Пираня

7.

„Долос“ бе стигнал изхода на пристанището, когато Мануел Лозада и хората му обградиха бавния кораб с четирите си катера. „Долос“ не беше отговорил на нарежданията по радиото да се върне на пристанището, затова Лозада бе взел Гао и още петнайсет души да щурмуват кораба, ако се наложи. Още не вярваше, че ръждивото корито е въоръжено с нещо по-опасно от кухненски нож, но смяташе да следва инструкциите на адмирала, колкото и нелепи да изглеждаха.

Изправи се и вдигна рупора.

— Капитан Холанд – извика той на английски. – Незабавно се върнете на дока си в пристанището. Разрешението ви за отплаване е временно прекратено от съображения за сигурност.

Зачака, но отговор не последва. На слабо осветения мостик не се виждаше жива душа. Лозада не беше особено изненадан, като се имаше предвид колко мръсни бяха стъклата. „Долос“ продължаваше да се мъкне бавно напред. Лозада повтори повикването, но със същия резултат.

— Ще се наложи да се качите на кораба – каза Гао.

— Така изглежда, – Адмирал Руис му бе казала да разчита на опита на Гао с кораба и Лозада нямаше намерение да спори. Неговият опит бе в управлението на кораби, не в щурмуването им. — Какво предлагате?

— Предлагам да атакувате с четирите катера едновременно. Два откъм носа и два откъм кърмата. Превъзхождащата сила с най-добрият гарант за победа.

Лозада се съгласи и съобщи плана на другите катери. Всеки от тях бе екипиран със стълба и всичките му хора бяха въоръжени с автомати. Не бяха от специалните части на полицията, но боравеха с оръжието достатъчно добре, за да се справят с размъкнат екипаж.

— Ще ви помоля за пистолет – каза Гао.

— За какво ви е? – попита обърканият Лозада.

— Трябва да се кача на борда и да водя хората ви. Познавам скрити места, които не сте виждали. Можем да попаднем в засада, ако не намерим целия екипаж.

— Защо сте готов да рискувате живота си за нас?

— Не за вас. Трябва да отмъстя за другарите от собствения ми кораб. Тези шпиони ще бъдат разкрити.

Лозада обмисли искането. Ако „Долос“ беше само това, което изглеждаше, пускането на Гао на борда нямаше да е проблем. А ако бе шпионски кораб, както смятаха Руис и Гао, щеше да е по-добре китаецът да е на борда, за да води хората му. И в двата случая Лозада можеше да се оправдае пред адмирала.

Той кимна на един от хората си да предаде оръжието си на Гао.

— Използвайте го само в краен случай. Ако раните или убиете член на екипажа и се окаже, че е невинен, ще прекарате доста време в някой от затворите ни.

Гао взе пистолета, провери дали е зареден и го напъха в колана си.

— Разбирам. Скоро ще видим.

Приготвиха стълбата. Лозада даде знак на всички катери да започнат щурма.

Катерът на началника на пристанището приближи левия борд откъм кърмата. Един от хората му закачи куките на стълбата за шпигата на палубата.

Преди Лозада да даде заповед, Гао скочи на стълбата и започна да се катери. Веднага щом се изкачи достатъчно, беше последван от втори човек. Лозада щеше да е последен, за да е сигурен, че палубата е чиста.

Погледна напред и видя, че катерът, атакуваш носа, се бави със закачането на стълбата си. Гао вече беше стигнал почти до релинга. Той щеше да стъпи пръв на палубата.

Канеше се да му извика да изчака, когато силна струя вода се стовари върху катера и събори Лозада и хората му. Мъжът на стълбата отлетя назад и падна тежко върху палубата. Гао се намираше по-високо от насочения към тях маркуч.

Катерът на носа беше атакуван в съшия момент и рязко зави. Нямаше нужда Лозада да нарежда на своя кормчия да направи същото. Катерът се отдалечи от кораба, оставяйки Гао на стълбата.

Товарните кораби често използваха пожарогасителни маркучи, за да държат настрана пирати, но винаги се намираха пролуки между струите. Лозада нареди на хората си да опитат отново, като следеше къде се намират другите маркучи.

