше да инспектира преди разтоварването на доковете на Ла Гуанта. Той заслони очи от залязващото слънце, за да вижда по-добре. От разстояние петната по корпуса сякаш целяха да маскират кораба за пътуване през джунглата, но отблизо си личеше, че просто боядисването е било направено немарливо, с различни оттенъци на гадно зелено, намацани да покрият олющените места. Дори по-новата боя беше започнала да се лющи.

Докато катерът минаваше покрай кърмата. Лозада различи името „Долос“ върху издадения край от бледожълто стъкло, който бе единственият белег за елегантност на иначе безусловно грозния съд. Флагът на кърмата беше либерийски, поето отговаряше на информацията, която бе открил сам.

Корабът беше голям, с дължина сто и седемдесет метра, но не можеше да се сравнява с огромните супертанкери, хвърлили котва на петролния терминал Паматакуал само на осем километра оттук. „Долос“ не беше контейнеровоз, а стар трамп*, който превозваше всякакви стоки между по-маловажните пристанища по света. Изглеждаше така, сякаш е трябвало да го пратят за скрап още миналия век. Старото момиче сигурно щеше да се разцепи на две и да потъне дори при най-малката буря и Лозада нямаше да остане изненадан.

[* Товарен кораб без определен рейс. – Б.пр.]

Два от петте крана на борда бяха толкова ръждясали, че нямаше как да са в употреба. Навсякъде по палубата се търкаляха боклуци и изпочупени машинни части, без никой да им обръща внимание. Двата комина бълваха черен пушек. Мръсната бяла надстройка се намираше между шестте предни трюма и двата задни, крилата на мостика стърчаха от двете й страни. Прозорците на лоцманската кабина бяха толкова мръсни, че Лозада и оттук можеше да види как лоцманът е избърсал част от стъклото, за да може да вижда, докато изминава осемте километра към пристанището.

Лозада бе служил двайсет години във военноморските сили на Венецуела, бе останал запасняк, откакто стана началник на пристанището, и щеше с готовност да се остави да го влачат под кила, ако позволи кораб да стигне до такова изпаднало състояние. Само най-евтините или най-отчаяните търговци биха доверили товара си на съд като този.

Даде знак на кормчията да спре при паянтовото мостче, спуснато от „Долос“, и се обърна към мъжа, който седеше зад него – бивш китайски морски пехотинец на име Гао Ваншу. С късата си войнишка прическа и стройна жилава фигура Гао още можеше да мине за военен.

- Е, какво мислите? – попита Лозада на английски. Двамата използваха този език помежду си. Адмиралът беше избрал лично Лозада за тази задача и искаше категоричен отговор.

— Още не знам – отвърна Гао.

— Не мога да докладвам на адмирала, докато не уверите. Заплащането ви зависи от това.

— Не мога да направя сигурно заключение, докато не се кача на борда.

— Така или иначе, по-добре да сте прав.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение. Адмирал Руис не обича да става за посмешище.

Гао погледна пистолета на Лозада и кимна бавно.

— Ще споделя с вас, ако имам съмнения за идентичността му.

— Гледайте да го направите. Помнете, че играете ролята на новобранец, което означава, че трябва да мълчите.

— Разбирам.

След като катерът беше завързан за „Долос“, двамата се качиха по мостчето и бяха посрещнати от немарлив моряк с опърпана каубойска шапка. Сплъстени кичури кафява коса стърчаха във всички посока изпод краищата, а по мустаците под големия нос имаше трохи. Жълто-кафявата риза на мъжа беше цялата в петна от кафе и пот и не можеше да скрие огромното му шкембе.

— Habla Espańol? – попита Лозада.

— Не – отвърна онзи с акцент, който Лозана не успя да разпознае. – И определено се надявам да говорите английски.

— Аз съм Мануел Лозада. Началник на пристанището Ла Гуанта. Моля да ме отведете при капитана си.

Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка, разкривайки пожълтели от никотин зъби.

— Пред вас е. Името ми е Бък Холанд. Добре дошли на „Долос“. – Той протегна ръка и се здрависа енергично с Лозада.

Лозада едва успя да скрие изненадата си, че този мърльо е господарят на кораба, но бързо се окопити и представи Гао като свой ученик на име Фернандо Ван. Не очакваше етническата принадлежност на Гао да задейства аларма, тъй като във Венецуела имаше доста голяма популация китайски имигранти.

— Трябва да прегледам манифестите на екипажа и товара, както и регистрацията, и товарителниците.

— Дадено – отвърна Холанд. – Всичко е горе на мостика. Последвайте ме. Внимавайте къде стъпвате. Някои листа на палубата се нуждаят от поправка.

Лозада едва не се разсмя при това омаловажаване. Всичко беше толкова ръждясало, та беше цяло чудо, че огънатите стоманени листа са си още по местата, независимо от времето. На липсващите места на фалшборда бяха опънати вериги, а отблизо надстройката изглеждаше още по-ужасяващо. Дупките в стените бяха затворени с гниещ шперплат и една трета от прозорците на мостика бяха напукани.

