Пираня

29.

Въздушна база

на военноморските сили

„Патъксент Ривър”, Мериленд

Хуан прекара колата през бетонните бариери, предназначени да спрат евентуални опити да се стигне до територията на базата. Двамата с Ерик Стоун, когото Хуан бе взел като технически експерт, приближаваха портала на „Пакс Ривър“, както наричаха базата, в разгара на сутрешния час пик.

Когато стигнаха портала, гласът на постовия се изгуби в рева на двигателите на един кацащ ловец на подводници Р-8 „Посейдон“, но посланието беше ясно. Искаше да види документите им.

На Хуан му се искаше да използват фалшиви документи, с каквито пътуваха обикновено, но за да влязат във военноморска база и да получат достъп до свръхсекретен проект, по настояване на Лангстън Овърхолт трябваше да разчитат на разрешителните си като служители на американското правителство.

Докато постовият изучаваше документите им, един въоръжен с автомат моряк погледна под колата с огледало и провери празния багажник. След като ги пропусна, постовият ги инструктира да продължат към един хангар в южната част на базата.

Докато минаваха покрай редицата F-18 „Хорнет“, използвани за обучение на пилоти, Хуан се възхити на възможностите на Овърхолт да ги вкара в такава секретна военна база. Снимките на подводниците „Пираня“ несъмнено бяха помогнали.

Преди по-малко от трийсет и шест часа „Орегон“ беше оставил „Сиудад Боливар“, след като от спасителната компания им съобщиха, че пътуват към кораба. Тъй като не искаха да рискуват среща с ямайските власти, „Орегон“ продължи към столицата на Доминиканската република Санто Доминго. Там разтовариха поправения катер на Крейг Рийд и платиха за престоя му в най-добрия център за възстановяване в града.

Дребосъкът Гундерсон, главният пилот на Корпорацията, чакаше Хуан и Ерик на летището на Санто Доминго с техния частен „Гълфстрийм“. Четири часа по-късно кацнаха на летище „Рейгън“ и бяха насочени към хангар, намиращ се само на сто метра от брега на Чесапийк Бей. Затворената бяла врата, достатъчно голяма да поеме пътнически самолет, блестеше ослепително на лъчите на слънцето.

Някакъв мъж в кожено яке и джинси махна на Хуан да паркира до странична врата, където стояха на пост двама войници в пълна бойна униформа. Хуан излезе на ободрителния студ. Цивилният, атлетичен мъж с рошава кафява коса и топла усмивка, го посрещна с ръкостискане. Не беше леко смахнатият инженер, когото очакваше да види Хуан.

Аз съм Тайлър Лок – представи се той. – Вие трябва да сте Хуан Кабрило.

— Да, а това е Ерик Стоун. Разбрах, че вие сте водещият разследването и анализа на останките.

— Точно така. Дърк Пит ни каза да ви очакваме и ми разреши да споделим всичко, което открихме. На какво се дължи вашият интерес към случая?

— На Дъглас Пиърсън. Искаме да знаем дали е възможно да е оцелял при инцидента с дрона.

— „Инцидент“ ли? – подсмихна се Лок. – Виждам, че се налага да ви запознаем с прогреса ни дотук.

— Значи сте извадили останките?

— Повече от извадили. Ще ви покажа.

Лок прекара картата си през панела на вратата и въведе код. Електронното резе изщрака и той отвори.

На Хуан му трябваха няколко секунди, докато привикне след ярката светлина навън, и двамата с Ерик последваха домакина си. Когато беше в състояние да се фокусира, пред очите му се разкри странно несъответстваща гледка – десетина работници, реконструиращи кораб в хангар за самолети.

Само предната част на съда бе непокътната. Останалото представляваше най-големият пъзел на света. Парчетата се поддържаха от стоманено скеле; повечето бяха почернели и огънати, но въпреки това бяха напасвани толкова точно, че силуетът на някогашния кораб се разпознаваше с лекота.

От дясната му страна имаше по-малко скеле с останките на дрона, който се беше забил в него. Парчетата бяха по-малко, но характерната V-образна форма се различаваше ясно.