Гао прескочи релинга и извади пистолета си. Даде знак, че ще се опита да спре водните струи.

Той клекна при един клапан и завъртя крана. Струята отслабна. След още няколко секунди щеше да спре напълно и Лозада можеше да приближи спокойно.

Вратата на мостика рязко се отвори и на палубата се появи арабин с автомат. Гао видя какво предстои и се хвърли към него, но преди да го достигне, автоматът затрещя и откосът мина през гърдите на китаеца. По палубата пръсна кръв; инерцията запрати тялото на Гао в стрелеца и двамата изчезнаха обратно на мостика.

Екипажът на „Долос“ се появи из невиделица и откри огън с автомати по катерите на Лозада. Куршумите заваляха около тях. Хората на Лозада се хвърлиха към най-близките прикрития и се канеха да отвърнат, когато арабинът се появи отново и насочи гранатомет към катера.

Лозада се хвърли към носа и даде газ до дупка. Катерът се понесе напред в мига, в който реактивният снаряд беше изстрелян от цевта. Той прелетя над катера и експлодира само на петнайсет метра от тях.

— Назад! – извика Лозада на кормчията и повтори заповедта по радиостанцията на другите катери, които също се намираха под обстрел на гранатомети.

Смъртно раненият Гао се оказа прав за шпионския кораб. Маскировката му като вонящо корито не целеше да скрие модерни оръжия, а екипаж от въоръжени шпиони на борда на кораб, който бе толкова отвратителен, че да не събуди подозрения. Въпреки това Лозада нямаше намерение да атакува отново. Макар да не знаеше дали корабът е въоръжен с торпеда, ракети и лазери, екипажът на „Долос“ с автомати и гранатомети беше прекалено силен противник за хората му.

Адмирал Руис вече имаше доказателство, че корабът си заслужава да бъде преследван. Макар и да се намираше на петдесет километра оттук, Лозада бе сигурен, че фрегатата й с лекота ще настигне бавното корито, преди да е успяло да се измъкне.

Макс Хенли със задоволство видя, че Лозада е схванал посланието и отстъпва. Той отзова стрелците и спря дистанционно насочваните водни оръдия.

Макс гледаше огромния плосък екран от мястото си в оперативния център на „Орегон“ – високотехнологично помещение, за което началникът на пристанището нямаше как да знае, че се намира в средата на кораба, известен му като „Долос“. Оперативният център беше залят със синя светлина от безбройните компютърни екрани, а антистатичната гума по пода заглушаваше стъпките. Цялото помещение беше боядисано в тъмносиво и представляваше затъмнен аналог на мостика на космическия кораб „Ентърпрайз“.

Всеки аспект от работата на „Орегон“ можеше да се контролира и наблюдава от този нервен център с нисък таван – от оръжейните системи и управлението от двете предни места до комуникациите, машинното отделение, радара, сонара и контрола на пораженията чрез разположените по периметъра станции. Креслото в центъра в момента бе незаето. Известно като „стола на Кърк“, удобното кресло на Хуан Кабрило му осигуряваше пълен изглед към цялото помещение и той можеше да контролира всяка функция на кораба от пулта на подлакътника, ако се наложи.

Макс трябваше да измисли начин да върне председателя на подобаващото му се място. Беше възразил силно, когато Хуан му бе казал да отплава, но странното искане да му намери наръчник за управление на „Ейбрамс“ означаваше, че Хуан крие някакъв коз в ръкава си.

Вратата на оперативния център се отвори и ухиленият Хали Казим влезе. Свързочният офицер може и да приличаше на арабин, но бе трето поколение американец от ливански произход и не разбираше и не разбираше нито думичка арабски. Той седна при комуникационния пулт.

— Беше забавно – изхили се Хали. – Обикновено не напускам удобния си стол, но винаги съм готов да направя изключение, когато ми се удава възможност да го застрелям. – Той посочи вратата и мъжът, когото Лозада познаваше като Гао Ваншу, влезе без нито една драскотина по себе си. Всички на „Орегон“ го познаваха като Еди Сенг, директор на сухопътните операции.