Въпреки че беше проучил капитана, Лозада не бе очаквал от него чак такава немарливост не само към кораба, но и към самия себе си. Макар Холанд да беше на четирийсет, алкохолът и слънцето го бяха състарили с още петнайсет години. Според досието му капитанът беше възстановяващ се алкохолик, забил контейнеровоз в плитчините около Сингапур. Единственото командване, което можел да получи след инцидента, било върху това ръждясало старо корито и по всичко личеше, че Холанд напълно беше престанал да се вълнува за репутацията си.

Влязоха в тесен коридор и Лозада бе блъснат от ужасна воня – смес от цигарен дим, дизелови пари и отходен канал. Буквално се задави.

— Да, – каза Холанд. – Съжалявам за миризмата. Канализацията пак връща и се надявам, че няма да ни се наложи да използвате клозетите. Наредил съм на момчетата да се заемат с проблема. Знаете ли, преди две седмици насред Атлантика се наложи да използваме кофи. – И вместо да се засрами, той се разсмя при спомена.

Лозада потисна изкушението да си запуши носа и последва капитана вътре. Гао вървеше крачка зад него, като оглеждаше окаяния интериор. Напуканият линолеум скърцаше под гумените подметки на Лозада и началникът на пристанището внимаваше да не изцапа чистата си униформа в голите метални стени. Флуоресцентните лампи по тавана мигаха толкова силно, че можеха да предизвикат епилептичен припадък.

Влязоха в кабинета на капитана, където вонята беше още по-силна. Правоъгълното помещение имаше само един илюминатор с покрито със сол стъкло; от стената ги гледаха побиващи тръпки тъжни клоуни, нарисувани с неонови цветове върху черно кадифе.

Кабинетът имаше още две врати, които бяха отворени. Първата водеше към капитанската каюта, обзаведена само със закрепен за стената гардероб, огледало, в което някой бе забил юмрук, и разхвърляно метално легло с избелели чаршафи и оръфано одеяло.

Втората врата водеше към малка баня, която сякаш не беше чистена от построяването на кораба. Вонята от тоалетната беше непоносима.

Холанд заобиколи бюрото си и се пльосна на стола, който изскърца протестиращо. Лозада с изумление го видя как пъхна голите жици на лампата в контакта, дръпна ръка и изпсува, когато се посипаха искри. Лампата все пак примигва и светна.

— Кацайте – покани ги Холанд и посочи двата стола от другата страна. Лозада седна на самия край, за да избегне едно лъщящо петно от неизвестна субстанция. Гао имитира неудобната му поза.

Преди да започнат, в стаята нахълта чернокож гигант, държащ огромен мъртъв плъх за опашката. Появата му стресна Лозада и Гао.

— Намерих го, капитане! — победоносно изрева чернокожият.

— Тази гадина ли ни беше запушила?

Морякът кимна.

— Клозетите вече трябва да работят.

— Погрижи се да купиш повече капани, докато сме тук. Страшно ще са ни нужни.

Докато Холанд беше разсеян от плъха, Лозада скришом го снима с телефона си.

— Слушам, сър. – Морякът изчезна толкова бързо, колкото беше дошъл.

— Поне едно добро нещо за деня – промърмори Холанд, докато ровеше в чекмеджетата на бюрото си. Накрая извади две папки, едната с манифеста на товара и товарителницата, а другата с регистрационните документи и манифеста на екипажа.

Като за начало Лозада прелисти товарния манифест.

— Тук пише, че превозвате торове – каза той.

Холанд кимна, взе една клечка за зъби от бюрото си и я пъхна между зъбите си. – Точно така. Пет хиляди тона от Хюстън. Само хиляда са за Венецуела. Останалите продължават към Колумбия. Освен това возим и малко дървесина.

— Нов сте в Пуерто Ла Крус. Не съм ви виждал преди.

— Отивам там, закъдето ми плащат. Най-вече в северните Кариби, но нямам нищо против да посетя и вашата чудесна страна.

След като се увери, че товарният манифест е наред. Лозада прегледа списъка на екипажа. Нищо не биеше на очи. Моряците бяха филипинци и нигерийци. Либерийската регистрация също беше наред.

Той предаде папките на Гао, който ги прегледа и ги остави на бюрото.

— Как изглежда? – попита Холанд.

— Боя се, че докерите ни са много заети тази вечер – каза Лозада. – Не знам дали ще имат време да ви помогнат с товара до утре.

Холанд се ухили.

— Може пък да успея да променя нещата. – Той отвори едно чекмедже, извади плик и го подаде на Лозада. – Това би трябвало да покрие всякакво извънредно работно време.

Лозада надникна в плика и преброи петстотин американски долара. Макар че беше пратен на мисия, нямаше смисъл да се лишава от възможността и подкупът да отиде по дяволите.

— Всичко наред ли е? – попита Холанд.