Мускулест чернокож мъж с таблет в ръка си водеше бележки. Щом видя Лок и двамата непознати, той тръгна към тях с походка, която можеше да се определи като нещо средно между тромавото тътрене на мечка и плавните движения на пантера. Цялата му глава лъщеше от светлините по тавана.

— Наредихме и последните фрагменти на дрона – каза той на Лок. — След около час ще приключим с кораба, но това едва ли ще промени нещата, които открихме. Заради бързата работа обещах на хората бира и омари на корем довечера в „Кларкс Ландинг“.

— Ако и ти влизаш в предложението, ще се наложи да тегля заем – изсумтя Лок, после представи Хуан и Ерик. – Това е Грант Уестфийлд, главният електроинженер на „Горднън Енджиниъринг“ и проклятието за всички шведски маси по света.

Ченето на Ерик увисна, докато стискаше масивната лапа на Уестфийлд.

— Грант Уестфийлд? Майтапите се! Мърф ще получи удар, когато разбере, че съм се срещал с Горящия въглен. Играем ви непрекъснато в „Разбиване“.

— Искрено се надявам това да е някаква компютърна игра – обади се Хуан.

— За мен е чест, господин Уестфийлд – продължи ентусиазирано Ерик, без да обръща внимание на Хуан. – Възхищавам се на решението ви да напуснете кеча и да станете рейнджър след единайсети септември, но би било забавно да ви видим отново на ринга.

— Работата ми тук е прекалено забавна, за да почна отново да разбивам глави със сгъваеми столове Тайлър спомена, че имате належаща нужда да научите резултатите от анализа ни.

Хуан кимна.

— Във връзка с едно наше разследване. Докторът намекна, че всъщност изобщо не ставало дума за инцидент.

— Няма начин. Първоначалното заключение на военните беше, че дронът се е насочил към контролиращия сигнал, излъчван от антената на кораба, но това е невъзможно.

— Защо?

— Защото открихме, че кабелът на антената е бил откачен преди сблъсъка. Корабът се е движил с над двайсет възела по това време и е правел избягващи маневри. Дронът би трябвало да е изгубил мишената си, след като сигналът е прекъснал, но вместо това се забил в кораба право в средата.

— Знаете ли как го е направил? – поинтересува се Ерик

Лок извади обгоряло парче електроника.

— Като се е насочвал към това. Предавател, скрит в лаптоп. Смятаме, че някой го е използвал, за да насочва дрона, независимо от опитите да му се изплъзнат.

Хуан взе повредената платка и я завъртя в ръцете са. Беше достатъчно малка, за да се побере с лекота в компютър.

— Мислите ли, че саботьорът може да е някой от екипа, работил върху проекта?

— Нещо повече — отвърна Уестфийлд. – Смятаме, че е бил някой на кораба. Онзи, който е управлявал дрона, е трябвало да го направи от работната станция на борда.

— Пиърсън бил ли е на кораба по онова време?

— Били са четирима – каза Лок. – Капитанът в тримата ръководители на проекта – Дъглас Пиърсън, Фредерик Уедъл и Лорънс Кензит. Открихме труповете само на двама от тях, на капитана и на Уедъл. Уедъл се е намирал на палубата по времето на експлозията, а капитанът е бил на мостика. Дронът се е забил право в контролния център.

— Поради високите температури е истинско чудо, че намерихме останките в кораба след потъването му – добави Уестфийлд. – Само няколко кости, но беше достатъчно за ДНК тестове на костния мозък,

— Предполагам, че сте открили ДНК само на Кензит – каза Хуан. – И не е имало нито една кост на Пиърсън.

— Точно така – потвърди Лок. – Но открихме известно несъответствие, когато направихме симулация на сблъсъка.

— Симулация? Да не искате да кажете, че сте възстановили какво всъщност се е случило в момента на експлозията?

Лок кимна.

— Моята компания разработи софтуера. Създава ме тримерни модели на участниците в катастрофата. След това вкарваме деформациите, причинени от сблъсъка и експлозията, скоростта на двете машини и приблизителните места, на които са открити парчетата по дъното, след което програмата смила всичко това и прави приблизителна симулация на събитията.