Той вече беше сменил разкъсаната от куршуми риза, която всъщност бе надупчена от капси, изработени от Кевин Никсън. Подобно на фалшивите огнестрелни рани в холивудските филми, и тези на Еди се контролираха от малък детонатор, скрит в ръкава му. По замисъл той трябваше да „умре“ по време на престрелка, докато „Орегон“ е още на дока, но разкриването на Хуан и Линк наложи промяна в плана. Когато Хали излезе от мостика и започна да стреля с халосни. Еди задейства капсите на ризата си, осигурявайки убедителна смърт за г-н Гао. Началникът на пристанището Мануел Лозада никога нямаше да разбере, че е бил измамен.

Израснал в Бруклин в семейството на говорещи мандарин родители. Еди бе нает от ЦРУ като оперативен агент. Специалността му бе дългосрочна инфилтрация в китайското правителство, така че беше опитен в приемането на друга самоличност при секретни операции. Негова беше идеята да се внедри като последен свидетел на истинската същност на „Орегон“ и да убеди венецуелците, че това е корабът, който адмирал Руис търси. От месеци Корпорацията знаеше, че маскировката като занемарен товарен кораб започва да се разпада предвид броя битки, които бяха водили през последните няколко години. Председателят беше решил да направи нещо по въпроса, за да възстановят анонимността си, и намекът, че не са по-добре оборудвани от сомалийски пирати, беше част от плана.

Ролята на Еди в мисията бе да следи какво замислят венецуелците и да се погрижа да открият пристигането на „Орегон“ в подходящото време. Лозада и адмирал Руис бяха убедени, че Гао се е натъквал на „Орегон“ и преди, тъй като един китайски разрушител на име „Чендо“ беше потопен при загадъчни обстоятелства. Всъщност виновникът за потопяването бе „Орегон“. Случи се в онази битка, в която Хуан изгуби крака си. Една лъжа е много по-достоверна, ако по-голямата част от нея е истина.

— Изглеждаш добре за мъртвец – отбеляза Макс.

— Изобщо не боля – отвърна Еди. – Радвам се, че Хали е толкова добър стрелец.

— Добре си ме научил – разсмя се Хали. След една операция в Либия, при която беше ранен, Хали се бе обърнал към Еди за допълнително обучение. Еди имаше черни колани по много бойни изкуства и бе един от елитните снайперисти на „Орегон“, така че Хали се беше учил от най-добрия.

— Как са председателят и Линк? – попита Еди.

— Действат по план В – каза Макс, знаейки, че Еди ще разбере, че нещата не са се развили според очакваното. После се обърна към Хали. – Виж дали ще успееш да се свържеш с Хуан.

От централната аудиосистема се разнесе съскане, последвано от прещракване и рев на заден план.

— Танковете на Франк – обади се Хуан. – Как е корабът?

— Всяка люспа ръжда е на мястото си — отвърна Макс.

— А Еди?

— Радвам се, че се върнах, председателю – каза Еди.

— Чудесно. Значи остава само ние с Линк да стигнем до „Орегон“

— Не ви съветвам да крадете лодка – предупреди Макс. – Пристанището е пълно с разлютени венецуелци с нервни пръсти на спусъците. Стоят настрана от „Орегон“, но ще хапнете олово, ако опитате да минете през тях.

— Взе ми думите от устата. Избрах добро местенце на полуострова между Пуерто Ла Крус и Ла Гуанта, където да се срещнем.

Макс погледна сателитната карта.

— Да не смятате да плувате? Защото скалите ми се виждат доста назъбени. Вилните ще ви направят на пихтия.

— Нямам намерение да си мокря краката. Докарайте „Орегон“ на триста метра от брега при най-северната точка.

— Няма да е проблем. Но защо?

— Помниш ли как изтеглихме контейнеровоза от онзи риф на Азорите?

— Аха. Не можехме да доближим заради бурята.

— Но прокарахме въже до него.

Макс щракна с пръсти.

— Кометата.

— Еди е най-добрият стрелец. Осигури му маскировка и да се качи на палубата. Трябва да ни хвърля спасително въже.

— Тръгвам – каза Еди и излезе забързано.

Макс поклати глава. В този случай изразът „спасително въже“ означаваше точно това.