Лозада погледна към Гао.

— Видяхте ли всичко, което ви трябваше?

Гао кимна отсечено.

Лозада прибра плика в джоба си и стана.

— Всичко изглежда наред, капитан Холанд. Мажете да започнете още сега с разтоварването.

— Адски любезно от ваша страна, господин Лозада. Позволете да ви изпратя.

Върнаха се обратно при мостчето.

— Беше ми приятно да работя с вас – каза Холанд и повдигна леко шапката си. – А сега моля да ме извините, но от часове чакам да използвам заведението, ако разбирате какао искам да кажа. Adios.

Лозада нямаше търпение да се махне от вонящата гадост. Усмихна се вяло и кимна за сбогуване. Когато се върнаха на катера и мажеше отново да диша спокойно, той се обърна към Гао и сви рамене, докато се отдалечаваха от кораба.

— Поне вече знаем, че това не е корабът, който търсим

— Грешите – възрази Гао. – Точно той е.

Лозана го изгледа изумено, после погледна към отвратителния капитан, който вървеше обратно към каютата си.

— Майтапите се! Това нещо не става и за боклукчийско корито.

— Всичко е хитроумна маскировка. Бил съм на този кораб и преди.

— Вижте, всички сме чували слуховете. Нормално изглеждащ товарен кораб, въоръжен до зъби, шпионира различни страни по целия свят. Някои казват, че е британски, други твърдят, че е американски или руски. Никой не знае името му. Никой не посочва точно как изглежда. Имаме само неясни разкази от втора ръка за кораб, влизащ в морски сражения с китайски разрушители, ирански подводници и бирмански канонерки. Говори се, че имал ракети, торпеда и лазери, броня с дебелина цял метър и че можел да издържи на всичко, освен на ядрен взрив. Нима това продънено корито ви прилича на военен кораб?

Лицето на Гао беше сериозно до смърт.

— Не видях никакви торпеда или лазери, но служех на разрушителя „Чендо“ и бях един от морските пехотинци, изпратени да заловят кораба. Бяхме отблъснати от добре обучен противник, въоръжен с най-модерно оръжие.

Лозада се разсмя.

— Мога да се върна с двама полицаи и да овладея този кораб без никакъв проблем.

— Не ви съветвам. Вашият адмирал разполага с информация, която вие нямате. Препоръчвам ви да се обадите и да докладвате заключението ми.

Лозада присви очи към Гао.

— Дайте ми една причина да ви повярвам.

— Името на кораба. „Долос“. Знаете ли какао означава?

— Разбира се. Долос е бетонен блок. Трупаме ги, за да правим вълноломи.

— Има и друго значение. Направих справка с телефона си на идване. Долос е гръцкият бог на измамата. Целта е била да си помислите, че корабът е безобиден.

Лозада направи справка със собствения си смартфон и получи същия резултат. Намръщи се. Доказателството беше съмнително, но можеше де си навлече сериозни неприятности, ако не докладва на адмирал Руис и после се окаже, че е сгрешил.

— Добре – каза той и набра предоставения му номер. Попита за адмирал Руис и беше свързан незабавно. Чуваше се някакво съскане, преди адмиралът да вдигне.

— Адмирал Даяна Руис – каза женски глас на испански. – Кой се обажда?

— Адмирале, говори командир Мануел Лозада – нервно се представи той. – Сеньор Гао потвърждава, че това е шпионският кораб.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че е просто товарен кораб на две плавания от потъването си.

— Снимахте ли го, както наредих?

— Да, адмирале.

— Пратете да видя.

Лозада й изпрати снимката.

— Това е той – каза тя след кратка пауза. – Холанд е същият човек като онзи от моята снимка. Имаме сведения, които го идентифицират като капитан на шпионския съд.

Лозада усети прилив на адреналин. Адмирал Руис беше най-могъщата жена във венецуелските военноморски сили и първа след министъра на отбраната. Можеше да получи награда, ако залови чуждестранен шпионин.

— Ще ги арестувам незабавно.

Гласът по телефона го прониза като шило за лед.

— Няма да правите нищо, командир. Намирам се на борда на фрегатата „Марискал Сукре“. В момента сме на три и половина часа път от Пуерто Ла Крус. Ако слуховете са верни, ще ми е нужна цялата налична огнева мощ. Възнамерявам лично да пленя кораба.

Лозада преглътна с мъка от смразяващия й тон.

— Трябва да ви предупредя, адмирале, че „Долос“ превозва четири хиляди тона тор. Амониевият нитрат е силно избухлив. Ако стрелбата предизвика пожар, може да експлодира и да унищожи цялото пристанище.

— След колко време трябва да отплават по график?

— След четири часа.

— В такъв случаи ще ги чакаме извън пристанището. Оставете ги да натоварят и да отплават. Ще ги прехванем в открито море.

— А ако наистина имат всички онези митични оръжия на борда?

— Няма значение. „Марискал Сукре“ е повече от способен да ги прати на дъното.