Уестфийлд му връчи таблета и Лок зареди на екрана изненадващо подробно изображение на кораба, замръзнал на водната повърхност, с диря зад себе си. Дронът беше увиснал над него, готов да пикира.

— Видеото е със стократно забавяне.

Лок натисна бутона за възпроизвеждане и дронът запълзя към кораба, докато носът му не се смачка в палубата. Машината продължи да се деформира, докато не избухна в огнено кълбо. Парчета от кораба се разлетяха и миг по-късно той също експлодира. Видеото свърши, когато парчетата паднаха във водата. Хуан беше изумен, че изобщо са успели да спасят нещо, какво остава за реконструкцията, която бака направили.

— След като вече знаем как е изглеждал сблъсъкът отвън, да го погледнем отвътре – предложи Лок.

Той зареди друго видео, този път възстановка от контролния център, почти фотореалистична. В помещението имаше само една фигура без индивидуални черти, седнала на стол.

— Къде са останалите? – попита Ерик.

— Капитанът е на мостика, а Уедъл е отишъл да откачи ръчно кабела на антената – каза Уестфийлд.

— Симулацията ни показва, че в контролния център е останал само един човек.

— Пиърсън трябва да е скочил през борда преди дронът да ги удари – предположи Хуан.

— ДНК анализът сочи, че човекът в центъра е бил Кензит, но вижте това – подкани Лок.

Той пусна видеото и в мига на сблъсъка човекът на стола беше запратен назад и се блъсна в стената, преди да изчезне в огненото кълбо.

Хуан не виждаше нищо неочаквано.

— Май пропускам нещо.

— Дъглас Пиърсън е тежал сто и петнайсет килограма – обясни Лок. – А Кензит седемдесет и два. Ако на стола е бил Кензит, профилът на сблъсъка щеше да е доста по-различен, поне с петнайсет сантиметра по-високо от мястото, където открихме парчетата от стола и ДНК материала по оборудването, който успяхме да вземем от тази страна на кораба. Не Кензит е умрял в онова помещение, а Пиърсън.

— Сигурни ли сте?

— По моя преценка, на осемдесет процента – заяви Уестфийлд. – Имаме снимка на интериора, по която работихме, но не можем да бъдем абсолютно сигурни за точното разположение на уредите през онзи ден.

— Но военните твърдят, че ДНК материалът съответства на този на Кензит – каза Хуан.

— Ако Кензит е бил онзи, който е препрограмирал дрона – изтъкна Ерик, – някой с познания като неговите със сигурност би могъл да инсценира собствената си смърт, като влезе в компютрите и размени ДНК профилите. Знам, че Мърф и аз можем да го направим, стига да имаме достатъчно време.

— Именно това ще предположим в доклада си — ваза Уестфийлд. — Флотът трябва да провери самите ДНК проби, ако все още разполагат с тях. Много малко вероятно е Кензит да е бърникал оригинала. Пробите се пазят дълбоко замразени в Роквил. Мериленд.

— Кога според вас пробата ще бъде тествана отново? – попита Хуан.

— Познавате бюрокрацията на военните. Може да отнеме седмици.

— Не разполагаме с толкова време. Не може ли тестът да бъде ускорен?

Лок сви рамене.

— Зависи от флота, макар че явно имате връзки, щом сте тук. Ще представим предварителните си заключения, преди да си тръгнем утре сутринта. Трябва да заминем за Кайро по един спешен проект, така че няма да можем да работим по този случай седмица-две.

Уестфийлд завъртя очи.

— Не знам защо да не можем първо да се върнем в Сиатъл. Голямата пирамида е на пет хиляди години, не може ли да изчака още няколко дни?

— Междувременно, господин Кабрило – продължи Лок, без да обръща внимание на забележката, – аз бих действал с предположението, че Лорънс Кензит е все още жив. Не бих могъл да ви кажа какво прави сега и къде е отишъл. Но ако го търсите, съветвам ви да действате с изключителна предпазливост.

— Защо казвате това?

Мрачното изражение на Лок беше смразяващо.

— Кензит е много педантичен в планирането и е готов да убива хора, които познава от години, за де направи така, че да изчезне. Две години преди инцидента той практически се е набутал насила в проекта, свързан с всеки нов тип дронове, разработвани от флота, както въздушни, така и водни. Научил е всичко, което може да се научи за дроновете, от мерките за сигурност до това как се управляват. Несъмнено е имал много конкретни причини да инсценира смъртта си.

— Да – съгласи се Ерик. – Например да продаде технологията „Пираня“ на онзи, който му предложи най-висока цена, без никой да разбере, че той е човекът, откраднал плановете.

Хуан видя как Лок и Уестфийлд се спогледаха разтревожено.

— Бих се изненадал, ако това е причината – каза Лок. – В хода на разследването разговаряхме с участниците в проекта. Всички без изключение казаха две неща. Първо, Кензит, който има докторски степени по физика и компютърни науки, е бил най-блестящият мозък, когото са срещали – и това са думи на едни от най-добрите умове в оръжейното разработване. Твърдяха, че Кензит и интелектът му не са били подложени на предизвикателство от този проект. Дори негодувал, че другите не можели да се сравняват с него по умствени способности, но въпреки това останал в проекта.

— А второто? – подкани го Хуан.

— Не е криел презрението си към начина, по който Америка пропилява възможностите си да оправи света, и как прахосва технологичното си превъзходство, особено предимствата си в оръжейната област. Смятал, че световните лидери са прекалено корумпирани, слаби или задължени на необразованите си избиратели, за да решат проблеми, които според него имали прости решения. Престъпност, войни, глад, замърсяване, болести, недостиг на енергия и вода – всички тези проблеми можели да бъдат решени, ако един човек с подходящата технология, интелект и безскрупулна визия, необременена от сантименталност, се съсредоточи върху голямата картина и принуди лидерите да правят онова, което той смята за най-добро за планетата. Познайте за кой човек става дума.

Хуан бавно кимна, докато последиците се оформяха в ума му. Сега разбираше защо откритието, че оцелелият е Кензит, е разтревожило толкова Лок и Уестфийлд. И макар да знаеха, че е убил трима души, за да инсценира смъртта си, те нямаха престава, че той сега е наел ударни отряди от хаитяни и едва не затри целия екипаж на „Орегон“, като ги е проследил, без да оставя никакви следи. Съдейки по твърдението на убиеца, че след по-малко от четири дни светът няма да бъде същият, физикът или беше напълно откачил, или бе на път да постигне някаква своя също толкова откачена цел.

— Кензит имал ли е изобщо някакви приятели? Някой, който би могъл да заподозре плановете му?

— Нямал е семейство и не се е срещал с никого извън работата си. Един от колегите му спомена, че го е чул да говори на Пиърсън за някакъв дневник, който получил като наследство. Пиърсън знаел немски и Кензит искал да му преведе нещо. Колегата му сметнал това за необичайно, защото бил единственият случай, в който Кензит говорел по личен въпрос. И си спомни също кратък откъс от разговора, след което Кензит рязко го прекратил и никога повече не го повдигнал – нещо за немски учен, за кораб на име „Рорайма“ и споменаване на Оз.

— Оз като „Вълшебникът от Оз“ ли? – попил Ерик.

— Аз попитах същото – отвърна Уестфийлд. – Човекът каза, че така му се сторило.

— Кензит може да е имал предвид Австралия – допусна Хуан, имайки предвид, че австралийците наричаха така страната си.

Уестфийлд сви рамене.

— Трудно е да се каже без повече информация. Направихме справка за „Рорайма“. Открихме три кораба с това име. Единият с малък товарен съд и в момента плава под бразилски флаг. Вторият е параход от деветнайсети век, който заседнал в плитчини, но бил спасен и по-късно капитанът си построил викторианско имение, което кръстил на кораба. Сега е хотел.

— А третият? – попита Хуан.

— Той е най-интересният – отговори Лок. – Потънал е в пристанището на Сен Пиер през 1902 година, когато изригнал вулканът Мон Пеле. Доколкото разбрах, сега бил туристическа атракция. Въпросът е защо Кензит е проявявал интерес към някой от тези кораби. Не успяхме да открием никаква причина.

— Аз познавам човек, който би могъл да открие – каза Хуан.

И имаха късмет, че Сен Жулиен Перлмутер е съвсем наблизо до Вашингтон.